Вярвай

Глава 1

— И въпреки че тази история е очарователна, тя е мит, легенда, в която няма повече истина, отколкото в някоя приказка. — Теса се усмихна към класа и зачака неизбежния въпрос.

Не чака дълго.

Едно наперено чернооко момиче на втората маса вдигна ръка.

— Но не би ли могло да е истинско?

Теса сподави импулса да вдигне поглед към тавана. В края на краищата, добре е студентите да задават въпроси. Това е част от процеса на обучение. Просто й се искаше да възприемат малко по-бързо.

— Не, не би могло. Както вече ви казах, ако Артур въобще е съществувал, то той е бил келтски вожд от пети или шести век. Приказките за Камелот и рицарите на кръглата маса и всичко останало са продукт на въображението на хора като Джофри от Монмът и Томас Малъри.

— Ами търсенето на свещената чаша Граал? — обади се предизвикателно едно кльощаво, дългокосо момче.

Теса познаваше това поколение. Те представляваха странна субкултура. Израснали едновременно с компютри и тъмници и дракони, тези уникални индивиди не позволяваха на високотехнологичното естество на едната им страст да засенчи фантазията на другата. Най-вероятно всичко, което това момче знаеше за свещения Граал, произлизаше от Монти Питън.

— Търсенето на Граал, разбира се, е неделима част от легендата за крал Артур. Но то е по-скоро необходимост, всъщност техника, която да движи действието. — Теса си пое дълбоко въздух. Нямаше ли да свършва този час? — Ако имаме някой изключителен герой, то на него му е необходимо изключително търсене. А какво по-благородно и по-героично в християнското общество от търсенето на чашата на Исус? Така се раждат митовете. И ние точно с това се занимаваме. С един мит. Нищо повече.

— Тогава как ще обясните многобройните и разнообразни знаци из цяла Британия, отбелязващи живота и смъртта на Артур и неговите рицари? — обади се един висок, прилично изглеждащ, джентълмен в дъното на стаята.

Теса присви очи. Кой беше този човек? И кога се е вмъкнал тук? Не го бе забелязала досега. Намирисваше на инспектор. Акцентът му беше леко английски, сакото му беше с традиционна кройка, сребристата му коса — късо подстригана, а стоманеносивата брадичка — прецизно оформена. Имаше известна прилика с Фред Астер. Определено беше инспектор. По дяволите, администрацията трябваше да я уведоми. Теса не обичаше гостите — очаквани или не — в часовете си. Особено в този час.

— Не е необичайно древните легенди да оставят следи. Най-ярък пример за това е планината Олимп в Гърция. Няма и съмнение, че планината никога не е била дом на богове, но… — Звънецът я прекъсна. Лошо. Тъкмо беше загряла за любимата си тема. Студентите наскачаха и тръгнаха към вратата и тя извика, напразно опитвайки се да бъде чута: — Следващата седмица започваме раздела за норвежката митология. Прегледайте програмата и прочетете това, което се изисква.

Тя въздъхна, събра книгите си от катедрата и се замисли за госта. Кой беше и защо бе дошъл в часа й? Огледа стаята. Страхотно, вече си бе отишъл. Теса излезе навън и погледна в двете посоки на коридора. Нищо. Е, сигурно ще чуе нещо за него рано или късно. И по-добре по-късно. Единствената й цел напоследък беше просто да изкара оставащите дни до лятната ваканция.

Теса си проправи път през претъпкания коридор към мъничката стая, която й се полагаше като на асистент-преподавател. Би могло да бъде и по-лошо. Остави книгите си върху и без това разхвърляното бюро, отпусна се на стола си и затвори очи.

Още три седмици. За първи път днес по устните й пробяга усмивка. Още три седмици и щеше да бъде в Гърция. Древният дом на Афродита и Аполон. Предполагаемото местонахождение на Атлантида.

Усмивката й се разшири. О, разбира се, през лятото ще прави проучвания за книгата си за корените на гръцката митология, но няма да прекара всичкото си време в прашни стари библиотеки. Не, проучването на легендите на тази героична земя означаваше истинска работа в най-прекрасните части на земното кълбо. Малки, бели селца, обсипали бреговете на сапфирено-синьото Егейско море…

— Никога не бих могла да сбъркам тази усмивка. В момента не си в Канзас, нали?

