Вроден порок

Петнайсет

На свечеряване Тито остави Док на „Дюнкрест“ и усещането беше като при кацането на друга планета. Влезе в „Пайплайн“ и завари няколкостотин непознати, които се държаха като отдавнашни редовни клиенти. Още по-лошото беше, че никой от познатите му не беше там. Нямаше ги Енселада Слим, Флако Лошия, нямаше ги Св. Флип и Еди Отдолу. Провери в „Уейвос“ и „Епик Лънч“, в „Крещящия Ултравиолетов Мозък“ и в „Човекът от Ла Манджа“, където само при вида на менудото ти потичаше носа, и навсякъде беше едно и също. Нито едно познато лице. За момент обмисли дали да не се прибере в апартамента си, но се притесни, че може и него да не познае или пък още по-лошо — че домът му няма да познае него, че няма да го има, че ключът няма да влезе в ключалката и още подобни. После му хрумна, че може би Тито го е оставил в друг крайбрежен град, Манхатън или Хермоса, или Редондо, и че баровете, закусвалните и останалите заведения, които бе проверил, са все такива, които се намират на подобни локации в този друг град — със същата гледка към океана или ъгъла на улицата например, — и затова внимателно хвана главата си с две ръце и съветвайки се наум да се концентрира и да внимава, зачака следващия безобиден на вид минувач.

— Извинете ме, господине, нещо не мога да се ориентирам. Бихте ли ми казали дали случайно не се намирам в Гордита Бийч? — възможно най-адекватно, а другата страна, вместо да побегне в паника към най-близкия полицай, каза:

— Леле, Док, аз съм, добре ли си? Изглеждаш яко изтрещял — и след няколко мига Док осъзна, че това е Денис или имитатор на Денис, което предвид обстоятелствата също беше възможно.

— Къде са всички, човече?

— Колежаните са във ваканция или нещо такова. В града е пълно с демони първокурсници. Решил съм да си седя пред телевизора, докато вълната отмине.

Денис имаше някакъв подсилен със сух лед мексикански продукт и двамата се отправиха към плажа, за да го изпушат. Загледаха се в навигационните светлини на еднодвигателен самолет — крехка и вече някак изгубила се машина, — докато той излиташе към отслабващото сияние над водата.

— Как беше Вегас, човече?

— Спечелих една кофа петачета на ротативки.

— Нереално. Слушай. Познай кой се е върнал.

От начина, по който го гледаше Денис, нямаше как да е друг. Док запали една „Куул“, но от грешния край и му отне известно време, за да забележи.

— И какво прави?

— Би ли изгасил това нещо, че смърди зловещо.

— Или да се изразя другояче — с кого е?

— С никого, доколкото знам. Отседнала е в апартамента на Флип над сърфмагазина в Ел Порто. Светецът отпраши за Мауи.

— Как се чувства, казвала ли е?

— Защо питаш мен?

— В смисъл параноясала ли е? Ченгетата знаят ли, че се е върнала? Последно чух, че полицията я издирва като заподозряна, какво стана с това?

— Не изглежда кой знае колко притеснена.

— Хм, странно. Да не би и тя да е сключила някаква сделка?

— Можем да идем при нея, ако искаш — каза Денис.

Док отказа, причините бяха безброй. Денис си тръгна да гледа Лорънс Уелк.

— Моля? — не се въздържа Док.

— Има нещо в Норма Зимър — провикна се Денис през рамо, — още се опитвам да разбера какво точно.

Ключът отвори вратата, никой не беше ограбил апартамента, нито тършувал из него, растенията бяха още живи. Док ги поля, включи кафеварката и се обади на Фриц.

— Видели са приятелката ти — обяви Фриц и млъкна.

След известно време и с известно раздразнение Док каза:

— Ми тя си е за гледане. И какво?

— Според АРПАнет Шаста Фей Хепъурт е била забелязана онзи ден на лосанджелиското летище. Освен това ФБР-то, което вече може да ме следи, когато съм включен в системата, не спира да ме пита защо се интересувам от нея. Би ли ми обяснил какво, по дяволите, става?

Док му заразказва за пътуването до Вегас, или поне за нещата, които си спомняше от него, като на десетата минута се прекъсна, за да отбележи:

— Разбира се, ако могат да ти се включат в компютъра, значи подслушването на телефоните би трябвало да е фасулска работа за тях.

— Опа — съгласи се Фриц. — Но не спирай.

— Та, да, Мики, изглежда, е жив и здрав, федералните го държат. Глен Чарлок продължава да е мъртъв, ама то на кого му пука за дребните криминални елементи, нали?

Продължи с оплакванията още около минута и половина, след което Фриц го прекъсна:

— Ами, проблемът сега е изцяло твой. Този АРПАнет трип ми изяжда времето, по-добре да си го пазя за преследване на закоравелите бегълци и измамници и в този ред на мисли ще направя кратка почивка. Ако има нещо друго, сега е моментът да питаш, защото добрият стар Ф. Д. възнамерява да се върне в света от плът и кръв.

