Вроден порок

Шестнайсет

Не че Док си водеше отчет, но вероятно бе прекарал много повече време в ареста на горните етажи на Съдебната палата, отколкото долу, от другата страна на закона. Асансьорите се управляваха от взвод жени в униформа, командвани и докарани до състояние на ужас от внушителна дама с вид на затворническа матрона, която седеше във фоайето с чифт кастанети и пускаше отделните кабинки с различни сигнали. Ткк-тррррркк-тк-тк например можеше да значи „Втори асансьор да се приготви, четиресет и пет секунди за влизане и излизане, да не губим време“, и т.н. Тя огледа Док със сериозен поглед и чак след това го пусна на борда.

Пени делеше офиса си с друг заместник-прокурор на име Ръс Фротингъм. Когато Док надникна при тях, Пени не точно си пое дъх рязко, ами започна да хълца неконтролируемо.

— Добре ли си? — попита Ръс.

Пени й обясни нещо между хълцанията, но всичко, което Док чу, беше:

— … онзи, за когото ти разказвах…

— Да извикам ли охраната?

Пени изгледа въпросително Док, в смисъл, да я викаме ли наистина? Ситуацията тук беше в стил „стюардеси на плажа“. Ръс седеше сковано на бюрото си и се правеше, че чете нещо от една папка. Пени се извини и отиде до дамската тоалетна, като остави Док на яростния поглед на Ръс, все едно беше стар радиатор от кола, потопен в киселинна баня. След известно време той стана и тръгна из коридора, където срещна Пени. Тя тъкмо излизаше от тоалетната.

— Просто се чудех кога ще си свободна за вечеря. Не исках да те стряскам така. Аз черпя.

Отново онзи кос поглед.

— Мислех, че никога повече няма да искаш да говориш с мен.

— В интерес на истината, ФБР се оказаха фантастична и страшно стимулираща компания, та си казах, че ти дължа поне една порция ребърца.

И това се случи в наскоро отворено заведение за здравословно хранене на „Мелроуз“, наречено „Цената на мъдростта“, което Док знаеше от възторжените отзиви на Денис. Намираше се на етажа на занемарен бар, където Док се бе подвизавал през един от по-непредставителните си периоди, не помнеше точно кой обаче. Пени вдигна очи към премигващия в червено неонов надпис и се намръщи.

— „Рубис Лаундж“, мда, помня добре това място, едно време беше идеално за минимум един арест по углавно престъпление седмично.

— Чийзбургерите бяха жестоки, ако си спомням правилно.

— И единодушно избрани от местните ресторантски критици за „най-токсичните в целия Голям Лос Анджелис“.

— Но се стремяха да не показват много-много къде и как нарушават изискванията за качеството на храната. Обаче всички онези мишки и хлебарки с крачета във въздуха, мъртви като камъчета до бургерите, те обърнаха лодката, нали?

— Огладнях още повече.

Упътени от табелка, където на ръка бе написано ЦЕНАТА НА МЪДРОСТТА Е ПО-ВИСОКА ОТ РУБИна, ЙОВ 28:1887, Док и Пени се качиха в помещение, пълно с папрати, голи тухлени стени, цветно стъкло, покривки върху масите и Вивалди от грамофона, все неща, които изобщо не изглеждаха обещаващи в очите на Док. Докато чакаха за маса, той огледа клиентелата, много от хората май имаха проблеми от фитнес естество, взираха се един в друг над и покрай салати, изпипани като миниатюрните планини в дзен градините, и се опитваха да идентифицират различните производни на соята обекти с помощта на джобни фенерчета или увеличителни лупи, седяха, стиснали нож и вилица в ръце, и съзерцаваха рулото „Уелингтън“ с патладжан или ромбоидите от яркозелен хляб от кейл, положени в чинии, прекалено големи за тях с поне един порядък величина.

Док се зачуди, макар и прекалено късно, колко точно напушен е бил Денис, когато е идвал тук. Положението остана все така обезкуражаващо и след пристигането на менютата.

— Разчиташ ли нещо тук? — попита Док след малко. — Не мога да го прочета това, в мен ли е проблемът, или е написано на чужд език?

Тя го погледна с усмивка, на която той се бе научил да не разчита твърде много.

— Да, искам да ми изясниш нещо друго, Док, защото това, да ме изведеш на подобно място, може да бъде прието и като вражески акт… ядосан ли си ми? Не си ли?

— Това ли са двете възможности? Ами, чакай да помисля…

— Онези федерални ми бяха помогнали с един проблем преди време. Това ми се стори лесен начин да им върна услугата.

— Такъв съм си аз — каза Док. — Неизменно лесен.

— Значи си ядосан.

— Вече ми мина. Но и ти не ме попита преди това.

— Щеше да кажеш „не“. Всички вие мразите ФБР.

— Ама, как така всички ние? Та аз бях Дик Трейси в клуба „Джуниър Джи-Мен“, бях си поръчал един от онези комплекти — научих се как да следя съседите, още в първи клас свалих отпечатъците на всички съученици, омазах всичко в мастило, после ме пратиха в кабинета на директора… „Ама, аз съм член на «Джуниър Джи-Мен»! Във Вашингтон знаят за мен!“ Наказаха ме да оставам допълнително след часовете в продължение на месец, но отговорник беше госпожа Кийли и един-два пъти успях да надникна под полата й, така че си имаше плюсове.

— Какво ужасно момченце си бил.

— Ами, виж, това беше много преди да измислят миниполите…

— Слушай, Док, федералните наистина искат да знаят какво си правил във Вегас.