Теса се засмя, когато чу познатия глас, но не отвори очи.

— Няма начин. Канзас никога не е бил интересен.

— Пак си в Гърция, нали?

— Позна. — Теса отвори очи. — Още три седмици.

— Знам, знам. — Ейнджи Уиткоум въздъхна със зле прикрита завист. — Човек бих убила да дойда с теб. Но точно сега съм тръгнала да обядвам. — Тя спря. — А, щях да забравя. — Ниската, набита студентка последен курс сложи голяма кутия в средата на разхвърляното бюро на Теса. — Това дойде с днешната поща.

Теса го огледа с любопитство.

— Какво е?

— Не съм го отваряла. Дори не съм го разклащала. — Ейнджи отмахна кичур тъмна коса от челото си. Опашката, която обикновено носеше, никога не успяваше да прибере буйните й коси. — Мисля, че заслужавам награда.

— Защото си направила това, което трябва да направиш?

— Е, разбира се. — Ейнджи я изгледа обидено. — Не е запечатано много добре. Бих могла да надзърна и никой нямаше да разбере. Беше ми необходима всичката воля, за да не го направя.

Теса се ухили. Любопитството на Ейнджи беше легендарно в департамента за класическа литература.

— Впечатлена съм. Какъв кураж, каква сила на характера, каква…

Ейнджи седна на единствения друг стол в претъпкания офис.

— От майка ти е.

— Мислех, че каза…

— Прочетох адреса на подателя. — Ейнджи сви рамене. — Осъди ме.

— Чудя се какво ли е.

Теса огледа разсеяно кутията. Майка й винаги й изпращаше разни вехтории, които смяташе, че могат да я заинтригуват.

— Може би нещо за пътуването ти. Плажно масло, слънчеви очила. — Ейнджи се ухили. — Бикини.

— Ейнджи, отивам да работя и това е всичко. Ейнджи изсумтя.

— Да бе.

— Наистина. — Възражението й звучеше слабо дори в собствените й уши. — Така е.

— Пишеш тази книга вече две години. И двете знаем, че не е необходимо да ходиш в Гърция, за да я довършиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Съвсем просто е, мис Сейнт Джеймс. — Ейнджи кръстоса ръце на гърдите си и се облегна назад. — Можеш да го наричаш изследване или работа, или каквото искаш, но аз казвам, че възнамеряваш да съчетаеш доста удоволствия с малко работа. Казвам също и че гръцките богове, които търсиш, няма да са съвсем митически.

— Ейнджи! — Теса би трябвало да е възмутена, или поне смутена от думите на Ейнджи, но самата мисъл, колко е близо до това пътуване… не… до това приключение, изключваше всяка възможност за раздразнение. — Признавам, възнамерявам да се позабавлявам. Цял живот съм мечтала да отида в Гърция. И ако някой и друг бог ми се изпречи на пътя, е — тя сви рамене — сигурно няма да пропусна възможността да се позабавлявам малко на другия край на света.

— Любов на гръцки остров. — Ейнджи въздъхна. — Звучи като заглавие на филм.

— Чакай малко. — Теса се наведе и се загледа в по-младата жена. — Някой гръцки бог наистина ми звучи добре, но аз не търся любов. Аз всъщност не вярвам в любовта.

— Всеки вярва в любовта — каза решително Ейнджи.

— Не и аз. В моя случай тя не съществува.

— Защо?

— Просто е. Израснах с двама любящи родители в прекрасни взаимоотношения помежду си. Смятах, че и моят живот ще е такъв. — Теса поклати глава. — Но всеки път, когато се влюбвах — а съм изпитвала това несигурно чувство немалко пъти — всеки път, когато предложа сърцето си на някой мъж, той го разбива. Това няма да се случи повече. Няма начин. За мен любовта е мит точно както митовете за боговете на Олимп. Който днес — в случай, че не знаеш — е ски-курорт.

— Хей, на всеки се е случвало да му разбият сърцето. Това е част от играта. Нали знаеш — емоционалният еквивалент на „Няма болка, няма наслада.“ — Ейнджи се втренчи в нея. — Не разбирам защо някой да не вярва.

