Вроден порок

Девет

Решен да си докара по-професионален вид, Док хвана косата си на опашка, защипа я с кожена шнола, която, спомни си малко по-късно, имаше от Шаста, сложи върху всичко това черна федора от класа и метна през рамо един магнетофон. В огледалото изглеждаше достатъчно убедително. Отправи се към Топанга, където щеше да се срещне с „Бордс“ и да им се представи като музикален репортер от ъндърграунд фензин на име „Стоун Търнтейбъл“. С него беше и Денис, който играеше ролята на фотографа и носеше тениска с познатия детайл от стенописа на Микеланджело „Сътворението на Адам“, в който Бог протяга ръка към тази на Адам и двамата почти се докосват — само че в тази версия Бог просто подава запален джойнт.

По целия път до Топанга радиото дънеше маратон със суперсърф хитове без нито една реклама — на Док това му се видя доста подозрително до момента, в който не осъзна, че никой, способен да изтрае този музикално-даскалски кошмар от извити блус линии, дебилни „мелодии“ от един акорд и жалки вокални ефекти, не би могъл да принадлежи към която и да е от познатите на рекламния бизнес демографски групи. За щастие, от време на време в този гуляй на бялата ексцентричност се появяваше и нещо различно: Pipeline и Surfin’ Bird на „Трашмен“, Bamboo на „Джони енд дъ Хърикейнс“, сингли на „Еди енд дъ Сноумен“, „Бел Еърс“, „Холиуд Саксънс“ и „Олимпикс“, сувенири от детството, което Док никога не бе изпитвал желание да напуска.

— Кога ли ще пуснат Tequila? — не спря да се чуди Денис, докато, точно когато спираха на алеята пред наетото от „Бордс“ имение, не зазвуча и тя с испанската си модалност и фламенкоидните рол строукове на заклетия враг на сърфиста, Лоурайдъра. — Текила! — крещеше Денис, докато се вмъкваха в мястото за паркиране.

Къщата някога била притежание на едната половинка от обичано от народа хилбили49 дуо от четиресетте, а пък „Бордс“ я бяха наели от бивш бас-китарист и настоящ мениджър в звукозаписна компания — според анализаторите на тенденциите това беше поредното доказателство за края на Холивуд, ако не и на света, с който бяха свикнали.

Като момичетата на хавайските летища, и тук две местни групита на име Бодхи и Зиниа се приближиха с венци лей, или всъщност любовни мъниста, и ги сложиха на вратовете на Док и Денис, а след това ги поведоха на обиколка из имението, за което някоя не чак толкова толерантна личност би си помислила: „Леле, ето какви неща стават, когато хората натрупат прекалено много пари за твърде кратко време“. Според Док обаче всичко зависеше от това каква ти е представата за ексцес. През годините му се бе случвало да посети по работа някой и друг внушителен лосанджелиски дом и всеки път му бе правило впечатление, че на заможните не им се удава лесно да демонстрират усет към готиното, както и че това неумение, чиито измерения обикновено са горе-долу пропорционални на натрупаното богатство, само се влошава с времето. „Бордс“ засега бяха успели да избегнат сериозните щети, макар че Док гледаше с подозрение масите за кафе, направени от антични хавайски дъски за сърф, докато не видя, че трябва само да отвинтиш краката, за да получиш отново дъска за каране. Благодарение на оригинални решения от порткошѐрно50 естество, в много от дрешниците тук можеха да влязат не само хора, но и цели автомобили, а вътре беше пълно с костюми от минали и бъдещи светове, много от тях взети от Кълвър Сити по време на историческата разпродажба на реквизит от студиото MGM преди няколко месеца. Кетъринг за двайсет или трийсет души пристигаше всеки ден от „Юргенсен“ в Бевърли Хилс. Имаше стая за пушене на трева с огромна 3D репродукция от фибростъкло на известната картина на Хокусай „Голямата вълна край Канагава“, която тръгваше от едната стена, минаваше през тавана, стигаше до другата стена и по пътя създаваше осенчено от пяната скривалище под вечно надвисналото чудовище; от време на време се случваше някой посетител да се стресне от гледката и да откаже да си дръпне, когато му дойдеше редът, което беше окей за „Бордс“, тъй като те все още бяха на по-изостанал етап от развитието си, този от сърф-пънк ерата им, когато всяка трошичка трева беше от значение, и не бяха надрасли лакомията си.

Навън, на тераса с гледка към каньона, дългокоси и късополи сладурани се носеха из слънчевата светлина и се грижеха за посадената марихуана или бутаха гигантски колички, отрупани с неща за ядене, пиене и пушене. Кучета идваха и си отиваха, някои от тях сравнително спокойни, други — обсесивно-компулсивни, вечно връщащи хвърления им напълно обикновен камък, който в последния половин час отлиташе все по-далече и по-далече („Това си е техният трип, човече“), трети пък бяха имали лошия късмет да попаднат на онази човешка порода, която намира за много забавно да дадеш ЛСД на куче и да гледаш какво става.

Док за безброен път осъзна, че за всяка една банда като тази имаше сто или хиляда други, като групата „Биър“ на братовчед му, които бяха обречени да се лутат в забрава, движени от вярата във вечността на рокендрола, живеещи на трева и нерви, на чувството за братство или сестринство, на добро настроение. „Дъ Бордс“, макар и запазили звученето си — традиционните две китари, бас и барабани плюс хорн секция — бяха сменяли състава си толкова често, че само педантичните музикални историци знаеха кой кой е сега и кой е бил в групата преди. Това обаче нямаше значение, защото бандата вече се бе превърнала в запазена марка и я деляха немалко години и промени от буйните малки громети51, до един свързани по кръвна или брачна линия, които нахълтваха като босоног взвод в „Канторс Деликатесен“ на „Феърфакс“ и не си тръгваха до сутринта, нагъваха бейгъли, мотаеха се и внимаваха да не вкарат телохранителите на рокзвездите в някой филм. Но когато някога благосклонното към хипарите заведение, разтревожено от перспективата за дела и застрахователни разходи, започна да слага табелки с надпис „Влиза се с обувки“, „Бордс“ се вдигнаха и отидоха в едно студио за татуировки в Лонг Бийч, където си татуираха каишки за сандали на ходилата и глезените, с което за известно време успяха да замажат очите на мениджърите, а когато истината лъсна, групата вече се бе преместила в по-скъпарски заведения още по̀ на запад. И в продължение на няколко години човек можеше да познае кои са оригиналните членове на бандата по въпросните сандали от мастило.

От известно време гост на „Бордс“ в имението беше „Спотед Дик“, британска банда, чиито песни се въртяха по местните радиостанции с по-равномерен пулс, понеже музиката им беше толкова спокойна, че се бе случвало хора, сбъркали представата на групата за обща пауза с някакъв колективен припадък, да викат бърза помощ. Днес членовете й носеха костюми от едро рипсено кадифе в странно бляскав кафеникавозлатист цвят и бяха с геометрично прецизни прически от „Бръснарският салон за красота на Коен“, където някога е чиракувал Видал Сасун и където един малък автобус веднъж седмично закарваше младежите, за да вземат седмичната си дажба канабис, да се наредят един до друг на столовете и кичурите им да бъдат оформени в асиметрични подстрижки, докато те се хилят на старите броеве на „Татлър“ и „Куийн“. Всъщност миналата седмица вокалистът им бе решил официално да се прекръсти на Асиметричния Боб52, след като едно огледало в банята му разкрило — три часа след началото на експеримент с гъби, — че лицето му има две отчетливо несходни половини и всяка от тях изразява крайно различна личност.

— Имат телевизор във всяка стая! — докладва развълнувано Денис. — Иии от онези щракалки, с които можеш да сменяш канала, без да ставаш от дивана!