— Бях с Франк и останалите от тайфата, поиграх малко бакара, но по-интересното е защо твоите двама идиоти в евтини костюми не ме оставиха на мира там.

— Моля ти се. Като нищо могат да те призоват в съда. Работят с постоянни съдебни заседатели, които са известни с това, че могат да подведат под отговорност дори бурито с боб. Способни са да те вкарат в свят на чиста сърдечна болка.

— Само и само за да разберат защо съм ходил до Вегас ли? Не ми звучи изгодно от финансова гледна точка.

— Може да кажеш на мен, а аз ще им предам.

— Като един представител на общността „Джуниър Джи“ на друг, Пени, кажи ми, какво печелиш от всичко това?

Тя помръкна.

— Не искаш да знаеш.

— Нека позная. Не става въпрос за нещо готино, което ще направят за теб после, става въпрос за нещо гадно, което няма да ти направят.

Тя докосна ръката му, сякаш това й се случваше толкова рядко, че не беше сигурна как се прави.

— Ако можех и за секунда да повярвам…

— Че мога да те защитя.

— На този етап и някоя практична идея би ми помогнала.

Полунощ, тъмно като в рог, никакъв спомен дали в басейна има вода, или не, но, хей, няма никакво значение, нали така? Той подскочи веднъж, два пъти, после се хвърли от края на дъската със свито на топка тяло и затворени очи.

— Сигурно знаеш, че приятелчетата ти държат Мики Улфман.

— ФБР. — Възможно беше казаното да завършваше с въпросителна, но Док не я чу. Тя присви очи и той забеляза, че слепоочията й пулсират достатъчно силно, за да накарат една от капковидните й обеци да започне да присветва като предупредителен сигнал. — Подозираме ги, но не можем да докажем нищо. Ти можеш ли?

— Видях го в ръцете им.

— Видял си го. — Тя се замисли за няколко секунди, докато барабанеше с пръсти върху покривката в ритъма на училищен маршов оркестър. — Би ли се съгласил да свидетелстваш под клетва заради мен?

— Разбира се, скъпа, и още как!… Ъъъ, момент само, какво значи това?

— Ти, аз, магнетофон и може би още един заместник-прокурор за свидетел.

— Леле, даже ще изпея и няколко такта от That’s Amore. Само едно нещо…

— Добре, кажи ти какво искаш.

— Трябва да прегледам досието на един. Древна история е, но е заключено. До 2000 г. примерно.

— Само това ли? Никакъв проблем. Непрекъснато го правим.

— Какво, отваряте официално запечатани документи? Аз пък такава вяра имах в системата.

— С това темпо скоро ще си готов за изпита си за адвокат. Виж, имаш ли нещо против да отидем вкъщи? — И на мига Док, въпреки че би се обзаложил, че няма да се случи така, се надърви. А тя, сякаш забелязала, добави: — Можем да си вземем пица по пътя.

Някога, когато беше в периода на дефицит на контрола върху импулсите, Док щеше да отвърне на това с: „Омъжи се за мен“. Но казаното от него сега беше:

— Косата ти е различна.

— Убедиха ме да ида при някакъв нов фризьор на Родео Драйв. Той ми сложи тези цветни кичури, виждаш ли?

— Жестоко. Изглеждаш така, все едно си живяла известно време на плажа.

— Специалната фризура тип „Сърфмацка“ беше на промоция.

— Само заради мен, а?

— За кой друг, Док.

След като отидоха в апартамента на Пени, им отне може би минута и половина, за да се справят с пицата. И двамата посегнаха към последното парче едновременно.

— Мисля, че е за мен — каза Док.

Пени пусна пицата и плъзна ръка надолу, хвана пениса му и го стисна леко.

— А това, мисля…

Тя се пресегна към кашето, вътре имаше азиатска трева, която той бе надушил още щом бе влязъл в стаята.

— Свий един, аз ще се преоблека в нещо по-подходящо.

Тъкмо завиваше краищата на джойнта, когато тя се върна чисто гола.

— Готово.

— Наистина ли си сигурен, че не си ядосан?

— Аз? Ядосан, защо?

— Знаеш ли, ако някой, на когото държа дори само защото от време на време се виждаме за секс, предаде мен на ФБР… сериозно бих помислила, да ти кажа… — Док запали и й подаде джойнта. — В смисъл — добави тя замислено, след като си дръпна — ако пишката беше моя. И някоя самодоволна прокурорка си въобразяваше, че с внимание към нея може да й се размине.

— О — каза Док. — Ами, има логика в думите ти… Я дай сега да…

— Само да си посмял — изкрещя тя, — ненормален дрогясал хипар такъв, махни си ръката оттам, кой ти каза, че ти е позволено да пипаш там, пусни ме, какво си мислиш, че…

Но вече бяха започнали да се чукат, и то, може да се каже, доста енергично. Беше бързо, после по-бавно, беше страхотно и достатъчно мръсно, беше велик напушен кеф и даже — за един неизмеримо кратък миг — Док не само вярваше, че краят му никога няма да настъпи, но и успя да не се панира от идеята.