— Да видим — каза Док, — има един Пък Бийвъртън…

— Помня, че преди време имах някакви работни отношения с тип с това име. Какво искаш да знаеш?

— Не знам — призна Док. — Нещо.

— Подозрителни алхимични сигнали.

— Точно.

— Странен и необясним дисбаланс в законите на кармата.

— Знаех си, че ще разбереш.

— Док…

— Не го казвай. Онова хлапе Спарки още ли работи за теб?

— Ела и ще ви запозная. Сдобил съм се и с нова тревица, викат й „тайландска пръчка“? Леко гумена, ама като я запалиш, и…

Док едва затвори телефона и той звънна отново, беше Бигфут, който започна направо:

— Така! Неуловимата госпожица Хепуърт се е върнала обратно в малката ви общност на съсипани от наркотиците нещастници.

— Леле, наистина ли? Това си е новина.

— О, да, вярно, че пак беше отскочил до някоя друга планета. Обаждания, посещения, никакъв резултат. А знаеш колко лесно ни се вдига тревожността.

— Бях на кратка почивка. Ще ми се да имах твоята професионална етика.

— Лъжеш. Някакво развитие по случая „Кой Харлинджън“?

— Следа след крива следа, друго няма.

— Някои от тях да включват младия… как му беше името, Бийвъртън, ако не се лъжа?

Майната ти, Бигфут.

— Търсенето на Пък ме отведе до Западен Холивуд, но никой не го е виждал, откакто Мики отплава.

— Колкото до д-р Блатнойд и злощастния му спортен инцидент, споменахме интересната ти теория за прободните рани на хората на д-р Ногучи, поразпитахме ги за тестването за дентални сплави от мед и злато и един от тях се усмихна странно и каза: „Имате ли нещо против да се обадим в лабораторията за това?“. „Разбира се, че не“, отвърнах му аз. „Чудесно. О, Дуейн!“, след което при нас дотича един зъл лабрадор със, как да се изразя, толкова контрапродуктивно поведение, че обезкуражи всички ни.

— Леле, а уж ги водят идеални кучета за деца…

— Имаме едно такова вкъщи всъщност.

— Просто исках да помогна на колега… да ти спестя някои неприятности, нищо…

— Я пак?

— Ами, когато дойде време за изслушването ти пред съда.

— Боже… Спортело, да не би да намекваш…

Док си позволяваше по една зла усмивка на седмица и сега беше моментът за тазседмичната.

— Казвам само, че щом се е случило на Томас Ногучи, най-гениалния медик на САЩ, то тогава кой сред служителите на реда е защитен? Един изнервен областен инспектор е достатъчен.

Абсолютна тишина.

— Бигфут?

— Допреди малко се наслаждавах на спокойна семейна вечеря с госпожа Бьорнсен, децата, кучето и Лорънс Уелк на телевизора… виж сега какво направи.

Док чу как някой вдига другата слушалка. Женски глас със стръмен преден фронт и много кратко време на спад каза:

— Всичко наред ли е, Киткат?

— Какво е това? — попита Док.

— Това е госпожа Частити Бьорнсен, а ако онова от другата страна е поредният социопатски „специален служител“ на моя съпруг, ще съм му благодарна, ако престане да го тормози в почивния му ден, тъй като си има достатъчно работа през останалото време от седмицата, когато поддържа улиците чисти от наркомани и отрепки като вас.

— Спокойно, спокойно, малко мое бойсенче. Спортело просто се опитва да бъде забавен.

— Док Спортело? Онзи Док Спортело? Така! Най-накрая! На телефона е самият господин Морална низост! Имате ли представа в какъв размер са сметките за терапевт в бюджета ни, за които сте пряко отговорен?

— Мило, стига, Управлението плаща повечето от тях…

— След удръжките обаче, а те са космически… и освен това, Крисчън, наистина се опитвам, но не успявам да разбера безгръбначните ти реакции на неспирните провокации от страна на този нещастен и чудовищен хипар…

Док установи, че цигарите му са свършили. Остави слушалката на кухненската маса и отиде да търси кутия „Куул“, която след дълго ровене откри в хладилника до остатъците от отдавна забравена пица, чиято плънка, колкото и шарена да беше, му се стори съставена от предимно непознати продукти. Въпреки това обаче изпитваше лек глад и реши да си направи сандвич с фъстъчено масло и майонеза, намери си и изстудено кенче „Бърджи“ и тръгна към другата стая, за да види какво дават по телевизията, когато дочу странни звуци откъм телефона, чиято слушалка май не беше на мястото си…

— Аа.

Приближи я до ухото си, нищо че Бьорнсенови, вече извисили спора си до крясъци, се чуваха из цялата кухня. Сега преразглеждаха някаква лична скорошна случка с бележки под линия, които не говореха нищо на Док, но при все това го караха да се чувства неудобно, и затова, след като отдели минута-две за изчисления колко вероятно е да му позволят да каже още думичка поне, той положи слушалката върху вилката с такава нежност, сякаш се канеше да й запее приспивна песничка, и отиде да изгледа последните минути от „Адам-12“.

