Вроден порок - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Томас Пинчън (Двайсет) #20

Двайсет

Когато Док се прибра, под кухненската врата го чакаше плик, пъхнат там от Фарли, с няколко увеличени снимки от лентата от джамборето в Ченъл Вю Истейтс. Сред тях имаше близки кадри на стрелеца, който бе елиминирал Глен, нито един от тях достатъчно ясен, за съжаление. Под коледната скимаска спокойно можеше да се крие Арт Туидъл или който и да е друг. Док извади лупата си и започна да оглежда изображенията, докато накрая те не се разпаднаха на малки цветни петънца. Сякаш случилото се бе достигнало до някакъв лимит. Малко като да откриеш вратата към миналото и да се окаже, че тя няма нужда да бъде нито охранявана, нито забранявана. Пред очите му бе останала единствено искрящата мозайка от съмнение, вградена в самия акт на завръщането. Нещо подобно на онова, което колегите на Санчо в морското застраховане наричаха вроден порок.

— Това като първородния грях ли е? — се бе зачудил Док.

— То е нещо, което не може да бъде избегнато — бе казал Санчо, — все работи, които морските полици предпочитат да не покриват. Обикновено важи за товара — да кажем, яйцата се чупят, но понякога важи и за самия съд. Например защо трюмната вода трябва да се изпомпва.

— Като разлома Сан Андреас — бе осъзнал Док. — И плъховете, дето живеят по палмовите дървета.

— Ами — Санчо бе премигнал — вероятно ако правиш морска застраховка на Ел Ей и по някакви строго определени причини гледаш на града като на морски съд…

— Ей, ами ако е Ноев ковчег? Това пак си е лодка, нали?

— Застраховка на Ноев ковчег?

— Сортилидж непрекъснато говори за някакво голямо бедствие от времето, когато Лемурия потънала в Тихия океан. Смята се, че някои от спасилите се от нея дошли тук на сигурно място. От което следва, че Калифорния е нещо като Ноев ковчег.

— Интересно убежище са си намерили. Готин, стабилен, солиден недвижим имот.

Док си направи кафе и цъкна копчето на телевизора. Още вървеше „Хавай 5-0“. Изчака да минат финалните надписи с кадрите с гигантското кану, защото знаеше, че Лео им се радва, и след това звънна на родителите си в Сан Хоакин.

Елмина му разказа всички последни новини.

— Гилрой пак го повишиха. Сега е регионален мениджър и ще го пращат в Бойзи.

— И всички ще си вдигнат чукалата и ще отидат да живеят в Бойзи?

— Не, тя остава с децата. И къщата.

— Аха.

— Не може да се отрече, че Гил случи на момиче. Все към залите за боулинг я влече, към танците с разни мексиканци, а пък на някои от тях не им знаеш ангажиментите и разбира се, за нас винаги е радост да гледаме внучетата, обаче те имат нужда и от майка си, не мислиш ли?

— Щастливи са с баба и дядо като вас, мамо.

— Просто се надявам, когато се жениш, да мислиш малко по-трезво от Гил.

— Не знам, аз все гледам да не съдя Вернис толкова сурово главно заради първия й мъж.

— О, пандизчията. Той си беше точно нейният тип. Как самата тя е успяла да не влезе в затвора в Техачапи, не знам.

— Интересното е, че ти винаги досега си говорела като най-голямата й почитателка.

— Виждали ли сте се с онази красавица Шаста Фей Хепуърт наскоро?

— Видяхме се един-два пъти. — Не беше голяма драма, та затова добави: — Тя се върна да живее на плажа.

— Може да е пръстът на съдбата, Лари.

— Може би пък да има нужда от почивка от филмовия бизнес, мамо.

— Е, и по-зле можеше да е. — Док винаги усещаше, когато майка му прави нарочна пауза. — А и се надявам, че ти стоиш далече от неприятностите.

От известно време Лео ги слушаше от другия телефон.

— Айде пак се почва.

— Исках само да му кажа…

— Тя мисли, че продаваш трева, и иска да си купи, но я е срам да те пита.

— Лео, кълна се… — донесоха се звуци от бързи крачки и блъскане.

— Да се обаждам ли на отряда за борба с безредиците?

— Ей, няма да се откаже, бе — каза Елмина. — Помниш ли приятелката ни Ориол, която е учителка в началното? Оня ден конфискувала малко трева и решихме да пробваме.

