Вроден порок

Деветнайсет

По пътя натам Док често поглеждаше в огледалото за задно виждане за любопитни ел каминота и импали. Едно от многото основни неща, които не бе успял да научи за Бигфут, беше до каква автобаза има достъп. Някъде на изхода за улица „Алваро“ му хрумна да започне да се тревожи и за хеликоптери.

Клубът на Крокър Фенуей се намираше в имение в неомавритански стил, построено в ерата на Доъни-МакАду. В стаята точно до фоайето, където пратиха Док да чака, имаше стенопис с пристигането на експедицията на Портола през 1769 на един завой на реката близо до мястото, което по-късно ще се превърне в централен Ел Ей. Близо дотук, всъщност. Живописният стил напомни на Док за етикетите по щайгите с плодове и зеленчуци от детството му. Множество цветове, атмосфера, внимание към детайла. Гледката беше в посока север, към планините — днес хората от плажа успяваха да ги зърнат само веднъж или два пъти годишно от магистралата, когато вятърът издухваше смога, но тук, през въздуха на онези далечни дни, техните заснежени, ледено-кристални върхове се виждаха съвсем ясно. Дълга редица товарни мулета се виеше в зелената далечина покрай бреговете на реката, засенчена от тополи, върби и елши. Всички хора в картината приличаха на кинозвезди. Някои яздеха коне, бяха нарамили мускети и копия и носеха кожени брони. На лицето на един от тях — може би самият Портола? — се четеше изражение на удивление, в смисъл Какво виждам, какъв е този неподозиран рай? Бог ли е очертал с пръст и благословил тази перфектна долинка? Само за нас ли я е създал? Док май се беше поизгубил в панорамата, защото гласът зад гърба му го стресна.

— Почитател на изкуството.

Той премигна два-три пъти, обърна се и видя, че е Крокър с вид на, както казват, стегнат мъж с хубав тен и лице, което изглеждаше така, сякаш някой го беше минал с машина за полиране на подове.

— Бива си я картинката — кимна Док.

— Никога не съм й обръщал внимание. Защо не се качим в бара за посетители. Приятен костюм, между другото.

Приятен беше меко казано, но Крокър нямаше как да знае. Док си го бе взел неотдавна на разпродажба на Ем Джи Ем, след като безгрешно го беше фиксирал сред хилядите стойки с банални филмови дрехи, наредени в един от декорите. Костюмът го бе призовал. На бележка, закачена за него, бе написано, че Джон Гарфилд го е носил в „Пощальонът винаги звъни два пъти“ (1946), и се бе оказало, че на Док му става идеално, но тъй като не искаше да развали малкото останала сред нишките му активна магия, Док реши, че няма смисъл да разказва това на Крокър. Беше си сложил и вратовръзката на Либерачи, която Крокър непрекъснато зяпаше, но изглежда, бе неспособен да коментира.

Барът не беше негов тип. Пълен с фалшиви мебели в мисионерски стил и толкова много тъмно дърво, че човек не можеше да види къде сяда или какво пие. Тапицерия с мотиви от джунглата щеше да освежи доста обстановката, да не говорим за лампи с цветни крушки.

— Да пием за мирната развръзка — Крокър вдигна тумбеста чаша, пълна с уестхайландско уиски, направено специално за „Портола“, и я наклони към рома с кола на Док.

Тънък намек, несъмнено, за скорошните събития на Гъмо Маркс Уей. Док се усмихна неискрено.

— Е… как е семейството?

— Ако имате предвид госпожа Фенуей, все още съм й толкова отдаден, колкото бях в деня, когато пристъпи към олтара в епископалната църква „Сейнт Джон“, прекрасна като брутния национален продукт. Ако пък говорите за скъпата ми дъщеря Джапоника, която, надявам се, не сте чак такъв идиот, че да сте си и помисляли да докосвате, то тя е добре. Добре е. Даже тя е единствената причина заедно с малката ни трансакция преди няколко години да ви толерирам до такава степен сега.