Съботният филм на ужасите тази вечер беше „Вървях със зомби“ (1943) на Вал Лютън, представен от субкултурната суперзвезда Лари Винсънт, известен още като Сиймор, който обичаше да се обръща към популацията си от верни зрители с „периферници“ и водеше в „Уилтърн Тиътър“ ежегодното шоу за Хелоуин, което Док гледаше да не пропуска. Той бе гледал този филм със зомбита няколкостотин пъти, но финалът винаги го объркваше, затова прекара следващия час в свиване на джойнтове, които да му помогнат да се справи със задачата и най-вече да изтърпи пеенето в стил калипсо, но някак въпреки всички положени усилия заспа по средата, както в много други предишни случаи.

На следващата сутрин — мирис на море, прясно кафе, лек хлад — Док беше в „Уейвос“ и преглеждаше неделния „Таймс“ за някакви новини във връзка със случая „Улфман“, такива обаче нямаше, макар че при наличието на двайсет или трийсет различни раздела човек никога не можеше да бъде сигурен какво се крие сред обявите за недвижими имоти — и той тъкмо се канеше да нападне специалитета на заведението, известен като „Сърфиране под кея“, главно авокадо, брюкселско зеле, чушки халапеньо, мариновани сърцевини от артишок, сирене „Монтерей Джак“ и дресинг „Грийн годес“ върху хлебче с квас, срязано по дължина, намазано с чесново масло, препечено, седемдесет и девет цента, доста изгодно, защото беше на половин цена, когато кой, мислите, влезе, Шаста Фей, разбира се. Беше облечена — освен ако Док не се лъжеше и тя не притежаваше цял шкаф с такива — със същата тениска на „Кънтри Джо & Дъ Фиш“, както в добрите стари дни, същите сандали и бикини долнище. Странното беше, че апетитът му не представи извинителна бележка и не се изниза, ами напротив… какво се случваше? Флашбек от някой ЛСД трип? Сега да не вземе да се появи Джеймс „Муундоги“ Дарън от „Тунелът на времето“? По последна информация на Док бившата му мацка беше обект на интерес от страна на представители на безброй нива на защитата на реда, но ето я тук, облечена по същия начин и все така безгрижна, както в дните й, преди да срещне Мики Улфман — сякаш някой бе вдигнал иглата на грамофона и бе върнал плочата на друго, по-сантиментално и старо парче от сборната плоча на историята.

— Здрасти, Док.

Разбира се, на него толкова му трябваше, очакваната реакция не закъсня. Той внимателно покри скута си с раздела за литература и се усмихна възможно най-искрено.

— Чух, че си се върнала. Получих картичката ти, мерси.

Едно от онези озадачени изражения, които най-вероятно бе усвоила още в детската градина:

— Картичка?

Е, това може би също е важен детайл, помисли си той, най-добре ще е да си го запиша, че иначе ще забравя. Без съмнение, дело на пакостниците от дъската Уиджа.

— Стори ми се, че е твоят почерк, но явно е бил нечий друг… така! Къде се изгуби?

— Трябваше да замина на север. По семейни задачи. — Свиване на раменете. — Тук нещо интересно да се е случвало?

Да повдигне ли въпроса за Мики? Или не?

— Твоят… приятел в строителния бизнес…

— О, това е минало.

Не изглеждаше особено натъжена от факта. Нито пък щастлива.

— Може би съм пропуснал нещо по новините, ама… той да не би да се е върнал?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Нямаше ме.

На кожена каишка на врата й висеше раковина, вероятно донесена от някой далечен тихоокеански остров, чиито форма и шарки върнаха мислите на Док към зуполите във вече изоставения проект на Мики в пустинята.

Дойде Енсенада Слим.

— Здрасти, Шаста. Здрасти, Док, Бигфут те търси.

— Олеле. Кога?

— Току-що го видях в „Мозъка“. Нещо пренавит ми се стори.

— Някой от вас иска ли да дояде това?

Док се изниза през задния вход, но на алеята отвън го чакаше Бигфут с особена усмивка.

— Не се тревожи. Не възнамерявам да ти нанасям каквито и да било телесни повреди, колкото и да ми се иска. Предполагам, виновна е тази забравена от Бога хипарска ера и ерозиралите покрай нея представи за мъжкото поведение. Уайът Ърп отдавна щеше да е започнал да се упражнява с ковашкия чук върху главата ти.

— Ей, добре, че го спомена… в чантата ми е, само ще бръкна в нея, окей? С два пръста? Бавно?

Док извади старата чаша за кафе, която бе намерил във Вегас.

— Колкото и да загрубява човек от работата — каза Бигфут, — случва се да има моменти, в които нещо дълбоко разтърсва чувствата му. Какво… е… това?

— Това е личната чаша на Уайът Ърп с предпазител за мустаците, човече. Виж, тук му пише името даже.