— И как беше?

— Ами, ние нали си следим една сапунка, „Друг свят“. Но този път не можахме да познаем нито един от героите, нищо че всеки ден ги гледаме, в смисъл пак си бяха Алис, Рейчъл, онази Ада, която ми е подозрителна още от „Лятно място“ (1959) и останалите, и лицата им си бяха същите, но работите, дето говореха… някак все казваха нещо друго, освен това имах проблеми с цветовете на телевизора и после Ориол донесе бисквити с шоколадови парченца и почнахме да ги ядем, без да можем да се спрем, и докато се усетим, „Друг свят“ беше преминал в някаква игра и тогава влезе баща ти.

— Надявах се да е останал малко коз, но онези двете бяха изпушили всичко.

— Кофти — каза Док разбиращо. — Звучиш като ти да си тоя, дето иска да купи трева, татко.

— Всъщност — каза Лео — и двамата се чудехме…

— Братовчед ти Скот ще идва другия уикенд — включи се Елмина. — Ако успееш да намериш, той каза, че с радост ще ни донесе.

— Няма проблем. Само може ли да ми направите една услуга?

Елмина протегна ръка през милите телефонни кабели, за да го щипне и потупа по бузата един-два пъти.

— Любимото ми дете! Ще направим каквото кажеш, Лари.

— Недейте, докато гледате внуците, става ли?

— Естествено че няма — изръмжа Лео. — Ние да не сме друсалки.

На следващата сутрин пожарният звънец заби и се оказа, че се обажда Санчо.

— Мисля, че това ще ти е интересно. Информираха ме, че миналата вечер „Златният зъб“ е спряла в Сан Педро и до зори са се случвали някакви работи, и нещата май са взели бърз обрат. Лос федералес говорят нещо за следене и подслушване. Фирмената моторница е на марината и ако караш бързо, ще ни хванеш.

— Тоест навреме, за да те спра, преди да направиш някоя глупост?

— О, и няма да е зле да обуеш нормални обувки за лодка, вместо просто сандали.

Трафикът прояви разбиране и Док завари Санчо в „Линус“ с чаша текила зомби в ръка, но не остана време и той да си поръча, защото телефонът зад бара звънна.

— За теб е, миличък — барманката Мърси подаде слушалката на Санчо, който кимна веднъж, после още един път и след това със скорост, каквато Док никога не го бе виждал да развива, хвърли една двайсетачка на бара и изтича навън.

Док успя да го настигне чак на кея, където Санчо развързваше лодка от фибростъкло с извънбордов двигател, притежание на „Харди, Гридли и Чатфийлд“. Вече бе включил мотора и даже бавно изтегляше съда от кея в мъгла от сини изпарения, когато Док стъпи, олюлявайки се, на борда.

— Я ми обясни пак какво правя на тази бутилка „Клорокс“?

— Изпълняваш ролята на помощник-капитан.

— Като Гилиган? Това значи, че ти… момент… ти си Скипър?

Насочиха я на юг. Гордита Бийч изникна от маранята, нежно олющен от солените бризове, разнебитено градче, покрито с пръски избелели цветове, като люспите боя на някоя забравена от всички железария, а хълмът към Дюнкрест, който на Док винаги и най-вече в нощите на ексцес му се бе струвал стръмен и с наклон, по който рано или късно всички съсипваха съединителите си, докато се опитваха да се измъкнат от града, оттук изглеждаше странно равен, почти никакъв.

Вълните днес бяха чудесни като за тази отсечка от брега. Морските ветрове духаха с по-ниско темпо, сърфистите бяха наизлезли и сега чакаха в редица, поклащаха се нагоре и надолу, бяха — поне в очите на Док — като статуите на Великденския остров, но обърнати на обратно.

През стария бинокъл на Санчо той видя ченге от Калифорнийския магистрален патрул, което гонеше дългокосо хлапе по плажа сред тълпата, излязла да хване малко следобедно слънце. Ченгето беше в пълна мотоциклетна екипировка — ботуши, каска, униформа — беше и сериозно въоръжен, а момчето беше босо, леко облечено и в стихията си. Бягаше като газела, а ченгето подтичваше с мъка по пясъка.

