Вроден порок

Пет

Шаста бе споменала, че май брачната драма на Мики Улфман има и измерения, свързани с лудницата, и Док реши, че ще е интересно да се види как звездата от страницата със светските новини във вестника, госпожа Слоун Улфман, ще реагира, когато човек повдигне темата. Ако в момента държаха Мики против волята му в някое частно заведение, то първата задача, която Док трябваше да отметне, беше да се опита да разбере кое точно е то. Звънна на номера, който му бе дала Шаста, и от другата страна вдигна самата госпожа.

— Знам, че не е много уместно да говорим по работа точно в този момент, госпожо Улфман, но за съжаление, времето е важен фактор.

— Това не е поредното кредиторско запитване, надявам се, защото вече отговорих на удивителен брой такива. Препращам ги към адвоката ни, имате ли телефона му?

Беше глас на пушачка и с някакъв английски акцент, или поне така му се стори на Док, звучеше в ниския регистър и мъгляво декадентски.

— Всъщност нашата фирма дължи пари на съпруга ви. И тъй като става въпрос за около половин милион, решихме, че ще е добре да уведомим и вас. — Той изчака половин изпят безгласно такт от The Great Pretender. — Госпожо Улфман?

— Мисля, че имам няколко свободни минутки около обед — каза тя. — Кого казахте, че представлявате?

— Модерният институт по когнитивно ремоделиране и обработка — обясни Док. — Накратко: МИКРО, ние сме частна клиника близо до Хасиенда Хайтс и специализираме в поправката на стресирани личности.

— Обикновено по-големите разходи на Мики минават през мен и трябва да ви призная, господин… Спортело ли беше?… че не знам да е имал каквито и да е отношения с вас.

Носът на Док бе започнал да тече, сигурен знак, че е попаднал на нещо важно.

— Може би с оглед на размера на сумата ще е по-лесно да се обадя на адвоката ви…

Отне й една десета от секундата, за да изчисли точно колко може да отхапе акулата от тази сърф дъска.

— В никакъв случай, господин Спортело. Сигурно е от гласа ви… но може да ме считате за официално заинтригувана.

В едно бившо килерно помещение към офиса му Док бе събрал цяла колекция от дегизировки. За днес се спря на двуреден велурен костюм от „Зайдлър & Зайдлър“, намери и една перука с къс косъм, която почти отиваше на костюма. Зачуди се дали да не си залепи и мустак, но реши, че колкото по-семпло, толкова по-добре — смени сандалите със стандартни мокасини, сложи си по-тясна и не толкова шарена, колкото беше модерно, вратовръзка, с надеждата, че госпожа Улфман ще разчете това като знак, че е неспасяемо демоде. Погледна се в огледалото и почти се разпозна. Жестоко. Понечи да запали един джойнт, но устоя на импулса.

В малката печатница на неговата улица приятелят му Джейк, свикнал на спешни поръчки, му пусна няколко визитки с текста МИКРО — Реконфигурираме южни мозъци от 1966 насам. Лари Спортело, лицензиран съдружник, което си беше истина, стига под „лицензиран“ да се разбира само човек с шофьорска книжка от Калифорния.

Вече на магистралата Пасифик Коуст и преполовил пътя до дома на Улфман, Док наду Вибрасоника, защото по Кей Ар Ел Ар пуснаха Бонзо Дог Бенд и техния кавър на Bang Bang. Докато караше нагоре по хълмовете, сигналът започна да се губи и затова намали скоростта, което обаче не помогна. Не след дълго се озова на огряна от слънцето улица някъде в планините Санта Моника, паркира до една къща с високи стени с гипсова мазилка, по които като огнен водопад се изливаха цветовете на някакво екзотично пълзящо растение. На Док му се стори, че някой го гледа през един от отворите на лоджията в мисионерски стил, разположена по протежение на горния етаж. Някакъв вид ченге, снайперист, без съмнение, макар че не беше ясно дали е федерален, или местен.

Представителна млада чикана в джинси и суитшърт на университета в Южна Каролина отвори вратата и го изгледа с драматично гримираните си очи.

— Тя е при басейна с полицаите и всички останали. Елате горе.