— Може ли, без да се обиждаш, да те попитам как се си се сдобил с тази… — той направи пауза, сякаш търсеше точната дума.

— От продавач на антики във Вегас на име Длуин Куайт. Стори ми се порядъчен.

Бигфут закима горчиво и дълго.

— Очевидно е, че не си абониран за Бюлетина на колекционерите на сувенири от Тумстоун. Брат Куайт позира за централната снимка поне през месец. Този човек е нарицателно за фалшификати, свързани с Ърп.

— Леле.

Но имаше и нещо по-лошо: дали и вратовръзката на Либерачи не беше фалшива?

— Аха. Шокиращо — каза Бигфут. — Слушай — и то в ритъма, в който и Док каза същото, — съжалявам за снощи. — И двамата останаха безмълвни в продължение на еднакъв брой удари, след което, отново в унисон, казаха: — Ти? Ти пък за какво се извиняваш? — Можеха да откарат така цял ден, но Док изрече: — Странно, а Бигфут: — Изумително, — което развали магията.

Тръгнаха по алеята, без да говорят, но в един момент Бигфут се обади:

— Не знам как да ти го кажа.

— Мамка му. Кой е този път?

— Ленърд Джърмейн Луузмийт, когото може би познаваш като дилър на хероин от нисшата лига във Вегас. Намерих го в един от каналите.

— Ел Драно. Дилърът на Кой Харлинджън.

— Да.

— Интересно съвпадение.

— Зависи какво имаш предвид под „интересно“. — Док долови нещо в гласа му, погледна към него и за секунда си помисли, че Бигфут най-накрая е изпаднал в крайно закъснелия и свързан с полицейската работа нервен срив. Устните му трепереха, очите му бяха влажни. Погледът му срещна този на Док и двамата останаха загледани един в друг известно време. Най-накрая той каза: — Това не е шега работа, Док.

Безплатният съвет на Пък Бийвъртън беше същият.

Което не попречи на Док да отиде с колата до Венис същата вечер, за да види какво ще успее да разбере. Ленърд живееше до един от каналите в бунгало с малък кей в задния двор и завързана за него гребна лодка. От време на време оттам минаваше драга и предходната нощ човек можеше да види как всички тревомани, които бяха скрили кашетата си в канала, сноват трескаво насам-натам, докато се опитват да си спомнят какво къде точно са оставили. Така се случи, че Док пристигна точно по средата на едно от тези занимания. В меката и топла като баня нощ от отворените прозорци и през плъзгащите се стъклени врати долиташе музиката от половин дузина стереоуредби. Нисковолтови градински светлини сияеха през нощния шубрак покрай алеи и из дворове. Хора от квартала се мотаеха с бира или джойнт в ръка или просто киснеха на малките мостове и гледаха сеира. Чуваха се такива реплики: „Пак ли си забравил да го сложиш в нещо водоустойчиво?“ „Олеле.“

Док беше взел адреса на Ел Драно от един от разпитните картони на Бигфут. Едва почукал, и вратата отвори дебел тип с очила с дебели рамки и супермалко мустаче, в ръката си държеше красиво инкрустирана със седеф щека и мажеше върха й с креда.

— Я, къде са камерите?

— Всъщност тук съм от името на КУХО, съкратено от Колектив за употребяващите хероин и освобождението им… Работим в Сакраменто и в общи линии лобираме за гражданските права на всички наркомани в Общото събрание на щата. Искам да изразя съболезнованията си за загубата ви.

— Здрасти, аз съм Пепе и наркоманите, изобщо друсалките като цяло, са болен човешки боклук, който няма да знае какво да прави с гражданските си права, дори те да отидат до тях и да ги захапят за задника, чаткаш ли, ама, я, влизай, не стой тука и ми кажи, случайно да играеш осма топка?

Стените вътре бяха от талашит и боядисани в затворническо розово, оттенък, който по онова време се смяташе, че действа успокоително на институционализираните. Във всяко помещение имаше маса за билярд, включително в тоалетните и кухнята, където имаше седемфутови. Имаше и горе-долу същия брой телевизори. Пепе, явно останал без никого, с когото да обмени дума поне от смъртта на Ел Драно насам, продължи с монолога си, в който Док от време на време се опитваше да вмъкне някой въпрос.

— … не ми тежаха парите, които бе взел на заем, или пък тези, които ми дължеше, защото аз бях този, дето поддържаше високо ниво в играта на билярд, не, най-много ме вбесяваха лихварите и биячите, които пращаха, ако всичко беше само заради високата лихва, хубаво, разбирам го, има някаква честност и чистота в това, обаче те търгуват и с болка и опрощение — тяхното опрощение!, въртят средства за власт и контрол, които рано или късно ще нарушат всички споразумения, направени от тях, защото няма такова нещо като доверие и уважение сред невидимите сили.

За момент се бе спрял пред един от телевизорите, за да прехвърли каналите. Док използва възможността и попита:

— Мислиш ли, че някой от лихварите е убил Ленърд?

