Вярвай

Глава 11

— Това явно е най-тъпото нещо, в което някога съм се забърквала — промърмори на себе си Теса.

Бутна дървената врата и излезе на двора, заобикалящ замъка. Животът беше наистина много сложен, когато не знаеш основни неща, като например кога и къде се намираш. Така или иначе, Галахад бе казал, че ще се срещнат тук. Тъкмо бе започнало да се развиделява, а това не беше любимата й част от деня в която и да било епоха, макар че всъщност нямаше никакво значение — не бе мигнала цяла нощ. Какво я бе прихванало, когато се съгласи — не — поиска Галахад да изпита смелостта й? Почти си заслужаваше това, което й е измислил.

Въпреки ранния час мястото беше доста оживено. Теса бързо бе разбрала, че замъкът е независима, самозадоволяваща се общност, в която всеки жител играе някаква роля. Би могла да направи сериозно социологическо изследване на тази тема, когато се прибере вкъщи. Ако живееше достатъчно дълго.

— Мерлин — прошепна тя с всичката настойчивост, която можа да събере.

Ако изкрещеше, щеше да се почувства много по-добре, но последното нещо, от което имаше нужда сега, бе още внимание върху себе си. Вече бе станала основна тема за разговори в двора. Разбира се, би могла да крещи колкото си иска и пак да не получи отговор. Мистър Вълшебник очевидно я бе оставил сама — да потъне или да изплува — и да му осигури малко забавление.

Тя се разхождаше из двора, обръщайки внимание на подробностите от ежедневието. Съхраняваше ги в паметта си за бъдещо ползване. Това беше стар трик и точно сега й служеше добре, защото отвличаше вниманието й от предстоящия тест и търсенето на Граал, което щеше да го последва. Беше доста изненадана, когато осъзна колко много всъщност знае за Средновековието. Е, не беше експерт, но въпреки че като цяло въобще не харесваше епохата, бе научила доста неща с течение на годините. Но ако бе обръщала повече внимание… Кой да знае, че някой ден всичките тези знания щяха да й потрябват?

Само дрехите биха могли да й помогнат да определи кое време е, ако въобще бе учила за костюмите. Разбира се, някъде бе чела, че ризницата от халки предшества доспехите, но нямаше никаква представа за точното време. Освен това все още не беше виждала нито Галахад, нито някой друг в бойно облекло. Всички мъже, които видя, бяха облечени в туники и тесни панталони, или по-скоро — гащи. Що се отнася до жените, роклите бяха прости, дълги и свободни и всъщност доста приятни. С изключение на грозните цветове, които май бяха изключително запазени за нейните дрехи.

Оглеждаше нарастващата тълпа за Галахад. Дали закъсняваше, или наистина щеше да й се размине? Да не би Мерлин в крайна сметка да й бе помогнал? Въздъхна. Вероятно не. Това щеше да му развали удоволствието. Този садист! Би заложила самия Граал, че Мерлин в момента се забавлява изключително.

Теса разгледа пъстрата картина. Къде точно в записаната история се вместваше всичко това? И как, за Бога, бе успял Мерлин да го скрие толкова добре? Би трябвало спомените на тези, живели тук, да са се предавали от баща на син, от майка на дъщеря, докато… Теса се усмихна кисело. А нима легендите не започваха така? И малко подбрана магия, използвана стратегически, за да изтрие някои следи от физическо присъствие тук, да промени някой прекалено точен разказ, да изтрие спомените на някого или на цяло семейство и Артур и Камелот щяха да се превърнат в приказка. Трябваше да си признае — Мерлин бе свършил добра работа.

И все пак нямаше да е зле да разбере коя дата е. За да задоволи собственото си любопитство, ако не друго. И въпреки това нима датата имаше някакво значение? Какво бяха няколко години, дори няколко столетия, сравнени с великото й приключение?

Приключение? Заобиколи с повдигнати поли купчина тор и сбърчи нос. Точно тази дума бе използвал Мерлин. Какво бе казал? Нещо в смисъл, че това е приключението на живота й? Не, беше казал, че й предстои забележително приключение. А тя бе смятала пътуването си до Гърция за приключението на живота си. Каква смешка! И най-странната ваканция не можеше да се сравни с търсенето на свещения Граал заедно с митичен герой. Начинание, което — меко казано — изглеждаше ужасяващо.

Но защо тогава сърцето й тръпнеше в очакване?