Док си представи как гледа през машина на времето и онова там е Бигфут Бьорнсен в началото на кариерата си като млад полицай в Гордита. Бигфут винаги бе мразил Гордита и нямаше търпение да се махне оттук.

— Това място е прокълнато още от самото си начало — казваше на всеки, който имаше нерви да го изслуша. — Преди много време тук са живели индианци и са изповядвали култ към наркотиците, пушели са толоаче, татул, с други думи, и халюцинирали, въобразявали си, че се пренасят в други реалности… даже, като се замисля, не са се различавали много от днешните хипиизроди. Вярвали, че гробищата им са свещени портали към света на духовете и че с тях трябва да се внимава. А Гордита Бийч е построен точно върху едно от тях.

От филмите на ужасите, които даваха всяка събота вечер, Док знаеше, че да строиш нещо върху индианско гробище е най-лошият вид карма, макар че предприемачите, понеже са си зли по природа, не мислеха много къде градят, важно за тях беше мястото да е равно и леснодостъпно. Док нямаше да се изненада, ако разбереше, че и Мики Улфман е извършил подобно светотатство, и то неведнъж, и така си е навлякъл проклятие след проклятие върху и без това нещастната си душа.

Трудно откриваеми и неуловими бяха тези индиански духове. Бъхтиш се да ги намериш понякога само за да им се извиниш, а те, невидими като вятъра, само чакат подходящия момент…

— Какво гледаш? — попита Санчо.

— Къде живея.

Заобиколиха нос Палос Вердес и в далечината, тръгнала от Сан Педро, с вдигнати стаксели и кливери, разцъфнала като кубистка роза, се появи шхуната. Лицето на Санчо грейна от чиста несподелена любов.

Док бе виждал „Съхранена“ с вдигнати платна само веднъж преди, по време на трипа, на който го бяха пратили Вехи и Сортилидж. Сега, в малко или много ясно съзнание, забеляза интересна прилика с шхуната в „Морския вълк“ (1941), на борда на която Едуард Г. Робинсън напада и направо смила от бой Джон Гарфилд, крещейки: „Да! Да, аз съм Морският вълк, виждаш ли? Аз съм шефът на този кораб, каквото кажа, това става, дааа… щото никой не може да каже нищо на Морския вълк, ясно ли ти е…“.

— Всичко наред ли е, Док?

— О. Това… на глас ли го казвах?

Понамалиха малко и потеглиха след нея. Скоро на радара се появиха две зеленикави петънца, които с всяко завъртане блещукаха все по-близо, и Санчо включи радиопредавателя. Трансмисията на моменти звучеше като бар в Гордита Бийч в която и да е вечер от седмицата.

— Приятелчетата ти от Департамента по правосъдието — предположи Док.

— Плюс бреговата охрана. — Известно време Санчо гледа шхуната през бинокъла. — Видя ни. Съвсем скоро… да. Пушек. Превключва на дизелово. Е, дотук бяхме.

Миг по-късно гледаха към задницата, или както Санчо обичаше да я нарича — опашката на патрулния катер, който преследваше „Златният зъб“ със същата скорост, а не след дълго Санчо и Док бяха настигнати от съда на правосъдния департамент. Млади адвокати в удивителни шапки замахаха с ръце, стиснали кутийки бира, и започнаха да викат. Док видя поне половин дузина сладурани в бикини, които подскачаха напред-назад по палубата. „Кей Ейч Джей“ беше усилено до дупка и в момента вървеше надъхващият революционен химн на Тъндърклап Нюман Something in the Air, на който известен брой служители на департамента и гости на лодката припяваха съвсем искрено — макар че Док беше убеден, че малцина от тях щяха да познаят революцията, когато дойде и им каже здрасти.

— Имаш ли против да поразпусна малко? — каза Док. — Предполагам правната ти фирма не държи риболовни принадлежности на борда.

— Всъщност, ако провериш в онова шкафче… Изръсиха се даже и за ехолот, за да могат да проследяват рибните пасажи. — Санчо включи инструмента и впи очи в дисплея му. Малко след това започна да си мърмори нещо и се пресегна към картата. — Тук има нещо интересно, Док… Според това, виж… под нас няма кой знае колко дъно, само стотици метри дълбини. Но този ехолот… освен ако електрониката му не се е прецакала…

— Санч, чуваш ли нещо?

Отнякъде напред се разнесе ритмичен шепот, който, ако бяха на сушата, щяха да вземат за прибоя. Но толкова навътре в морето беше невъзможно да е той.

