Вроден порок

Седемнайсет

Когато се прибра вкъщи, Док завари Скот и Денис в кухнята — проучваха какво има в хладилника, след като току-що бяха влезли през прозореца откъм задната алея, което пък бе станало, след като малко по-рано Денис бе заспал у тях си, както често се случваше, със запален джойнт в устата, само дето този път джойнтът, вместо да падне на гърдите му и да го изгори и събуди поне частично, се търкулнал някъде из чаршафите, където бързо започнал да тлее. След известно време Денис се събудил, станал, отишъл в банята, решил да вземе душ и даже направо тръгнал да го прави. В един момент леглото избухнало в пламъци, които прогорили тавана точно там, където било водното легло на съседа му Чико — за щастие, без Чико да е в него, — и то, понеже било от пластмаса, започнало да се топи от топлината и отприщило близо тон вода през прогорената дупка в тавана, като с това потушило пожара в спалнята на Денис, но и превърнало пода му в нещо като плитък басейн. Денис се върнал от банята и тъй като не намерил обяснение за заварената ситуация и на всичко отгоре объркал вече дошлите пожарникари с полицаи, се втурнал да бяга по алеята към плажната къща на Скот Уф и там се опитал да обясни какво според него се е случило, а именно че става дума за нарочен саботаж, дело на „Бордс“, които не се били отказвали да кроят планове срещу него.

Док намери една цигара „Уайт Ауъл“, почти изпразнена от съдържание с помощта на пинсети, и я напълни с хумболтова синсемила, запали я, вдиша и я развъртя с другите двама.

— Не виждам как може да са били „Бордс“, човече, сериозно — издиша Скот.

— Абе, видях ги — настоя Денис, — точно оня ден, дебнеха ме при алеята.

— Това бяха само басистът и барабанистът — каза Скот, — помотахме се малко заедно. Ще имат безплатен концерт в парка „Уил Роджърс“, кръстили са го Сърфаделичен Фрийк-Ин. И „Бордс“ искат „Биър“ да подгряват?

— Жестоко — каза Док, — поздравления.

— Да — добави Денис, — жалко само, че са абсолютното зло.

— Е, може би това важи за звукозаписната компания, с която са сключили договор — съгласи се Скот, — но…

— Дори Док ги смята за зомбита.

— Това може и да е така — отвърна Док, — но не трябва вечно да виним зомбитата за положението им, щото не е като гимназиите да са пълни с кариерни консултанти, които току питат: „Ей, хлапе, обмислял ли си някога възможностите за професионално развитие сред неживите…“

— Моят ми каза, че трябва да се захвана с недвижими имоти — каза Скот, — като мама.

— Но майка ти не е зомби — отбеляза Денис.

— Факт, но трябва да видиш някои от колегите й брокери…

— Ти затова я преглеждай от време на време за следи от ухапвания — посъветва го Док, — защото така се предава.

— Някой от вас може ли да обясни защо им викат „недвижими“ имоти? — зачуди се Денис, който свиваше нов джойнт.

— Ей, Док — спомни си Скот, — пак го видях оня Кой, дето свиреше с „Бордс“ и уж беше мъртъв, ама нещо напоследък не е.

Док бе достатъчно ненадран, че да попита:

— Къде?

— В Хермоса, редеше се на опашка пред „Лайтхаус“.

Което пусна Док обратно в Канала на спомените, когато той и Шаста тъкмо бяха започнали да ходят и прекарваха вечерите си пред „Лайтхаус Кафе“, защото мястото не беше по джоба на нито един от двамата, и слушаха носещия се отвътре джаз, докато ядяха хотдог от всеизвестната будка на Джюси Джеймс зад ъгъла, на чиято табела имаше гигантски хотдог с лице, ръце и крака, с каубойска шапка и дрехи, който стреляше с два револвера и като цяло изглеждаше на кеф. В неделите винаги имаше джем сесии. Студийни музиканти пристигаха с коли, купени с първите големи чекове, които в идните години щяха да бъдат изкупувани обратно от паркинги за конфискувани автомобили, изтегляни от кални свлачища, спасявани от грабежите, извършвани от бракоразводни адвокати, ремонтирани при повреда само с автентични части с надеждата за препродажби, които никога няма да се случат, все фантазии от ерата на новородените копнежи, моргани от шоурума в Уестууд с гюруци с кожени ремъци, кобра 289-ки и бонвили от 62-ра, а и онова свръхестествено десото, в което Джеймс Стюарт преследва Ким Новак по криволичещите пътища на любовта в „Шемет“ (1958).

Горе в Охай Док и Кой се бяха разделили при странни обстоятелства. Кой се бе изпарил внезапно в нощта, полуядосан, полуотчаян от полуобещанието на Док, че ще потърси начин да го освободи от контраподривните сили, които го контролират. С изключение на бързия преглед на полицейското досие на Кой, осигурено му от Бигфут, Док не бе напреднал кой знае колко по въпроса и май изпитваше вина от факта, тъй като технически работата по случая беше и работа, възложена му от Хоуп.