Обикновено, след като приключеха, Пени ставаше на секундата и потъваше обратно в разни дейности, характерни за света на нормалните, а Док стигаше някак до телевизора с надеждата да хване плейофите, нищо, че в тази конкретна вечер играеха отбори от Източната дивизия. Но вместо това, сякаш внезапно осъзнали значението на мълчанието и прегръдката, останаха да лежат, запалиха още един джойнт и изобщо не бързаха да го изпушат, а той пък поради високото си съдържание на смола изгасна благовъзпитано в момента, в който бе оставен в пепелника. Твърде скоро обаче — все едно Реалността бе нахлула с маршова стъпка в стаята, светнала всички лампи, огледала какво става и прочистила шумно гърло — настъпи часът на новините в единайсет, който, както винаги, а и за все по-голямо раздразнение на Пени, се занимаваше основно с развитието около случая Менсън и предстоящото дело.

— Вземи се спри малко, Булиози — изръмжа тя към екрана, докато главният прокурор се наслаждаваше на ежевечерните си две минутки пред камерите.

— Мислех, че се кефиш на всичките тези работи, преди делото да започне — каза Док.

— За известно време, да. Пуснаха ме да чуя и няколко показания под клетва, но там е като пълна с момчета къщичка на дърво. Сега единственото, което ме кефи, е да слушам как онези хипимацки изпълнявали всичко, което Менсън им казвал. В отношенията господар-роб има нещо сладко.

— Така ли? Никога не си ми споменавала, че си падаш по това, Пени, искаш да кажеш, че сме могли да…

— С тебе ли? Забрави, Док.

— Е, какво?

— Ами… — На това ли му викаха палав поглед? — Почти достатъчно нисък си. Поне така ми се струва. Но разбери, въпросът не е просто да гледаш хипнотично, неустоимостта на Чарли се крие в това, че той е там долу, на нивото на очите на мацките, които командва. Кефът може и да е в това, че се чукаш с Тати, но истински извратената тръпка е във факта, че Тати е висок само метър и шейсет.

— Леле, човече, ами… мога да поработя по въпроса.

— Дръж ме в течение.

Започна реклама на късния филм, оказа се, че тази вечер ще дават „Гидора, триглавото чудовище“ (1964).

— Хей, Пени, утре на работа ли си?

— Мисля да ида към обед. А сега, ако нямаш по-добро предложение, мисля да се отправя към леглото.

— Не, момент само, чуй сега нещо, дето може да ти хареса.

Той се опита да й обясни, че този японски филм с чудовища е всъщност римейк на класическата лента за мацки „Римска ваканция“ (1953) — и в двата филма имаше стилна принцеса на посещение в чужда страна, където среща главния герой, представител на работническата класа, който хлътва по нея, после, накрая, независимо от общите им приключения двамата трябва да се разделят, но някъде по средата на анализа Пени бе коленичила грациозно и бе започнала да му духа и преди да се усетят, двамата се чукаха отново. След това, както си седяха на дивана, филмът започна. Док явно беше заспал някъде по средата, но към края се събуди и завари Пени да подсмърча, заровила лице в салфетка и все пак пленена от човешката или романтичната част от сюжета.

Следващият ден си беше, както казват хората, друг ден и когато Док се озова отново в Съдебната палата, настанен на стол от отдавнашна разпродажба пред микрофона на магнетофон в една забутана стаичка, пълна с метли, парцали, почистващи препарати и древна машина за миене на пода, която изглеждаше като сглобена от частите на танк от Втората световна, той започна да се чуди дали нежната Пени от изминалата нощ не е била просто поредната му халюцинация. Като за начало тя непрекъснато се обръщаше към него с Лари и избягваше да го гледа в очите. Свидетелят, когото бе извикала, естествено, се оказа офис дружката й Ръс, чийто поглед за една нощ бе прераснал от подозрителен в презрителен.

Док им разказа какво е видял във Вегас, като преди да дойде тук, бе минал през офиса си, за да си вземе бележника, знак не толкова за професионализъм, колкото за тревоманска памет. Проявиха необичаен и необясним интерес към белия костюм на Мики. Къде точно е резнат реверът и други подобни. Конфекция или по поръчка. Ами поведението му, какво беше то, искаха да знаят. Кой друг, освен ФБР беше там? Кой командваше?

— Невъзможно е да се каже. Имаше охрана на казиното, всякакви цивилни в костюми, но що се отнася до мафиоти, ако натам биете, дали е имало мъже с черни федори на главата и коментари в стила на Еди Робинсън88? Не, не мисля, че видях такива.

Това окръжно прокурорско упражнение на Док му мязаше на сблъсък на мравки със слонове. ФБР-то можеше да почне да содомизира президента в Линкълн Мемориал по пладне и местните полицаи просто щяха да си седят там и да гледат, като степента им на отвращение щеше да зависи от това, кой е насилваният президент.

От друга страна, никой не го попита за Пък Бийвъртън и Док не сподели доброволно нищо. От време на време улавяше как двете заместник-прокурорки си разменят многозначителни погледи. Във връзка с какво — идея си нямаше. Накрая касетката свърши и Пени каза:

— Мисля, че сме готови. От името на кабинета на главния прокурор, господин Спортело, ви благодарим страшно много за вашето съдействие.

— И аз ви благодаря, госпожице Кимбал, задето не ми благодарихте, докато касетката записваше. И госпожице Фротингъм, може ли само да добавя, че полата ви днес е с особено привлекателна дължина.

Ръс изкрещя, грабна едно поцинковано кошче за боклук и тръгна да го хвърля към главата на Док, но Пени се намеси и я убеди да си излезе. Преди и тя да изчезне, обърна глава към Док и посочи към телефона с жестове като при набиране. Кой на кого се очакваше да се обади, не беше много ясно.

