Вярвай

Глава 12

— …И тогава, когато бях в трети клас, баща ми беше…

Крясъците на птиците и шумът на вятъра се сливаха с непрекъснатото бърборене на жената върху коня до неговия и той му обръщаше съвсем малко внимание. Би трябвало да се досети, че неговото мълчание няма да я накара да млъкне. По време на единия час, който бе изминал, откак напуснаха Камелот, Теса почти не бе спирала. Дали красивата дама бе започнала да се притеснява сега, когато търсенето им наистина бе започнало? Не би могъл да я кори за подобно нещо. И най-смелите мъже изпитваха колебание, когато тръгваха към неизвестното.

С всеки изминал момент той започваше да разбира все повече и повече от това, което му говореше. Не всяка дума, разбира се, но значението като цяло му ставаше все по-ясно. Беше трудно да не обръща внимание на често интригуващите образи, които предизвикваше в съзнанието му, но точно в този момент трябваше да осмисли множеството емоции и чувства в собствената си глава.

— …Гърците, разбира се, първи открили…

Думите й жужаха като пчели, гласът й беше като приятен акомпанимент към собствените му мисли. Погледът му се плъзна по дългия, добре оформен крак, който се показваше под полата й. Тя бе настояла да яхне коня като мъж и се оплака за липсващите й „дънки“ — гащите, с които бе обута, когато пристигна. Той призна пред себе си, че наистина щяха да са й удобни, но на глас каза само, че не с прилично жена да носи подобни одежди. Забележката му бе последвана от бърз отговор с непознати думи, но със съвсем ясно значение. Усмихна се на себе си. Тя наистина беше необикновена жена.

Но какво притежаваше тя, от което той имаше нужда? Погледна я замислено. Седеше на коня изправено, вдигнала брадичка, гордо изпъчила гърди. Да, рицарят прикри усмивката си, наистина притежаваше нещо, от което той имаше нужда. Би бил глупак, ако отричаше пред себе си, че не я желае в леглото си. И още по-голям глупак, за да не обърне внимание на чувствата, които предизвикваше у него. Чувства, които надхвърляха обикновената похот. Бяха еднакви по сила с любовта, която бе изпитвал към първата си съпруга, макар че бяха различни от нея, както денят се различава от нощта.

Прогони внезапно обзелото го чувство за вина. Не можеше да не се запита дали привързаността му към Теса не е предателство спрямо Диндрейн. Разбира се, тя не би мислила така и би очаквала… не… би настоявала той да се ожени повторно още много отдавна. Но тази мисъл не го успокояваше. Диндрейн не би завиждала за чувствата, които изпитваше към лейди Теса. Чувства, толкова различни от тези, които бе изпитвал към жена си, че той самият не беше съвсем сигурен за значението им, дори и да знаеше колко са дълбоки.

Диндрейн беше като луната, небето и звездите. Беше толкова близо до съвършенството, колкото въобще би могла да бъде една смъртна — тиха, покорна, желаеща единствено това, което искаше и той. А той я бе обичал с плам, който остана дори и след смъртта й.

А нарастващите му чувства спрямо Теса?

— …Ставаше дума за това, че не можеш да използваш ръцете си, и аз…

Определено ако това беше любов, то беше твърде странна нейна разновидност. Ако Диндрейн беше небето, то Теса беше земята — непокорна, упорита, силна. Не познаваше друга жена — с изключение може би на Гуенивир — която би застанала пред стрелата му, без да помръдне. Или да отказва да приспособи мнението си към неговото. Или да настоява да се отнася с нея така, както се отнасяше само с няколко мъже на този свят — сякаш е равна нему. И може би беше.

Глупости. Тя не беше нищо повече от една жена.

Тогава защо всеки миг, прекаран с нея, предизвикваше непоклатимото му досега схващане относно жените, тяхното място в обществото и подходящо поведение? И още повече — предизвикваше собственото му съзнание?

Какво притежаваше тя, от което той имаше нужда?