Док им хвърли едно око. Контролните кутии, скорошно и достъпно само за богатите домове изобретение, бяха големи и груби, сякаш имаха общ дизайнерски произход със съветската аудиотехника. Боравенето с тях включваше силен натиск, понякога с двете ръце, под който човек можеше да усети как вибрират, защото работеха с високочестотни звукови вълни. Това подлудяваше почти всички домашни кучета тук, с изключение на Мърна, твърдокосмест птичар, която заради старостта и ограничения си слух можеше да си лежи спокойно по време на всяка програма и да чака да почне някоя реклама за кучешка храна, за която тя знаеше — благодарение на някакви странни кучешки екстрасензорни възприятия, — че ще тръгне минута преди да се е появила на екрана. След края й тя обръщаше глава към хората наоколо и кимаше недвусмислено. В началото човеците си мислеха, че с това им казва, че иска вечеря или поне нещо малко за хапване, но кимането се оказа по-скоро социален жест, един вид „К’во ше кажеш, а?“.

Точно сега тя лежеше в неосветена стая с неясни размери, която миришеше на дим от трева и масло от пачули, и гледаше „Тъмни сенки“ заедно с избрани представители на „Бордс“ и „Спотед Дик“, както и онези момичета от антуража, които не бяха някъде другаде из къщата, заети с това да угаждат на прищевките на музикантите, включващи пърженето на десертчета „туинки“ на „Хостес“, взаимното изправяне на косите си на дъската за гладене с цел поддържането на имиджа на музи и преглеждането на фенски списания с X-acto нож в ръка, за да изрязват всички материали, свързани с конкурентни сърф групи.

Даваха онзи момент от сагата на семейство Колинс, в който историята бе започнала да навлиза все по-дълбоко в нещото, наречено „паралелно време“ — зрителите из цялата страна бяха много объркани от него, поне тези с ясно съзнание, докато напушеняците, изглежда, нямаха проблем със следенето на сюжетната линия. Идеята, грубо казано, беше, че едни и същи актьори играят по две различни роли, но с потъването в историята човек забравяше, че тези хора просто играят.

Не след дълго Док започна да става някак неспокоен от нивото на концентрация сред гледащите. Осъзна мащабите на мозъчните щети, които едно натискане на копчето за изключване на дистанционното би могло да причини на тази стая, пълна с маниаци. За щастие, беше близо до вратата и успя да изпълзи, без никой да забележи. Все още не бе видял Кой Харлинджън никъде тук и сметна, че няма да е лошо да го потърси.

Тръгна из огромната стара къща. Слънцето залезе, всички групита се скупчиха на едно място за кратко в подготовка за преминаване към нощен режим. Денис тичаше наоколо като куче, подгонило гълъби в парка, и снимаше, а момичетата услужливо се разпръсваха с думите гадост… гадост. От време на време на територията на имението се появяваше някакъв охранителен елемент, който правеше проверки на периметъра. От един от горните прозорци се разнесе звукът на кийбордиста на „Спотед“ Дик Смедли, зает с упражненията на Ханон на своята „Фарфиса“, малък модел „Комбо Компакт“, който си бе взел след съвет от Рик Райт от „Пинк Флойд“ и с който никой не го бе виждал да се разделя. Наричаше я Фиона и разни свидетели твърдяха, че водел дълги разговори с нея. Малко по-рано Док, преструвайки се, че го интервюира за „Стоун Търнтейбъл“, го бе попитал за какво си говорят.

— О, ами за обичайното. Футбол, войната в Югоизточна Азия, къде човек може да си купи наркотици, такива неща.

— А как й се струва на Фиона тук, в Южна Калифорния?

Смедли бе помръкнал.

— Кефи я всичко без параноята, човече.

— Параноята, така ли?

Гласът му се бе стопил до шепот.

— Тази къща…

Но в същия момент някакъв намръщен млад господин, може би едно от роудитата на „Бордс“, а може би не, бе влязъл при тях, бе се облегнал на стената със скръстени ръце и просто бе останал да слуша. Смедли бе напуснал помещението с трескаво осцилиращи очни ябълки.

Нямаше как в този град да си частен детектив, да вземаш ЛСД с години и да не развиеш някакви екстрасензорни умения, и в интерес на истината, в мига, в който прекрачи прага на това място, Док бе започнал да усеща нещо, което бихме могли да определим като атмосфера. Вместо ритуалното здрависване или дори усмивка, всеки, с когото се бе запознал, го бе поздравил с една и съща формула — „Къде си, човече?“ — която предполагаше наличието на високо ниво на дискомфорт, даже страх, от всеки, който нямаше как веднага да бъде хвърлен в торба с обяснителен етикет на нея.

Това, изглежда, бе започнало да се случва все по-често в Голям Лос Анджелис най-вече на събиранията на безгрижни млади и щастливи тревомани, на които Док бе започнал да забелязва по-възрастни мъже, присъстващи, но и някак отсъстващи, вкочанени, с каменни физиономии, които му бяха някак познати отпреди — не задължително лицата им, а по-скоро предизвикателната им поза, нежеланието им да се размажат, както правеха всички на психеделичните купони в онези дни, да излязат от официалната обвивка на кожата си. Също като специалните служители, които бяха отнесли Кой Харлинджън на митинга на Сенчъри Плаза миналата вечер. Док познаваше тези хора, работата му го бе срещала с достатъчно такива. Те се занимаваха със събиране на дългове, трошене на ребра, уволняваха хора, оглеждаха се с безмилостните си очи за всяка възможна заплаха. Ако всичко в този предреволюционен блян бе наистина обречено на край, след който вероломният, движен от парите свят да възвърне властта си над живота на хората, които си мисли, че е в правото си да докосва, опипва, насилва, то точно агенти като тези, изпълнителни и тихи, щяха да свършат мръсната работа, да направят така, че това да се случи.

Възможно ли беше на всяко събитие — концерт, протест за мира, лов-ин, би-ин53, фрийк-ин, тук, горе на север, там на изток, навсякъде — тези екипи на мрака да са били заети с придърпването от епичното към всекидневното на музиката, на съпротивата срещу властта, на сексуалното желание, на всичко, до което могат да се доберат в името на древните сили на алчността и страха?

— Леле — каза си той на глас, — де да знам…

В този момент се натъкна на Джейд, която тъкмо излизаше от една от баните.

— Пак ли ти?

— Дойдох с Бамби… разбрала, че „Спотед Дик“ са отседнали тук и нямаше как, трябваше да дойда с нея, за да я пазя от неприятности.

— Почитателка ли им е?

— Ултравиолетови плакати на „Спотед Дик“ на стената, чаршафи и калъфи за възглавници със „Спотед Дик“ в леглото, тениски на „Спотед Дик“, чаши за кафе, сувенирни щипки за коз. И двайсет и четири часа на ден от стереото дъни „Спотед Дик“. Човече. Чувал ли си за един английски укулелелист на име Джордж Формби?

— Разбира се, „Хърманс Хърмитс“ направиха кавър на една от песните му.

— Ами, тези пичове са записали кавъри на всички останали. Честно, гледам да проявявам разбиране. Освен това „Спотед Дик“ са известни със страстта си към някои доста странни форми на разпускане и предполагам, че това привлича Бамби.

— Никъде не я видях тази вечер.

— О, тя си тръгна с главния китарист, ще ходят в Лео Карило да гледат някакъв мач по крикет.

— Нощен крикет?

— Аха, Самърсет й каза, че било като бейзбола. Светлини и всичко останало. Освен ако… о, не, мислиш ли, че може да са ме прецакали?

— Е, ако няма как да се прибереш, дай знак. И ако някой те пита, аз съм рокендрол репортер, разбрано?

— Ти? Няма проблем, ще им разкажа за интервюто ти с Пат Буун, дето беше на корицата.