— О, аз вярвам. — Теса се ухили. — Вярвам във високите, красиви гръцки богове. Просто не вярвам в смъртните мъже. — Взе една химикалка и я насочи към приятелката си. — Но ще повярвам, че мечтите могат да станат реалност само ако оцелея през следващите три седмици.

Ейнджи се усмихна съчувствено.

— Още мразиш този клас, нали?

— Не стига, че трябваше да ги взема по средата на семестъра, но и съм пропуснала разделите за гръцка и римска митология, средиземноморските легенди… — Нещастното изражение на Ейнджи я накара да спре. Теса сбърчи нос. — Чувала си го и преди, нали?

Очите на Ейнджи заблестяха закачливо.

— Почти всеки път, когато имаш часове в този клас. Слава Богу, че е два пъти седмично. Все още не мога да схвана. Разбирам защо предпочиташ темпераментните гърци пред нормандските богове в тяхната ледена страна, но кой човек с всичкия си не харесва крал Артур и Ланселот и всички онези разкази?

— Аз, ето кой. Помисли, Ейнджи. — Теса започна да почуква по бюрото с химикалката. — Първо на първо, става въпрос за средните векове. Отвратителен, претъпкан, мръсен, смърдящ период. Епидемии. Дори и да имаш пари и власт и да живееш в замък, животът ти в най-добрия случай ще е примитивен.

— Да, не звучи толкова добре като това да си гръцки бог, лудуващ под палещото слънце на някой плаж без нищо върху себе си, освен туника и усмивка.

Теса се засмя.

— Е, и кое звучи по-добре? Средновековието просто не може да се включи в състезанието. Виждала ли си някога рицарски доспехи?

— Ъ-хъ — отговори Ейнджи. Беше нащрек.

— Дали наистина би искала да носиш студен, тежък метал? А още по-малко — да се сгушваш до него? Е? — На Ейнджи, изглежда, тази мисъл не й хареса и Теса задълба още повече: — Или още по-зле — да се хвърлиш в прегръдката на мъж, който е стоял цял ден запечатан като консервена кутия? Това едва ли е моята представа за приятно прекарване на времето.

— За това съм съгласна, но какво ще кажеш за любовта? Толкова е романтично. — Ейнджи стисна упорито устни. — Артур и Гуенивир и Ланселот.

— Любов? — Теса се намръщи. — По-скоро прелюбодейство, предателство и разочарование. Любовта в гръцките легенди поне има цел, обяснява смяната на сезоните или нещо друго. Легендата за Артур няма дори особена поука, като изключим тази може би — не доверявай жена си на най-добрия си приятел.

Ейнджи поклати глава.

— Ти определено си се побъркала, Теса.

— Не съм. — Тя се засмя. — Просто вярвам, че гръцките легенди, както и римските, са класически, а Артур и приятелчетата му са само измислица.

— Както и гръцките богове, но това явно не те тревожи.

— Добре, признавам. Никой от тези богове, крале или хора не е съществувал. Точка. Сега. — Тя стана и погледна пакета на бюрото си. — Да видим какво ми е изпратила майка ми. Тук някъде трябваше да има ножица.

Ейнджи разрови по бюрото.

— Никога ли не подреждаш?

— Разбира се. В началото и в края на учебната година.

— Ето я. — Ейнджи вдигна ножицата. — Милейди Теса, меча ви.

— Много смешно.

Теса сряза връвта, отвори пакета и извади няколко топки от смачкани вестници.

— Колко мило — обади се Ейнджи. — Малко леко четиво за пътуването ти.

— Майка ми винаги опакова всичко прилежно. Смята, че нищо в пратката не бива да се движи. — Теса извади последната топка вестник и се усмихна. — Виж това.

— Какво е? — Ейнджи се надигна, за да надзърне в кутията.

— Книги.

— Книги? — В гласа й се долови нотка на разочарование. — Това ли е? Само книги?

— А-ха. Но не просто някакви стари книги. — Теса извади най-горната и я разгледа. — Детски книги. Стари детски книжки. Колекционирам ги от много отдавна. Погледни тази, особено илюстрациите.

Теса й подаде томчето и Ейнджи прелисти страниците.

— Хубавичка е.