Часовникът на стената, който напомни на Док за началното му училище в Сан Хоакин, показваше невъзможен час. Док изчака стрелките да се преместят, но те не го направиха и той заключи, че часовникът е развален и вероятно е в това си състояние от години. Което обаче беше и някак готино, защото много отдавна Сортилидж го бе научила на езотеричното умение да познава колко е часът по спрели часовници. Първото нещо, което трябва да направиш, е да си запалиш джойнт — това със сигурност би изглеждало странно в Съдебната палата, но не и в това забутано кътче от нея, което като нищо можеше да се окаже извън юрисдикцията на местните сили за борба с наркотиците, — но за всеки случай Док запали и една цигара „Де Нобили“ и изпълни стаичката с предпазен дим от любимата на мафията марка. След известно време, прекарано във вдишване на дима от коза, той вдигна очи към часовника и разбира се, той показваше различен час сега, макар че това можеше да се дължи и на факта, че Док е забравил къде бяха замръзнали стрелките преди това.

Телефонът иззвъня, той вдигна и чу Пени да казва:

— Ела долу в офиса ми, там ще те чака един пакет.

Без здрасти, без нищо.

— Ти там ли ще си?

— Не.

— Ами как-й-беше-името?

— Никой няма бъде там, освен теб. Имаш колкото време си поискаш.

— Благодаря ти, скъпа, о, между другото, чудех се дали, ако ти намеря перука като на някоя от мацките на Менсън, ще е проблем… — Промяната в акустичната среда, след като тя затвори, отеква в продължение на няколко мига… — Мислех си за нещо в стила на Линет „Скуики“ Фром, сещаш се нали, дълга, ама и къдрава, и… О. Ъъъ… Пени?

Долу в офис кабинката на Пени, положено върху очукана и стара дървена масичка, украсено с всякакъв вид лепенки с надпис „Строго секретно“, чакаше досието със странната история на Ейдриън Праша с калифорнийските обществени закони, в която фигурираха и множеството му бягства от наказание за убийство първа степен. Док си запали една „Куул“, отвори папката и започна да чете — и на мига му стана ясно защо Управлението не иска нищо от описаното вътре да се разчува. Първата му мисъл бе на каква ли опасност се беше изложила Пени, за да отвори това досие, и до каква степен тя самата осъзнаваше измеренията й. За нея тук вероятно имаше само някакви случки от миналото и нищо друго.

Името на Детектив Х се оказа Винсент Инделикато. Адвокатите на Ейдриън бяха използвали аргумента „извинимо убийство“. Клиентът им, господин Праша, многоуважаван бизнесмен, убеден, че някой се опитва да проникне в крайбрежния му апартамент на Гъмо Маркс Уей, объркал покойника с разгневения съпруг на една позната и виждайки, както и се заклева по-късно, пистолет, започнал да стреля със своя. Никой не бил по-съкрушен от самия господин Праша, когато осъзнал, че е ликвидирал детектив от ПУЛА, и то детектив, когото е срещал неведнъж, докато вършел ежедневните си бизнес дела.

Тялото било идентифицирано от полицая, извършил ареста — дългогодишния партньор на детектив Иделикато, лейтенант Крисчън Ф. Бьорнсен.

— Какво — зачуди се Док на глас, — по дяволите, е това?

Партньорът на Бигфут. Човекът, с когото той вече не патрулираше, не разговаряше, дори не споменаваше по име. Меланхолията, обсебила Бигфут, започваше да си намира обяснение. Човекът скърбеше, и то дълбоко.

И къде другаде да се случи трагедията, ако не на Гъмо Маркс Уей, ГМУ, както го знаеха местните, булеварда на злощастието, до който всеки жител на крайбрежната кръпка, обитавана и от Док, рано или късно стигаше, макар че никой от близките на Док не живееше там, нито май който и да било друг. Но пътят си се простираше вечно там, между хората от градовете в Южния залив и другите места, където в един момент от живота си същите тези хора си мислеха, че се налага да отидат. Домът на приятелката, чиито психопатични родители я искаха обратно вкъщи преди вечерния час. Дилър, изобретателен като плъх на палмово дърво, чиито по-невнимателни клиенти започват да консумират риган и „Бискуик“ по неестествен за тези продукти начин. Телефон с монети в бар, от който приятел на приятел в опасност и без ресурси ти се е обадил с глас, вече почти лишен от надежда, прекалено късно през нощта.

— Добре, минутка само — промърмори Док може би на глас, — сега това значи ли, че…

Партньорът на Бигфут е бил убит от Ейдриън Праша в очевидно сътрудничество с елементи от Управлението. И как е реагирал на това Бигфут? Изписал е подобаваща по размери артилерия, плюс допълнителни патрони, и е тръгнал да търси Ейдриън? Поставил е бомба в колата на лихваря? Или е оставил всичко това в ПУЛА, а той се е отправил на самотен и лишен от насилие кръстоносен поход в името на справедливостта? Не, нито едно от изброените — това, което Бигфут направил, било да намери някой смотан и нещастен частен детектив, който да започне да разравя случая, и то достатъчно шумно, за да привлече известно внимание.

А после какво? Какво очакваше да се случи Бигфут? Някой да реши да се погрижи за Док? Жестоко. И къде тогава ще бъде безименният, неспоменаваният партньор на Док, който да му пази гърба?