— А, и още нещо. Помниш ли пича, с когото говорих в клуб „Азиатик“ онази вечер? Да си го виждала?

— Тук някъде е. Пробвай стаите за репетиции на горния етаж.

Оказа се права — докато обикаляше коридорите, Док долови звука на тенор-саксофон, който се упражнява на Donna Lee. Изчака музиката да спре и надникна в стаята.

— Здрасти! Пак съм аз! Помниш ли задачката, която ме бе помолил да свърша?

— Момент. — Кой изви палец към купчина аудиооборудване в ъгъла, което май беше свързано с повече кабели от необходимото, и поклати глава. — Какви бяха, ъъъ, моделът и направата, които си огледал?

Док влезе в тон.

— Нали беше питал за един по-стар фолксваген, оня с цветята, сиалиите и сърчицата по него?

— Същият, да. Няма, ъъъ… — Кой направи кратка пауза в импровизацията си — никакви подменени стари части, нищо ново, нали?

— Не забелязах такива.

— Има си всички документи, няма проблеми с регистрацията?

— Така ми се стори.

— Е, мерси много, че си го огледал, просто ми беше… интересно, нали знаеш, като на всеки друг човек.

— Никакъв проблем. Ако искаш да огледам други коли, само кажи.

Кой остана мълчалив известно време. Док се зачуди дали да не се пресегне и да го побутне. Отчаяние, копнеж и прекомерна тревожност бяха изписани на лицето му, сякаш в тази къща наистина му бе забранено да говори. На Док му се прищя да дари този човечец поне с една бърза абразо54, да му даде малко кураж, но това можеше да бъде разчетено от любопитните очи като влагане на твърде много емоции в една обикновена покупка на кола на старо.

— Имаш телефона ми, нали?

— Ще поддържаме връзка.

Точно тогава при тях нахлу орда тревомани, на всеки един от които можеше да му е било възложено да следи Кой. Док разфокусира погледа си, отпусна лице в размазана усмивка и когато пак вдигна очи, Кой не се виждаше никъде, макар че май продължаваше да е в стаята.

На долния етаж един член на тайфата минаваше от човек на човек и весело раздаваше джойнтове. Хората палеха и си дръпваха, а той викаше:

— Хей! Я познай сега какво има в тази трева?

— Никаква идея.

— Хайде де, познай.

— ЛСД?

— Не! Има само трева! Хахахаха!

При един друг пич:

— Хей! Какво мислиш има в тревицата, която пушим?

— Не знам, ъъъ… мескалин?

— Не, нищо няма! Чиста трева! Хахахаха!

И така нататък. Настъргани халюциногенни гъби? Ангелски прах? Спийд? Не, марихуана и нищо друго! Хахахаха! Преди да се усети, Док се бе напушил така яко с мистериозната трева, че му хрумна, че не само жизнените показатели на Кой изглеждат съмнителни, а и че някой със сигурност подготвяше следващия свят за членовете на „Бордс“, защото Док вече знаеше без капка съмнение, че всеки един от тези Бордове е зомби, нежив и нечист.

— А мъртъв и чист е окей, така ли? — зачуди се Денис, който се бе материализирал отнякъде.

— И-и-и тези от „Спотед Дик“… и те са зомбита, само че от по-кофти вид.

— По-кофти?

— Английски зомбита! Виж ги само, човече, американските зомбита поне не го крият, влачат крака, когато се опитат да отидат някъде, най-често в трета балетна позиция, и викат „Ууггхх… ууггхх“ с ту ниска, ту възходяща интонация, докато английските зомбита като цяло могат да се изразяват по-добре, използват дълги думи и се плъзгат наоколо, даже понякога не можеш да видиш дали правят крачки изобщо, сякаш са на кънки за лед…

В този миг бас-китаристът на „Спотед Дик“ Тревор Шайни Мак МакНътли, неприлично усмихнат и преследващ една объркана млада жена, влезе при тях по абсолютно същия начин и гладко прекоси помещението от левия до десния му край.

— Виждаш ли, виждаш ли?

— Аааххх! — Денис побегна панически, — махам се оттука, човече!

След като Денис се бе провалил в задачата си да го държи здраво стъпил на земята, Док започна да изтрещява още повече. Не беше изключено вина да имаше и тревата с тайната съставка, ако изобщо съществуваше такава, но каквато и да бе причината, Док хукна да бяга из коридорите на зловещото старо имение с неопределен брой крещящи човекоядни твари по петите си…

Долу, в необятната кухня, почти се блъсна в Денис, който плячкосваше хладилника и шкафовете и пълнеше една торба от „Сейфуей“ с бисквити, замразени десерти, „Чийтос“ и друга налична кльопачка.

— Хайде, Денис, трябва да се махаме.

— На мен ли го казваш, човече, преди няколко минути направих една снимка и всички пощуряха, докато се опитваха да ми вземат камерата, а сега ме преследват, та си казах, що да не взема каквото мога…

— Всъщност, пич, май ги чувам. — Док хвана Денис за герданчето от любовни мъниста около врата му и го извлече навън през един страничен изход. — Давай.

Хукнаха да бягат към мястото, където бяха паркирали колата.

— Леле, Док, хубаво каза, че ще има безплатна трева и може би мацки на аванта, ама дума не обели за зомбитата, човече.

— Денис — посъветва го Док, вече останал без дъх, — просто бягай.

Докато минаваше под един явор, върху него се хвърли някой, който бе направил неуспешен опит да се задържи на клона. Беше Джейд, изпаднала в паника.

— За Капитана55 ли ме вземаш — Док се изправи на крака с мърморене, — или какво?

— Наистина трябва да се махна оттук — каза Джейд, — моля те?

Чист късмет, но намериха колата на Док точно там, където я беше паркирал, шмугнаха се вътре и отпрашиха по алеята. В огледалото Док видя как тъмни фигури с призрачнобели кучешки зъби се вмъкват в едно уди мъркюри от 1949-а с предница и разделено предно стъкло, наподобяващи муцуната и безмилостните очи на хищник, което запали с рев своя V8 двигател и се впусна да ги преследва, пръскайки чакъл навсякъде. На пътя покрай каньона Док зави рязко вляво, като за малко не обърна колата, чиято задница пък поднесе няколко пъти, преди отново да започне да се движи в права линия, и продължи към Малибу по това, което в онези дни все още не беше точно многолентовия крайградски път, в какъвто щеше да се превърне след време, ами по-скоро опасен за живота кошмар, пълен с алеи без изход и сериозни остри завои, където Док бързо започна да прилага наученото по време на опреснителния си курс в известната Екол дьо пилотаж на Текс Уийнър, изпълнявайки дрифтове на четири гуми и прилагайки техниката „пета и пръст“, докато кара на полусъединител, повече пъти, отколкото бяха предвидили инженерните екипи на „Крайслер Мотърс“, докато през цялото време от радиото дънеше Here Come the Hodads на „Маркетс“.

Денис въпреки значителното друсане в 3D сви, без да разсипва нищо, един джойнт, както си седеше мирно и кротко, запали го и след като вече се бяха спуснали от хълма и потеглили към Санта Моника, го подаде на Джейд.

— Хубаво си го свил, Денис — отбеляза Док, когато козът най-накрая стигна до него. — Аз не знам дали щях да запазя нужното самообладание.

— Ами, просто гледах да не се вкарвам много във филма.

— Слушай, Док — каза Джейд, — каква е историята с пича от клуб „Азиатик“?

— Кой Харлинджън. Говорила ли си с него?

— Да, и когато ни завариха заедно, ме изгледаха така, сякаш не ми мислят доброто. А аз изобщо не се бях опитвала да го свалям. Обикновено, ако Бамби е с мен, не се притеснявам от такова отношение, но тя нали беше на онзи „нощен крикет“, та съм благодарна, че вие двамата се появихте.