Може би отговорът бе скрит някъде във въпросите, които обкръжаваха лейди Теса. Той не беше любопитен по природа. Бе искал да разбере защо е дошла тук само защото бе убеден, че отговорът й има пряка връзка със самия него. И наистина, беше прав. Сега може би беше подходящо време да научи нещо повече за загадъчната земя, от която идваше Теса. Това беше наистина много странно. Повечето чужденци, които бе срещал в миналото, разказваха с изключителни — и често досадни — подробности за страната, където бяха родени, а Теса не само че не искаше да говори на тази тема, но дори сякаш изпитваше известно безпокойство.

Тя беше загадка — толкова сложна и объркана — както гатанката, която водеше търсенето им. В това поне си приличаха — той също не обичаше гатанките. Те сякаш танцуваха в мозъка му без никакъв ритъм и смисъл, проваляйки опитите му да разгадае и най-простата. Въпреки че никога не би й признал подобна слабост.

Когато всичко бе казано и направено, в тишината на покоите си, в спокойните мигове от живота си, Галахад мислеше за себе си като за обикновен човек със силна вяра в честността, сплотеността, честта и справедливостта. Единствено времето, в което живееше, и вкусът му към приключения го бяха превърнали в рицар и слуга на краля. Това не беше особено скромно мнение, но си беше самата истина.

— …Но истинско бельо може би ще подобри целия външен вид…

Той определено не беше учен човек и въпреки че знаеше как се пише, това не беше умение, което смяташе за особено интересно или полезно. Не че беше глупав. Не, той просто беше повече човек на действието, свикнал да работи с тялото си, а не с главата си. Беше склонен да решава всеки проблем бързо и директно, нерядко вадейки меча си.

При Теса беше по-различно. Тя очевидно обичаше писаните изкуства. Дори бе настояла да вземе със себе си онази малка, странна книжка. Безполезна, разбира се, но тя я стискаше като амулет. Не беше очаквал от нея подобно суеверие. Теса беше проницателна, с остър и бърз ум. Без съмнение, тя би поставила мисълта преди действието. Това щеше да й е от полза в предстоящите дни. А дали той…

Той се надигна рязко и се втренчи в нея. Тя му се усмихна искрено.

— Не мислиш ли и ти така?

Той кимна безмълвно. Това, което го бе попитала, всъщност нямаше значение. Единствено важна беше мисълта, която го бе пронизала като остър нож. Истината! Сега всичко му беше ясно. Защо Мерлин настояваше, че той няма да успее да намери Граал без нея. И защо краля бе подкрепил вълшебника.

Те се допълваха един-друг, той и това странно, прекрасно създание. Всеки притежаваше онова, което липсваше на другия. Неговата смелост идваше от силата му, нейната — от познанията й. Те бяха половинки на едно и също цяло. Значими единствено когато са заедно. И заедно можеха да открият това, което търсеха.

Тогава истината ще се разкрие и това, което търси всеки човек, ще стане негово.

Ясно, че това беше разкритата истина. Олекна му на сърцето. Тази гатанка може би няма да се окаже толкова трудна, колкото се бе опасявал.

Погледна към Теса. Ако можеше да разгадае една част от гатанката, значи имаше надежда, че ще успее и с друга.

Това беше просто още едно предизвикателство. Прикри една въздишка. Въобще не обичаше гатанките.

— Е, какво стана с духовия оркестър? С тълпите изпращачи? С прощалните вечери? — Теса поклати глава. — Не си чул нито една моя дума, нали?

— Всъщност чух, милейди — провлече той бавно, мързеливо. Така, както един мъж се присмива на жена. Нима имаше нещо по-дразнещо от това? — Всичките до една.

— О, нима? Докажи го.

— Дай ми малко време да събера мислите си. Беше… — Той сбърчи чело, това явно беше средновековната версия на саркастична физиономия. — Говори за пътуването на семейството ти от някакво място, наречено Айова, когато си била въвлечена в някакво приключение, което, струва ми се, нарече трети клас. След това се спря върху приноса на древните гърци за развитие…

— Достатъчно.