Сякаш в търсене на нещо, което знаеше, че не иска да намира, Док прелисти набързо страниците с останалите арести. Стана му кристално като водката от хладилника ясно, че независимо от вида на връзката между ПУЛА и Ейдриън Праша този тип като нищо може би работи за Управлението като наемен убиец. От време на време го прибираха, разпитваха, обвиняваха, подвеждаха под отговорност, но нищо нямаше значение — някак казусите изобщо не стигаха до съда, предоговорени в името на правосъдните интереси, а пък Ейдриън неизменно се отърваваше. Мисълта, че няма как кабинетът на главния прокурор да не знае за това, че вероятно дори е и съучастник, запърха с крехките си крилца на молец из главата на Док. Понякога се случваше да няма достатъчно доказателства по дадено дело или ако имаше, бяха недопустими или прекалено косвени, или пък тялото не можеше да бъде открито, а понякога изникваше и трета страна, която пледираше за някакви измислени престъпления, като например доброволно убийство по невнимание. Едно от тези съобразителни шаранчета обаче привлече вниманието на Док, защото се оказа не кой да е, ами старото другарче с въпросите от паркинга Борис Спиви, подвизаващ се в момента като беглец нейде из Щатите със своята годеница Доунет. От Рико Ривера. Любопитното беше, че след като излежал намалено време в отделението за полупривилегировани в „Сан Куентин“, Борис бил пуснат на свобода, за да почне работа веднага при Мики Улфман. С което ставаше, заедно с Пък, вторият известен на Док кадър на „Ей Пи Файнанс“, нает от Мики. Да не би Ейдриън Праша да въртеше и агенция за таланти?

Док се канеше да затвори папката и да отиде да потърси автомат за цигари, когато нещо по-скорошно хвана окото му. Ярко осветена снимка, която не изглеждаше да е прикрепена към нищо друго, сякаш някой я бе пъхнал между страниците, без да мисли много къде точно. На нея се виждаха група мъже, застанали на един кей до отворена кутия с размерите на ковчег, пълна с американски долари. Сред мъжете беше и Ейдриън Праша, издокаран в неговата представа за облекло за яхта — държеше една от банкнотите и се усмихваше със самодоволната усмивка, спечелила му обичта на толкова много хора. Банкнотата беше двайсетдоларова и изглеждаше странно позната. Док се разрови в чантата си, извади оттам една лупа „Кодингтън“, вдигна я пред очите си, примижа и огледа снимката. „Аха!“ Точно както и предполагаше. Пак от онези фалшиви пари на ЦРУ с главата на Никсън, също като банкнотите, които Санчо и приятелчетата му бяха извадили от водата. А на заден фон, безметежно пуснала котва в някое анонимно пристанище, леко извън фокус, сякаш скрита от булото на следващия свят, се виждаше шхуната „Златният зъб“. На гърба на снимката имаше дата. Беше отпреди по-малко от година.

По пътя обратно към плажа Док се отби в офисите на „Харди, Гридли и Чатфийлд“. Санчо беше там, но не и на разположение в умствено отношение, тъй като миналата вечер за първи път бе гледал „Магьосникът от Оз“ (1939) на цветен телевизор.

— Знаеш ли, че започва в черно и бяло — уведоми той Док с известна тревожност, — но после става цветен! Осъзнаваш ли какво значи това?

— Санч…

Но нямаше смисъл.

— … светът, в който в началото на филма виждаме Дороти да живее, е черен, всъщност кафяв и бял, само дето тя си мисли, че го вижда цветен… в същите нормални, ежедневни цветове, в които ние виждаме нашия живот. После циклонът я грабва, захвърля я в Страната на дъвчащите, тя отваря вратата, излиза и изведнъж ние виждаме как кафявото и бялото преминават в Техниколор. Но ако това го виждаме ние, то тогава какво се случва с Дороти? Как се променят нейните „нормални“ канзаски цветове? А? В какъв ли суперстранен хиперцвят, а? Толкова далечен от нашите ежедневни цветове, колкото е Техниколорът от черно-белите… — и така нататък.

— Знам, че това трябва… да ме тревожи, Санч, но…

— Онези от телевизията да бяха сложили поне някакъв предупредителен надпис. — Санчо беше крайно възмутен. — Страната на дъвчащите сама по себе си е доста странно място, нали, не е нужно да объркваш още повече зрителите, даже, ако не се лъжа, срещу Ем Джи Ем е подаден доста сериозен колективен иск и на следващото седмично съвещание с колегите тук мисля да повдигна въпроса.

— Тогава може ли да те питам нещо, което в известна степен е свързано с това?

— Имаш предвид с Дороти и…

— Д… горе-долу. Нали помниш онези пачки с банкноти с Никсън, дето ги бяхте извадили от океана? Попаднах на снимка на лихвар на име Ейдриън Праша до цяла кутия с такива. Може да са същите, които сте намерили вие, може и да не са. Някой дали е направил отчет какво се е случило с тях, след като сте ги извадили?

— Ще ми се да мисля, че повечето са на сигурно място в някоя федерална стая с доказателства.

— Ще ти се, но…

— Ами, за известно време там, на палубата, се възцари една такава щастлива атмосфера… Федералните са си хора като всички останали, не можем да очакваме да преживяват само със заплатите си.

— Интересното в онази снимка е, че изглеждат, сякаш току-що са слезли или пък се канят да се качат на „Златният зъб“.

— Яко. Как обаче това има връзка с Дороти Гейл и нейната цветногледа ситуация?

— Моля?

— Нали каза, че снимката, която си видял, е в „известна степен“ свързана с въпроса?

— Оо. О, ами понеже беше обработена и беше в някакви странни цветове. Да. Цветовете бяха като след ЛСД.

— Добър опит, Док.