— Удоволствието беше наше — увери я Док.

По едно време, след като се бяха качили на „Пасифик Коуст“ и караха към двулентовото отклонение, Док погледна в огледалото за задно виждане и никъде не видя фаровете на преследващото ги зловещо уди. Като двойка останали в миналото неприятни пъпки по лицето на нощта, и те бяха изчезнали. Другото, което му направи впечатление, когато погледна в огледалото, беше, че между Денис и Джейд се заформя приятелство.

— А как всъщност се казваш? — питаше Денис.

— Ашли — отговори Джейд.

— Не, Джейд — каза Док.

— Това ми е работното име. В годишника на гимназия „Феърфакс“ съм една от хилядата Ашлита.

— А студиото „Планетата на мацките“…

— Никога не съм го считала за кариера. Прекалено благоприлично и здравословно е. Усмихваш се през цялото време, преструваш се, че всичко е само „вибрации“ или „осъзнаването на себе си“, но не и — гласът й се плъзна нагоре към пискливия тон на светска дама от стар филм — отвратително ебане!

— Южна Калифорния — обади се Денис. — Никаква склонност към странното, човече, никакви по-мрачни дейности.

— Да, в смисъл какъв смисъл има — Джейд или Ашли изрази съгласие.

— После хората се чудят откъде Чарли Менсън се е извъдил такъв.

— Ти обичаш ли да лижеш, между другото?

Навлязоха в преходния тунел към магистрала „Санта Моника“ в посока изток и там радиото, по което звучеше Eight Miles High на „Дъ Бърдс“, изгуби сигнал. Док продължи да си пее песента и когато излязоха на светло и музиката се завърна, той бе изостанал само с такт и половина.

— Денис, да не забравиш да ми оставиш камерата, чу ли?

Красноречиво мълчание.

— Денис?

— Зает е — измърка Джейд.

Продължи да е зает до магистрала „Харбър“, после до „Холивуд“, та чак до пункта Кахуенга за изхода на Джейд, а през това време тя с много спокоен и на моменти сънен глас разказа на Док — с няколко прекъсвания, за да насърчи още повече Денис — как в ранните си години е експериментирала с дребни кражби от магазини и автоджамбазство. Срещнала Бамби в общежитие 8000 на института „Сибил Бранд“, където Бамби, както така си гледала яростно мастурбиращата Джейд, й предложила да й направи една шпакла срещу кутия цигари. Ментолови, ако може.

— Имаш ги — изчуруликала вече отчаяната Джейд.

Следващия път, когато изгасили светлините малко преди да стане твърде късно, Бамби свалила цената на половин кутия, а после, вече на колене и далеч по-учтива, направо предложила тя да плати на Джейд.

— Може — казала Джейд — да ми дадеш една цигара като символично заплащане, макар че не ми е удобно дори и… охх, Бамби…

Още преди да завършат „Сибил Бранд“, двете вече имали общо каше за трева и каквито и да били счетоводните им отношения, те не включвали никотин. Наели си квартира в Северен Холивуд, където можели да правят каквото си поискат ден и нощ, както се и случило. Тогава било възможно човек да живее с малко пари, а и помагало това, че хазяйката била посветена и уважавала сестринските задължения, които някой по-скован индивид вероятно дори не би забелязал. Бързо се сдобили с редовен дилър, който идвал направо до тях, както и с котка на име Анаис, и станали известни по цялото протежение на Тухунга Уош като двойката честни мацки, на които човек може да има доверие, независимо от ситуацията. Бамби си въобразявала, че нейната мисия е да бди над приятелката си, а Джейд пък била на неподозирано малка крачка от неприятностите.

Междувременно, докато била на едно от така популярните по онова време пътешествия с цел самоопознаване из ослепително осветените лабиринти на вече полузабравен ЛСД трип, Ашли/Джейд осъзнала нещо за себе си, което никой не знаел. В неговата сърцевина, както вече се бе досетил Док, лежал кунилингусът. Така или иначе, тя била забелязала, че накъдето и да погледнеш, епохата съвсем услужливо е осигурила не само жадни момичета, но и сладко пасивни дългокоси момчета, готови да отделят на котето й оралното внимание, което винаги е заслужавало.

— Това ме подсеща — Денис, как върви там долу?

— А? О. Ами, като за начало…

— Остави. Да ви предупредя, момчета — каза тя, — внимавайте много, щото аз съм само една нищожна перличка от Ориента на пода на късния капитализъм. Вярно е, че от време на време нищожества от всички нива на трудовата стълбица стъпват върху мен, но те са тези, които се подхлъзват и падат, а ако всичко е наред, даже си чупят и гъза, докато добрата стара перличка продължава да се търкаля по пътя си.

Фарли, приятелят на Спайк, имаше тъмна стая и когато контактните копия станаха готови, Док отиде да ги разгледа. Повечето от тях представляваха кадри без съдържание, защото Денис бе забравил да махне капачката на обектива, или пък се виждаха фрагменти от обзавеждането, снимани под драстичен ъгъл, резултат от неволното натискане на спусъка, задействащ затвора, имаше и срамно голям брой кадри, заснети от нисък ъгъл, на групита в къси поли и всякакъв род свързани с наркотиците потъвания в блян или безумие. Кой, изглежда, беше само в един кадър — група хора се бяха събрали около дълга маса в кухнята, малко като в „Тайната вечеря“, и обсъждаха разгорещено нещо, докато хапваха пица. Изображението на Кой беше толкова сатурирано, че приличаше на странно ярко петно, което не се връзваше с нито една друга част от пространството, а самият той гледаше към камерата с прекалена съсредоточеност и изражение на лицето, уловено точно в момента, преди да се усмихне.

— Тази — каза Док. — Можеш ли да я увеличиш?

— Разбира се — отвърна Фарли. — Двайсет на двайсет и пет става ли?

Док осъзна с неохота, а може би и известна доза отчаяние, че се налага да посети Бигфут. По принцип гледаше да прекарва възможно най-малко време в близост до „Глас хаус“. От сградата го побиваха тръпки най-вече защото тя просто си седеше там, на пръв поглед пластмасова и безобидна, сгушена между добрите архитектурни намерения на отминалите времена, не по-зловеща от мотел край магистралата, докато зад неутралните й завеси и в дълбините на флуоресцентните й коридори се криеше същинско гнездо от странни алтернативни ченгесарски истории и ченгесарски политики — династии от ченгета, ченгета герои и злодеи, светци ченгета и ченгета психопати, ченгета, прекалено глупави, за да оцелеят, и ченгета, прекалено умни, за да оцелеят, скрити с помощта на тайни пристрастия и кодекси на мълчанието от света, поверен им да го контролират или, както биха се изразили те, да го защитават и да му служат. Родната стихия на Бигфут, неговият въздух. Върхът, заради който той така неистово бе искал да се махне от плажа и бе копнял по повишението. На рецепцията във фоайето на Паркър Сентър, без съмнение в резултат на изпушеното от момента, в който бе тръгнал по магистралата, Док се впусна в дълга и несвързана — на места дори за самия него — тирада относно това как той обикновено не прекарва много време в компанията на елементи от наказателно-правната система, нали разбирате? Понеже си получава информацията основно от „Ел Ей Таймс“, ясно? Но какво ще кажете за Лесли ван Хутен, а? Толкова сладка, а така смъртоносна, и какъв е истинският ъгъл, под който се гледа цялото това дело срещу Менсън, щото не ви ли напомня по странен начин на допълнителните игри на „Лейкърс“ след края на сезона, а между другото, успяхте ли да гледате мача срещу „Финикс“…

Сержантът кимна:

— Триста и осемнайсета.