— Безкрайно съм ви признателен, сър. — Той изчака Крокър да отпие и точно преди да преглътне уискито, му каза: — Между другото… срещали ли сте се някога с един зъболекар на име Руди Блатнойд?

С възможно най-малко давене и пръскане Крокър отговори:

— Копелето, което доскоро покваряваше дъщеря ми ли? Да, спомням си това име, погуби се при някакъв инцидент с трамплин, нали?

— От ПУЛА не са много сигурни, че е било инцидент.

— И се чудите дали аз не съм го извършил. Какъв мотив бих могъл да имам? Това, че този мъж се е възползвал от едно емоционално неуравновесено дете, че я е откъснал от любящата прегръдка на семейството й, че я е принуждавал да бъде страна в сексуални практики, които биха отвратили дори изтънчен човек като вас… това ли, мислите, са причините да искам да видя как кариерата на този нещастен педофил рухва? Що за отмъстителен човек мислите, че съм?

— Знаете ли… аз го подозирах, че чука рецепционистката си — каза Док с най-невинния си глас, — но то пък кой зъболекар не го прави, то си е една от клетвите, които полагат в зъболекарското училище, но както и да е, въпросът е, че това далеч не е странен и гнусен секс. Нали?

— А какво ще кажете за това, че е принуждавал дъщеря ми да слуша албуми на оригиналния състав на бродуейски мюзикъли, докато я обладава? За кичозно обзаведените хотелски стаи, в които са отсядали по време на ендодонтистките му конференции? За тапетите! За лампите там! А за тайната му колекция от автентични мрежички за коса няма да отварям и дума…

— Да, ама… Джапоника не е ли пълнолетна вече?

— В очите на бащите им момичетата са винаги прекалено малки.

Док хвърли бърз поглед към очите на Крокър, но не видя кой знае колко бащински емоции там. Онова обаче, което зърна, го накара да се благодари, че бе взел решението да не пуши много по пътя насам.

— Сега по същество… тези, които представлявам, са готови да ви предложат щедра компенсация, ако върнете собствеността им невредима.

— Жестоко. А да кажем, че не я искам под формата на пари?

За първи път Крокър изглеждаше сякаш го бяха сварили неподготвен.

— Ами… парите са много по-лесни.

— Повече ме вълнува безопасността на определени хора.

— О… хора… Е, това, предполагам, зависи от степента на заплаха, която тези хора представляват за моите шефове.

— Говоря за близките хора в живота ми, но също така има един саксофонист, Кой Харлинджън, който работи под прикритие за различни антиподривни групировки, включително ПУЛА. Напоследък смята, че е направил грешен кариерен избор. Това му е струвало семейството и свободата. Точно като вас, и той има една дъщеря…

— Моля ви…

— Добре, но така или иначе, той иска да се измъкне. Мисля, че с ченгетата ще се разбера, но има една друга групичка — Бдителна Калифорния. И шефът й, разбира се, който и да е той.

— О, Бдителните, да, доста долна пасмина, вършат работа на улицата, но в политическо отношение са си на хулиганско ниво. Предполагам, че те биха желали той да не разпространява конфиденциална информация.

— Никога не би го направил.

— Лично ли гарантирате?

— Ако пробва да направи нещо такова, лично аз ще се погрижа за него.

— Тогава, ако изключим изненадите, не виждам защо да не може да се уреди да се разделят с добри чувства. Това ли е всичко, което искате? Никакви пари, сигурен ли сте?

— Колко пари бих могъл да си поискам от вас, без да изгубя уважението ви?

Крокър Фенуей се изсмя безрадостно.

— Малко е късно за това, господин Спортело. Хора като вас губят всякакъв шанс за уважение в момента, в който си платят първия наем.

— А пък когато първият хазяин решил да убие първия наемател, за да му прибере и депозита, цялата ваша шибана класа е изгубила уважението на всички останали.

— Ах. Значи, искате какво — да ви върнат парите? Плюс лихвата за колко години? Това е счетоводен въпрос, разбира се, но мисля, че можем да решим и него.