— Нещо — каза Санчо.

— Добре.

Звукът се усили и Док започна да отмерва интервалите в главата си. Освен ако от притеснение не броеше прекалено бързо, шепотът, изглежда, беше на всеки трийсет секунди, което обикновено — а случаят не беше такъв — значеше вълни с височина горе-долу същия брой футове. Надигналата се, и то съвсем видимо, вода вече клатеше малката им лодка. Нещо се случваше и със светлината, сякаш въздухът в далечината напред се сгъстяваше от непознати климатични промени. Дори с помощта на бинокъла им бе трудно да не изпускат шхуната от очи.

— Да не би това твое корабче на любовта да се опитва да ни подмами към нещо? — изкрещя Док, все още неизпаднал в паника.

Прибоят — ако нещото изобщо беше това — бе прераснал в оглушителен рев. Зашибаха ги разяждащи пръски солена вода, които влизаха право в очите им. Санчо даде назад и закрещя:

— Какво е това, по дяволите?

Док се бе отправил към кърмата, за да повърне, но реши да изчака. Санчо трескаво сочеше към нещо от лявата страна на носа на лодката. Наоколо нямаше скали, нито пък бряг, имаше го само открития океан, но на фона на това, което видяха очите им, северният бряг на Оаху в най-голямото си великолепие приличаше на Санта Моника през август. Док изчисли, че препускащите към тях от северозапад вълни бяха около девет, може би дори десет метра високи от гребена до основата: извиваха се титанично, кипяха под слънцето, разбиваха се с експлозии отново и отново.

— Не може да е Ридът на Кортес — Санчо примижа срещу картите, — не сме стигнали чак дотам. Но тук наоколо няма нищо друго, какво, по дяволите, е това?

И двамата знаеха. Беше митичният вълнолом на Свети Флип от Лоундейл, известен още и като Прага на смъртта. А шхуната се бе запътила право към него.

Санчо отбелязваше курса й с жълт восъчен молив направо на екрана на радара.

— Това или е самоубийство, или престъпна небрежност от тяхна страна, трудно ми е да кажа кое точно… защо не завиват?

— Къде са федералните сега?

— От Департамента по правосъдието май се отказаха и завиват обратно, обаче бреговата охрана все още прави опити да й пресече пътя.

— Големи куражлии са тия момчета.

— Те това им казват, като ги приемат — излизането в открито море е задължително, връщането на брега не чак толкова.

Бяха достатъчно близо, за да видят как две, не, три тъмни тесни фигури се отделят от шхуната, задържат се за миг във въздуха над водата, после се изстрелват нанякъде, а двигателите им за кратко успяват да заглушат дори разбиващите се вълни.

— Цигарети — изкрещя Санчо. — Петстотин конски сили, може би хиляда, малко значение има, защото никой няма да тръгне да ги гони.

Док гледаше шхуната през размазаната океанска светлина. Тя ту изчезваше в пръските, ту се появяваше. Може би защото я виждаше по-ясно, но сега му изглеждаше остаряла, очукана от вълните, по-близка до лодката от съня му от онази сутрин. Сънят, в който Кой и семейството му се спасяваха от всички опасности. Съхранени.

— Изоставили са я — изрева Санчо в мъглата и грохота.

— Мамка му, човече, наистина съжалявам.

— Недей. Поне са й изключили двигателите. Трябва само да се молим да не заседне в каквото се крие там долу.

В затишията между разбиванията на вълните той обясни, че ако бъде върната някак и оставена в ръцете на съдия-изпълнител и ако собствениците й не се появят, за да си я поискат, в рамките на година и един ден, тя ще бъде обявена за официално изоставена и въпросът за собствеността й след това стана плетеница от морскоправни работи, които Док не успя да проследи докрай.

Междувременно бреговата охрана вече бе качила свои хора на борда на шхуната, свиваха платната, хвърляха плаващи и други котви, за да държат носа й срещу вятъра, оправяха сигналните светлини за предстоящото й изтегляне. Според радиотрафика насам се беше отправил океански влекач.

— Добре че дойдохме — каза Санчо.

— Но не направихме кой знае какво.

— Да, обаче представи си да не бяхме дошли. Щяхме да имаме само версията на правителството и нямаше да сме видели опашката на тази красавица.