Затова реши да се разходи по Пиър Авеню. Палмовите дървета по „Странд“ хвърляха сенки в мъглата, натежала от обичайната си химическа миризма, табелата на Джюси Джеймс светеше радостно и неясно в неопределената далечина, а пред „Лайтхаус“, разбира се, чакаше Кой, наредил се на оръфана опашка от хипстъри, които клатеха глави на днешната музика — Бъд Шанк и някаква ритъм секция.

Док изчака паузата между сетовете и каза здрасти, очаквайки поредния номер на Невидимия, но в този конкретен момент другият изглеждаше като моряк на свобода, готов да се отдаде на мига, преди отново да бъде хванат от оковите на някаква служба.

— Взех си почивен ден. — Той погледна към светлината над океана. — Но май ще взема да дезертирам.

— Ако имаш нужда някой да те метне до Топанга, кажи. Стига да не се налага да влизам вътре, на линия съм.

— О, там ситуацията се оправи. Сега всичко е наред.

— „Драк е част от бандата“90?

— Сериозно. Мацките са отговорни. Никоя вече не можеше да издържа и затова събраха пари и наеха екзорсист. Някакъв будистки свещеник от Храма в центъра. Дойде един ден, свърши си работата и сега „Бордс“ и къщата са официално дезомбирани. Сключиха с него договор за поддръжка, за да извършва редовни психични проверки на периметъра.

— А някой от групата, такова, позна ли те на мига след това?

Той сви рамене.

— Може би. Вече нямам толкова значение, колкото преди.

Когато стигнаха до колата, мъглата бе станала още по-гъста. Док и Кой влязоха, Док включи чистачките, за да направят няколко цикъла, и после поеха нагоре по Пиър Авеню.

— Нещо против да те измуфтя за една цигара? — попита Кой. Док му подаде пакета от таблото, натисна запалката и зави наляво към магистрала „Пасифик Коуст“. — Хей, какво е това копче тука?

— Ъъ, по-добре недей, това е… — потопиха се в разтърсващите костите кънтежи на Interstellar Overdrive на Пинк Флойд. Док намери копчето за звука. — … това е от Вибрасоника. Заема половината багажник, но когато ти трябва, върши работа перфектно.

Докато минаваха под пистата на летището, музиката изчезна за минутка и Док каза:

— Значи, викаш, „Бордс“ вече не са толкова зли?

— Само малко объркани от време на време. Ама има ли група, която да не е?

— Пак ли свириш с тях?

— Работя по въпроса. — Док знаеше, че това не е всичко. — Да ти кажа ли, винаги съм имал нужда да знам, че на някого му пука. Когато от Бдителна Калифорния ми се обадиха, беше сякаш някой ме е наблюдавал през цялото време, решил е, че ме иска, видял е нещо в мен, което аз не подозирам, че притежавам… „Дарба — казали му — да се въплъщаваш в различни самоличности, да проникваш, да помниш, да докладваш.“ „Шпионин — превел си Кой. — Доносник, невестулка.“ „Изключително добре платен актьор — отвърнали те, — без групита, папараци или невежи зрители, които да те притесняват.“

Но това значело да откаже хероина или най-малкото да скъса с досегашните си навици по отношение на приемането му. Разказали му истории за наркомани, които били овладели зависимостите си. Описали му нещо, наречено „по-високата дисциплина“, била по-взискателна от религиозната, спортната или военната дисциплина заради бездната, на ръба на която стоиш във всеки един момент от всеки един ден. Завели Кой на среща с няколко от тези трансцендентални друсалки и той бил удивен от тяхната енергия, от цвета им, от живата им походка, от способния им на чудновати импровизации ум. Ако Кой се справел, както се очаквало от него или още по-добре, щял да получи бонус — перкодан, или ролсройсът на опиатите, за цяла една година.

Разбира се, това значело да напусне Хоуп и Аметист завинаги. Но никой вкъщи, не спирал да си повтаря той, отдавна не е щастлив, а пък Бдителните му обещали да изпратят на Хоуп анонимно еднократно плащане, и то така, че тя да си мисли, че е от Кой. Щяло обаче да бъде представено и като нещо, оставено им от него като завещание, защото, за да може да свърши конкретно възложената му задача, той трябвало да приеме една или повече нови идентичности, а старата — тази на Кой Харлинджън, трябвало да престане да съществува. „Да инсценирам смъртта си? О, не знам, човече, в смисъл, това е много, много лоша карма. Не знам дали бих искал да, както пеят «Литъл Антъни & Дъ Импириълс», «изкушавам пръста на съдбата», разбирате ли?“ „Защо го мислиш това нещо като смърт? Защо не го мислиш като прераждане? Всеки жадува за нов, различен живот. А на теб възможността за такъв ти е дадена. Освен това ще се забавляваш, ще изложиш задника си на такива рискове, каквито никой в света на хероиновата зависимост не е виждал, а и заплащането е много, много по-добро от минималното за актьорска работа, ако някога си работил като актьор на минимално заплащане, де.“ „Може ли да получа нови зъби?“ „Фалшиви зъби? Може да се уреди.“

Било също така уредено, уверили го те, и дилърът на Кой, Ел Драно, да достави особено смъртоносен, суров и чист хероин, който после да бъде открит на мястото на свръхдозата. Посъветвали Кой да си бие достатъчно количество, за да е убедителен в спешното, но и толкова, че да не умре.