— Разбира се. За вас е нищо, няколкостотин кинта, просто хартийки за шмъркане. Обаче знаете ли, всеки път, когато някой от вас се излакоми така, нивата на лоша карма скачат с още двеста долара. И с времето стават още повече. От години вече под носа ни се трупа ли трупа класова омраза. Накъде, мислите, ще избие?

— Звучите така, сякаш сте говорили с Негово светейшество Мики Улфман. Ходихте ли да разгледате Ченъл Вю Истейтс? Някои от нас преместиха планини, високи планини, за да попречим на това обещание за градска ръжда да се осъществи — поредния епизод в битка, която тече от години, на местни жители и собственици на имоти като мен срещу предприемачи като брат Улфман. Хора с някакво уважение към усилията за запазването на околната среда срещу отрепките от гъсто населени жилищни райони без никаква идея как да разчистят след себе си.

— Глупости, Крокър, драмата е заради стойността на имотите ти.

— Драмата е за това да си на мястото. Ние… — той обхвана с жест бара за посетители и необятното море от сенки, в което тънеше той, — ние сме си на мястото. От началото на света. Огледай се. Недвижими имоти, водни права, петрол, евтина работна ръка… всичко това е наше, винаги е било. А ти, кажи ми, какво си ти? Мушичка в рояк от еднодневки, които непрестанно идват и си отиват от слънчевите южни земи, готови да се продадат за кола с определен дизайн, от определени модел и година, за блондинка в бикини, за трийсет секунди на върха на някаква вълна… за един чили хотдог, за бога. — Той сви рамене. — Винаги ще разполагаме с огромни количества от такива като вас. Източникът е неизчерпаем.

— И никога не се тревожите — Док се усмихна сърдечно, — че един ден всички тези хора ще се превърнат в подивяла тълпа и ще дойдат с крясъци пред портите на Палос Вердес вероятно с желанието да нахлуят вътре?

Свиване на раменете.

— Тогава ще направим каквото трябва, за да ги задържим навън. Били сме под обсадата и на по-ужасни неща, и още сме тук. Нали?

— И слава богу, сър.

— О. Не знаех, че сте усвоили иронията.

— По-скоро практичността. Ако ти и приятелите ти, и типовете, с които излизаш на обяд, не останете „на местата си“, как ще може един прост частен детектив като мене да свърже двата края? Не можем да се издържаме само с брачни случаи и кражби на коли, нужни са ни висшите престъпни дейности, в които вашият род е така добър.

— Да. Ами. — Крокър погледна към своя часовник „Патек Филип“. — Всъщност…

— Разбира се. Няма да те задържам. Къде и кога ще направим предаването този път?

Уговориха се. Паркингът на мола на „Мей Къмпани“ на „Хоторн“ и „Артижа“, утре вечерта. Предаването на стоката ще се извърши само след като бъде доказано, че някои конкретни индивиди ще бъдат пуснати на свобода невредими. А гаранциите за бъдещата им лична безопасност — съвестно дадени.

— От това зависи репутацията ти на човек, който решава проблемите, Крокър. Може и да нямам толкова добри връзки, нито пък да си падам толкова много по отмъщението като теб и твоите хора, но пробваш ли се да ме прецакаш, човече, казвам ти, бягай надалече.

— Отмъстителен? — възкликна докачливият магнат. — Аз?

Док взе и Денис със себе си, за да — добре, не точно за да му пази гърба, но за нещо близко до това, за защита, от каквато едва по-късно осъзна, че има нужда, за укрепване на имунитета си срещу търговските центрове на Южна Калифорния, за подсилване на желанието да не желае поне не онова, което продаваха в моловете.

— Ъ? — каза Денис, докато чакаха онези да дойдат и пушеха джойнт, а Док се опитваше да му обясни ситуацията. — Значи връщаш оня телевизор?

Док изгледа Денис.

— Това… Денис, това не е…

Денис се захили.