— По едно време отново отбеляза влиянието на добрата сестра Абигейл върху живота ти, като наблегна върху неприязънта ти към нещо, каква беше думата… А, да — футбол…

— Добре. Престани. — Тя се засмя. — Предавам се. Внимавал си.

Устните му се разтеглиха в тънка, доволна усмивка. Дали наистина я бе слушал, или просто притежаваше някаква странна способност да възпроизвежда чутото? Като някакъв човешки магнетофон? Май това й се струваше по-вероятно.

— Е — тя накриви глава и го изгледа, — отговори на въпроса ми.

— Какъв беше той, красива Теса?

— Последният. Защо не ни изпратиха както подобава, когато напуснахме замъка? Кралят дори не излезе, за да се сбогува.

— При подобно пътуване не се прави така. Въпреки че нашата цел не е тайна…

Тя изсумтя.

— От това, което успях да видя, не е много лесно да се запази тайна в Камелот.

— …Кралят предпочита да запази поне малко дискретност. Онези, които ни наблюдаваха снощи, от благородниците до прислугата, дължат предаността и лоялността си на Артур и само на него. Извън стените на замъка няма да излезе и думичка за нашето търсене. — В гласа му звучеше тиха увереност.

— Е, и какво тогава? — Защо не искаше да чуе отговора? — Защо кралят иска да потули всичко?

Галахад спря, сякаш се чудеше колко да й каже.

— Ще има хора, които ще се опитат да ни спрат.

— Шегуваш се, нали?

Той я изгледа изпитателно.

— Не се шегуваш. — Тя поклати глава. — Разбира се, че не се шегуваш. Всички приказваха само за предизвикателства, опасности и рискове. Трябваше да се досетя, че няма да минем без лоши. Нима може да има хубаво приключение без злодей? Е, кой е той? Друг крал? Друг магьосник? Викингите? — Отговорът сам прониза съзнанието й. — Мордред, нали?

Той се взираше в пътеката пред тях. Гласът му беше равен:

— Невъзможно е да се каже със сигурност. Кралят няма доказателство за измяната на Мордред. Възможно е да нямаме врагове и загрижеността ни да е безпочвена. Или…

— Или отговорът е някой от посочените по-горе. — Стомахът й се сви. Люлеенето на коня вече бе предизвикало същата реакция на няколко пъти, но това сега беше различно. Това беше страх. — Страхотно.

— Засега няма за какво да се тревожим. Едва сме излезли от Камелот. — Той сви рамене. — Когато говорих с краля…

— Кога си говорил с краля?

— Малко преди да тръгнем. Той каза…

— Разговарял си с Артур без мен?

— Да — отвърна той с известна досада. — Той каза…

— Защо си разговарял с него без мен? Мислех, че и двамата сме забъркани в това.

— Теса. — Той я погледна в очите. — Аз съм резервиран… не… приемам присъствието ти. Ти доказа качествата си. Не се съмнявам в смелостта ти. Вече дори не поставям под съмнение причините, които стоят зад включването ти в това начинание. Но не съм свикнал да се отнасям с една жена така… — той поклати глава — както бих се отнасял с друг мъж. Ще ми е необходимо известно време, за да свикна с тази мисъл. Моля те за малко търпение.

Тя се втренчи в него. Галахад се усмихна.

— Какво? Никакъв бърз отговор? Ще ми спестиш бича на езика си? Не мога да повярвам, че най-после съм затворил устата на лейди Теса.

— Нито пък аз — каза тя, опитвайки се да смели очевидната промяна в отношението му спрямо нея. Явно страхотно го бе впечатлила с онази зелка. — Трябва да си голям човек, за да си признаеш, когато грешиш.

— О? — Веждите му се повдигнаха. — Кога съм грешил?

Огънят пукаше и искрите хвърчаха в нощния въздух.

— Не мисля, че някога отново ще мога да ходя.

Теса седеше, вперила поглед в пламъците. Цялото тяло я болеше. Беше доста по-трудно да се язди кон, отколкото бе смятала. Болеше. Придърпа тънкото одеяло към раменете си.