Горе изпадналият в някакво особено изнервено състояние Бигфут почти му се извини, че не разполага с офис или поне с отделено пространство за собствени нужди, макар че никой в отдел „Убийства“ си нямаше такова — всички се гъчкаха в едно-единствено по-голямо помещение с две дълги маси и пушеха цигара след цигара, пиеха кафе от хартиени чашки, крещяха в телефонните слушалки, пращаха колеги за такота, бургери и пържено пиле, и какво ли още не, и половината от нещата, които мятаха към кошчетата за боклук, не попадаха в целта, така че подът бе придобил интересна текстура, която, помисли си Док, в далечното си минало е включвала и настилка от винил.

— Понеже обкръжението ни е полупублично, силно се надявам да не си дошъл, за да излееш поредния си несъкратен параноиден хипарски монолог, каквито все по-често напоследък ми се налага да изслушвам до края.

Док му преразказа възможно най-бързо всичко, което знаеше за Кой Харлинджън — уж фаталната свръхдоза, мистериозното допълнение към банковата сметка на Хоуп, псевдоагитаторското изпълнение на Кой на митинга в подкрепа на Никсън. Пропусна само частта с това, че бе разговарял лично с Кой.

— Още един случай на привидно възкресение — повдигна рамене Бигфут, — не е, поне не на пръв поглед, работа за отдел „Убийства“.

— Добре… а кой тук се занимава с възкресенията, човече?

— По принцип бънковците56.

— Това значи ли, че ПУЛА официално разглежда всяко завръщане от отвъдното като форма на измама?

— Невинаги. Понякога може да е проблем от рода на сбъркани или фалшиви документи за самоличност.

— Но не и…

— Ако си мъртъв, си мъртъв. За философия ли ще си говорим сега?

Док запали една „Куул“, бръкна в чантата си с ресни и намери снимката, която Денис бе направил на Кой Харлинджън.

— Какво е това? Поредната рокендрол банда? Такива работи няма да висят по стените на децата ми.

— Този тук е въпросният труп.

— А… я ми припомни ти защо толкова се вълнуваш от това?

— Работил е за Департамента като доносник, а също така и за някакви патриоти бандити, известни като Бдителна Калифорния, които може би са, а може би не са знаели за набега в Ченъл Вю Истейтс — помниш го мястото, нали, с всичките онези сладки дечица, дето се плацикат в басейните?

— Добре. — Бигфут разгледа отново снимката. — Знаеш ли какво? Това лично ще го проверя.

— Ама, Бигфут, това е доста нетипично за теб — зачовърка Док. — Това е неразкрито престъпление, къде е славата при работата с такива случаи?

— Понякога човек трябва да направи това, което е редно — отговори Бигфут и миглите му запърхаха неубедително.

Той даде знак на Док и двамата тръгнаха по заден коридор, който ги отведе до някакво сервизно помещение.

— Момент само да проверя нещо в хладилника.

Беше модел на няколко години за патолози професионалисти, наследство от кабинета на съдебния лекар. Спокойно можеше да побере цял труп и Док, готов да види свързани с минали убийства телесни части, се изненада, когато се оказа, че вътре има няколкостотин замразени банана с шоколадова глазура.

— Дори за миг не си въобразявай, че изпитвам носталгия към плажа — побърза да се оправдае Бигфут. — Пристрастен съм, преди го отричах, но сега терапевтът ми казва, че имам невероятен напредък. Заповядай, вземи си. Казва ми, че е хубаво да ги споделям с другите. Тук имаме система от пневматични тръби за комуникация, обхваща цялата сграда, и я използвам, за да разпращам тези бебчета навсякъде, където биха им се зарадвали.

— Мерси — Док се пресегна и си взе замразен банан. — Леле, Бигфут, не е като да няма. Само не ми казвай, че Управлението плаща за тях.

— Всъщност — на Бигфут му беше трудно да погледне Док в очите — получаваме ги безплатно.

— Когато ченгетата казват „безплатно“… Защо ли имам усещането, че предстои да чуя за някаква морална дилема, а?

— Тъкмо може да ми кажеш каква е хипарската гледна точка, Спортело, сън не ме хваща от чудене.

Веднъж седмично Бигфут се качвал на колата и отивал до „Козмик Банана“, магазин за замразени банани близо до кея на Гордита Бийч, като винаги влизал скришом откъм задната уличка. Било си класическо изнудване. Кевин, собственикът, вместо да хвърля банановите обелки, изкарвал допълнителни кинти, като експлоатирал актуалните вярвания на хипарите и ги зарибявал с продукт за пушене, който наричал „Жълта мъгла“. Специално обучени екипи от спийд фрийкове, скрити наблизо в изоставен курортен хотел, на който му предстояло да бъде съборен, работели на три смени и внимателно изстъргвали банановите обелки от вътрешната им страна, за да получат след изсушаване в печка и пулверизиране черна прахова субстанция, която увивали в найлонови торбички и продавали на обърканите и отчаяните. Някои от тези, които я пробвали, после разказвали за психеделични пътешествия до други места и времена. Други в продължение на седмици проявявали ужасни симптоми на нещо, свързано с носа, гърлото и дробовете им. Вярата в психеделичните банани не отмряла обаче, даже била подкрепяна с радост от разни ъндърграунд вестници, които пускали научни статии, сравняващи диаграмите на банановите молекули с тези на ЛСД и цитиращи откъси от уж професионални индонезийски списания, където пишело за местни култове към банана и други подобни работи, а през това време Кевин трупал хилядарка след хилядарка. Бигфут не виждал причина силите на закона да не получават дял от печалбата.

— Защо да е изнудване? — зачуди се Док. — Не е истински наркотик, не можеш да се напиеш от него и като цяло всичко е законно, Бигфут.

— Именно. Ако е законно, значи и моят дял е законен. Особено ако е под формата на замразени банани вместо пари.

— Но — каза Док — не, чакай малко, няма логика, Капитане57… нещо… не ми се…

Когато се върна на плажа, все още продължаваше да се опитва да го осмисли. Завари Спайк седнал на стълбите на двора.

— Трябва да видиш нещо, Док. Фарли точно го е взел от лабораторията.

Отидоха у Фарли. Беше заредил един 16-милиметров проектор с лентата, трябваше само да го пусне.

Слънчев пейзаж, заснет на „Ектахром Къмършъл“ и състоящ се от полуиздигнати стандартни ранчови къщи и циментирана почва, изведнъж започва да гъмжи от мъже в еднакви камуфлажни дрехи, купени на килограм от някой местен магазин за военна екипировка, с лица, скрити зад машинно плетени ски маски на еленчета и иглолистни дръвчета. Въоръжението им е странно и доста тежко — Спайк посочва един М16 и един АК-47, и двата оригинални, макар че се виждат и ментета от различни земи, автомати „Хеклер и Кох“ с лентово и барабанно зареждане, узита и винтовки.

Нападателите прегазват канала за контрол на наводненията, затварят пътните мостове и пасарелките, ограждат периметъра около временната минипиаца, чийто основен обитател е студиото за масажи „Планетата на мацките“. Док забеляза и паркираната си отпред кола, но мотоциклетите, които бе заварил при отиването си там, сега са изчезнали.

Камерата се килва и в кадър влиза бригадата бандити на Мики, някои от които постепенно се изгубват в далечината, а други просто се въртят в кръг, яхнали мотори „Харли“, „Кавазаки Мак 3“ и както отбелязва Спайк, един „Триумф Боневил Т120“, явно забравили каква е била основната идея на мисията им. За Док беше много странно — по-странно от възможностите на въображението му — да гледа и да знае, че някъде там, невидим и в безсъзнание, лежи и самият той, да знае, че ако разполагаше с рентгенова приставка за очила, би могъл да види неподвижното си тяло, стоящо на прага на смъртта, да знае, че гледането на този запис на едно нападение на ръба да се случи би могло да бъде определено като това, което Сортилидж обикновено наричаше „извънтелесно преживяване“.