Понеже му се искаше да мине и през офиса си, Док тръгна по булевард „Линкълн“, прекоси моста над Балона, после пое по „Кулвър“ към „Виста дел Мар“. Още от паркинга усети, че нещо не е наред не просто заради следобедно притихналата сграда, ами и защото Петуния се държеше странно.

— О, Док, наистина ли се налага веднага да се качиш горе? От векове не сме водили някой от нашите интересни разговори.

Беше заела привлекателна позиция на висок стол като от бар, поставен до пункта й за проверка, и Док нямаше как да не забележи, че днешният й лилав ансамбъл не включва подходящо по цвят или, в интерес на истината, каквото и да е бельо. Добре че си бе сложил слънчевите очила, защото така можеше да се взира по-дълго от обикновено.

— Ъъ, Петуния, да не се опитваш да ми кажеш, че ме чакат посетители?

Тя сведе очи, сниши глас:

— Не точно.

— Не точно посетители?

— Не точно чакат.

Вратата горе беше отключена и леко открехната. Док се приведе и взе малкия магнум с късо дуло от кобура на глезена си, макар че не му бе нужен остър слух, за да разбере какво се случва вътре. Влезе и първото нещо, което видя, беше как Кланси Чарлок и Тарик Калил се чукат на пода в офиса му.

След известно време Тарик вдигна очи.

— Ей. Доктор Спортело, пич. Окей е, нали?

Док вдигна очилата си и се престори, че оглежда внимателно ситуацията.

— Така ми изглежда, ама ти по-добре от мене можеш да кажеш…

— Той пита — уточни Кланси отнякъде отдолу — дали е окей да ползваме офиса ти за това.

Оказа се, че докато Док бил във Вегас, двамата дошли да го търсят, всеки поотделно, и Петуния решила, че са сладка двойка, и им дала резервния ключ. Док се извини и потегли обратно надолу, за да си поговори с Петуния най-вече за използваната от нея дума „сладка“.

— Знам, че си сватовница по душа, Петуния, и аз обикновено нямам нищо против които и да било форми на интимност, стига те да не са между елементи в случай, по който работя. Така губя достъп до прекалено много информация…

И тъй нататък. Казаното обаче ни най-малко не потуши вероятно налудничавия блясък в очите й.

— Но вече е прекалено късно, сляп ли си? Та те са влюбени! Аз съм просто кармичният улеснител, наистина имам дарбата да познавам на кои им е писано да са заедно и на кои — не, и никога не греша. По цели нощи будувам, за да уча за дипломата си по консултиране на двойки, само и само да допринеса с нещо, няма значение с колко малко, към общото количество любов в света.

— Общото какво?

— О, Док. Само любовта ще ни спаси.

— Кои?

— Всички нас.

— Петуни-я — провикна се доктор Тюбсайд нейде от дълбините на сградата.

— Е, може би без него.

— Мисля да се върна горе и да видя дали наистина са там…

След няколко учтиви почуквания на вратата на офиса Док надникна предпазливо вътре и този път видя Тарик и Кланси облечени, увлечени в игра на джин-руми и заслушани в албум на „Бонзо Дог Бенд“, който по негови спомени Док не притежаваше. Изглежда, халюцинацията не беше съвсем изключен вариант, но пък ако наистина бяха реални, всичко, което трябваше да направи един средностатистически тревоман, бе да погледне към тях и да види как общият им елемент, Глен Чарлок, натрупва присъствие и енергия като дух, който бавно се материализира пред очите.

Кланси забеляза Док и прошепна нещо на Тарик. Оставиха картите си и Тарик каза:

— Знаех си, че рано или късно ще дойдеш, пич.

Док се насочи към кафеварката и започна да приготвя кафе.

— Трябваше да ида до Лас Вегас — каза той. — Мислех си, че търся Пък Бийвъртън.

— Кланси спомена нещо. Извади ли късмет?

— Само късмет и нищо друго — сви рамене Док. — Все пак бях във Вегас.

— Ядосан е — каза Кланси.

— Не съм.

— Исках да поговорим за Глен — обади се Тарик.

— И аз — добави Кланси.

Док кимна, порови в джоба на ризата си за цигара, извади от там празна ръка.

— Ето — подаде му Кланси.

— „Вирджиния Слимс“? Какво е това? — Но Кланси вече държеше запалката си като Статуята на свободата. — Хубаво — каза Док, — поне са ментолови.

— Трябваше да ти кажа всичко — започна Тарик. — Сега е твърде късно, но можех да ти имам повече доверие.

— Бял детектив, когото виждаш за първи път, и не си ми се доверил изцяло? Леле, сега вече съм ядосан.

— Трябва да му кажеш — обърна се Кланси към Тарик.

— Но… — Док отиде да нагледа кафеварката. — Чакай малко, човече, ти не каза ли, че си положил някаква клетва за мълчание?

— Тя не се брои — обясни Тарик. — Преди вярвах, че има тежест, но Пък и другите нацита също се бяха заклели да си пазят гърбовете каквото и да се случи, и виж какво се случи с Глен. И от мен се очаква да спазвам тази шибня? Откачих се. Ако не им харесва, да ги видим.

— Добре. Как точно ти беше задължен Глен?

— Първо трябва да се закълнеш.

— Моля? Нали току-що каза, че клетвите са шибня?

— Да, ама ти си белчо. И трябва да се подпишеш с кръв, Братко, че няма да казваш нищо на никого.

— Кръв?

— Кланси вече го направи.