— Само дето на това му дойде краят. За първи път, откакто го познавах, Лени бе изчистил всичките си дългове. Мен ако питаш, някой от по-високите нива горе беше решил да му опрости задълженията. След това обаче всеки месец в пощенската кутия започна да се появява по един чек. Един-два пъти успях да мерна сумата. Сериозни кинти, приятел… как ти беше името?

— Лари. Здрасти. И тези пари… смяташ, че са от клиент ли?

— Естествено, все го питах, а той един път вика, това са работни разходи, друг път — било хонорар, но една вечер — изобщо не трябваше да се друса, ама нали беше по коледните празници — та тогава беше в настроение, беше мил с всички, слагаше по малко повече тежест в торбите… помня, беше около три сутринта, когато изтрещя и заговори за „кървави пари“, и по-късно го питах за това, а той се направи, че не помни, но аз вече знаех лицето му наизуст, познавах всяка поричка, та, да ти кажа, спомняше си. Ако го видиш, никога няма да си го помислиш, но човекът имаше съвест. Миналата седмица в пощата пак дойде един от онези чекове и обикновено Лени на мига отскачаше до банката, за да вкара парите в сметката си, но този, последния, просто не го пипна, нещо яко го беше разстроило… ето, този тук е, не ми трябва, а и никога не ми е издавал пълномощно.

Чекът беше от името на „Спестявания и заеми Арболада“ в Охай — една от фирмите на Мики Улфман, спомни си Док, която и институтът „Хрискилодон“ използваше — и бе подписан от финансов служител, чието име никой от тях не успя да разчете.

— По-зле е и от фалшива рецепта — каза Пепе.

— Добри пари виждам тука, Пепе. Не може да няма начин да се осребрят.

— Може би най-добре ще е да я даря на твоята организация. От името на Ленърд, разбира се.

— Няма да те притискам, сам вземи решението, но е факт, че може добре да подпомогне програмата ни „Спаси рокаджия“. Знаеш колко много музиканти умират от свръхдоза в последно време, направо е епидемия. Особено в моята област, сърфрока. Нали съм голям фен на „Бордс“… то аз така и започнах да се занимавам с превенция на свръхдозата — след като един от техните саксофонисти си отиде… Кой Харлинджън помниш ли го?

Възможно беше това да е било просто изненадващ страничен ефект от всичката трева, която пушеше, но Док усети как стаята бе ударена от леденостуден електрически шок — Пепе замръзна на място, лицето му въпреки розовото, което струеше от всяка стена, внезапно придоби стряскащо блед вид и Док видя болката, в чиято хватка бе пленен, видя колко много е значел Ленард за него, как си е мислел, че отчаяното бърборене ще му помогне да преживее загубата… но имаше и още нещо, нещо, което му бе забранено да обсъжда, вероятно някакви съвсем лични подозрения, които не можеше да си позволи да сподели, и в сърцевината им ясно се открояваше Кой Харлинджън. Мълчанието на Пепе продължи, множеството гласове от телевизорите из стаите се сляха в остра дисхармония и накрая, когато вече беше прекалено късно, той каза:

— Не, това име не ми говори нищо. Но те разбирам. Прекалено много станаха безсмислените загуби. Твоите хора имат силата да направят нещо прекрасно, сигурен съм.

Ако Ел Драно, изпълнявайки чужди нареждания, бе подменил трипроцентовите лайна, които е продавал на Кой, с нещо смъртоносно, то беше почти ясно, че след това никой не си бе направил труда да го уведоми, че всичко е било измама и че Кой е още жив. Оставили са го да си мисли през цялото време, че е убиец. Дали накрая просто съвестта, която Пепе твърдеше, че има, да не бе издържала? Бил ли е на ръба да отиде при някого и да си признае всичко? Кой не е искал това да се случи?

Върху една от билярдните маси няколко топки бяха разположени в невъзможна конфигурация и очакваха някой супергерой на спорта да им реши проблема.

— Един от сигурните удари на Лени — каза Пепе. — Седят си така, откакто той излезе и повече не се върна. Все си казвам, че трябва да довърша играта, знам, че ще ги вкарам всичките, и въпреки това…

Док се върна обратно при колата си през един по-тих квартал, тревоманите се бяха прибрали да спят, врявата бе стихнала, луната беше излязла, откритото преди бе открито отново, изгубеното бе изгубено завинаги, с изключение на това, на което утре щяха да попаднат късметлиите от драгата. Изгубено и неизгубено, а също така и потънало, както би се изразил Санчо, нарочно изгубено и намерено след това… а сега нещо човъркаше като непослушно пиле краищата на занемарения двор, какъвто беше мозъкът на Док, но той не можеше да види къде точно е тази животинка, защото нощта се спусна над него.

Реши, че най-добре би било да обсъди Ейдриън Праша с Фриц, защото той имаше повече опит с лихваря, отколкото Док. Спарки, който работеше нощна, още не беше дошъл.