Изведнъж на екрана настана ад. Док го чу, въпреки че нямаше звук. Или поне така му се стори. Камерата започна да подскача нагоре-надолу, сякаш Фарли се опитваше да се скрие някъде. Старият модел „Бел и Хауъл“, който той ползваше, засне десетки метри лента без прекъсване, след което му се наложи да смени ролката, та затова и записът подскачаше толкова много. Имаше също така и револверна глава с три обектива — дългофокусен, нормален и широкофокусен, които можеха да се сменят според нуждата пред филмовия канал, често и по време на самото снимане.

Записът с почти кристална яснота показваше как един от маскираните въоръжени застрелва Глен Чарлок. Ето го златния кадър — Глен е невъоръжен, придвижва се с леко приведена походка, все едно е в двора на затвора, и се прави на безстрашен, макар че единственото впечатление, което оставя, е на обзет от страх човек, който не иска да умре. Светлината не му осигурява защита, не и както зрителите знаят, че понякога го прави с актьорите във филмите. Светлината не е студийно осветление, тя идва само от безразличното слънце на Ел Ей, но някак успява да открои Глен, да го освети като човека, който няма да бъде пощаден. Стрелецът е свикнал да борави с малки оръжия прилежно, все едно е на стрелбище — без перчене, без крясъци и обиди, нито с помощта на кръстачка. Той не бърза, вижда се как обръща внимание на дишането си, когато забелязва Глен, как се прицелва, как го поваля с тихи тройни изстрели, нищо че изстрелва повече, отколкото е необходимо.

— А лабораторията? — попита Док, колкото да каже нещо. — Там гледат ли какво обработват?

— Малко вероятно е — отговори Фарли, — а и са ми свикнали вече, мислят ме за луд.

— А дали могат да пуснат допълнителни копия? И евентуално да увеличат някой и друг кадър? Интересно ми е какво се крие зад тези маски.

— Чистотата на образа отива по дяволите — повдигна рамене Фарли, — но ’що да не пробваме.

Някъде по обед на следващия ден телефонът „Принцеса“ започна да звъни.

— Мамка му, есе, истински си.

— Поне веднъж седмично. Явно имаш късмет. А кой се обажда?

— Гледай го, вече ме е забравил. Синвергуенза, както би казала баба ми.

— Беше въпрос уловка, Луз, как я караш, ми амор?

— Странна представа за флиртуване имаш.

— В почивка си днес, надявам се.

Близо до офиса, на разстояние, което спокойно можеш да извървиш пеша, имаше един бивш квартал с къщи, жертвани в името на разширение на летището, което май съществуваше само под формата на бюрократична фантазия. Празно, но не точно пусто място. На територията му се снимаха филми от подозрително естество. Извършваха се доставки на наркотици и оръжия. Чикано мотористи се срещаха тайно по пладне с млади англосаксонци на мениджърски позиции, носещи данъчно приспаднати тупета, чиито кичури все още миришеха на обедната кухня на баровете в центъра на града. Напушеняци се кефеха на прелитащите на сантиметри над главите им самолети, а особено недоволните обитатели на района от Палос Вердес до Пойнт Дюм се оглеждаха за потенциални места за извършване на самоубийство.

Луз дойде с червен SS396, за който казваше, че е взела за малко от брат си, макар че Док долови присъствието на гадже някъде в подтекста. Носеше срязани дънки, каубойски ботуши и миниатюрна тениска с цвета на колата.

Намериха празна къща и влязоха в нея. Луз беше донесла бутилка куерво. Вътре имаше матрак за двойно легло, осеян с дупки от цигари, секция във френски провинциален стил, на която се мъдреше телевизор с натрошен екран, няколко празни осемнайсетлитрови контейнера от фугопълнител, каквито хората използваха вместо мебели по време на пикник.

— Чета по вестниците, че Мики още липсва.

— Даже от ФБР престанаха да идват вече, Ригс пак отпраши за пустинята, а ние със Слоун си станахме съвсем близки.

— Колко, ъъъ, близки точно?

— Помниш ли онова легло на долния етаж, в което Мики никога не искаше да ме чука? То е наше сега.

— Хм…

— Какво виждат очите ми?

— Стига де, интересна картинка си е, вие двете…

— Мъжете и тяхната страст по лесбийките… Какво ще кажеш да поразпуснеш там долу — не, имам предвид там долу, — докато аз ти разказвам всичко с подробности.

Пътнически самолети прелитаха с рев над тях на всеки няколко минути. Цялата къща започваше да се тресе. Понякога, когато Луз за кратко разтваряше краката си, на Док му се струваше, че долавя звука от въртящи се по покрива гуми от колесници за кацане. Колкото по-силен беше ревът, толкова повече се възбуждаше тя.

— Какво ще стане, ако някой прелети съвсем ниско? Ще умрем, нали? — Тя сграбчи косата му с две ръце и дръпна лицето му от котето си. — Какво има, копеле, да не си оглушал?

Каквото и да се готвеше да каже, то щеше да се изгуби в оглушителния рев на поредния приближаващ самолет, а и на Луз вече й се искаше да започнат да се чукат, както и направиха, след което запалиха един джойнт и тя започна да разказва за Слоун.

— Тия английски мацки изобщо не знаят как да се държат, като дойдат в Калифас58. Виждат тука някакви мъже, червиви с пари и недвижими имоти, но без идея какво да правят с тях. Първото нещо, което чуваш, преминеш ли границата е: еста хенте но сабе нада59. Така че Слоун е пълна с презрение. Попадне ли на някакво количество пари за вземане, почва да си вярва, че то е предназначено единствено за нея. Докато за Ригс нещата стоят по-скоро така: не толкова, че той трябва да ги вземе, колкото, че не е добре да се озоват в ръцете на някой друг задник.

— Или по думите на ченгетата това се нарича „кражба“.

— По техните може би да. Но Слоун предпочита „преразпределяне“.

— И каква е историята сега? Тя и Ригс злоупотребяват с парите на Мики, фактурират двойно клиентите му, елиминират подизпълнителите му, или какво?

Луз сви рамене.

— Не е моя работа.

— А те само с далавери ли се занимаваха, не се ли чукаха от време на време?

— Ригс каза, че работата не била в това, че той я е чукал, а че Мики не е.

— Аха. Какво против нейния съпруг има Ригс?

— Нищо. Двамата са стари компинчес. Ригс никога не би припарил до путката на Слоун, ако Мики не го беше накарал.

— Мики е бил гей?

— Мики чукаше други жени. Но искаше и Слоун да се забавлява. Той и Ригс работеха заедно по няколко проекта. Ригс оставаше в къщата, когато идваше в града, лъскаше всеки път, когато Слоун се озовеше в една стая с него, и на Мики му се видя съвсем естествено да я уреди с него… освен обичайните плюсове — млад, с голяма пишка — той беше и достатъчно беден, та човек да може да го държи на каишка. Разбира се, отначало Слоун не беше много запалена по идеята, защото мразеше да бъде длъжница на Мики за каквото и да е.

— Но…

— Защо ти е толкова интересно?

— Любовните отношения на богатите и властимащите. По-добре е, отколкото да чета „Инкуайърър“.

— Да не говорим, че няма как да изчукаш един вестник, нали, мили мой англо ихо де пута…

— Чукчук — предложи Док мило, — отра вез, си?

И така, той се върна с известно закъснение в офиса, а дни след това измисляше какви ли не обяснения за видимите смучки и следи от нокти по себе си. А малко преди Луз да отлепи със суперспортната си кола, Док я попита:

— Още нещо. Какво според теб се е случило с Мики в действителност?

Тя спря с флирта, почти помръкна, а красотата й някак се изостри.

— Просто се надявам да е жив, човече. Не беше чак толкова лош човек.