— Нали? — Теса извади още три книги от сякаш бездънната кутия. — Май са някъде от двайсетте или трийсетте години. Произвеждали са ги масово, но качеството им е много по-добро от това на днешните.

Ейнджи взе друга книга и я прелисти.

— Харесва ми старомодният стил на рисунките. Някак невинен.

— Знам. Майка ми сигурно ги е открила на някоя гаражна разпродажба. Като малка винаги ме мъкнеше от една разпродажба на друга всяка събота сутрин. А сега винаги, когато се натъкне на нещо, което смята, че ще ми хареса, го купува и ми го изпраща. О, тук има и бележка.

Теса извади сгънат лист и го прочете.

— Е, какво пише?

— Пише: „Всеки има нужда от малко магия.“ — Теса сви рамене. — Не схващам.

— Може би майка ти знае, че не вярваш в любовта — Ейнджи повдигна вежди, — и се надява, че поне ще повярваш в магията.

— Греши. — Теса се загледа в кутията. — Тук има още една книга. — Тя я извади, прочете дългото заглавие и устните й се разтеглиха в усмивка. — Няма да повярваш. — Подаде томчето на Ейнджи.

Ейнджи погледна към златистите букви и се засмя.

— Не те познава много добре, нали?

— Напротив, познава ме много добре. — Теса си взе обратно книгата и я разгледа внимателно. — Това е наистина интригуващо. По корицата съдя, че книгата е на около стотина години. Все още е сравнително лесно да се намерят неща оттогава. — Отвори я внимателно. — Но страниците изглеждат много по-стари. Чудя се как ли се е получило?

— Може би някой е сменил корицата? — опита се да подскаже Ейнджи.

— Предполагам… И все пак изглежда странно. — Теса бавно запрелиства страниците. — Това изглежда наистина, наистина много старо. Виж само печата.

Ейнджи погледна към страницата.

— Курсивен стил, по-скоро като писано на ръка. — Погледът й срещна този на Теса. — И какво от това?

— Не знам. След като корицата е била сменена, вероятно книгата не е особено ценна. — Теса сбърчи вежди. — Но е интересно.

— Интересно? — Ейнджи притисна ръце към бузите си в преувеличен жест на изненада. — Кой би си помислил, че нашата мис Сейнт Джеймс би сметнала точно тази тема за интересна?

— Избий си го от главата — засмя се Теса. — Намирам за интересна книгата, не темата. — Остави я внимателно на масата. — Ще я прегледам по-късно. Да идем да намерим нещо за похапване.

— Хубаво е да разбера, че вярваш в нещо. — Ейнджи пристъпи към вратата.

— О, така ли? В какво? Ейнджи й се ухили лукаво.

— В яденето.

— Хвана ме. А сега да вървим.

Теса я избута навън. Щеше да разгледа книгата по-късно днес. Беше странно, че именно този том пристига точно сега. Вероятно просто съвпадение. И въпреки това като песен, която не можеш да избиеш от съзнанието си, заглавието на книгата се въртеше в главата й:

Теса изпъна гръб и протегна ръце над главата си в напразен опит да облекчи схванатите си стави. Имаше чувството, че седи тук от много отдавна. Сама. И точно затова обичаше старото крило на университетската библиотека. Тук рядко идваше някой и тъй като Теса имаше склонност да си говори на глас, когато се съсредоточаваше, това място беше идеално за нея. Тук нямаше прозорци, нищо, по което да съдиш за минаването на времето, и й беше много лесно да се концентрира върху работата си, каквато и да беше тя. Теса погледна часовника си и наистина се изненада. Беше почти осем. Бе стояла тук цял ден.

— И какво успях да свърша? Не много.

Теса се загледа намръщено в книгите, разпръснати по голямата надраскана дъбова маса. Беше извадила почти всичките възможни справочници, отнасящи се до датиране на стари книги, с които университетът разполагаше. „Историята на Мерлин“ противоречеше на всички и с течение на деня загадката се бе превърнала в мания.

Все пак беше почти сигурна за възрастта на корицата. Датираше някъде от края на деветнайсети век и в нея нямаше нищо особено, като се изключи забележително доброто й състояние. Единствената повреда бяха леко ожулените ръбове. Но не корицата я омагьосваше.