— Ама съм в средата на цикъла си, скъпи — отбеляза тя.

— Значи ли… че можеш да ми заемеш от твоята? — поинтересува се Док.

— Знаеш ли какво, мамка му — Тарик се отправи към вратата.

— Доста е емоционален, а? — Док отиде до шкафчето за документи и извади кашето си за спешни случаи. Защото, ако това не беше спешен случай…

Някъде около втория или вероятно третия джойнт всички започнаха да се отпускат. Тарик обясни какъв бизнес са въртели двама с Глен, докато са били на топло.

Ситуацията била доста сложна. Първоначално враждата била между две чикано фракции, Нуестра Фамилия, базирани в Северна Калифорния, и Суреньос, които идвали от юг. По онова време сред затворническото население оперирал един доносник, известен като Ел Уевонсито, който носел страдания на много затворници — черни, бели и чикано. Всички мразели този малък плъх, всички осъзнавали, че проблемът трябва да бъде решен, но по причини, свързани с миналото на групировките им, които звучаха все по-заплетено особено на запален джойнт, никой от представителите на чикано популацията, бил той от севера или от юга, не можел да свърши работата без усложнения, затова накрая я възложили на Арийските братя, които точно тогава имали свободно място за нов член и се опитвали да вербуват Глен Чарлок. Инициацията включвала това да убиеш някого. Понякога и да му резнеш лицето било достатъчно, но това значело, че жертвата после ще тръгне да си отмъщава, така че най-добре, обясни Тарик, си било да елиминираш пича, за да не го мислиш после.

Глен искал да бъде в Братството, но не искал да убива хора за това. Знаел, че ще стъпи накриво и ще го хванат, защото някак все така се случвало, и ако дружките на Ел Уевонсито не го убиели на място, щял или да получи билет за Зелената стая89 на „Сан Куентин“, или да остане да гние в затвора вечно, а всичко, което наистина, понякога и отчаяно, искал, било да излезе на свобода. От друга страна, Братята не го оставяли на мира. И така, Глен започнал да мисли как да намери подизпълнител за задачата, после да убеди Братята, че самият той я е свършил, и в същото време да избегне всички възможни ответни удари.

Тарик имал репутацията на неуловим майстор в наръгването, но за да се свърже с него, Глен трябвало да бъде много по-предпазлив, отколкото му се отдавало. Черните и белите обикновено не се смесвали, нито били насърчавани да го правят.

— Добре звучи — признал Тарик, — но ще ти струва много. Ако правилно съм те преценил, повече, отколкото имаш или би могъл да имаш.

И като цяло бил прав, само че Глен имал доста интересни връзки навън, за които гледал да не говори много, само в краен случай. Сега обаче нямало как да не ги спомене.

— В каква форма ще си искаш заплащането? Кеш? Трева? Мацки? — Тарик просто го гледал безмълвно. — Помогни ми. Дини?

Тарик обмислил дали да не се засегне, свил рамене и направил минимален жест със спусковия си пръст, с което казал: оръжия.

— Виж ти. Какво съвпадение — приятелите ми специализират точно в тази област. За какво количество говорим?

— О, ами достатъчно, че да стигне за нещо между взвод и рота негри.

Глен се огледал за подслушващи.

— Не ти трябват за тук, нали, човече?

— К’во? Не, аз съм лош, не тъп. Но всички имаме приятели навън, а на моите точно това ще им е нужно в момента.

— Кога ги искат?

— Кога искаш белушките да почнат да ти лапат пишката от благодарност?

Петно, сянка, нещо минало покрай тях и нито Тарик, нито Глен били сигурни какво видели, знаели само кого видели.

— Някакъв плъх бяга към дупката си — казал Глен.

— Това значи, че вече вървим и говорим прекалено дълго. Най-добре да не се разпростираме повече.

Не след дълго Ел Уевонсито, мир на душата му, бил открит мистериозно мъртъв след ранно сутрешен наркококтейл в отделението на Тарик, което осигурило перфектно алиби на Тарик и никой не свързал убийството с него. На Глен, за когото също било ясно къде е бил по онова време, му се разминало, макар че му се наложило да търси братска помощ, за да се отърве от един набързо скалъпен нож, който преди това омазал и със собствената си кръв. Приели го в Арийското братство и малко след пускането на Тарик на свобода и той се озовал навън, където го чакало предложение за работа от Мики Улфман.

Оказало се обаче, че по логистични причини хората на Тарик, „Бойци за ударен метеж и братя от афромилицията“ (БУМБАМ), ще трябва да почакат, докато Глен уреди частта от сделката, включваща ръчните огнестрелни оръжия, и това леко ги изнервило.

— Горе-долу по същото време дойдох при теб — каза Тарик.

— Разбирам защо тогава странеше от детайлите — отвърна Док. — Може би трябваше да се закълна.

— Дочувам, че те тормозят от местното ФБР. Приятелчетата на брат Каренга.

— Да, но не успях да им каже кой знае какво, защото не знаех нищо от това, което ми каза. Сега май трябва да почна да се тревожа от Червения отряд и ПиДиДитата също.

— Защо?

— Ами технически това си е въоръжен черен бунт, нали така? И това ни отвежда на територията на фантазиите на Чарлс Менсън, а в ПУЛА се намират достатъчно идиоти, които приемат стария Чарли на сериозно всеки път щом започне да крещи по темата.

— Да, също и в офиса на БУМБАМ — носят се с едни такива тениски. Снимка на Менсън от ареста му с добавена афроприческа, много са популярни.