Санчо трябваше да се отбие в базата на Бреговата охрана на остров Терминал и да попълни някакви документи, както и да уреди пристан за лодката си за през нощта, след което двамата с Док се качиха в една кола, пълна с моряци в отпуск, запътили се към Холивуд, която ги остави на марината. В „Линус“ Мърси точно свършваше смяната си.

— Така и не си допих зомбито — осъзна Санчо.

— Сигурно на теб ти се празнува — каза Док, — но аз трябва да ида до офиса, отдавна не съм го навестявал.

— Знам… трябва да се успокоя и не трябва да предизвикваме съдбата, много неща могат да се случат за година и един ден. Кой знае кой ще се появи изневиделица, я застрахователи, я искове за разпределение на загуба от неизбежна злоупотреба или пък бивши съпруги и гаджета, всичко е възможно. Но да кажем, че съществува законна морскозастрахователна полица, която е още в сила и която разрешава собствеността да отиде в ръцете на самия застраховател…

По дяволите, наречете го тревоманска интуиция, ако щете.

— Санч, да не би случайно ти самият да си изготвил такава полица?

Това от светлината в заведението ли беше? Имаше ли нужда някой да изтича и да се обади на папата, за да съобщи за видяното чудо — адвокат да се изчервява?

— Ако се предприемат някакви правни мерки, ще съм част от тях — призна Санчо. — Макар че по-вероятно е някой от нещастните ти приятелчета милионери да ми я открадне на търг.

Подтикнат от сантиментален импулс, Док отиде при него и го прегърна, а Санчо, както обикновено, се дръпна, стреснат.

— Съжалявам. Дано се получат нещата, човече. С тая лодка сте родени един за друг.

— Да, точно като Шърли Темпъл и Джордж Мърфи.

Преди да успеят да го спрат, Санчо запя We Should Be Together от „Малката мис Бродуей“ (1938) и даже докара доста добра вокална имитация на къдрокосото момиченце. Стана на крака и започна да танцува степ, а Док започна притеснено да го подръпва за ръкава.

— Това там не е ли шефът ти?

И наистина беше внушителният Си. Си. Чатфилйд ин проприа персона. Който на всичкото отгоре хвърляше многозначителни погледи към Санчо. Санчо спря да пее и му махна.

— Не знаех, че и ти си почитател на Шърли Темпъл, Смилакс — избумтя Си. Си. над това, което, за щастие, не беше канеща се да си ходи тълпа. — Когато приключиш с клиента си, ела при мен. Искам да обсъдим идеята ти за Ем Джи Ем.

— Не си му казал — рече Док.

— Ами то си плачеше за публичен иск — възрази му Санчо. — Ако не го направим ние, ще е някой друг. Помисли само какъв потенциал има това. Всяко студио в града е уязвимо. Братята Уорнър! Представи си, че събереш достатъчно гневни зрители, които не искат Ласло и Илза95 да се качват заедно на самолета. Или пък искат Милдред да удуши Вида96 накрая, както прави в книгата. А и…

— Ще ти се обадя скоро — Док потупа възможно най-внимателно Санчо по рамото и си тръгна от „Линус“.

Работният ден в енергийния кабинет на доктор Тюбсайд вървеше към края си. Петуния, направо неотразима в бледолилаво, интимничеше тихичко с дългокос по-възрастен господин с тъмни очила.

— О, Док, май не съм те запознавала със съпруга си? Това е Дизи. Скъпи, това е Док, за когото съм ти разказвала.

— Братко — Дизи бавно подаде ръка, чиито пръсти бяха осеяни с мазоли от свирене на бас-китара, и миг по-късно двамата с Док вече бяха потънали в дълбоко здрависване, пълно с елементи от Виетнам, от редица щатски затвори, както и от братски организации, които лепят обявите за ежеседмичните си срещи в покрайнините на града.

Доктор Тюбсайд дойде при тях от задния кабинет и връчи на Петуния голямо шише с хапчета.

— Ако наистина ще продължаваш с тази вегетарианска диета — всяка натъртена дума бе съпроводена от раздрънкване на хапчетата в шишето, — ще имаш нужда и от добавки, Петуни-я.

— Имаме новина, Док — каза Петуния.

— Позабременяла е — обясни Дизи.

Док направи бърза проверка на степента на грейналост на лицето й и усети как по неговото се разлива глупава усмивка.

