Вярвай

Глава 2

— По дяво…

— Е, е, скъпа моя, що за език! Намираш се в параклис.

Теса се извърна рязко в посоката, от която дойде гласът. Възрастен джентълмен се бе облегнал невъзмутимо на каменната стена. Акцентът му беше леко английски, сакото му беше с традиционна кройка, сребристата му коса — късо подстригана, а стоманеносивата брадичка — прецизно оформена. Тя ахна.

— Вие! Вие сте…

Той изтанцува няколко стъпки от танца степ. Теса го гледаше объркана.

— Фред Астер?

— Не. — Той направи още няколко перфектни стъпки. — Но хората казват — той завърши с поклон, — че приличам на него.

Очите й се разшириха. Застанала между сър Парче и това подобие на Фред Астер, което очевидно очакваше аплодисменти, имаше пълното право да смята, че сънува кошмар.

— Някой да ме ощипе, сигурно сънувам.

Ръката й веднага изтръпна от болка.

— Ох! — Тя стисна засегнатия крайник и се втренчи в подобието на Фред Астер. Той не бе помръднал и на сантиметър, но Теса не се и съмняваше, че вината е негова. — Заболя ме!

Той сви рамене.

— Каза да те ощипя.

— Е, определено нямах предвид точно това!

— Ако не си го имала предвид, не е трябвало да го казваш.

— Едно от онези неща, които хората все повтарят. Като например „Стореното — сторено“ или „След дъжд — качулка“, или… — Тя присви очи. — „Луд като бясно куче.“ — Ръката й отново изтръпна. — Хей!

— Съжалявам. — Той я удостои с мила усмивка. — Без да искам.

— Обзалагам се. Кой си ти всъщност?

Той кръстоса ръце на гърдите си.

— Би трябвало да се обидя от това, че не можеш да ме познаеш.

— Познавам те добре. Ти прекъсна часа ми тази сутрин.

— Хайде, хайде, скъпа, това едва ли беше прекъсване. Само зададох един прост и уместен въпрос.

— Хубаво. Може би не беше прекъсване. — Тя вдигна обвинително пръст към него. — Но не трябваше да бъдеш там. Администрацията би трябвало да предупреждава за външни посетители. Такива са правилата. Това е част от колективния трудов договор.

Той повдигна безочливо вежди.

— Аз не съм част от никакъв колективен трудов договор. И единствените правила, на които се подчинявам — очите му заблестяха, — са моите собствени.

— Не ме интересува! — По дяволите, този мъж я дразнеше. От друга страна, раздразнението й бе изместило почти всичкия страх. — Единственото, което ме интересува, е отговорът на въпроса ми. Така че още един път — Фред, кой си ти?

Той въздъхна.

— Сигурна ли си, че не ме познаваш?

— Да.

— Съвсем?

— Да, да, да!

— Може би имам нужда от известна помощ в областта на пъблик рилейшънс — промърмори той.

— Може би… — Думите излизаха през стиснатите й зъби. — Може би имаш нужда да забравиш егото си за момент и просто да отговориш на проклетия въпрос!

— Теса — тихо каза той, — спомни си параклиса.

— Не ми пука за параклиса!

— Това е доста грубо от твоя страна.

— Грубо? — Тя се задави от възмущение. — Грубо?

— Ти го каза, скъпа. — Тонът му беше търпелив, сякаш говореше на малко дете.

— Не съм груба. Винаги съм била… любезна. Точно така. — Тя изпъна дребната си фигура и го изгледа високомерно. — Аз съм изключително любезна.

Той изсумтя.

— Не и днес.

— И чия е вината? Ти дори не проявяваш най-простата учтивост да се представиш. — Тя го изгледа триумфално.

— Съвсем права си, скъпа. Моите извинения. Много добре. Позволи ми да се представя. — Той направи елегантен поклон, изправи се и я погледна в очите. — Магьосник необикновен и съветник на крале, аз съм Мерлин.

Тя го гледа известно време, после изведнъж избухна в смях.

— О, да, така е, приятелю. А аз съм Гленда, добрата вещица на Севера. Хайде.

Очите му се присвиха, но гласът му беше благ.

— Не ми вярваш?