— Това определено не беше любимата ми част от историята — призна Кой на Док. — Само си казвах, гледай да не прецакаш всичко и този път, мисли, и разбира се, не го направих. Почти станах пътник.

— Откъде дилърът ти беше взел хероина? — попита Док, сякаш беше формалност.

— От някакви големи риби, които го внасят директно… не от обичайните източници, с които работи Ел Драно. Не знам кои са, но въпреки че той беше просто посредник, те го бяха наплашили до смърт — за нищо на света не трябвало да позволява някой да разбере, че те са източника на наркотика. Само му повтаряли: „Думичка да не си казал“. Мълчание, това била темата им. Та затова, когато оня ден изплува посинял в канала, нямаше как да не се замисля, нали разбираш?

— Но може да е било всичко — каза Док, — той си имаше богато минало все пак.

— Може.

После, както други преобразувани души преди него, и Кой вложил известно трудно изживяно време в програмата за лечение на зависимостта от хероин на „Хрискилодон“, в сравнение с която посещенията в Кабинета за поддръжка на усмивката на доктора по дентална медицина Руди Блатнойд му се стрували като истинска ваканция. Новите зъби значели и нов мундщук, и това също изисквало време за свикване, но една вечер най-накрая се озовал в кабинка в тоалетна на лосанджелиското летище със задачата да подаде под преградната стена написани на тоалетна хартия компрометиращи бележки на щатски законодател с тайни сексуални копнежи, когото Бдителните искали да включат, както се изразили, „в отбора“. След този случай, който той приел за прослушване, задачите постепенно станали по-тежки — подготовката за тях понякога изисквала четене на Херберт Маркузе и Председателя Мао и осмисляне на въпросите, които то повдигало, плюс ежедневни тренировки в доджо в Уитиър, уроци по диалект в покрайнините на Холивуд, курсове по неуловимо шофиране в Чатсуърт.

На Кой не му отнело много, за да осъзнае, че патриотите, които го командват, са на свой ред под командата на сили от друго ниво и че тези сили смятат за съвсем редно да съсипват живота на онези, които не са толкова добри и умни, колкото са те, или с други думи — всички останали. Кой научил, че му сложили етикета „склонна към пристрастяване личност“ и били убедени, че веднъж отдал се на доносничество в полза на страната си, после ще му е трудно да се откаже от този начин на живот, като от хероина, ако не и по-трудно. Почнали да го пращат из всякакви кампуси — на университети, колежи, гимназии, — където бавно научавал тънкостите на внедряването в антивоенни, антинаборни и антикапиталистически групи от всякакъв вид. През първите месеци бил толкова зает, че нямал време да мисли какво точно е извършил, както и дали в тази работа има бъдеще. Една вечер бил в Уестууд и следял елементи от група в Калифорнийския университет, наречена Опиумни революционери и герили (ОРИГ), когато забелязал едно момиченце на възрастта на Аметист, останало без дъх от вълнение пред осветената витрина на книжарница, което викало майка си да отиде при него и да види нещо.

— Книги, мамо! Книги!

Кой се заковал на място, а набелязаните за следене продължили с плановете си за вечерта. За първи път, откакто започнал да работи за Бдителните, се замислял за семейството, което бил изоставил заради нещо уж по-важно.

В онзи конкретен момент всичко му станало ясно — кармичната грешка с инсценираната смърт, вероятността хората, на които помага, да обмислят по-дълбоки възможности, включително реална смърт, — но най-ясно от всичко му било колко много му липсват Хоуп и Аметист: много, отчайващо много повече, отколкото предполагал. Останал без сили, съчувствие и подкрепа, Кой изведнъж — и вече прекалено късно — поискал стария си живот обратно.

— И това е горе-долу по същото време, когато ме помоли да проверя какво става с тях?

— Да, толкова бях отчаян.

— Тук е, нали?

Док спря на банкета до площадката пред „Бордс“.

— Едно нещо само.

— Опа.

— За първото предложение за работа от Бдителна Калифорния кой ти се обади?

Кой погледна Док така, сякаш го виждаше за първи път.

— Когато започнах да шпионирам, доста се чудех защо хората задават въпросите, които задават. После започна да ми прави впечатление колко често всъщност те вече знаят отговорите, но искат да ги чуят изречени от чужд глас, в смисъл някой извън главата им, разбираш, нали?

— Разбирам.

— Най-добре поговори с Шаста Фей, да ти кажа.

Докато караше обратно по крайбрежния път, Док успя да се вкара в пълнометражен параноичен филм за Шаста и за това как тя сигурно се е друсала през цялото време, докато са били заедно с Док, а може би още отпреди да се запознаят; отдадена наркоманка, която използва всяка възможност да се измъкне в прохладната нощ и да отиде някъде, където ще се грижат за спринцовката й, за да не й се налага да я крие от Док… само и само да се върне за малко в задругата на друсалките, да си почине от безнадеждния нещастник от кредиторския клас, с когото и без това вече е решила да се раздели, и т.н. Отне му почти целия път до Гордита, за да си спомни, че за пореден път той е задникът. След като се прибра, оформи косата си в нещо поне отчасти готино, излезе отново и пое по еспланадата към Ел Порто, старият му, по-мъдър аз се бе завърнал, беден на оптимизъм и готов да играе ролята на шарана за пореден път. Нормално.