— А Линет „Скуики“ Фром?

— Аха, кажи ми, не е ли страхотна тая мацка?

— Не, имах предвид има ли тениски със Скуики, на които тя е с афро?

— О… не съм виждал такива. Искаш ли да потърся?

— Всъщност може и да видиш за Лесли ван Хутен, за нея какво мислиш?

— Момчета — промърмори Кланси.

— Така — каза Док, — тогава… май единственото, което ми трябва като информация от теб, е кои са били онези „приятели“ на Глен, от които той е уредил оръжията.

— Банда бели зъболекари в долната част на „Сънсет“. Работят в една шантава сграда, дето прилича на голям зъб.

— Аха — Док се опита да прикрие душевната празнота, която усети. — Ами. Май се сещам за едно-две места, където да проверя.

Въпросите не закъсняха. Например какво, по дяволите, се случваше? Ако Глен през цялото време е бил „приятел“ на „Златният зъб“, как изобщо се е озовал в дранголника? Поел е удара, вместо някой друг, някой от по-високите нива в йерархията на Зъба? Вкарали са го на топло нарочно — човекът на Зъба под прикритие, стъпка в грандиозен план да имплантират агенти във всички области на обществения живот? До каква степен бяха замесени хората от Зъба в убийството на Глен? Дали Глен не е бил нещо като Руди Блатнойд, дали не бе докоснал — твърде силно, за да остане актът без последствия — някоя акупунктурна точка, неописана от нито една карта на мистериозното тяло на Зъба?

И бяха ли с множествени отговори тези въпроси?

Вече се беше стъмнило и всички бяха гладни, затова се озоваха в „Пластмасовото петаче“ на „Сепулведа“. Стените вътре бяха украсени със сребристи пластмасови репродукции на лицевата страна на американските монети от пет цента, всяка с размерите на гигантска пица. Изкуствен плет, висок малко над метър, много зелен и също пластмасов, разделяше сепаретата на две колони. Екипи от незнайни специалисти по сглобяването на плетове бяха вплели с огромно внимание и напречно, и надлъжно хиляди еднакви имитации на клонки с листенца в почти безкрайна сложна конструкция, за да произведат този забавен по свой си начин храсталак. С времето в него се бяха изгубили какви ли не дребни предмети — щипки за коз и козове, лули за хашиш, монети, ключове от кола, обеци, контактни лещи, пакетчета от пергамент с кокаин и хероин и други. В количество под, да речем, един грам. Беше се случвало клиенти, особено такива на спийд, да прекарат часове, докато кафето им изстива, погълнати от претърсването на плета сантиметър по сантиметър. От време на време късно нощем някое от пластмасовите изображения на стената ги прекъсваше, Томас Джеферсън се обръщаше от ляв профил в анфас, развързваше панделката, която държеше косата му стегната отзад, разтърсваше глава, докато около нея не се образуваше пълноцветен червенокос нечовешки ореол, и заговаряше на избрани друсалки, като най-често цитираше Декларацията за независимост или Закона за правата, което беше особено полезно, тъй като немалко правни защити се фокусираха върху проблеми, свързани предимно с обиск и конфискация. Тази вечер той изчака Тарик и Кланси да отскочат до тоалетната, след което се обърна бързо към Док и му каза:

— И така! Значи, Златният зъб не само търгува с Робството, но и се опитва да пласира оръдията на Освобождението.

— Ей… ама ти като един от бащите основатели не се ли плашиш малко от тия приказки за черен апокалипсис?

— Дървото на Свободата трябва да бъде поливано от време на време с кръвта на патриоти и тирани — отговори Джеферсън. — Тя е естествена Тор за него.

— Добре, а какво правим, когато патриотите и тираните се окажат едни и същи хора? — попита Док. — Например президентът ни сега…

— Стига да кървят — обясни Джеферсън, — няма проблем. А ти, междувременно, какво ще правиш с информацията, която току-що получи от господин Калил?

— Ми да видим какъв избор имам. Да отида във ФБР и да издам Тарик и БУМБАМ. Пак при федералните, ама да им кажа за Златния зъб, като преди това дам на Тарик достатъчно ранно предупреждение, за да може да си спаси задника. Да кажа всичко на Бигфут Бьорнсен и да го оставя да го преразкаже на ПиДиДи-тата или на когото си поиска и да ги остави те да се оправят с кашата. Изпускам ли нещо?

— Усещаш ли я вече общата нишка, Лорънс?

— Че не мога да имам доверие на нито един от тези хора?

— Не забравяй и че сделката с оръжията на Глен така и не се е реализирала. Така че не е нужно да казваш каквото и да е на когото и да било. Това, което трябва да направиш обаче, е… — той млъкна внезапно и обърна опашатата си глава в познатия профил.

— Пак си говориш сам — каза Кланси. — Док, трябва да намериш истинската любов.

Всъщност, помисли си той, достатъчно ще ми е и да се ориентирам в ситуацията. Пръстите му, дарени със собствено съзнание, запълзяха към пластмасовия плет. Може би, ако прекараше достатъчно дълго време и до достатъчно късно през нощта в ровене из него, щеше да попадне на нещо, което да му помогне — отдавна забравена трошичка от живота му, която не е подозирал, че му липсва и която ще се окаже ключът към всичко. Той каза:

— Щастлив съм за теб, Кланси, но какво стана с условието двама наведнъж?

Тя обърна глава и кимна в посока на Тарик, който точно се връщаше при тях.

— Док, с този пич е като с минимум двама наведнъж.