— Разбира се, че не ти вярвам. — В думите й звучеше убеденост, но в стомаха й се надигаше паника.

— Погледни книгата, Теса.

Тя не можа да устои на почти неприкритата му заповед. Погледът й падна върху книгата, която още беше в ръцете й. Тя сама се отвори на страницата, където беше рисунката на Мерлин. Теса сбърчи объркано вежди. Образът на стареца с бялата коса и конусовидна синя шапка бе изчезнал. Сега картината представляваше приятен възрастен мъж с прилежно оформена брадичка и сако с традиционна кройка. Книжката се изплъзна от пръстите й. Паниката й нарастваше.

— Много добре. — Полагаше огромни усилия гласът й да не трепери. — Хубав номер. Но всяко десетгодишно хлапе сигурно би могло да го направи.

— Така ли мислиш? — Веждите му отново арогантно подскочиха нагоре.

— Разбира се.

Тя вдигна брадичка, демонстрирайки увереност, каквато не изпитваше. Паниката в стомаха й се затягаше на възел и ледените пръсти на страха сграбчиха сърцето й.

— Наистина? Небеса, нямах представа, че съвременните деца са толкова надарени. Как мислиш — някое десетгодишно хлапе дали ще успее да направи и това?

Той вдигна ръце, после бавно ги отпусна. Движението беше плавно и хипнотизиращо. Теса гледаше как чертите му се променят толкова бавно, че почти изглеждаше естествено. Стоманеносивата брадичка стана по-бяла и се удължи. Сивата коса порасна, образува вълни — бели като сняг. Сакото се стопи в гладка, блестяща коприна, яркосиня, със златни звезди и планети, разпръснати по тъканта. Точно като във видеоклип.

Тя преглътна буцата, заседнала в гърлото й.

— Това е по-трудно.

— Наистина. — Очите му блестяха.

— Значи… ти си…

— Мерлин. На вашите услуги.

— Страхотно.

Ужасът, който я бе сграбчил преди, се върна толкова силен, че почти й спря дъха. Подобен ужас бе изпитвала единствено в кошмарите си. До днес. Какво ставаше тук? За какво бе всичко това? През ума й веднага премина единственият логичен отговор.

— Това е! Защо не се сетих по-рано? Какво облекчение.

— Кое е облекчение?

— Разбира се. Толкова е очевидно. — Думите й излизаха все по-бързо и по-бързо, пречеше им единствено страхът, че може, че е съвсем малко вероятно, да греши. — Аз спя. Заспала съм в библиотеката, загледана в тъпата книга. Това е просто сън. Гледай. — Тя пристъпи към стената и удари с ръка студената й, твърда и съвсем реална повърхност. — Добре, няма проблем. — Почти бе очаквала ръката й да мине през стената. — Може и да изглежда реално, но не е. — Погледна към Мерлин. Той все още си беше с костюма на герой от Дисниленд. — Ако затворя очи, ти ще си отидеш и аз ще се събудя. Ето. — Тя стисна здраво очи. — Едно, две, три… — Щеше да се събуди, когато стигне до десет. — Четири, пет, шест… — Дали вече не е изчезнал? — Седем, осем, девет… — Тя отвори рязко очи. — Десет.

Мерлин стоеше на съвсем същото място усмихнат.

— Проклятие — изстена тя. Мерлин отвори уста сякаш за да каже нещо. — Знам, знам, не е необходимо да го казваш. Това е параклис. Съжалявам. Но не е истински параклис, затова няма значение. Всичко е само в главата ми. — Тя огледа помещението. — Имам страхотно въображение между другото. Виж само всичко това. — Тя махна с ръка. — Стените, слънчевият лъч през прозореца, дори сър Парче ей там — всичко е съвсем автентично. Особено като се отчете, че дори не харесвам този период от историята.

— Отвратителен, претъпкан, мръсен, смърдящ период. Епидемии. Мисля, че такива бяха думите ти — каза Мерлин.

— Точно! Виждаш ли? Как щеше да ги знаеш, освен ако това не е сън?

— Или ако не съм Мерлин, магьосник необикновен и съветник на крале.