Сърфмагазинът долу беше затворил рано, но прозорците на Светеца светеха и Док чукна само два-три пъти, преди Шаста да отвори вратата и да му се усмихне, още не казала здрасти, влизай. Беше с голи крака, облечена само в някаква мексиканска риза, бледолилава и с бродерия, косата й беше увита в кърпа, ухаеше като току-що излязла от банята. Той знаеше, че бе имало причина да се влюби в нея, но непрекъснато забравяше каква е, сега обаче, когато почти успя да си я спомни, му се наложи да се хване умствено за главата и хубаво да разтърси мозъка си, преди да е сигурен, че няма да каже нещо необмислено.

Шаста го запозна с кучето си Милдред и се оттегли за известно време в кухнята. Флип бе покрил голяма част от една от стените в дневната с увеличена снимка на гигантската чудовищна вълна при Макаха от миналата зима, в която, като поклонник, свил се в дланта на Бог, се виждаше дребната, но на мига разпознаваема фигурка на Грег Нол.

Шаста дойде с пакет бири „Куурс“ от хладилника.

— Знаеш ли, че Мики се е върнал? — каза тя.

— Чух слуховете, да.

— О, прибрал си се е вкъщи, да, обратно при Слоун и децата, и какво? Се ла ви.

— Ке сера сера.

— Именно.

— Виждала ли си го?

— Колко вероятно е това според тебе? В последно време съм само срам за хората.

— Факт, но може би, ако си пипнеш малко косата…

— Тъпак. — Тя вдигна ръка, разви кърпата и го замери с нея, после разтърси коса не би казал яростно, но в очите й блесна онзи поглед, който той си спомняше добре или поне си мислеше, че помни. — Така как е?

Той наклони глава, сякаш му бе задала сериозен въпрос.

— По-тъмна е от преди.

— Върнах се към мръснорусите си дни. Мики я харесваше почти платинена, даже плащаше на специален фризьор на Родео Драйв да ме боядисва. — И Док ясно видя как тя и Пени се засичат в един и същ салон и как той е поне една от общите им теми за разговор. — Говори се, че имаш някакъв фетиш към мацките на Менсън?

— Д… ами, „фетиш“, то зависи от това какво… Сигурна ли си, че наистина искаш да направиш това?

Тя бе разкопчала ризата си и сега, без да откъсва очи от неговите, започна бавно да разтрива зърната си. Милдред вдигна очи от краткотрайно любопитство, после, клатейки глава наляво и надясно, слезе от дивана и излезе от стаята.

— Послушни, разгонени малки тийнейджърки с промити мозъци — продължи Шаста, — които правят точно това, което искаш, и то преди дори да си осъзнал, че го искаш. Не е нужно да изричаш и една думичка дори, те схващат всичко благодарение на своята свръхсетивност. Твоят тип мацки, Док, твоята мръсна страна.

— Ей. Ти ли ми крадеш списанията?

Тя се освободи от ризата си и коленичи, запълзя бавно към Док, който седеше с ерекция и недокоснато кенче бира, и все така на колене, свали внимателно сандалите му и дари всеки от босите му крака с целувка.

— Сега — прошепна тя — как ли би постъпил Чарли?

Вероятно не като Док, а именно, да намери половин джойнт в джоба на ризата си и да го запали. Защото той направи точно това.

— Искаш ли?

Тя вдигна глава и той поднесе джойнта към устните й, за да си дръпне. Пушиха мълчаливо, докато на Док не му се наложи да хване последното останало количество с щипката, която си носеше.

— Виж, съжалявам за Мики, но…

— Мики — тя изгледа дълго Док. — Мики можеше да ви научи на много неща всички вас, плажни нехранимайковци, да ви даде някой и друг урок. Такъв властен мъж. Понякога ме караше да се чувствам почти невидима. Бърз, брутален, крайно невнимателен любовник, животно, с една дума, но на Слоун това й харесваше, както и на Луз… то си им личеше, на всяка от нас ни личеше. Толкова хубаво е някой да те накара да се чувстваш невидима…

— Аха, а и пичовете умират да чуват такива приказки.

— … водеше ме на обяд в Бевърли Хилс, увил силната си ръка около моята, повеждаше ме от ослепително ярките улици към места, където е тъмно и хладно и където не можеш да подушиш храна дори и да искаш, само алкохол — и там всички пиеха, заели всички столове около масите в зала с неопределими размери, и всички познаваха Мики, и искаха, някои от тях страшно искаха да бъдат Мики… А аз все едно бях отведена там на каишка. Обличаше ме винаги в съвсем къси минирокли, забраняваше ми да нося бельо, предлагаше ме на всеки, който искаше да зяпа. Или пипа. Случвало се е и да ме дава на приятелите си. И аз да трябва да правя каквото пожелаят те…

— Защо ми го разказваш това?