Разположението вътре беше обърнато и спалните се намираха на първото ниво, а кухнята, която едва ли беше само една, се намираше на горното заедно с различни зони за забавление. Къщата би трябвало да гъмжи от пазители на реда. Но вместо това момчетата от „Защитаваме и служим“ бяха разположили щаба си в беседката до басейна, намиращ се нейде отзад. Сякаш оползотворяваха последните минути от безплатен кетъринг преди появата на федералните им господари. От далечината идваха звуци от плискане, радио, въртящо рокендрол, ядене между основните хранения. Следствие от нечие похищение.

Все едно се явяваше на прослушване за ролята на вдовица, Слоун Улфман влезе откъм басейна, обута в черни сандали с остър ток, с лента за коса с прозрачен черен воал и с черни бикини с пренебрежителен размер от същата материя като воала. Тя не беше точно английска роза, може би по-скоро бе английски нарцис, твърде бледа, руса, с тънка фигура и вероятно лесно ранима кожа, прекаляваше с очния грим, както всяка друга. Миниполите бяха измислени за млади жени като нея.

За времето, което й бе нужно, за да го преведе през потъналия в мрак интериор, богат на сиво-кафеникави мокети, кадифена тапицерия и мебели от тиково дърво, като всичко това, както изглежда, продължаваше до безкрай в посока Пасадена, Док научи, че тя има диплома от Лондонското училище по икономика, а отскоро изучава и тантра йога, както и че е срещнала Мики Улфман в Лас Вегас. Тя махна с ръка към една от картините на стената — приличаше на увеличена стандартна снимка, направена във фоайето на някой нощен клуб.

— Олеле, господи — каза Док, — ама това сте вие, нали?

Слоун реши да отговори с физиономия — равна смес нацупване и самодоволна усмивка, — с която, бе забелязал Док, дребните и бивши звезди от шоубизнеса изразяваха скромност.

— Сензационната ми младост. Бях едно от прочутите момичета от клубовете във Вегас, работех в казино. На сцената в онези дни, под осветлението, с изкуствените мигли, с целия грим всички изглеждахме почти еднакво, но Майкъл, нещо като познавач на тази материя, както щях да науча по-късно, каза, че се е спрял на мен в мига, в който съм излязла на подиума, и след това продължил да вижда само мен. Романтично, нали, да, определено беше неочаквано — преди да се усетим, се озовахме в Малката църква на запада, а на пръста ми беше ето това — и тя показа огромен диамант с овална форма, чиито карати бяха двуцифрено число.

Бе разказвала историята стотици път, но нямаше проблем.

— Красив камък — каза Док.

Като актриса, заставаща точно на посоченото от режисьора място, тя се спря под внушителен портрет на Мики Улфман, на който той бе нарисуван с потънал в далечината поглед, сякаш оглеждаше Лосанджелиската долина чак до най-дълбокия й хоризонт в търсене на площи за застрояване. Тя се завъртя и застана с лице към Док, усмихна се приветливо.

— Стигнахме и дотук.

Док забеляза фриз от фалшив изваян камък над портрета, на който пишеше: „Забиеш ли първия кол, никой не може да те спре“. Робърт Моузес.

— Велик американец и вдъхновение за Майкъл — каза Слоун. — Това бе неизменният му девиз.

— Мислех, че са думи на Ван Хелзинг.

Тя бе открила и се бе спряла точно в средата на ласкателно средоточие на светлини, в което изглеждаше като звезда с договор от ерата на големите студиа на ръба да се впусне в емоционална реч, отправена към някой по-евтин актьор. Док се опита да не се оглежда твърде очевидно за източника на светлината, но тя забеляза проблясването на очните му ябълки.

— Харесва ли ви осветлението? Джими Уонг Хау го направи преди години.

— Главният оператор на „Тяло и душа“, нали? Да не говорим за „Те ме превърнаха в престъпник“, „Прахта е мойта участ“, „Децата на събота“…

— Всички — въпросително — тези са… филми с Джон Гарфилд.

— Ами… да.

— Джими е работил и с други актьори.

— Не се и съмнявам… о, също и „Вън от мъглата“, където Джон Гарфилд играе зъл гангстер…

— Всъщност за мен наистина запомнящото се е начинът, по който в този филм Джими е осветил Ида Лупино — това, сега като се замисля, изигра голяма роля в избора ми на тази къща. Вярно, Джими като цяло си падаше по силно осветените точки: капчиците пот по борещия се за победа, хрома, бижутата, пайетите и всичко подобно… но неговата работа имаше и чисто духовни измерения — ако обърнете внимание на Ида Лупино в близките кадри — тези очи! — ще видите не ясно очертани отражения на осветителните лампи, ами един блясък, някаква чистота, която сякаш извира от самата нея… Извинете ме, но това, което си мисля, ли е?