— Не, не, няма начин. Ти не си истински. Това е сън. — Тя поклати енергично глава. — А дори и да не е сън, ти пак не би могъл да си истински, защото Мерлин никога не е съществувал. Ти си плод на въображението ми. Внушителен плод…

— Благодаря.

— Но плод, въпреки всичко. Най-близкото до действителността беше представянето ти като Фред Астер…

— Научих го на всичко, което знаеше — промърмори плодът.

— Но дори и това не се брои, защото аз спя. Точка. Следователно… — Тя тръсна ръце, сякаш са мокри, нервен жест, останал още от детството й. Гласът й се извиси опасно високо: — Защо не мога да се събудя?

— Е, аз бих казал, че отговорът е очевиден.

— Ти си ужасно долен за някой, който не съществува — озъби сетя. — И какво искаш да кажеш с това „очевидно“? Не мисля… Мили Боже! — Тя се плесна по бузите. — Аз съм в кома, нали? Това обяснява защо всичко не е съвсем като сън. Но защо не си спомням нищо? Може би съм била блъсната от кола…

— В библиотеката? — прекъсна я кисело той.

— Човек никога не знае. Коли доста често се блъскат в сгради.

— Ти беше на третия етаж.

— Добре, де. Може да е било самолет. Може би се е разбил в сградата. Това би обяснило защо не си спомням нищо. — Започна да крачи напред-назад, заобикаляйки сър Парче, който въобще не помръдваше. С нейния късмет! Съзнанието й измисля мъж като този, а той е вцепенен като пън. — Значи… Някакъв самолет се е разбил в библиотеката и аз… О, не! — Тя се втренчи в Мерлин и очите й се изпълниха със сълзи. — Мъртва съм, нали? Мъртва съм и това е адът. Изпратили са ме да прекарам вечността в Средновековието с един страхотен мъж, замръзнал като буца лед, и с теб. — Очите й се разшириха. — Ако това е адът, то значи ти си…

— Съвсем сигурно не съм. — Гласът му прогърмя обидено. — Не ми харесва допускането ти. О, разбира се, не бях идеален през последните няколко хилядолетия, но съм повече от убеден, че няма да прекарам вечността на място, много по-топло от… да кажем… един хубав Карибски остров. Като се изключи това, ти не си мъртва.

— Слава Богу. — Тя въздъхна с облекчение и прокара пръсти през късата си, накъдрена коса. — Значи е кома. Може би съм паднала? Има логика. Паднала съм и съм си ударила главата в масата. Разбира се… голяма, тежка дъбова маса. Ударила съм си главата и сега съм в някоя болница. Лекарите се грижат за мен. Сигурно съм включена на системи и всички онези глупости. Но как така ще пострадам! След три седмици заминавам за Гърция. Ами ако не се събудя навреме? Ами ако въобще не се събудя? Ами ако… Ох! — Ръката й отново изтръпна от ощипване. — Защо го направи?

— Подозирах, че за предпочитане е да те зашлевя през лицето.

— Да, ако това са единствените възможни алтернативи.

Тя се втренчи в набедения магьосник, а той отвърна на погледа й с търпелива усмивка.

— Свърши ли?

— Не — сопна се тя и разтри ръката си. — Добре. Сега вече свърших.

— Отлично. Ако си успяла да овладееш емоционалния си изблик, имаме за какво да поговорим.

— Обикновено не избухвам така — промърмори Теса.

— Знам, скъпа. Трябва да си призная, че доста се изненадах.

— Изненадал си се? Господи! — Погледът й се впи в неговия. — Толкова съжалявам.

— И саркастична при това. Тц-тц. — Мерлин поклати глава и въздъхна.

Обзе я силно раздразнение. Човек би си помислил, че ако ще създава видения, толкова измислени, колкото Мерлин, магьосник необикновен и т.н., подсъзнанието й би се спряло на нещо по-малко дразнещо. Стисна зъби.

— Знам, че ще съжалявам за това, но защо си изненадан?

— Ти си възрастен човек, на двайсет и шест години, мисля.

— Двайсет и седем.

— Наистина? Хм. Приемам поправката. — Той отново повдигна вежди. — И все още неомъжвана?