— О, съжалявам, Док, разстроих ли те, искаш ли да спра? — вече се беше излегнала в скута му, бе пъхнала ръце под себе си и си играеше с котето, задникът й бе неустоимо вирнат, намеренията й, дори за Док, пределно ясни. — Ако моята приятелка ме бе напуснала, за да е курвата на каишка на някакъв мръсник предприемач, щях да съм така гневна, че нямаше да знам какво да правя. Не, не ми вярвай, щях да знам. Ако невярната малка кучка се е излегнала на скута ми така… — повече не успя да каже. Док успя да й удари не повече от половин дузина искрени плесника, преди неуморимите й ръце да изпразнят и двама им. — Нещастник! — изкрещя тя, не, предположи Док, на него. — Копеле…

Чак по-късно се сети да я огледа за зомби симптоматика, в случай че там, където бе отишла, я бяха обработили като Мики, но му се видя същата стара Шаста. Разбира се, възможността да е сключила сделка, за да избегне съдбата на Мики, оставаше и това повдигаше въпроса коя е другата страна от сделката и каква е сумата. Преди да успее да я попита, тя бе започнала да говори съвсем тихо и той наостри слух.

— Казах ти, че съм заминала на север по семейни работи, обаче истината е, че двама примати ме намериха и отведоха в Сан Педро, където ме качиха на една лодка. И така и не разбрах какви точно са били плановете им, защото, когато стигнахме до Мауи, вече бях намерила начин да се измъкна.

— Някой помощник-капитан, който е и ценител на хубавите задници.

— Всъщност главният готвач. После в Пукалани попаднах на Флип, който пътуваше на автостоп. Той ми даде ключовете от къщата си и ме помоли да я наглеждам. Защо ме гледаш така странно?

— Горе-долу по същото време Вехи Феърфийлд ми даде ЛСД и по време на трипа те видях на същата онази лодка, „Златният зъб“. Аз бях някъде при вятъра, не знам къде, опитвах се да стигна до палубата, следвах лодката отблизо… сега ти ме гледаш странно.

— Знаех си! Усетих нещо тогава и не можех да си избия от главата мисълта, че си ти. Беше толкова плашещо.

— Значи, със сигурност съм бил аз.

— Не, в смисъл чувствах се… обладана. Затова и ти пратих картичка от първия остров, на който спряхме.

— Духът водач на Вехи каза, че не си на лодката по своя воля, но че всичко ще бъде наред.

— Чудя се дали е знаел, че всички на борда са въоръжени. Охрана, екипаж, пътници.

Не попитала защо в прав текст, но Порфирио, главният готвач, й обяснил с радост:

„Пирати“.

„Моля?“ — учудила се тя.

„Товарът, който носим, сеньорита, е желан от мнозина, особено в Третия свят.“

„Мислиш ли, че ще мога да взема нещо за самозащита от арсенала на кораба, за всеки случай?“

„Вие сте пътник. Ще ви защитим.“

„Сигурен ли си, че съм това, а не просто още един желан от мнозина товар?“

„Това сега е флиртуване, нали?“

— Така, така — каза Док след известно време. — И ти к’во каза?

— Казах:

„О, Порфирио, надявам се, че не планират да ме продадат на някоя ужасна банда китайски перверзници комунисти, които да правят всякакъв род ужасни китайски работи с мен…“

Док изнамери малко от тайландската трева на Фриц и запали.

— Така — след като й даде да си дръпне, — и к’во вика Порфирио?

„Позволете ми пръв да сторя тези работи с вас, сеньорита, и с ваше позволение, разбира се, за да можете най-малкото да имате идея какво да очаквате.“

— А-ха.

— Е, нали ги знаеш корабите, пълни са с въжета, вериги, макари, куки, какво ли не…

— Окей, това е… давай го този сладък зачервен задник тука.

— Но… Док… какво толкова казах? — Тя коленичи на дивана, положи лице на възглавничката и се остави в ръцете му.

— Трябва ти една татуировка точно тука. С надпис „лошо, лошо момиче“. Какво ще кажеш, а?

Тя извърна глава към него, погледна го с червени, полуотворени очи.

— Мислех, че ще предложиш нещо от сорта на лист марихуана…

— Хмм. Дали да не…

— Не…

— Какъв тип китайска комунистическа секс робиня си? Искаш ли да си… извиеш гърба ей така… да, прекрасно, точно така…

Започнаха да се чукат и пак свършиха бързо. Малко след това тя каза:

— Това не значи, че отново сме заедно.

— Не, естествено, че не. Но може ли да ти кажа нещо.

— Давай.

— Не ти бях ядосан, никога не съм ти се ядосвал, Шаста, за случилото се между нас, никога не съм се чувствал като наранената страна или нещо подобно. Даже за известно време, докато Мики наистина мязаше на нормален, преобразил се във фрийк, бях склонен да проявя разбиране към човека. А и ти вярвах, че е искрен.

— Проблемът е — изрече го с известна тъга, — че и аз мислех така.

— И ако някой ще си отмъщава на някого…

— О — каза Шаста. — О. Хубаво. Нека помисля по този въпрос.

Тя отиде в кухнята, донесе оттам кутия „Фрут Луупс“, пуснаха телевизора и захрупаха един до друг сухата зърнена закуска, загледани в мача на „Никс“ срещу „Лейкърс“ — също както преди, бе на ръба да каже Док, само дето не беше преди, ами сега, и той знаеше много по-малко, отколкото тогава.