Настроен за спокойна сутрин в офиса, Док тъкмо бе запалил една, когато античният интерком започна да жужи гърлено. Док цъкна няколко бакелитови ключа и чу как на долния етаж някой, който май беше Петуния, крещи името му. Обикновено това значеше, че има посетител, най-вероятно мацка с оглед на интензивния интерес на Петуния към социалния живот на Док.

— Мерси, Туни… — изкрещя той в сърдечен отговор — пращай я горе, а аз казах ли ти, съвсем между другото, че тазсутрешният ти тоалет е особено впечатляващ, нарцисовият оттенък подсилва цвета на очите ти.

Беше му ясно, че малко или може би нищо от казаното няма да достигне другата страна без изкривяване.

Понеже все пак съществуваше малката вероятност посетителят да има по-старомодни разбирания по отношение на употребата на марихуана, Док обиколи стаята с един освежител, собствена марка на местния магазин, и офисът потъна в ужасна и гъста мъгла от синтетични флорални нотки. Вратата се отвори и вътре влезе — майчице — една невероятно добре сложена жена въпреки намалената видимост. Червена коса, кожено яке, малка къса поличка, цигара, увиснала от долната устна, която пък ставаше все по-неустоима, колкото повече тя се приближаваше.

— Кути фууд! — извика неволно Док, на когото му бяха казали, че това на френски било „Любов от пръв поглед“60.

— Предстои да разберем — каза тя, — каква обаче е тази миризма, повдига ми се направо.

Той погледна към етикета на флакона.

— „Пролетна прищявка“.

— Дори тоалетна в бензиностанция в Долината на смъртта би я било срам да смърди така. Между другото, аз съм Кланси Чарлок.

Тя протегна ръка и двамата се здрависаха.

— На Глен Чарлок… — започна Док горе-долу в момента, в който тя каза:

— Сестра.

— Ами. Съжалявам за брат ви.

— Глен беше лайно, въпрос на време беше да му спрат сериала. Това, разбира се, не значи, че не искам да разбера кой е убиецът му.

— Говорихте ли с полицията?

— По-скоро те говориха с мен. Някакъв умник на име Бьорнсен. Не беше кой знае колко обнадеждаващ разговор. Имате ли нещо против да не се взирате така в циците ми?

— Кой… О. Сигурно съм се опитвал да… разчета нещо на тениската ви.

— Там има снимка. На Франк Запа.

— Така е… Та, значи, казвате… че лейтенант Бьорнсен ви е насочил към мен?

— Звучеше по-загрижен за изчезналия Мики Улфман, отколкото за убийството на Глен, което, като се имат предвид приоритетите на ПУЛА, не е голяма изненада. Но мисля, че ви е почитател. — Докато го казваше, оглеждаше офиса, а тонът й не звучеше много убедително. — Извинете, това в пепелника там наполовина изпушен джойнт ли е?

— Ах! Ужасно нелюбезно от моя страна, моля ви, вземете ето този, готов е за палене.

Ако в очакванията му фигурираше сцена с пушене а ла „Сега, пътешественико“ (1942), то такава не се случи — преди да е успял да повдигне елегантно вежда, Кланси грабна джойнта, щракна капачката на зипото си и го запали, а преди да е дошъл редът на Док, козът се бе смалил наполовина.

— Интересна е — отбеляза тя, когато най-накрая издиша.

След което установиха продължителен, а за Док и еректилен, контакт очи в очи.

Сега по-професионално, посъветва се той.

— Теорията в центъра е, че брат ви се е опитал да спре този, който е отвлякъл Мики, който и да е той, и е бил застрелян, защото си е вършел работата.

— Звучи прекалено сантиментално. — Тя се бе настанила и облегнала лакти на масата в голямата колкото будка кухня в зелено и фуксия. — Ако се е планирало отвличане, по-вероятно е Глен да е бил един от заговорниците. Готино е да ти плащат, за да гледаш лошо, но винаги, когато има истински неприятности, първият рефлекс на Глен е да се чупи.

— Значи, може би е станал свидетел на нещо, което не е трябвало да вижда.

Известно време тя си кимаше нещо на себе си. Накрая каза:

— Ами… да, такава е и версията на Борис.

— Кой?

— Друг член на мускулния патрул на Мики. До един са се покрили, но снощи Борис ми се обади по никое време. Свързват ни някои работи в миналото. Ако го видиш, ще си кажеш, че не е от хората, които не би искал да изнервяш, но повярвай ми, в момента се е посрал от страх.

— От какво?

— Не казва.

— Мислите ли, че би се навил да говори с мен?

— Може да пробваме.

— Телефонът е там.

— Ей, „Принцеса“, човече, и аз имах такъв. В смисъл моят беше розов, но и отровнозеленото е готино. Ще се жениш ли за тоя джойнт, или просто така си го държиш?

Телефонът имаше дълъг кабел и Кланси го занесе възможно най-далече от Док. Док отиде в тоалетната и се зачете в нещо от Луис Л’Амур, което бе забравил, че е там, докато тропането на Кланси по вратата не го върна обратно.

— Борис каза, че ще трябва да е на живо.

Същата вечер Док се срещна с Кланси, след като тя приключи смяната си, в един бар в Ингълуд и двамата отпрашиха към мотористки крайпътен ресторант на име „Накълхед Джак“ някъде край магистрала „Харбър“. Когато влязоха, джубоксът въртеше вечната класика на Дел Шанън Runaway и Док прие това за добър знак. Ниското ниво на кислород вътре бе повече от компенсирано от дим от всякакви националности.

Борис Спайви беше с измеренията, ако не и самоконтрола, на лайнмен в Националната футболна лига. Държеше щека за билярд, която изглеждаше голяма колкото палката в ръката на Зубин Мета.

— Кланси казва, че си го отнесъл заради Глен.

— Трябваше да ме пуснат. Бях на неподходящото място в грешния момент, това е. Намерили ме в безсъзнание на местопрестъплението. Още не знам какво точно се случи.

— Аз също, бях до Пико Ривера, за да видя годеницата си, Доунет. Играеш ли билярд? Как гледаш на ударите тип „масѐ“?

— Със смесени чувства.

— Аз ще открия.

За известно време масата за билярд се превърна в домакин на виещите се траектории на разни топки и няколко пъти целостта на покритието й бе застрашена от щеки, засилени под неразумни ъгли, докато накрая госпожа Пиксли, собственичката, не отиде при Док и Борис, въоръжена с мрачна усмивка и рязана ловна пушка, и в заведението не се възцари тишина.

— Момчета, оная табела там виждате ли я? Ако вие не можете, аз с радост ще ви я прочета.

— Стига де, нищо лошо не правим.

— Не ми пука, ще се наложи ти и приятелчето ти да напуснете. Не е работата в разходите по смяната на филца, просто от дъното на душата си мразя масѐ-удари.

Док се огледа за Кланси и я видя в едно сепаре, потънала в разговор с двама мотористи от типа момчета, който майките не одобряват.

— Споко, може да се грижи сама за себе си — каза Борис, — винаги е хлътвала по двама наведнъж и като гледам, тази вечер късметът е на нейна страна. Хайде, пикапът ми е в паркинга.

С глава, неизбежно гъмжаща от неприлични картинки, Док последва Борис навън до един додж пауър уагън от 46-а, боядисан в маслиненозелени и грундовосиви шарки. Качиха се и Борис прекара известно време в оглеждане на паркинга.

— Мислиш ли, че бяхме убедителни? Малко параноя никога не вреди.

— Колко сериозно е това, за което говорим?

Док запали по една „Куул“ и за двамата.

— Кажи ми, компадре, между нас си — убивал ли си някога човек?

— При самозащита ми се случва непрекъснато. Нарочно — кой да ти помни. А ти?

— Въоръжен ли си сега?

— Компания ли чакаме?