— Изобщо не бих припарвал до Ейдриън — посъветва го Фриц. — Отдавна не е добрата голяма риба от Търговската камара от едно време, Док, суперлош тип е станал.

— Как е възможно да е станал по-лош отпреди? Та той е причината да скъсам с пацифизма и да почна да нося оръжие.

— Нещо се случи с него, сключи някаква сделка с още по-голяма риба от води много по-дълбоки от неговите.

— Чух нещо в същия дух по негов адрес и във Венис тази вечер. „Средства за власт и контрол“, така бяха описани нещата. Тогава ми прозвуча странно. Ти от какви хора имаш информацията?

— Хора в офиса на главния прокурор на щата от години се опитват да го хванат. Но никой не може да го пипне отчасти защото държи в ръцете си един много интересен списък с хора, които му дължат нещо. Сумите не са огромни, но достатъчни, за да гарантират подчинение.

— Подчинение на…

— На хора с власт. На хора с контрол. Праша получава парите и лихвата, другите — изпълнение на поръчките си.

— Но навсякъде има лихвари. Всички ли са част от тази схема?

— Вероятно не. Пруша е алергичен към конкуренцията. Превърне ли се някой в заплаха за дяла му, на мига го сполита сериозен стрес.

— В смисъл умира?

— Може и така да се каже.

— Но колкото повече действа така…

— Толкова по-големи са шансовете някой да му види сметката, това ли ти е идеята? Да, ама не и ако той контролира онези, които е най-вероятно да го вкарат зад решетките.

— Полицейското управление на Ел Ей?

— О, боже опази.

— А имунитетът на Праша от тях се простира и върху онези, които той праща да събират парите?

— Така работи тая схема обикновено.

— Значи, тук има нещо яко кофти. — Док набързо преразказа историята на Пък Бийвъртън. — Знаеш ли за последния му арест? Щото аз проверих. И се оказа, че намерили едно семенце в торбата на прахосмукачката му, при такива обстоятелства и петгодишният ми племенник щеше да може да го измъкне. Но никой не направил нищо, арестували си го и с неговото минало като нищо е могъл да получи до шест години минимум.

— Може би е засегнал някое ченге?

— Едва ли е било от онези, на които Праша дава заеми — там цари разбирателство и приятелство. Но единственият арестуван човек на Праша е Пък.

— Значи, е било нещо много лично.

— Кофти. Това означава, че пак ще трябва да говоря с Бигфут.

— Вече трябва да ти е ясно как се прави това.

— Не, имах предвид като човек с човек.

— Исусе. Не искам и да знам как става това.

Док прецени, че е най-вероятно да намери Бигфут на стрелбището „Уейст-ъ-пърп“ до южната отсечка на „Ла Бреа“. По някаква причина Бифгут обичаше да ходи в стрелбищни комплекси, посещавани от цивилни. Да не би от Управлението да му бяха забранили достъп до базата? Може би колегите му, които само чакаха да го отстрелят и да представят случилото се като инцидент, не бяха малко на брой? Док не възнамеряваше да го пита защо.

Отиде на стрелбището след вечеря, още щом се смрачи. Знаеше, че Бигфут предпочита секцията „Групи: Урбанистични и Хипарски“ (ГРУХ), където пластмасови изображения в реален размер на черни, чикано и дългокоси заплахи за обществото се носеха към стрелеца в конфигурация като от триизмерен тир, а той правеше нещастниците на решето. Док предпочиташе да прекарва времето си там основно в нискоосветената част на стрелбището. Напоследък бе започнал да гледа на тези си посещения не толкова като на тренинги за нощното му виждане, колкото на нещо в смисъла на умрелия в канавката Джон Гарфилд, на унищожения от предателствата и преследванията в реалния Холивуд Джон Гарфилд, както и в смисъла на контролиращия ред, при който подобни завършеци бяха неизбежни, защото се раждаха от хладнокръвната воля, началната скорост на куршума и изстрелите в мрака.

На касата, разбира се, завари Бигфут, който тъкмо плащаше.

— Трябва да поговорим — каза Док.

— Отивам в „Рейнчек Рум“.

Този тачен от мнозина бар в Западен Холивуд беше известен по онова време със спестовния си подход към сметките за осветление. Док и Бигфут намериха свободно сепаре в дъното му.

— Госпожа Бьорнсен ти праща поздрави, между другото.

— Моля? Та тя ме мрази.

— Не, всъщност в момента си й доста любопитен. Ако не бях толкова сигурен в брака си, почти щях да ревнувам.

Док се опита да изтрие всички следи от съчувствие от лицето си, докато си мислеше, ах, ти, бедна шведска рибо, надявам се, че държиш служебния си трийсет и осми калибър на място, където никой друг не може да го намери. Доколкото Док можеше да прецени, жената беше опасно неуравновесена и по негова преценка на Бьорнсенови им оставаше около седмица и половина до апокалипсиса.

— Супер, предай й поздрави и от мен.