— Не го ли гледаш с включен звук?

— Неее, скърцането на кецовете ме побърква.

След края на първото полувреме тя погледна към него и каза:

— Нещо те мъчи.

— Кой Харлинджън. Срещнах го случайно в Хермоса.

— Значи, наистина не е умрял от свръхдоза, както твърдят всички.

— Не е, даже е в много по-добро състояние — чист е.

— Радвам се да го чуя. Дълго да се носи на вълната.

— Но се е оплел в нещо, от което иска да се освободи. Работи като доносник за ПУЛА, а и го видях по телевизора на някакъв митинг под надслов „Фашизъм в името на свободата“, където се преструваше, че крещи гневно на Никсън, но всъщност се оказа, че е там под прикритие като човек на отряд на име Бдителна Калифорния.

— Това — промърмори Шаста, — боя се, е по моя вина, щото аз свързах Кой с Бърк Стоджър, а пък Бърк го е завел при Бдителните.

Нямала никакво извинение, продължи тя, било в особено кофти период за всички в Холивуд, точно след Шарън Тейт. Твърде малко момичета от популацията на обещаващите старлетки осъзнавали, че на правилните черти и ниската телесна маса в крайна сметка не може да се разчита, ако целта ти е да получиш нещо, което наистина има значение. Шокът от убийствата на Сиело Драйв бил доста силен за обикновените хора, но ефектът върху Шаста и приятелките й бил направо парализиращ. Оказало се, че може да си най-сладкото момиче в бранша, да умееш да управляваш финансите си, да внимаваш с наркотиците, да знаеш доколко да се доверяваш на хората в този град — съвсем малко, с други думи, — да си мила с всички — асистент оператори, сценични работници, дори сценаристи и хора, които по принцип не е нужно да удостояваш и с едно „здрасти“, и след толкова много усилия пак да бъдеш убита по особено жесток начин. Похотливите погледи, на които отдавна си се научила да не обръщаш внимание, започнали да те карат да търсиш онзи особен блясък в очите на влечугото, който да те изстреля зад двойно и тройно залостената врата на стаята ти, осветена само от екрана на телевизора, където да изкараш на заварената в хладилника храна, докато събереш смелост да излезеш отново навън.

— Горе-долу тогава срещнах Бърк Стоджър. Бяхме съседи и извеждахме кучетата си на разходка всяка сутрин по едно и също време, имах представа кой е, но не бях гледала нито един от филмите му, докато една вечер нещо не можах да заспя, започнах да превключвам каналите и попаднах на „Четиресет и пет калибрено изпращане“. Обикновено не си падам по такива филми, но в този имаше нещо…

— Напълно те разбирам! — извика Док. — Този филм ме формира като личност. Човече, винаги съм искал да бъда като частния детектив, който играе Бърк Стоджър.

— Мислех, че си искал да бъдеш като Джон Гарфилд.

— Ами, да, то така и стана, но знаеш ли какво, Джон Гарфилд се появява анонимно в същия този филм — помниш ли сцената с погребението, където Бърк уж дискретно опипва вдовицата до гроба и използва един чадър за параван? Ами, ако се вгледаш по-отблизо, в посока отвъд лявата й цица, което е и лявата страна на екрана, ще го видиш, не е съвсем на фокус, но е там до едно дърво, Джон Гарфилд в гангстерски костюм на райета и с шапка на главата. По онова време вече е бил в черния списък и сигурно си е казал, парите са си пари.

— Бърк е имал същия проблем, но рече, че е намерил друго решение.

— Предполагам такова, което не го е довело до фатален сърдечен удар… Опа, извинявай, това беше злобно.

За удивление на мнозина в бранша, Бърк се оставил да попадне в прегръдката на същите онези фанатични ловци на всичко червено, които някога го били принудили да напусне страната. Свидетелствал пред подкомитети, дарил лодката си в името на контраподривни каузи и така отново се върнал на работа във филми за ФБР със скромен бюджет от рода на „Бях червен наркоман“ и „Квичи, Пинко, квичи!“, късметлийски период, който продължил, докато антикомунистическите теми пълнели седалките в киносалоните със задници. Когато Шаста го срещнала, Бърк бил полупенсиониран актьор, на когото му стигало да направи един кръг от осем дупки в голф клуба „Уилшър“ (или девет, когато успявал да намери член, който е наполовина евреин) и да кисне в „Мусо & Франк“ на приказки за шоубизнеса с други стари кучета или поне с процента представители на индустрията, които не минавали с погнусена физиономия от другата страна на улицата, а понякога и на магистралата, само и само да избегнат срещата с него.

Бърк знаел една задна алея, която водела към игрището за голф, и на двамата с Шаста им станало навик да минават по нея по време на сутрешната си разходка. За Шаста често това била най-хубавата част от деня — суетенето покрай ранните доставки, почистването на дворове и басейни, миенето на паважа, спокойствие, хлад, аромат на пустиня след дъжд, на екзотични градински цветя, изобилие от сенки, които да те подслонят за малко, преди празното небе на деня да е набрало сила.