— Наистина ли смяташ, че идеята е добра? Да спим в тази пещера?

Галахад разбърка жаравата с дълга пръчка. Беше се настанил от противоположната страна на огъня, толкова далече от нея, колкото бе възможно. Откакто спряха за през нощта и той й помогна да слезе от коня си — задържайки я малко по-дълго, отколкото бе необходимо, и малко по-кратко, отколкото би искала тя, — той се държеше на разстояние. От нея ли се страхуваше? Или от себе си?

— Пещерите са подслон, от който лесно можем да се възползваме. Няма да имаме този късмет всяка нощ.

— Сигурен ли си, че там няма нищо?

Тя кимна към тъмното. Седяха, подпрели гърбове на студените стени, от едната им страна беше отворът на пещерата, от другата — дълбините й. Страховито. Доста, доста страшничко.

— Не видях следи от мечки и вълци. — Той хвърли една клечка в пламъците. — Едва ли има за какво друго да се тревожим.

— Лъвове, тигри и мечки, о, Боже — смънка тя.

Той не й обърна внимание, очевидно погълнат от собствените си мисли. Още по-зле. Тя трябваше да прогони от съзнанието си това, което е живяло в тази пещера и което би могло да се върне.

— Е — чудеше се какъв разговор да подхване. — Разгада ли гатанката?

Той вдигна рязко поглед.

— Не. А ти?

— Не. Казах ти, че не съм добра в гатанките.

Той въздъхна.

— И аз.

— Може би ще успеем да я разгадаем заедно.

— Да. — Той се втренчи в нея през огъня. Отражението на пламъците ли гореше в очите й? Гласът му беше напрегнат: — Заедно.

— Да — тихо отвърна тя. Какво точно означаваше „заедно“? Какво означаваше според него? А според нея? Тя поклати глава и се опита да се съсредоточи върху гатанката на Мерлин. — Наистина ми се ще да бях записала някъде гази проклета гатанка? Не мога да си спомня точно…

— Когато опасността е само илюзия, когато неверникът се върне в стадото, когато предложеното не може да е по-велико, тогава истината ще се разкрие и това, което търси всеки човек… — погледът му пронизваше нейния, дълбокият му глас отекваше в пещерата — ще стане негово.

— Ау! — Прииска й се да се стопи в малка локва. Защо трябваше да я гледа така? Защо трябваше да звучи така? И защо тя искаше повече? Опита се да се овладее. — Искам да кажа, че беше фантастично. Не мога да повярвам. Чухме гатанката само веднъж. Как го направи?

Той сви рамене.

— Такъв съм си. Необходимо е да чуя нещо само веднъж и то завинаги остава в паметта ми. Това е едновременно голяма досада и голямо предимство.

— Обзалагам се. И с визуални образи ли можеш? Искам да кажа — с нещата, които виждаш?

— Ще ми се да можех. — Той поклати глава със съжаление. Каква ли гледка не можеше да си спомни?

— Права бях — ти си един човешки магнетофон. — Тя го изгледа подозрително. — Когато днес казах, че не внимаваш в думите ми, бях права, нали?

За първи път, откак бяха спрели, той се усмихна.

— Не бих признал подобно нещо, дори и да е вярно. Аз не съм глупак, милейди.

— Не съм си го и помисляла. — Тя се засмя. — Добре, този път няма да го правя на проблем. Да се върнем на гатанката. Някакви идеи какво би могло да означава всичко това?

— В думите на гатанката се съдържат предизвикателствата, пред които трябва да се изправим и да победим по пътя към откриването на Граал. Успеем ли, Граал ще бъде съвсем близо.

— Така, както го казваш, звучи доста просто.

— Няма да е лесно.

— Без майтап? Това, което не мога да схвана — тя се приведе напред, — е следното — след като не разбираме предизвикателствата, как ще ги открием?

— Ние не ги откриваме, милейди, те ще ни открият.

— Какво?