Отвори книгата и запрелиства страниците една по една. Никога не беше виждала такава хартия. Приличаше на много фин пергамент. Теса бе разглеждала книги отпреди петстотин години, но пергаментът им беше крехък и чуплив и втвърден от старост. Страниците на тази книга бяха еластични и меки като нови. Но, разбира се, това беше абсурдно. Дори и през миналия век никой не е използвал пергамент. Освен това след повече от сто години пергаментът щеше да изгуби гъвкавината си.

Страниците обаче не бяха и наполовина толкова интригуващи, колкото думите, отпечатани върху тях. Поне тя си мислеше, че са напечатани. Възможно бе и да е писано на ръка. Тя поклати раздразнено глава. В това нямаше никакъв смисъл. Прокара леко пръста си по една страница. Ако беше писано, без значение колко отдавна, щеше да има някаква разлика в усещането на листа, малки ръбове и вдлъбнатини по повърхността. Но, доколкото можеше да прецени, листът беше съвсем гладък.

Но илюстрациите наистина караха дъха й да спира. В стил, по-реалистичен от този на миналия век, цветовете — ярки и живи — не се поддаваха на никаква датировка. Всяка картина беше по-хубава от предишната. Ето рисунка на рицар, изправен срещу дракон, която изглеждаше толкова реална, че тя сякаш почти усещаше огнения дъх на дракона върху лицето си и потрепери от страх за храбрия рицар. Друга картина показваше голяма дворцова зала, пълна със знамената на хората на краля, отекваща от смеха на стотина лордове и дами. Отвори на друга страница и затаи дъх. Как бе пропуснала тази картина? Това беше най-изумителната илюстрация.

Рицар, коленичил пред олтар, скръстил молитвено ръце, вперил поглед нагоре. Беше облечен в нещо като туника, на кръста му висеше голям меч. На малкия му пръст блестеше пръстен с червен камък. Тънък лъч светлина от малкото прозорче осветяваше лицето му. Косата му беше тъмна, почти черна — цветът на нощта. Имаше класически профил — прав, благороднически нос, плътни устни, брадичката беше някак предизвикателна, дълбоките очи — озарени от пламенна страст. От рисунката не се виждаше, но тя някак знаеше, че очите му са сини и тъмни. Самото му присъствие сякаш изпълваше малкия параклис. Силен. Точно такъв беше. Силен. Тя си пое въздух. Оу! Какво парче! И колко глупаво да е от легенда, която тя не харесваше. Разбира се, някой като този тук би я накарал да промени мнението си. Теса се ухили.

— Колко жалко, че не е истински.

Неохотно отвори на друга страница. Сигурно за четвърти или за пети, а може би за петдесети, път прелистваше книгата. И сякаш винаги забелязваше нещо ново. Като например рисунката на сър Парче. Тя се засмя и смехът й прозвуча неестествено силно в тишината на залата. Той всъщност не беше неин тип. Е, ако беше гръцки бог…

Върна се в началото на книгата. Вече бе търсила, но напразно, някаква информация за публикуването й. Може би просто я е пропуснала. Май доста неща пропускаше в тази малка книжка.

Отвори на страницата със заглавието и отново прочете:

Нищо. Обърна страницата и ръката й се вцепени. Истинската история на Мерлин. Върна се обратно и се опули. Наистина. Наистина пишеше „истинската“.

— Май се уморих — промърмори тя. — Бих могла да се закълна, че тази дума не беше тук преди.

Разтри очите си и прелисти напред. Отново се опули учудена.

Още една картина, която очевидно е пропуснала. Макар че беше странно как въобще е възможно. Проницателни, властни черни очи се взираха в нея изпод конусовидната шапка на магьосник. Бели коси се къдреха по раменете, дълга брада образуваше вълни по гърдите. Дрехите му подхождаха на шапката. Тъмносин цвят, обсипан със златни планети и звезди. Теса погледна заглавието в долната част на страницата. „Мерлин, магьосник необикновен и съветник на крале.“

— И си скромен, а, приятелю? Но какво можеш да очакваш от един мит?