— Като прекараш известно време в отделението за затворници със специални нужди — обясни Борис, — почваш да си мислиш, че винаги има някой, който иска да ти види сметката.

Док кимна.

— Готиното нещо на тези хипарски одежди — той повдигна единия крачол на клошпанталоните си, за да покаже малкия късоцевен модел 27 — е, че това място тук почти събира цял „Хеклер и Кох“.

— Опасен омбре си ти, няма две мнения, така че най-добре да си кажа всичко. — Док се подготви да изскочи от автомобила и да хукне да бяга, но Борис просто продължи да говори: — Истината е, че Глен си го очистиха най-хладнокръвно. Той не трябваше да е там, когато дойдоха за Мики. Планът беше ясен, Пък Бийвъртън беше на смяна онзи ден, от нас се очакваше да ги пуснем да влязат и после да се чупим, но Пък го хвана шубе в последния момент и се смени с Глен, като пропусна да каже на Глен какво ще се случи, просто си тръгна.

— Този тип Пък… знаеш ли къде се е чупил?

— Най-вероятно във Вегас. Пък си мисли, че там има хора, които ще му пазят гърба.

— Бих разменил няколко думи с него. Цялото нещо е леко объркващо. Да кажем например че Мики си е имал проблеми.

— „Проблеми“ не е правилната дума. Затъна в най-дълбоките лайна на света. И всичко само заради една идея. Всички пари, които бе изкарал… ами, започна да търси начин как да ги върне.

Док повече издиша, отколкото изсвири през зъби.

— Късно ли е да се включа в списъка?

— Мислиш, че се ебавам, нормално, и ние така мислехме за Мики.

— Добре, ама защо ще…?

— Не питай мен. Няма да е първият разкаял се богаташ. Друсаше се с много ЛСД, понякога пейот, може това да го е докарало до някакво състояние. Не може да не си виждал подобни случаи.

— Един или два, обаче след това човекът или си взема няколко дни болнични, или къса с гаджето си, а не като Мики.

— По неговите собствени думи: „Иска ми се да можех да залича стореното от мен, но няма как, обзалагам се обаче, че мога да направя така, че парите да тръгнат в друга посока“.

— Лично той ли ти го каза?

— Чух го да го казва, той и мацката му Шаста имаха няколко съвсем интимни разговора, не че съм ги подслушвал, просто така се случи, че бях наблизо, има си плюсове да си невидим. Та тази Шаста мислеше, че Мики е полудял, щом иска да раздава парите си. По някаква причина това я плашело. Той започна да я дразни, била се страхувала да не загуби своя Чичко Паричко. Което си беше чиста лудост, защото тя беше влюбена в него, човече. Ако се е страхувала за някого, то е било за него. Не знам дали Мики е вярвал в това, но всеки, лежал дори само за една нощ в затвора, може да прави разлика между врътките, които прилагаш, когато искаш да чукаш някого, и онова другото. Онзи копнеж. Той беше изписан на лицето й.

Попушиха в мълчание.

— Шаста и аз живеехме заедно за кратко — на Док му се стори уместно да спомене — и изобщо не мога да ти кажа какви бяха чувствата й към мен. И колко дълбоки бяха.

— Леле — за миг очите на Борис се извиха в посока на кобура на глезена на Док, — надявам се не ти е суперкофти да чуеш това.

— Борис, аз само изглеждам като зло копеле, в душата си обаче съм сантиментален като всяко друго бившо гадже. Моля те, забрави за Смит-а и ми кажи — кой друг според теб е бил притеснен от голямото раздаване, което Мики е планирал? Бизнес партньорите? Съпругата?

— Слоун? Той не споделяше нищо с нея, „не и преди да е приключило и одобрено от адвокатите ми“, така се изразяваше. Казваше също и че ако тя разбере за нещо, преди да е дошло времето, Асоциацията на калифорнийските адвокати ще обяви ден на благодарността за всеки нов в бранша.

— Обаче и на него са му трябвали адвокати, никой не почва да раздава милиони ей така, без да си е осигурил някаква техническа помощ.

— Знам само, че изведнъж из офисите на Мики плъзна цяла армия от типове в костюми — единствените, които мога да позная, като ги видя, са мормоните и ФБР-то, ако изобщо има разлика между тях, и още се чудя какви бяха онези при Мики.

— Възможно ли е да са били хора на Слоун? В смисъл тя да е разбрала все пак? Или да е започнала да надушва нещо? А какво ще кажеш за нейното приятелче, Ригс?

— Да, Шаста си мислеше, че той и Слоун кроят нещо. Вече беше започнала да се изнервя, а след това направо изтрещя. Мики й беше наел едно местенце в Ханкок Парк, от време на време се отбивах там, като не бях на смяна — нищо романтично, да знаеш, — и си личеше колко по-сигурна се чувства, когато не е сама. Всеки ден имаше нещо ново — обикалящи къщата коли, обаждания по телефона с мълчание от другата страна, типове, които я следят при всяко нейно излизане до „Елдорадо“.

— А дали е успяла да запише някои от номерата на колите?

— Знаех си, че това ще попиташ. — Борис извади портфейла си, намери там сгъната цигарена хартийка и я подаде на Док. — Надявам се имаш начин да ги провериш, без ченгетата да разберат.

— Един пич, за когото работих, има компютър. Ти защо страниш от ПУЛА? Струва ми се, че и на тях ще им е интересно кои са тези хора.

— Ти какъв доктор си, по напушването ли? В университета на коя планета каза, че си учил?

— Ти май мислиш… че ПУЛА имат пръст в цялата работа?

— Няма „май“ тука, Мики получи достатъчно предупредителни сигнали. Един негов приятел ченге му гостуваше честичко.

— Нека позная — рус, швед, говори странно понякога, отговаря на името Бигфут?

— Същият. Мен ако питаш, навърташе се там заради Слоун.

— Но все пак е предупредил Мики да… какво? Да не ходи в „Планетата на мацките“? Да не се доверява на телохранителите си?

— Знам ли… Но Мики не го послуша, той си обичаше да кисне в Ченъл Вю, най-вече в онова студио за масажи. Последното място, което би ни хрумнало, че може да бъде нападнато. Седиш си спокойно, правят ти готина свирка, и изведнъж се озоваваш в шибания Виетнам, щурмоваци навсякъде, от джакузитата изпълзяват водолазни екипи, мацки крещят и тичат насам-натам…

— Леле. Разказваш все едно си бил там, а не в Пико Ривера.

— Добре де, отбих се там за малко, само за да взема онова лилаво нещо, което Доунет така обича, нали го знаеш — изливаш го във ваната и почва да прави балончета?

— Балончета за вана.

— Точно. И като се върнах, всичко беше в разгара си, ама чакай малко, ти… ти нали каза, че си бил там през цялото време в безсъзнание ли, какво ли, как така не съм те видял?

— Може би защото аз наистина съм бил в Пико Ривера.

— Няма проблем. Стига да не си правил нещо с годеницата ми.

Двамата обмениха въпросителни погледи.

— Доунет — каза Док.

Усетиха характерното дългоходово бумтене на приближаващ се „Харли“. Беше едно от гаджетата на Кланси за вечерта, а зад него бе седнала самата Кланси.

— Всичко наред ли е? — извика тя, не й личеше да се вълнува много от отговора.

Борис свали прозореца и подаде глава навън.

— Тоя пич тука ме плаши, Кланс, къде ги намираш такива тежки омбрета?

— Ще ти звънна скоро, Док — провлачи Кланс.

Това подсети Док за старата песен на Рой Роджърс и той изпя четири такта от Happy Trails To You, докато Кланси и новият й приятел Обри, размахал ръка в ръкавица, се изнасяха от паркинга с рев, следвани от другарчето на Обри, Торндайк, и неговия „Електра Глайд Шовълхед“.