Теса изстена вътрешно. Тонът на гласа му беше точно като този на майка й, когато се повдигнеше темата за брака. Майка й успяваше да повлияе дори на измишльотината на собственото й подсъзнание.

— Все още.

— Мисля още, че те смятах за сравнително интелигентна…

— Благодаря.

— Отчитайки пола ти и времето, в което живееш, разбира се.

— Разбира се. — Страхотно. Плодът на въображението й беше средновековен женомразец и сноб.

— Това обаче няма нищо общо с женомразието и снобизма, въпреки че — признавам си — епохата, в която живееш, не ми е любима.

— Не ми казвай, че можеш да четеш и мислите ми. — Тя се плесна по челото. — Разбира се, че можеш. Ти си в мислите ми.

Той я изгледа със съжаление.

— Скъпа моя млада жено, няма никакво съмнение, че ще е много по-лесно — и за двама ни, — ако просто приемеш истината.

— Истината?

Тя го гледа втренчено известно време. Ако не спеше или не беше в кома, а трябваше да си признае, че нищо в живота й не й се е струвало толкова реално, то тогава не беше съвсем сигурна, че иска да разбере истината. Но имаше ли избор? Пое си дълбоко дъх.

— Добре. Да видим тогава. Каква е истината?

— Съвсем проста. — Очите му заблестяха. — Извадих те от твоето време и те заведох в епоха, която сам си избрах.

— Извадил си ме от какво? — Тя затаи дъх.

— От времето.

— Времето?

— Времето.

— Времето. — Думата пулсираше в мозъка й.

— Мисля, че точно това казах.

— Пътувала съм през времето? — Сърцето й биеше лудо в гърдите.

— Точно така.

— Като в онзи филм, „Стар Трек“? Или като в романите на Хърбърт Уелс?

Мерлин сви рамене.

— Измислици.

— Измислици?

Рунтавите му вежди се сключиха.

— Доникъде няма да стигнем, ако непрекъснато повтаряш думите ми.

— Е, извинете ме, господин Магьосник — рязко каза тя. — Имам съвсем малък проблем с осмислянето на цялата тази работа.

— Много добре. Смея да кажа, че би трябвало да го очаквам. Винаги така става.

— Винаги? Колко често го правиш?

Той въздъхна нетърпеливо.

— Седни и се опитай да запазиш спокойствие, докато аз се опитвам да ти обясня.

Теса се огледа. Като се изключеха олтарът и цветните килими по стените, параклисът беше съвсем гол.

— И къде предлагаш да седна?

Плодът на въображението й трепна леко и пред нея се появи стол с бързината на лошо направен монтаж. Тя го изгледа снизходително.

— О, хайде. Сгъваем стол? Тъп стар метален сгъваем стол от Магьосника необикновен и съветник на крале? Сигурна съм, че можеш да се справиш и по-добре?

— Моля да ми простиш. Какво си мисля аз? — Очите му светеха присмехулно. — Така по-добре ли е?

Сгъваемият стол изчезна. На неговото място сега имаше нещо, което можеше да се нарече единствено трон. Стол, достоен за крал или император. Огромен, златен, с инкрустирани скъпоценни камъни, той почти изпълни малката стая. Теса ахна, после сподави кикота си.

— Мисля, че това е малко прекалено. Не можеш ли да направиш нещо средно?

Тронът изчезна, заменен от старо, но удобно на вид кресло.

— Хей, това е на баща ми. — Теса се ухили доволно и се отпусна в креслото. Погали нежно страничните облегалки. — Винаги съм обичала това кресло.

— Знам — каза лукаво плодът на въображението й.

— Не смей да се кичиш с лаври заради това. — Тя се облегна удобно. — Всичко е част от моето подсъзнание. Аз го измислям. Аз те измислих. И, оказва се, имам доста развинтено въображение. — Тя сложи ръце под главата си и се усмихна.

— Ако си готова…?

— Съвсем. — Ако трябваше да бъде прикована в тази кома или сън, или каквото и да беше, то поне беше редно да се чувства удобно. — Моля, продължавай.

Плодът на въображението й вдигна красноречиво поглед нагоре, сякаш молеше за божествена подкрепа, после погледна към нея. Погледът му би я накарал да се почувства неспокойна, ако, разбира се, той не беше нещо, което тя си е измислила.