— Мамка му! Заради Ида Лупино е, всеки път, когато името й изскочи отнякъде, скача и той. Моля ви, не го приемайте лично.

— Колко любопитно. Не помня някога да съм изпитвала подобни чувства към Джон Гарфилд… но тъй като имам час за медитация в един, може и да ни остане време за по едно питие, ако сме бързи, разбира се, тъкмо да ми разкажете и защо сте тук. Луз!

Младата дама, която му отвори вратата, изплува от изкусно оформените сенки.

— Сеньора?

— Сервирай обедните рефрескос сега, ако обичаш, Луз. Надявам се, господин Спортело, че няма да имате нищо против една маргарита… макар че, като се имат предвид филмовите ви предпочитания, вероятно нещо с бира и уиски би било по̀ на място?

— Благодаря ви, госпожо Улфман, текилата ще свърши работа. И нека споделя — колко хубаво е да отидеш някъде и да не ти предложат „трева“! Не мога да разбера какво толкова виждат в нея тези хипита! Ще имате ли нещо против, ако запаля нормална цигара?

Тя кимна благосклонно и Док извади пакет ментолови „Бенсън & Хеджис“, които се бе сетил да вземе вместо „Куул“, защото усещаше каква класа ще завари тук, предложи й една и двамата запалиха. Звуците на забавляващи се полицаи достигнаха до тях от басейн, чиито размери той само можеше да си представя.

— Ще се опитам да бъда кратък, за да можете да се върнете при гостите си. Вашият съпруг планираше да подкрепи финансово новото ни крило като част от програмата по разрастването ни и малко преди озадачаващото му изчезване той всъщност ни предостави авансово част от сумата. Но ни се видя някак нередно да задържим парите, докато няма никаква яснота за неговото местонахождение. Та бихме искали да ви върнем сумата, ако е възможно преди края на тримесечието, а ако и, както всички се молим, когато господин Улфман се върне, то тогава може да продължим.

Но тя бе присвила очи и клатеше глава.

— Не съм сигурна… Наскоро финансирахме друга институция, в Охай, ако не се лъжа… Вие филиал ли сте, или…

— Възможно е да е някой от дъщерните ни санаториуми, от няколко години имаме програма…

Тя отиде до едно малко старо писалище в ъгъла, наведе се над него — и така разкри пред очите на Док гледката на несъмнено съблазнителния си задник, — започна да търси нещо из отделните му прегради и накрая се изправи с още една своя рекламна фотография в ръка. Беше снимка от официалното откриване на строителен обект, на която Слоун седеше в кабинката на челен товарач, в чиято кофа се виждаше един от онези гигантски чекове, каквито дават и на победителите в боулинг турнирите. Някаква персона в лекарски одежди се усмихваше и се преструваше, че гледа към сумата, съставена от множество нули, но в действителност се взираше в късата, както повеляваше модата, пола на Слоун. А на нейното лице имаше слънчеви очила, сякаш не искаше да бъде разпозната, както и изражение, издаващо колко много не й се иска да е там. На знаме зад нея бяха изписани датата и името на институцията, макар че и двете бяха вън от фокус и Док видя само една дълга, чуждестранно изглеждаща дума. Зачуди се дали ще е прекалено подозрително, ако попита Слоун за името, но в този момент влезе Луз, понесла табла, на която имаше кана с маргарита и няколко изстудени чаши с екзотична форма, чиято единствена идея бе прислугата да не може да ги измие без помощта на някой скъп пешкир.

— Благодаря ти, Луз. Нека аз играя майката27.

Тя взе каната и напълни чашите.

Док забеляза, че на таблата има допълнителна чаша, и изобщо не се изненада, когато миг по-късно видя отразен в екрана на гигантския телевизор в ъгъла едър, мускулест рус мъж, който слезе тихо по стълбите и тръгна към тях, пристъпвайки по килима като убиец в кунгфу филм.