— Нещо друго, с което мога да ти помогна тази вечер?

— Поправи ме, ако греша, Бигфут, но от известно време ми е ясно, че отчаяно се опитваш да си поговориш с Пък Бийвъртън, но не можеш да го покажеш, защото, ако се разбере, ще затънеш в сериозни лайна под натиска на безименни сили и затова буташ мен пред мерниците на всички калашници в джунглата, които само чакат да открият огън… Познах ли как стоят нещата в общи линии?

— Навлизаме в чувствителна зона, Спортело.

— Да, знам го това, човече, обаче все някой трябва да остави чувствата си настрана за минутка, да престане с лиготиите и да си каже право, щото ми писна от недомлъвки, ако имаш нужда от нещо, просто си казваш и това е, толкова ли е трудно?

За Док това си беше направо избухване и Бигфут го изгледа с нещо, което му се видя като чисто удивление. Той кимна към джоба на ризата на Док.

— Може ли една?

— Не почвай да пушиш, Бигфут, пушенето е вредно за задника ти.

— Да, само дето аз няма да пуша със задника си, нали?

— Е, аз откъде да знам?

Бигфут запали, започна да пуши, без да гълта, по начин, който издразни Док, и каза:

— В очите на определени мои колеги Пък Бийвъртън — осъден престъпник с подозрителен контрол върху импулсите си и свастика на главата — винаги е бил чаровен тип. — Той направи кратка пауза. — По много причини.

— А сега от мен се очаква да кажа…

— Просто ти намеквам. Съжалявам. Навик си е.

— Като пушенето.

— Добре де — Бигфут смачка цигарата с раздразнение и хвърли бесен поглед на Док, който по рефлекс бе забил изпълнени с копнеж очи в дългия фас. — Бившият работодател на Пък, „Ей Пи Файнанс“, си сътрудничеше с много отдели в Управлението, приятелски и доколкото знам, редовни и чисти отношения. Може би с едно-единствено злощастно изключение.

Име, което не трябва да бъде изричано на глас. Док сви рамене.

— Пак нещо, свързано с пречките от вътрешно естество, за които все споменаваш — каза с надеждата, че звучи достатъчно непринудено.

— Моля те, разбери, освен ако нямаш някаква изключителна нужда да знаеш…

— Няма проблем, Бигфут. Кажи само какви бяха чувствата на Пък към това неназовимо ченге?

— Ненавиждаше го. И омразата им бе взаимна. И съвсем… — и млъкна, защото размисли.

— Съвсем основателна. Но ти спазваш Единайсетата божа заповед да не критикуваш брата си ченге, хубаво, разбирам. — На Док му хрумна нещо: — А има ли проблем, ако питам дали въпросното лице все още изпълнява длъжността си?

— Той е… — Тишината беше кристално ясна като неизречената дума. — Статусът му е „Неактивен“.

— Обзалагам се, че и досието му е недостъпно.

— Отдел „Вътрешни работи“ го е заключил до 2000 година.

— Някак не ми звучи като причините да са били естествени. Ъъ, на кого благодариш, както пее Елвис, когато късметът ти е такъв?

— Вън от очевидните, имаш предвид.

— Пък, разбира се, може и той да е бил. Но я ми кажи, това ченге — как да го наричаме? — Полицай Х?

— Детектив.

— Окей, да речем, че това мистериозно ченге е същото, което е арестувало Пък по онова безумно обвинение въз основата на едно семенце трева с надеждата, че с миналото си нещастникът ще отиде право във „Фолсъм“ за известно време. Ако Пък не го е очистил, да видим кой друг може да го е извършил… О! Какво ще кажеш за Ейдриън Праша, чийто имидж в обществото ще се изкофти, ако дори един от бившите му „служители“ бъде арестуван и осъден, а той не може да си позволи това. Това е удар не срещу Пък, ами срещу него. Почти толкова лошо е, колкото, ако някой измамник откаже да си изплати заема. Какво се прави в подобни случаи? Я ме подсети.

— Вече си прогледнал? — закима мрачно Бигфут. — Мислеше си, че в Управлението тече едно вечно, огромно и монолитно парти, нали, че по цял ден си клатим краката и измисляме нови начини да тормозим хипарските отрепки. Да, обаче ситуацията е почти като в двора на „Сан Куентин“. Банди, наркомани, господари и кучки, и предатели, и всички са въоръжени.

— Може ли да кажа нещо на глас? Някой подслушва ли ни?

— Всички. Никой. Има ли значение?

— Да речем, че Ейдриън Праша наистина е ликвидирал Детектив Х или е поръчал да го. Какво става след това? Нищо. Може би всички в Управлението знаят, че той е извършителят, но във вестниците липсва възмущение, въз основа на информация от източници, пожелали да останат анонимни, няма и отмъщение от страна на ужасени близки колеги… Не, вместо това „Вътрешни работи“ заключва всичко под катинар за следващите трийсет години, а хората се преструват, че случилото се е поредната смърт на героично ченге по време на изпълнение на служебните си задължения. Оставяме настрана въпроса за елементарното приличие или за уважението към паметта на всички мъртви истински ченгета герои: как е възможно ти и колегите ти да сте толкова професионално спънати?