— Както казах преди, извадих те от твоето време и те доведох…

— Удобно ли ти е да стоиш така? — изтърси внезапно тя. Не беше сигурна, че е готова да чуе това, което ще й каже.

— Съвсем удобно, благодаря. А сега, както възнамерявах да кажа…

— Сигурен ли си? Защото можеш да вземеш този стол. Или може би да извадиш друг?

Защо искаше да забави обяснението му? Ако беше толкова убедена, че това е плод на нараненото й съзнание, халюцинация или просто лош сън, тогава защо беше това нежелание да го изслуша?

— Много добре. — Един стол, подобен на нейния, цопна наблизо, като плодът на въображението й вече седеше в него. — А сега мога ли да продължа?

— Предполагам — каза тихо тя.

— Както се опитах да обясня по-рано, аз те извадих от твоето време и те доведох в моето.

— Добре.

Защо тези думи изпълваха сърцето й със страх? Защо искаше да покрие ушите си, да се свие в ъгъла на креслото и да се скрие от него и от целия му свят? Свят, който тя бе измислила. Свят, който се бе родил в най-отдалечените ъгълчета на съзнанието й. Свят, който просто не можеше да бъде реален.

Ами ако беше?

Той я гледаше така, сякаш знаеше какво си мисли. Но, разбира се, че ще знае какво си мисли. Той беше една от мислите й. И абсолютно нищо друго.

— Защо? — попита тя с внезапна решителност да се изправи пред тази илюзия или каквото и да беше. — Защо ме доведе тук?

— Значи… — думите му бяха бавни и премерени — си ми повярвала?

— Не ти вярвам. Не вярвам, че съществуваш. Всъщност не вярвам, че въобще някога си съществувал. — Скочи на крака. — Ако нещо от всичко това е истинско — а аз все още се съмнявам с цялото си сърце, — няма начин да си Мерлин, магьосник не-знам-си-какъв и съветник на не-знам-си-кой.

Той се облегна назад и я погледна разсеяно.

— О, и защо не?

— Защото никога не е имало Мерлин. Никога не е имало крал Артур. Никога не е имало Камелот. Няма никакви доказателства, нищо, което можеш да докоснеш или видиш. Цялата история е измислена. Мит. Легенда.

— Ами ако… — В ръката му се появи пиличка и той разсеяно започна да си пили ноктите. — Грешиш?

— Не греша — каза тя с повече убеденост, отколкото изпитваше.

— Ами ако е имало Мерлин…

— Нямало е. — Имало ли е!

— И крал Артур…

— Не е възможно. — Възможно ли беше!

— И всичко останало, което върви с твоята така наречена легенда? — Той протегна ръка и се загледа критично в ноктите си.

— Никога. — Може би!

— Нека предположим и че… — Погледът му срещна нейния. — Мерлин, който е доста добър в магиите и това, което вие наричате наука…

— Магьосник необикновен — прошепна тя.

— …е искал светът да повярва, че всичко това, което е създал и обичал с цялото си сърце и душа, не е нищо повече от една приказка. Разказ. Мит. Легенда. И е използвал магията си, за да накара света да повярва в това?

Погледът му оковаваше нейния, а въпросът й беше съвсем тих в тишината на параклиса.

— Защо?

— За да го спася от хулите на историята. За да запазя онова, което за един кратък период от време беше най-доброто, което може да предложи един човек. Не от науката си или познанията си, а от самия себе си. Неговата лоялност, неговата храброст, неговата чест. — Погледът му пареше нейния с огън, който проникваше в нея и изгаряше душата й. — Не трая дълго. Природата на хората от плът и кръв бе обрекла предварително всичко на провал. Но за малко той беше един изключителен човек и никога не постигна същото съвършенство.

— Звучи надуто. — Гласът й бе станал писклив от страх и нарастващата увереност за това, което вече подозираше: не беше сън, не беше кома, не беше халюцинация, не беше измислица. — Е… Какво общо има всичко това с мен?

— С теб? С теб!