Гледах ви в онзи епизод на „Семейство Брейди“ — казала му една сутрин.

„Точно четох сценария за още един, сега чакам да разбера дали ще участвам и в него, Джан се сдобива с перука.“

Бърк намерил почти неизиграна топка в тревата, вдигнал я и я пъхнал в джоба си.

„Каква перука?“

„Брюнетка, мисля. Май й писва да бъде блондинка.“

„Много добре я разбирам. И все пак не е същото като да си смениш политическите възгледи.“

Стреснала се, че е била прекалено пряма, но той се почесал драматично по главата и се престорил, че мисли.

„Разбира се, имам съмнения, колебания, притеснения, будувам нощем с тях, като всеки старец. Но в замяна получих добро отношение. Понякога още излизам с лодката, понякога се намира и работа. — Въпреки лекото и изпълнено с надежда утро, наперената сламена шапка и светлите ленени панталони в гласа му се прокраднала натежалата от тъга нотка на актьор ветеран. — Между другото, благодаря, че не спомена и Виетнам. Почнем ли я тази тема, наистина ще си промениш мнението за мен в лоша посока.“

„Точно сега тази тема ми е някак далечна.“

„Нямаш някое гадже, което да крещи из улиците «Смърт на свинете», да хвърля гранати или каквото там правят?“

Тя поклатила глава с усмивка.

„Да ги оставим политическите типове, кажи, колко според тебе са подходящите за гаджета мъже, на които попадам в бранша?“

„Колкото и каквито са били винаги, нещата никога не се променят, хлапе. Единственото различно нещо днес са наркотиците. Накъдето и да погледна, виждам прекрасни, обещаващи и млади хора, които или се съсипват, или направо си отиват от този свят.“

Това, естествено, я накарало да се замисли за Кой. Той не бил, а и не би могъл да бъде, любовта на живота й, но тя имала достатъчно добър музикален слух, за да уважава избора му на начин на живот, ако неговото можело да бъде наречено живот. Но бил добър приятел, не давал признаци на задник и въпреки че през голяма част от времето бил на хероин, нито веднъж не я погледнал по онзи зловещ, менсънски начин. Със сигурност заслужавал почивка от тежкия си живот.

„Има един саксофонист, за когото се тревожа много — рекла, след което разказала на Бърк повече, отколкото й се искало да споделя, за историята на Кой с хероина. — Не може да си позволи да се запише в някоя програма, но има голяма нужда от такава. Само това ще го спаси.“

Бърк вървял мълчаливо под слънцето. Кучетата дотичали при тях и Адисън, Бърковото, му отправило поглед с една вдигната вежда.

„Видя ли го това? Това е от седене пред телевизора и зяпане на филми с Джордж Сандърс. Не, не… «Прекалено нисък си за този жест»91… Но сега, като се замисля, сещам се за една програма, казват, че наистина помага. Разбира се, нямам идея дали изобщо е подходяща за приятеля ти.“

Следващия път, когато говорила с Кой, му дала телефона на Бърк.

— И после Кой просто изчезна. Нищо необичайно — той изчезваше нонстоп, гледаш го, тук е и даже си свири солото, премигваш и си казваш „леле, къде се изпари тоя?“. Но този път мълчанието беше почти доловимо за слуха, нали се сещаш?

— Това ще да е било, когато е отишъл в онова заведение в Охай първия път — каза Док.

— Първия? Колко пъти е бил там?

— Не знам, но имам усещането, че е редовен клиент.

— Значи, може би още се дупчи.

На лицето й се появи нещастно изражение.

— А може и да не се, Шаста. Може да е нещо друго.

— Какво би могло да е?

— Каквато и да е програмата на онези там, тя определено не помага на наркоманите да се върнат към нормалния живот.

— Би трябвало да кажа: „Ами, Кой е голям човек, способен е сам да се грижи за себе си…“. Само дето, Док, той не е способен и точно затова се тревожа. Не само за него, но за жена му и детенцето.

Първия път, когато видяла Кой, той бил с Хоуп и Аметист и се опитвал да спре кола на автостоп на „Сънсет“. Шаста минавала с елдорадото по улицата за пореден път, било й писнало, щяло да й се отрази добре просто някой друг да кара, та затова спряла и ги качила. Имали проблеми с колата, обяснил й Кой, и търсели гараж. Хоуп и Аметист седнали отпред, Кой — отзад. Бебето, бедната душичка, било страшно зачервено и оклюмало. Шаста на мига разпознала мръсната ръка на хероина. Минало й през ума, че родителите на бебето може и да са дошли в Холивуд само за да намерят наркотици, но се въздържала да ги поучава. Към онзи момент вече била от достатъчно дълго време гаджето на Мики Улфман, за да й е ясно, че самата тя не можела да се квалифицира за каквато и да е роля на грандама, че е било въпрос на късмет, на кофти късмет, да стигнат до положението, в което били не само те, но и тя, както и че най-добрият начин да те огрее щастието, независимо за колко кратко, е като помагаш на другите, когато можеш.

— Значи, когато това се случва, ти и Мики вече сте си били… близки? — не се въздържа и попита Док.

— Ама и ти си едно любопитно копеленце, а?