Док се изправи, за да провери какво става и да каже здрасти, като не пропусна да си отбележи, че с оглед на факта, че новодошлото лице се извисяваше с близо метър над него, всеки по-продължителен контакт очи в очи можеше да завърши с посещение при хиропрактик, който да трябва да му оправя врата.

— Това е господин Ригс Уорблинг — каза Слоун, — моят духовен учител.

Не може да се каже, че Док ги видя да си „разменят погледи“, както би изпял Франк, но ако имаше някаква полза от триповете с ЛСД, тя беше в това, че ти помагаше да уловиш някои от неофициалните честоти. Нямаше никакво съмнение, че тези двамата неведнъж бяха сядали на разположени една до друга постелки за медитация уж за да освободят от мисли главите си, в случай че наблизо има някой — Луз, снайперистът, самият той. Но Док би заложил цяла унция хавайска без семена заедно с една кутия „Зигзаг“, че Слоун и този Ригс тука се чукат редовно, както и че той е гаджето, за което Шаста бе споменала.

Слоун сипа едно питие на Ригс и наклони въпросително каната в посока на Док.

— Благодаря, трябва да се връщам в офиса. Бихте ли ни казали къде да върнем парите и под каква форма?

— Малки банкноти! — избоботи Ригс приветливо. — С непоследователни серийни номера!

— Ригс, Ригс — Слоун не звучеше чак толкова мрачно, колкото предполагаше все още напълно реалната възможност съпругът й да е отвлечен, — все ще изръсиш някоя безвкусна шега… Може би най-добре ще е, ако някой от служителите на компанията ви просто върне чека на Майкъл в една от банковите му сметки?

— Разбира се. Само ми кажете номера на сметката и считайте чека за изпратен.

— Тогава изчакайте да отида до кабинета му за малко.

Ригс Уорблинг си бе присвоил каната с маргарита и започна да отпива направо от нея, без да си прави труда да сипва каквото и да било в чаша. Без предупреждение изтърси:

— Занимавам се със зуполи.

— Моля?

— Строителен предприемач съм, проектирам и изграждам зуполи. Това е съкратено от „зоноедронни куполи“. Най-голямата стъпка напред в сградната структура от Бъки Фулър насам. Ето, виж тука.

Отнякъде бе извадил папка с чертожна хартия и започна да скицира нещо на листа, да пише числа и символи, които може би бяха гръцки, да говори за „векторни пространства“ и „симетрични групи“. Док бе сигурен, че климатът в главата на мъжа е по-скоро неблагоприятен, макар че диаграмите изглеждаха доста яко…

— Зуполите са идеалните пространства за медитиране — продължи Ригс. — Знаеш ли, че има хора, които влизат в зупол и после не излизат същите? А понякога и изобщо не излизат? Сякаш зуполите са портали към други места. Особено ако се намират в пустинята, където всъщност прекарах почти цялата последна година.

Аха.

— С Мики Улфман ли работихте?

— В Арепентимиенто… този проект му е отдавнашна мечта, близо до Лас Вегас е. Сигурно си чел статията за него в „Архитектурен дайджест“?

— Пропуснал съм я.

Всъщност единственото списание, което Док четеше сравнително регулярно, беше „Голи тийннимфоманки“, на което беше и редовен абонат или поне докато не започна да намира малкото успешно стигнали до пощенската му кутия броеве отворени и със залепнали страници. Но реши да не споменава това. Слоун се върна с елегантна походка и му подаде някакъв плик.

— Единственият номер, който намерих, е на обща сметка в една от асоциациите за спестявания и заеми на Майкъл, надявам се, няма да е проблем за вашите колеги. Ето и празна бланка за вноската, ако ще ви свърши работа.

Док се изправи, а Слоун остана на мястото си, а то беше достатъчно близко, за да може да бъде сграбчена и насилена, мисъл, която мина през ума на Док, че и даже се позавъртя малко там, няколко пъти обърна глава към него и му намигна. Кой знае какви потресаващи неща щяха да се случат, ако Луз не се бе появила и не му бе хвърлила — освен ако не халюцинираше от текилата — предупредителен поглед.

— Луз, би ли изпратила господин Спортело?

На долния етаж, из коридори, водещи до неизвестен брой спални, Док, сякаш току-що осъзнал, че му се пикае, каза:

— Ще може ли да ползвам тоалетната?