Мерлин се изправи като ангел на отмъщението и сърцето й падна в петите. Тя потисна импулса да се свие и се насили да не помръдне, да задържи раменете си изпънати, главата — високо вдигната. И се молеше коленете да не й изневерят. Той вдигна дългия си показалец към нея и тя не би се изненадала, ако видеше от него да излизат пламъци.

— Ти не вярваш.

— Е… кой вярва? — Изплаши се от глупавите си думи. Това едва ли беше подходящият начин да успокоиш ядосан магьосник.

— Но останалите не се разхождат насам-натам, проповядвайки липсата си на вяра, съмненията си, скептицизма си… които отиват далеч извън стените на университета и — бих добавил — в класни стаи, пълни с млади, невинни умове.

— Чакай, задръж малко, приятел. — Негодуванието измести страха. — Млади, невинни умове? Аз преподавам в университет. Най-младите ми студенти са вече мъже и едва ли бих използвала за някого от тях определението „невинен“.

— Ти окуражаваш скептицизма им!

Тя се втренчи във възмутения магьосник.

— А не си ли искал точно това? Току-що каза, че си обгърнал Артур и компанията му с магията си, за да попречиш на хората да ги видят в истинската им светлина. Да попречиш на хората да ги съдят така, както се съдят истинските хора от историята и от времето. Не мога да разбера какъв ти е проблемът. Правя точно това, което искаш.

Мерлин изтупа въображаема прашинка от рамото си.

— Промених мнението си.

— Променил си мнението си? Какво искаш да кажеш?

Мерлин сви рамене.

— Не съм безгрешен. Аз съм просто човек.

— За малко да ме заблудиш.

— Е, „човек“ може би не е съвсем точно казано. Както и да е. Исках да кажа, че с минаването на столетията все повече и повече се дразня, когато моите постижения и постиженията на Артур и другите все повече и повече се възприемат единствено като детски приказки за лека нощ.

— Това ли било? За това ли е всичко? — Заля я вълна от облекчение. — Не се коси, приятелю. Изгарям от желание да променя отношението си към малкия ти свят. Всъщност дори ще казвам на студентите — лично, — че вярвам в Мерлин и Артур и всичко останало. Фасулска работа. Сега, когато се разбрахме по този въпрос — тя кимна доволно, — защо просто не затворя очи, за да можеш да ме върнеш вкъщи? В библиотеката, в болницата, където и да е. По твой избор. За мен няма значение. — Тя стисна здраво очи. — Готова съм.

Нищо не се случи.

— Хайде. Давай.

Пак нищо.

Тя въздъхна и отвори очи.

— Да не би да трябва да си ударя задника в тавана и да кажа, че няма по-хубаво място от дома, или какво?

Мерлин се подсмихна.

— Е, това вече беше приказка.

— О, разбирам. Не вярвай в Оз, но вярвай в Камелот. Така ли става? — Тя сложи ръце на хълбоците си. — Няма да ме върнеш вкъщи, така ли?

— Страхувам се, че не. Поне не още.

— И защо? Вече ме убеди поне във възможността за съществуването на всичко това. — Тя махна нетърпеливо с ръка към параклиса. — Независимо дали е истинско или не, признавам, че съм готова да преосмисля позицията си. В такъв случай… защо да не мога да си тръгна?

— Най-вече заради него. — Мерлин кимна към рицаря.

— Него? Та той дори не изглежда жив. — Теса пристъпи към неподвижната фигура и я разгледа по-отблизо. — Виждаш ли, той не диша.

— О, диша, и още как. Просто ти не го виждаш.

Тя се поколеба за миг, после сложи ръка на гърба му, точно под широките рамене.

— Не, определено не диша. Не усещам никакво движение.

— Не го усещаш, защото още не сме на същото ниво на съществуване, на което е той. — Челото му се сбърчи замислено. — Може би не съм обяснил всичко толкова обстойно, колкото трябваше.

— Така ли мислите, господин Магьосник?

Без да й обръща внимание, той продължи:

— Ние се намираме — аз и ти — между миговете. Съществуваме в пространството между последното му вдишване и следващото.

— Не разбирам. — Тя сви вежди, опитвайки се да схване това така наречено обяснение. — Да не искаш да кажеш, че ние се движим на бързи обороти, а той е изключен?