— Това е необичайно за теб, милейди, и аз не знам как да ти го обясня. — Челото му се сбърчи замислено. — Пътуването, което сме предприели, не е обикновено. Търсене от подобен род се направлява както от сили, които можем да видим, така и от такива, които не можем.

— Такива, които не можем? Например?

Той повдигна рамене, сякаш отговорът беше очевиден. Може би в неговия свят беше.

— Магически сили. Сили от тъмната страна на човека. От нашите собствени души.

— Всеки път ми звучи все по-добре и по-добре. Лъвовете, тигрите и мечките започват да ми изглеждат като бял кахър в сравнение с това. — Тя го гледа известно време, надявайки се, че греши. — Предприемал ли си някога подобно търсене?

— Не като това. — Гласът му стана тих. — Не.

— Точно това исках да чуя. — Теса въздъхна. — Дори и да имаме гатанката, едва ли можем да се хванем за нещо. Яздихме цял ден, но откъде знаеше в коя посока да тръгнем? Искам да кажа — да не би просто да тръгнахме, очаквайки да ни се случат разни неща?

Веждите му се вдигнаха презрително.

— Би било глупаво от наша страна.

— Тогава как…

— Кралят ме посъветва…

— В онзи разговор, който проведохте без мен?

— Да. — Думата прозвуча решително. — Нима вече не те помолих за прошка?

— Хубаво. — Тя изсумтя. — Няма повече да повдигам въпроса. — Може би.

— Кралят и аз се съгласихме, че е най-добре да тръгнем към Гластънбъри.

— Където се предполага, че Йосиф от Ариматея е скрил Граал?

— Да. Там ще видим каква информация можем да съберем и в каква посока да поемем. — Той спря. — Трябва да знаеш също така, че кралят ми даде това. — Той извади от канията на колана си една малка кама, обсипана със скъпоценности. Тя дори не я бе забелязала досега.

— Много стилна, но не ми изглежда ефективна.

— Това е подарък от кралицата. — Върна ножа обратно на мястото му — По-скоро за късмет, отколкото за защита.

— Ще имаме нужда от късмет. — Тя вдигна крака и прегърна коленете си. — Много късмет. Нищо не ми изглежда достатъчно ясно.

— Това е още едно предизвикателство.

— Вие май наистина обичате да го повтаряте. — Тя поклати глава. — Най-добре ще е да запомня тази гатанка. За всеки случай. Кажи ми я пак.

Галахад повтори стиха няколко пъти, докато тя не се убеди, че го е запомнила.

Загледа се в пламъците.

— Трябва да разберем какво означава това — опасността, неверникът, предложеното…

Опасността, неверникът, предложеното… Думите отекваха в главата й като рефрен на стара песен. Пламъците танцуваха в същия ритъм… Опасността, неверникът, предложеното… Клепачите й натежаха, очите й постепенно се затвориха. Била ли е въобще някога толкова уморена?

— Теса?

Гласът на Галахад прозвуча някъде до нея. Сигурно е дошъл насам. Искаше да погледне, но просто нямаше сили да отвори очи.

— Хмм… — Тя се наклони към гласа и откри топлото му, силно тяло до себе си.

— Теса?

Безпокойство ли прозвуча в гласа му? Дали пък не се чувстваше неудобно от близостта й? Щеше да се премести. След мъничко. Само да отвори очи. Сгуши се още по-близо.

— Трябва да легнеш и да се опиташ да поспиш. Утре ни чака още един дълъг ден.

— Ъ-хъ.

Беше толкова уморена. И беше толкова приятно да го усеща до себе си. Той въздъхна тежко и гърдите му се надигнаха и спуснаха под главата й. Ръката му я прегърна. Почувства се още по-добре. Беше толкова… хубаво. Защо?

Защо не?

Сънят се приближи още повече. Всички мисли за опасности, неверници и предложения избледняха, пометени от топлината и нежната сила на мъжа, който я прегръщаше. Гласът му проникна в сънищата й и стопли душата й, макар че думите му не бяха предназначени за нея:

— Прости ми, любов моя. Не знаех, че подобно нещо може да се случи два пъти в един живот. Но аз отново съм омагьосан.