— Нещата са още по-зле — каза Бигфут бавно и някак приглушено, сякаш напразно се опитваше да призове Док от бездната на години скрита от цивилните граждани история. — Праша е бил основен заподозрян в… да кажем, редица убийства и всеки път се е отървавал от присъда след намеса от по-горни нива.

— Какво ми казваш с това? „Не е ли ужасно“?

— Казвам, че за всичко си има причина, Док, и преди да се засягаш, можеш да се поинтересуваш каква е причината отдел „Вътрешни“ да е вкаран в цялата тази история, че и все отлага разплитането й.

— Отказвам се. Защо?

— Отговори си сам. Използвай това, което ти е останало от мозъка. Проблемът при вас, пичове, е, че никога не се усещате, когато някой ви върши услуга. Мислите си, че се е случило просто защото сте големи сладури. — Той се изправи, хвърли шепа монети на масата, после един кисел поздрав към бармана и се приготви да си тръгва. — Иди и се огледай в някое огледало. „Светни се“ сам, „човече“, за да разбереш най-накрая, че никой не ти дължи нищо. После пак ми се обади.

Док и преди бе виждал Бигфут леко неразположен, но положението в момента вървеше към чисто емоционално.

Спряха се на ъгъла на „Санта Моника“ и Суицър Авеню.

— Къде си паркирал? — попита Бигфут.

— Във Феърфакс.

— И аз съм натам. Да повървим, Спортело, ще ти покажа нещо.

Тръгнаха бавно по „Санта Моника“. Хипари размахваха палци в търсене на превоз и от двете страни на булеварда. От радиоуредбите на колите дънеше рокендрол. Току-що събудили се музиканти се изливаха от „Тропикана“ и се оглеждаха за вечерна закуска. Облаци от дим от коз се носеха нагоре и надолу по улицата и чакаха в засада нищо неподозиращите пешеходци. Мъже си шепнеха един на друг пред входовете. След няколко пресечки Бигфут зави вдясно и пое към Мелроуз Авеню.

— Това да ти изглежда познато?

Интуицията на Док се обади.

— Това е старият квартал на Пък.

Започна да се оглежда за обраслия двор на жилищния комплекс, за който му бе разказала Трилиум. Носът му потече, ключиците му се разтрепериха, зачуди се дали някой или всичките представители на тройката няма да изскочат отнякъде, да се манифестират, както би се изразила Сортилидж, и с крайчеца на окото си видя, че Бигфут го наблюдава внимателно. Ами да, а пък и никой не е казал, че не може да има пътуване във времето или че места с адреси в истинския свят не могат да са населявани не само от мъртвите, ами и от живите. Пушенето на големи количества трева и вземането на ЛСД от време на време помагаха, но понякога тези неща можеше да ги види дори и буквално мислещ експерт по чистотата на съзнанието като Бигфут.

Стигнаха до жилищна сграда с двор, почти сляла се с мрака на вечерта.

— Хайде, огледай наоколо, Спортело. Седни край басейна под листата на онази новозеландска папрат. Усети нощта. — Той демонстративно погледна часовника си. — За съжаление, трябва да тръгвам. Госпожата ме чака.

— Специална е твоята дама, да знаеш. Предай й поздрави.

Никакви светлини — нито от крушки, нито от катодни лъчи — не осветяваха прозорците на апартаментите. Цялото място изглеждаше обезлюдено. Трафикът от „Санта Моника“ беше едва доловим за слуха. Луната изгря. Дребни твари зашаваха из тревата. А нещата, които изпълзяха от храсталака, бяха не духове, а напълно логични заключения.

Щом отдел „Вътрешни работи“ се опитва да потули убийството на детектив от ПУЛА, значи, някой в Управлението е искал този човек да бъде елиминиран. Ако не са искали да извършат убийството сами, значи, са наели специалисти за тази работа и е логично в списъка с такива да е фигурирал Ейдриън Праша. Щеше да е интересно да се хвърли едно око и на другите обвинения в убийство, които Бигфут бе споменал и от които Праша се бе измъкнал. Но дори и да имаше минимален шанс Бигфут да получи достъп до досието, твърде възможно беше да няма пряк начин да предаде информацията на Док. Което вероятно обясняваше защо още от началото изглеждаше така, сякаш нарочно бута Док към търсенето на други начини за разкриване на миналото на лихваря.

Док се замисли какви можеха да бъдат тези начини. АРПАнетът на Фриц не беше читав вариант — според Фриц човек никога не знаеше какво ще намери или няма да намери там. Оставаше Пени. Жената, предала го веднъж на лос федералес, която сигурно нямаше да се замисли много, преди да го предаде и на ПУЛА. Пени, която може би изобщо не искаше да го вижда повече. Същата тази Пени.