— Аз не бих го казал така, но предполагам, че описанието ти е доста подходящо. — Мерлин сви рамене. — Много зависи от гледната точка. Времето е относително, скъпа моя. Вашият Алберт Айнщайн го е разбрал.

— Имаш предвид теорията за относителността и целостта на времето и пространството?

— О, впечатлен съм. — В погледа му проблесна закачлива искрица. — Бих си помислил, че теориите на Айнщайн също са митове за теб. В крайна сметка, и те не могат да се докоснат и да се видят.

— Може би не, но Айнщайн е бил истински. — Тя се усмихна лукаво. — А ти не си.

— Аз го научих на всичко, което знаеше — промърмори тихо Мерлин.

Теса изохка.

— Предавам се, но ще продължа да играя. Добре. Ние се намираме между моментите. Аз съм тук, в прекрасния свят на крал Артур и рицарите на кръглата маса. — Тя повдигна въпросително вежди. — Всъщност не си го казал направо и това е просто допускане от моя страна, но се намираме в Камелот, нали?

— Много добре. Вярата ми в интелигентността ти не е била напразна.

— Хиляди благодарности. И аз съм тук преди всичко защото ти е писнало историята да се отнася с теб точно така, както си искал да се отнася — като към легенда. Така ли е?

— Казано по този начин, изглежда доста капризно от моя страна — отвърна замислено Мерлин.

— А не е ли? — Не можа да скрие доволната си усмивка. — А втората причина явно е свързана с него. — Тя махна към сър Парче. — И кой е той всъщност? Артур? Ланселот?

— Мили Боже, не, той е прекалено млад, за да е кралят или сър Ланселот. Това, скъпа моя, е Галахад.

— Галахад?

— Синът на Ланселот.

— Знам. — Тя заобиколи коленичилия рицар. — Той е един от рицарите, открили свещения Граал. В зависимост от това, коя версия на легендата разглеждаш, Галахад и, мисля, Пърсивал и Борс са били единствените, успели в търсенето.

— С облекчение забелязвам, че въпреки недоверието ти си доста добре информирана.

— Направила съм си домашното.

Теса разгледа неподвижния воин. И отблизо изглеждаше толкова добре, колкото на илюстрацията, но не чак толкова идеален. Мънички бръчици излизаха от ъглите на очите му и Теса се зачуди дали са се образували от отблясъка на меча му, или са резултат от смях — силен и неудържим. Брадичката му не беше просто предизвикателна, но и решителна, подхождаща на мъж — строг и непреклонен, — който се държи с арогантността, породена от самоувереност. И се оказа права за очите му. Бяха сини, толкова дълбоки и тъмни, че тя веднага се сети за…

— Кадифе? Сапфири? Морето? — попита Мерлин.

— Не — отвърна разсеяно Теса. — Мислех си по-скоро за онзи тъмен, синьо-черен оттенък на небето точно преди започването на бу… — Тя се втренчи във вълшебника. — Няма ли да престанеш?

Очите му се разшириха невинно.

— С кое?

— Да четеш мислите ми.

Той се ухили.

— Не беше необходимо да чета мислите ти. Само един глупак не би разбрал какви са мислите ти за… — Той се покашля. — Сър Парче.

Лицето й пламна.

— Ако нямаш нищо против, нека това си остане между нас. Не бих искала да го притеснявам.

— Нито себе си.

— Нито мен.

— Въпреки че, смея да кажа, Галахад не би се изненадал от тази титла. Когато разбере значението й, разбира се. — Мерлин се усмихна. — Дамите от двора го удостояват с голямо внимание.

— Обзалагам се. — Тя въздъхна дълбоко и погледна Мерлин в очите. — И какво трябва да направя аз? Във връзка с него, имам предвид.

— Ти знаеш, че неговата съдба е да открие Граал. Това, което не знаеш, е, че не може да успее в търсенето си сам, без чужда помощ.

Теса се взираше в черните очи на Мерлин.

— Шегуваш се.

— Обичам хубавата шега, но не, скъпа моя, не се шегувам.