— Разбира се, стига да не смяташ да свиеш нещо оттам.

— О, боже. Надявам се, това не значи, че някой от полицаите край басейна се е сетил за какво е дошъл тук… ъъъ, а именно, за да…

Тя каза „не“ с пръст и след като хвърли бърз поглед наоколо, все едно навсякъде в къщата имаше подслушвателни, сви ръка, стегна бицепса си и подбели очи в посока горния етаж.

Ригс, значи. Док се усмихна и кимна, и за в случай че някой наистина ги слушаше, каза:

— Благодаря ти, ъъъ… мучас грасиас, Луз, връщам се след минутка.

Тя се облегна грациозно на една входна арка и го изгледа с тъмните си внимателни очи. Док намери вратата на дворцовата баня и — убеден, че тя е тази на Мики — влезе вътре, а оттам и в спалнята, към която беше прикрепена.

Започна да оглежда помещението и попадна на няколко странни вратовръзки, окачени в килер за дрехи на отделена само за тях стойка. Запали лампата, за да ги разгледа. На пръв поглед приличаха на класически ръчно рисувани копринени вратовръзки, като върху всяка една имаше различен образ на гола млада жена. Голите рисунки обаче не бяха точно класически. Еректирали клитори, разтворени устни на котета със светли участъци по тях с цел да се създаде впечатлението за мокрота, отправени през рамо покани за анално проникване, всяко връхче на настръхналата кожа, всяко интимно косъмче — старателно пресъздадени с фотографска точност. Док се изгуби в цялото това изкуство, особено след като забеляза, че и в лицата има нещо поразително. Не бяха просто сбор от анимационни черти, минаващи през всички възможни изражения, които казват „изчукай ме“. Бяха лицата, а най-вероятно и телата на определени жени. Нещо като каталог с гаджетата на Мики Улфман. Дали и Шаста Фей беше сред тях? Док започна да преглежда вратовръзките една по една, опитвайки се да не се коси прекалено много. Тъкмо бе стигнал до рисунката на Слоун, без никакво съмнение Слоун, а не просто някоя си блондинка, на която тя се бе излегнала в намачкани чаршафи с разтворени обятия и вдигнати крака, с премрежен поглед и влажни устни — един почти джентълменски аспект на характера на Мики, за който той не бе предполагал, — когато една ръка се уви около кръста му.

— Яяяггххх!

— Продължавай да търсиш, и мен ме има там — каза Луз.

— Скъпа, гъдел ме е!

— Ето ме. Сладурана, нали?

Да, това определено беше Луз, пресъздадена в ярки цветове и на колене, вдигнала глава и оголила зъби в нещо, което беше далеч, поне според Док, от подканваща усмивка.

— Циците ми всъщност не са толкова големи, но важно е доброто намерение.

— Всяка от вас ли е позирала специално за това?

— Мхм, пичът е от Северен Холивуд и прави само неща по поръчка.

— А къде е мацката… забравих й името — Док се опита да го каже, без гласът му да трепери. — Онази изчезналата?

— А, Шаста. Да, и тя трябва да е тук някъде.

Само че, странно, но факт, не беше там. Док прегледа останалите две-три вратовръзки, но Шаста не бе изобразена на нито една от тях.

Луз гледаше през рамото му към спалнята на Мики.

— Винаги ме водеше да ме чука под душа — впусна се в спомени тя. — Така и не се доредих да се позабавлявам на онова яко легло там.

— Възможно е да се уреди — каза гладко Док, — можем да…

Но в този момент, представете си, от говорителя на интеркома в коридора се разнесе ужасен, нискокачествен писък.

— Луз! Денде естес, ми ихита?

— Мамка му — измърмори Луз.

— Може би някой друг път.

На тръгване Док й даде една от фалшивите визитки на МИКРО, на които обаче бе написан истинският му служебен телефон. Тя я пъхна в задния джоб на дънките си.

— Ти изобщо не си психиатър, нали?

— Д… може би не съм. Но пък имам кушетка.

— ¡Псикодѐлико, ѐсе! — и показа прословутите си вече зъби.

Док точно влизаше в колата си, когато иззад ъгъла изскочи полицейски автомобил с включен буркан и спря до него. Прозорецът откъм мястото до шофьора се спусна със скърцане и Бигфут подаде глава навън.