— Ти да видиш. Мислех си, че всичко тук сияе така, защото съм пушил. Поздравления, пичове, това е прекрасно.

— С изключение на този лудак тука — каза Петуния, — който сега си мисли, че трябва да ме кара и взема от работа. Точно това ми трябва, изтрещял шофьор. Свали ги тези очила, скъпи, нека всички видят на какви обороти се въртят очните ти ябълки.

Док тръгна нагоре.

— Изгаси лампите и заключи! — извика доктор Тюбсайд.

— Винаги го правя — отвърна Док. — Стара рутина.

От другата страна на прага, разтворена като ветрило, лежеше пощата — основно менюта за доставка на пица, но един разкошен плик със златист релеф хвана окото на Док. Той разпозна псевдоарабския шрифт на казиното „Кисмет Лаундж“ в Северен Лас Вегас.

Първото нещо, което видя в плика, беше чек за десет хиляди долара. Изглеждаше си истински. „След обстоен анализ, пишеше в прикрепеното писмо, по време на който се консултирахме с най-добрите — и по съвпадение най-скъпоплатените — правни, психологически и религиозни експерти, установихме, че Майкъл Закъри Улфман е бил в действителност отвлечен против волята му и точно като извънземните от намиращата се в близост Зона 51 неговите похитители остават извън обсега на обикновените правни мерки. Приложената сума отразява предложения от нас курс на залагане от 100 на 1, макар че линиите на залагане в някои казина на юг оттук вероятно биха предложили много по-голяма печалба. Такъв ви бил късметът, господин Големи облози!

Очаквайте още писма от нас, включително ексклузивна покана за празненството по случай откриването на новото и абсолютно реконцептуализирано бар-казино «Кисмет» в някой момент през 1972-ра. Ще се радваме да ви видим отново. Благодарим ви за нестихващия интерес към «Кисмет».

Сърдечно ваш, Фабиан П. Фацо, Главен оперативен директор, «Кискорп».“

Телефонът „Принцеса“ иззвъня отново и този път беше Хоуп Харлинджън.

— Бог да те благослови, Док.

— А? Да не съм кихнал?97

— Сериозна съм.

— Не бе, наистина. Щото понякога забравям кихнал ли съм, или не съм? И после трябва да питам хората. Много е конфузно.

Настъпи кратко мълчание.

— Да върнем лентата назад — каза тя. — Ти ли пъхна пропуските под вратата ми?

— Не. Какви пропуски?

Явно някой бе дал на нея и Аметист пропуски за бекстейджа на масивния Сърфаделик Фрийк-ин в парка „Уил Роджърс“ снощи.

— Леле, как можах да го пропусна това? „Биър“, бандата на братовчед ми, щяха да подгряват за „Дъ Бордс“.

— „Биър“? Наистина ли? Док, те бяха нереални. В смисъл те са следващите „Дъ Бордс“.

— Скот страшно ще се зарадва, като му го кажа. Аз не знам дали съм толкова ентусиазиран. Кой свири ли?

— Той се върна, Док, наистина е жив и се върна и съм на седмото небе по двайсет и четири часа в денонощието, и изобщо не знам на какво да вярвам.

— Как е… забравих й името?

— Още спи. В последно време не е много на себе си. Не мисля, че още е свързала нещата във връзка с Кой. Но непрекъснато се присеща за това как снощи Кой грабна баритон-сакса, взе микрофона от стойката, приближи го до камбанката на саксофона и го наду. Тя направо полудя. А той натрупа страшно много точки.

— Значи… вие пак…

— Ох, ами ще видим.

— Жестоко.

— Ще ходим и до Хаваите другия уикенд.

Док се сети за съня си.

— С кораб ли?

— Ще летим с „Кахуна Еърлайнс“. Кой е получил билети отнякъде.

— Гледайте да не чекирате много чанти.

— Ето го, прибира се. Давам ти го да си поговорите. Обичаме те.

Чуха се звуци, от един момент нататък по-скоро дразнещи, от продължително целуване и накрая Кой каза:

— Вече официално не се водя в ничия платежна ведомост, човече. Бърк Стоджър се обади лично да ми каже. Стигна ли до концерта снощи?

— Не, и братовчед ми Скот ще е бесен. Просто забравих. Ама чух, че си бил номер едно.