— Чакай малко. — Теса разтърси глава. — Няма да търся никакъв Граал. Определено. Единственото място, където отивам, е у дома. А после отивам в Гърция. Това е. Няма да ходя на никакво пътешествие в Средновековието, пък било то и с мъж, изглеждащ толкова добре, колкото този тук. Сигурна съм, че има дузини сладки малки средновековни дамички, обикалящи из Камелот, които с огромно удоволствие ще прекарат известно време с Галахад в търсене на чашата на Исус. — Тя скръсти ръце на гърдите си. — Накарай някоя от тях да прави компания на твоя рицар в блестящи доспехи. Аз не проявявам интерес към Артуровата версия на „Мисията невъзможна“.

— За да открие Граал, той има нужда от това, което само ти можеш да му дадеш.

Гласът на Мерлин беше благ, но очите му не оставяха никакво съмнение, че Теса просто няма избор.

— И какво е то? — внимателно попита тя.

— Ти самата трябва да го определиш.

— Гатанка? — Тя изпъшка. — Започваш всичко това с гатанка? Мразя гатанките.

— Научи се да ги харесваш. — Той се усмихна. — Предполагам, че ще се натъкнеш на доста от тях по време на това търсене.

— Какво искаш да кажеш с това „предполагам“? — Очите й се присвиха.

— Времето, точно както живота, не е абсолютна величина. — Той сви рамене. — С всяко завъртане на колелото изходът може да се промени. Не мога да кажа със сигурност, че всичко ще свърши така, както преди. Както ти и аз очакваме.

— Какво мога да очаквам? — бавно каза тя. — Искам да кажа, ако го направя, ако помогна на този човек, какво ще се случи след това? Ще ме изпратиш ли вкъщи?

Мерлин кимна.

— Такъв беше първоначалният ми план.

Теса погледна към замръзналата фигура. Ако всичко това не беше истинско — а тя все още упорито се уповаваше на бързо избледняващата надежда, че това е просто творение на свръхактивно въображение, — в такъв случай не губеше нищо, ако се присъедини към Галахад. А ако беше истинско, присъединяването към сър Парче беше единственото очевидно нещо, което можеше да направи, за да накара Мерлин да я върне там, откъдето я беше взел.

— Изглежда така, сякаш нямам кой знае какъв избор, а?

Мерлин се намръщи разочаровано.

— Аз не бих го казал точно по този начин. Параклисът, забрави ли? Така или иначе, преценката ти на положението е точна.

— Страхотно. — Тя въздъхна примирително, обърна гръб на Галахад и се изправи пред Мерлин. — Ще го направя, но само при условие, че обещаеш да ме върнеш точно там, където ме намери, когато това глупаво търсене приключи.

— Обещавам. Да умра, ако не го направя.

— Много мило. — Теса изсумтя. — Бях останала със смътното впечатление, че ти живееш вечно.

— Така е.

Веждите й подскочиха нагоре.

— В такъв случай клетвата ти е относително безсмислена.

— Относително. — Той се ухили и тъмните му очи заблестяха. — Всичко е относително, скъпа моя.

— Ти наистина не играеш честно. Държиш всички… Хей!

Тя все още виждаше очите на Мерлин, но останалото сякаш започна да избледнява. Теса виждаше стената на параклиса през него. Явно свикваше с неочакваното. Предишната й паника сега беше просто леко безпокойство от това, че говори на един почти невидим магьосник.

— Това започва да ме дразни. Какво правиш пък сега?

— Имам да се погрижа за някои дреболии. — Едва ли беше останало нещо повече от присмехулния тон и блясъка на очите.

— Хей, не ме изоставяй! — Тя изкрещя, сякаш невидим беше синоним на глух: — Какво да правя с него? — Теса махна нетърпеливо към фигурата пред себе си.

— Сигурен съм, че вие двамата ще се оправите без проблеми.

— Без проблеми? — извика тя, но беше прекалено късно.

Намираше се в един параклис в епоха, която ненавиждаше, пъхната в легенда, в която не вярваше, от магьосник, който не съществуваше. Сама. Нима животът можеше да е по-хубав?

— Майко Божия! Що за демон е това!

Тя трепна при звука на силния, заповеднически глас и разбра, без да се обръща, чий е той.

Проклятие, мразеше Средновековието.