— Тук май не е най-подходящото място за търсене на трева, а, Спортело?

— Какво… имаш предвид, че пак съм се отнесъл нанякъде ли?

Ченгето зад волана изгаси двигателя, двамата излязоха от колата и тръгнаха към Док. Освен ако Бигфут не е бил понижен в някакъв странен и типичен за ПУЛА ранг, който Док не би разбрал дори да се опиташе, нямаше как другото ченге да му е партньор, макар че можеше да мине за негов близък роднина — и двамата изглеждаха еднакво мазни и зли. Въпросният точно гледаше Док изпод вежди.

— Може ли да видим какво има в тази хубава чантичка, господине?

— Няма нищо, освен обяда ми — увери го Док.

— О, ще се погрижим да си получите обяда.

— По-спокойно, Спортело просто си върши работата — Бигфут се престори, че озаптява другото ченге. — Опитва се да разбере какво се е случило с Мики Улфман, също като нас. Имаш ли какво да споделиш по въпроса, Спортело? Кой… извини ме, как я кара госпожата?

— Силна жена е тя — Док кимна искрено.

Зачуди се дали да не отвори темата, за която му бе споменал Пат Дюбоне — колко гъсти са Бигфут и Мики, но имаше нещо подозрително в начина, по който другото ченге ги слушаше… някак прекалено внимателно, като човек — ако трябва да сме параноични — под прикритие, който докладва на друго ниво в самото ПУЛА и работата му всъщност е да не изпуска Бигфут от очи…

Твърде много поводи за размисъл. Док пусна в действие най-вялата си тревоманска усмивка.

— Пичове, вътре има ваши колеги, но никой не ме запозна с тях. Може даже да са федералес, кой знае.

— Обожавам, когато някой случай отиде на майната си — отбеляза Бигфут с грейнала усмивка. — А ти, Лестър?

— Горе главата, компадре — каза Лестър и тръгна обратно към колата, — и нашият ден ще дойде.

Отпрашиха с надута сирена — ей така, за кеф. Док се настани в колата си и се загледа в дома на Улфман.

Нещо не му даваше мира от известно време и то беше следното: какво точно се случваше с Бигфут и защо непрестанно се возеше с патрулки нагоре и надолу? Доколкото Док знаеше, детективите в костюм и вратовръзка караха необозначени седани, обикновено двама в екип, също като униформените. Но той не можеше да се сети някога да е виждал Бигфут в компанията на друг детектив…

О, я чакай малко. Нещо започна да придобива очертания в дебрите на перманентния смог, както самият той определяше паметта си — някакъв слух, вероятно споделен му от Пат Дюбоне, за партньор на Бигфут, който е бил застрелян по време на работа преди години. И оттогава, както гласеше историята, Бигфут работи сам, без да иска или пък без отгоре да му спускат заместници на колегата. И ако Бигфут наистина продължаваше да е в полицейски траур, тогава той и мъртвецът ще да са били извънредно близки.

Тази връзка между партньорите беше май единственото нещо в ПУЛА, на което Док се възхищаваше. На фона на огромния и изпълнен с тъга опит на Управлението с корупцията и злоупотребата с власт ето че имаше нещо, което полицаите не бяха продали, ами запазили за себе си, нещо, изковано в опасните мигове на несигурност между живота и смъртта, бележещи всеки работен ден — нещо истинско, което заслужаваше уважение. В което нямаше място за преструвки, в което въпросът за купуването му с услуги, пари, промоции просто не стоеше, защото нищо от целия спектър на капиталистическите стимули не можеше да ти осигури петте секунди пазене на гърба в наистина важните моменти; беше нещо, за което човек трябваше да се бори, излагайки жалкия си задник на опасности отново и отново. Въпреки че не знаеше в детайли историята на Бигфут и покойния му партньор, Док пак би заложил запасите си от трева за следващата година, че ако Бигфут, колкото и невероятно да е, бъде накаран да състави списък с хората, които обича, този пич щеше да е сред първите имена.

Какво обаче значеше това? Че Док ще тръгне да дава акъл на Бигфут ли? Ненене, лоша идея, напомни си Док, лоша идея, просто остави човека да се справя сам със скръбта си или каквото там го мъчи, не се меси, става ли?

Става, отговори си сам Док, нямаш проблем, човече.