— Споко, Док, знаех, че е херинга. Знам и че не си дилър и че най-вероятно няма да изкараш кинти от това упражнение сега. Но би трябвало да получиш нещо за всичкото главоболие.

— Получих думата им, че няма да наранят никого. Приятелите ми, семейството ми — мен, теб, още един-двама.

— И ти вярваш ли й? При положение че идва от типове, дето работят с такива килограми? Думата им, имам предвид?

— Какво, само на добрите ли трябва да имам доверие? Човече, добрите ги купуват и продават всеки ден. От време на време човек може да се доверява и на някой лош, все същото е. Искам да кажа, не бих заложил нито на едните, нито на другите.

— Леле, Док. Тежки думи. — Денис се размазваше с джойнта, както обикновено. — Какво искаш да кажеш с тях? — попита след известно време.

— Ето ги.

Агентите на Златния зъб тази вечер се бяха дегизирали хитро като благоприлично и русо калифорнийско семейство в буик истейт уагън от 53-та, последното уди, произведено в Детройт, носталгична реклама за буржоазния консенсус, който Крокър и съдружниците му се молеха ден и нощ да се възцари из целия южен щат и да изпрати всички неверници без собствен имот в някоя пренаселена изгнаническа земя, където да потънат в забвение. Момчето беше на шест и вече приличаше на морски пехотинец. Сестра му, няколко години по-голяма, имаше пред себе си бъдеще на възможна злоупотреба с наркотици, но почти не говореше, само седеше и зяпаше Док, докато си мислеше някакви нейни си мисли, от които Док се радваше, че няма никаква представа. Мама и тати не бяха дошли да си губят времето.

Док излезе и отвори багажника.

— Да ти помогна?

— Не е нужно.

Бащата беше облечен в риза с къси ръкави, която разкриваше, вероятно нарочно, пълното отсъствие на следи от спринцовки. Майката беше сравнително лъскава калифорнийска блондинка, носеше рокля за тенис и пушеше някакви цигари с филтър за бели мацки. Димът непрекъснато влизаше в едното й око, но тя не си направи труда да махне цигарата от устата си. След като съпругът й пренесе наркотика на сигурно в багажника им, тя намигна на Док, дари го с половин усмивка и му подаде тънък пластмасов правоъгълник.

— Какво е това?

— Кредитна карта — обади се дъщерята от задната седалка. — Хипитата не ползвате ли такива?

— Сигурно съм имал предвид защо майка ти ми я дава.

— Не е за теб — каза майката.

Док прие предмета с недоверие. Изглеждаше като нормална карта, макар и издадена от банка, която той не разпозна веднага. След това видя името на Кой Харлинджън, изписано на нея. Съпругът го изгледа с присвити очи.

— Предай му: „Добра работа, добре дошъл обратно в голямото стадо, леки пътища“. „Пътища.“ В множествено число.

— Мисля, че ще го запомня.

Забеляза, че Денис все пак го записва.

Минута или две след като буикът беше потеглил към булевард „Хоторн“, Док видя очукано ел камино, което можеше да е само това на Бигфут, тръгнал бавно по следите им. Звучеше различно. Навярно Бигфут бе сменил колекторите.

Но къде накрая щеше да отведе Бигфут тази „опашка“? До колко далече в тази странна, извратена полицейска карма щеше да му се наложи да следва онези двайсет килограма, преди те да го отведат до отговорите, които си мислеше, че иска да получи? А какви бяха въпросите всъщност? Кой е наел Ейдриън да убие партньора му? Каква е връзката на Ейдриън с шефовете на Крокър Фенуей? Дали Златният зъб, в който Бигфут поначало не вярваше, наистина съществува? Колко разумно беше такова поведение точно в този момент и без никакво подкрепление, колко безопасно щеше да е това пътуване за Бигфут, колко дълго?

— Ето — каза Денис след малко и му подаде тлеещия коз.

— Бигфут не ми е брат — сподели Док, след като издиша, — но със сигурност има нужда някой да бди над него.

— Не си ти тоя човек. Док.

— Знам. Жалко, да ти кажа.