— С други думи, намерихте ли общ език със съпругата на Кой?

— Това беше единственият път, в който я видях. Бяха отседнали някъде в Торънс, Кой почти не се прибираше у тях си. Питаш ме дали тогава му дадох телефонния си номер, не, това се случи няколко дни по-късно на „Ла Бреа“, Кой се редеше на опашка, за да влезе в „Пинк“, видя елдорадото, затича се към него през колите на булеварда, останалото е история. Питаш ме дали сме били гаджета? Дали съм изневерявала на Мики? Що за въпроси.

— Кога съм…

— Виж сега, в случай че не си разбрал, аз никога не съм била най-милото момиче в бранша, нямаше причина да отделям дори половин минута на долен наркоман като Кой, който очевидно се бе запътил към канавката. Той не беше мой благотворителен проект, не сме се боцкали заедно, и освен това, ако само се замислиш за някои от мацките, с които ти движиш…

— Окей. Независимо от намеренията ти, накрая си му спасила живота. И после той е станал доносник на Управлението, агент под прикритие на Бдителна Калифорния, а вероятно и на „Златният зъб“ — групировката, не лодката — и към този момент има три трупа, които може, а може и да не се окажат вписани в неговата кармична сметка.

— Чакай. Да не си мислиш, че Кой… — тя се подпря на единия си лакът и го погледна с червените си очи. — Да не си мислиш, че и аз съм вътре?

Док разтри брадичката си и прекара известно време загледан в нищото.

— Нали знаеш как някои хора твърдят, че интуицията им идва някъде от стомаха? Е, Шаста Фей, моята идва от пишката и сега пишката ми казва…

— Толкова се радвам, че повдигнах въпроса. Ще направя кафе, искаш ли?

— И още как… но все пак, едно нещо ме мъчи…

— Такааа. Да чуем.

— Когато ти казах, че съм видял Кой в Хермоса, не изглеждаше много изненадана.

Мълчанието откъм кухнята се проточи, чуваха се само звуците от приготвянето на кафе. Тя се върна и се спря на прага, едното й бедро бе леко повдигнато, коляното сгънато, красивата, гола Шаста.

— Видях го веднъж в каньона Лоръл, накара ме да се закълна, че няма да кажа на никого. Каза, че ако хората разберат, край с него. Но не навлезе в детайли.

— Май още от тогава някой се е опитвал всячески да опази тази измислена история от разпадане. Не че е успял де, защото тя точно това направи още първия път, в който той се опита да мине с нея. Какво, по дяволите, си е мислил, че ще се случи?

— Нямам идея. Ти какво си мислеше, когато се захвана с частното детективстване?

— Ситуациите са различни.

— О? Мен ако питаш, ти и Кой сте си лика-прилика.

— Мерси. Сега обясни.

— И двамата сте ченгета, които никога не са искали да бъдат ченгета. Бихте предпочели да карате сърф, да пушите, да се чукате, всичко друго, но не и това, което правите. Сигурно сте си въобразявали, че ще преследвате престъпници, а всъщност сега и двамата работите за тях.

— Ауу, човече.

Възможно ли беше наистина да е така? Док все си мислеше, че се бъхти в името на хора, които, когато изобщо можеха да си го позволят, му плащаха с половин доза марихуана или с обещание за дребна услуга, а понякога приемаше от тях и само кратка усмивка, стига да е искрена. Започна да преглежда наум клиентите, платили му в кеш, които помнеше, като започна с Крокър Фенуей и мина през всички шефове на студиа, герои на стоковия пазар от гоу-гоу ерата, емигранти от далечни страни, живеещи от парите, пращани им от близки, които си търсеха нова мацка или дилър на трева… Несъмнено мизерен списък, не много различен, предположи Док, от този със заинтересованите от работата на Кой страни.

— Кофти!

Възможно ли беше Шаста да е права? Док трябва да е изглеждал страшно смазан, защото Шаста отиде при него и го прегърна.

— Съжалявам, малко преиграх. Актрисата в мен не устоя на гръмките изказвания.

— Мислиш ли, че заради това се побърквам в опити да намеря начин да откъсна Кой от онези типове? Въпреки че аз самият не мога да се освободя от моите? Именно защото аз самият не мога…

— Кураж, Камий… още си далече от това да си материал за ПУЛА.

Добър опит. Но идеята не го остави на мира.

По-късно излязоха навън, където из въздуха се носеше лек дъждец, смесен със солените пръски, долетели от прибоя. Шаста пое бавно към плажа през мокрия пясък, вратът й бе леко извит по добре заучен начин, датиращ още от времето, когато към него се бе добавило и изпълненото с чар обръщане на гърба. Док тръгна по следите от босите й крака, вече почти изядени от дъжда и сенките, сякаш бе наивник в търсене на пътя си обратно към минало, което въпреки усилията и на двама им се бе превърнало в сътвореното от самото него бъдеще. Прибоят, видим само от време на време, се разбиваше в духа му, разклащаше разни неща, някои от тях падаха в мрака и изчезваха завинаги, други се приплъзваха към колебливата светлина на вниманието му, независимо от това дали искаше да ги види, или не. Шаста бе улучила право в целта. Майната му на кого — за какво работеше той сега?