Теса се засмя тихо и се наведе, за да вижда по-добре. Очите на мъжа сякаш я привличаха. В тях проблясваше усмивка. Смешно. Първоначалното й впечатление беше за високомерие, не за смях. Старецът освен това й напомняше за някого, когото познаваше. Като се изключи Дядо Коледа, едва ли познаваше някого, който дори смътно да прилича на този тук. Погледът й се плъзна надолу към заглавието: „Аз не съм мит.“

Теса въздъхна, отмести поглед и се облегна назад.

— Не съм казала това.

Опита се да се въздържи, но не можа да устои да не погледне още веднъж. „Каза го.“

— Оу! — Теса затвори рязко книгата и скочи от стола. Обземаше я паника и тя положи усилие да запази спокойствие. Пое си три пъти дълбоко въздух. — Добре, отпусни се. Няма никакъв проблем. Просто съм уморена, това е всичко. Седях тук прекалено дълго, загледана в тези дребни букви, и очите започнаха да ми изневеряват. — Погледна към невинната книжка. — Или мозъкът ми.

Теса събра бързо книгите от масата.

— Ще ги върна, ще се прибера вкъщи и ще си почина. Да, точно това трябва да направя.

Когато върна книгите по местата им, пулсът и дишането й почти се нормализираха. Книгата на Мерлин лежеше на масата. Защо изпитваше такова нежелание да я вземе? Просто не беше прочела правилно заглавията. Нищо повече. Като се прибави и дългият ден, нарастващото й вълнение за предстоящото пътуване, дори странната бележка на майка й относно магиите, нищо чудно, че започнаха да й се привиждат разни неща.

— Не ставай глупава, Теса.

Тя кимна рязко и посегна към книгата. Ръката й се разтрепери и изпусна томчето. То се отвори и падна на пода с корицата нагоре.

— Проклятие.

Каквато и да беше тази книга, със сигурност беше стара, вероятно скъпа, и заслужаваше по-внимателно отношение. Тя я вдигна, пренебрегна силното си желание да не я поглежда и я обърна.

Книгата се бе отворила на картината с рицаря в параклиса. Истинността на рисунката отново я порази. Отсенките върху кожата на рицаря бяха толкова топли и истински, че тя почти си помисли, че може да докосне пулса на шията му. Студенината на каменните стени и спокойствието на помещението бяха толкова добре предадени, че сякаш излязоха от картината и я обгърнаха. Яркият слънчев лъч, проникващ през прозореца, беше съвсем като истински. Теса стоеше като хипнотизирана. В лъча светлина танцуваха прашинки. Самата светлина ставаше все по-силна и по-силна. Тя вдигна ръка към заслепяващия я лъч, но явно не можеше да се извърне.

Какво ставаше тук? Не можеше да отмести погледа си от картината, която я привличаше все по-близо и по-близо, макар че тя самата не бе направила и една крачка. Страх сграбчи сърцето й и тя опита да се бори със силата, която я дърпаше. Какво ставаше с нея? В едно ъгълче на съзнанието й се промъкна мисълта, че това прилича на усещането при класическа филмова техника. Камерата се движи напред, докато лещите се движат назад, карайки те да изгубиш представа за пространство и разстояние. Вече бе преживяла подобно усещане пред екрана, но хваната от него тук и сега… Не! Призля й. Обърна се към един образ, който нарастваше, докато изпълни всичко — погледа й, сетивата й и най-накрая — нейния свят. Теса се бореше с шока, който й отнемаше дъха и смразяваше кръвта й. Закри очи с ръце, борейки се да възвърне самообладанието си. Изведнъж всичко сякаш се успокои и замръзна.

Продължаваше да затиска очите си с ръце. Какво, по дяволите, беше това? Болна ли беше? Мъртва? Дали не е припаднала?

Стоя неподвижна доста дълго. Сърцето й блъскаше в гърдите. Не си спомняше да се е страхувала толкова. О, страхът я навестяваше понякога, но никога истински, неподправен ужас. Но това сега беше ужас. Какво щеше да види, когато махнеше ръцете от очите си? Отново си пое дълбоко въздух. Може да беше всичко друго, но Теса Сейнт Джеймс никога не е била страхливка и нямаше намерение сега да става. Махна ръцете си и се втренчи във видението пред себе си.

Рицар, коленичил пред олтар, скръстил молитвено ръце, вперил поглед нагоре.