Тя спря, без да обръща внимание на любопитните, спокойни или раздразнени погледи на онези, принудени да я заобиколят. Кога страхът се бе превърнал във въодушевление? Колебанието — в нетърпение? Резервираността й — в безкрайна необходимост да започне? Тя изпъшка наум. Бог да й е на помощ, тя желаеше това така наречено приключение. Това търсене. Това пътуване в неизвестността заедно с един мъж, който вече бе докоснал сърцето й.

А ако сърцето й бъде наранено? И не беше ли това една от опасностите и предизвикателствата, за които я бе предупредил Мерлин? Когато въпросът се сведе до това, нима цената не беше прекалено висока за едно такова приключение? Може би не, но би предпочела да избегне точно този риск.

Устните й се разтегнаха в усмивка. Нека Галахад я подложи на изпитанието си. Адреналинът пулсираше в тялото й. Тя не беше една от онези типични за него дами в затруднение и не беше някаква си жена. Тя беше съвременна жена и знаеше, че жената може да направи почти всичко, което може един мъж. Не че някога бе опитвала лично, но… какво от това? Животът й досега беше сравнително спокоен, нормален. Може би сега бе дошъл и нейният ред.

В главата й зазвуча припевът на песента „Аз съм жена“. Беше готова. Не, беше повече от готова. Готова за предизвикателства, изпитания и каквото там я очакваше. И повече от готова за него.

— Бих дал кралски откуп, за да науча мислите ти, милейди. — Гласът на Галахад беше съвсем близо до ухото й.

Тя се обърна рязко. Той й се ухили така, че дъхът й спря. Тя погледна тъмносините му очи, блестящи в ранното утро, пълните устни и се учуди как въобще е успяла някога да му устои. И защо го е направила.

Тя се засмя.

— Добро утро. Хубав ден, нали?

Той отвърна на усмивката й.

— Необичайно приятен. Като настроението ти.

— Държах се доста долно… ъ-ъ… неприятно, откакто дойдох тук, и се извинявам за това. — Тя вдигна глава и погледите им се срещнаха в един начин за флиртуване, който не бе използвала от години. Съдейки по изражението му, смесица от изненада и удоволствие, не можа да си спомни защо въобще се бе отказала от него. — Мислиш ли, че можем да започваме?

Галахад се покашля. Очевидно го бе хванала неподготвен. Хубаво. Без съмнение, той я превъзхождаше във физическо отношение, но пък тя щеше да използва всяко оръжие, което можеше, за да посрещне и победи всичко, което й се изпречи на пътя. Включително Галахад. А според нея, флиртът беше просто още едно оръжие.

Той се поклони ниско, изискано.

— Наистина, милейди Теса, на вашите услуги съм.

— Страхотно.

Тя се усмихна лъчезарно, хвана го под ръка и тръгнаха. Не беше сигурна накъде, а и Галахад сякаш не се интересуваше от посоката. Просто я гледаше очарован, сякаш беше някой нов животински вид, който току-що е открил.

— Интересна песен. Преди не съм я чувал.

— Каква песен?

— Тази, която си тананикаш.

— О, тази ли? — Не се бе усетила, че си тананика. — Това е нещо като химн.

— Наистина. Звучи странно.

— Обзалагам се, че никога няма да чуеш нещо подобно. — Не и ако не живееш в продължение на векове. — Е, готов ли си за изпитанието ми?

— Изпитанието ти? — Той поклати глава, сякаш за да се отърси от някаква мисъл. Сбърчи чело. — Теса, не е необходимо да те подлагам на изпитание. Желанието ти да се подложиш на някакво премеждие, за което дори не знаеш какво е, вече е достатъчно изпитание. — Той се усмихна. — Убеден съм, че смелостта ти е безспорна, и се признавам за победен.

— Това ми харесва. — Тя стисна ръката му. — Трябва да призная, че е наистина изкусително, но смятам, че приказките ти имат нещо общо с честта, нали? Да спазиш обещанието си, нали?

— Да, но…

— Никакво „но“. Дадох ти дума и това е всичко. Е… — Тя го погледна с увереност, която току-що бе открила у себе си. — Какво си намислил?

На него сякаш му стана много неудобно.

— Хайде, изплюй камъчето.

Той заговори съвсем бавно:

— След като размислих, прецених, че изпитанието, което ти бях подготвил, не е честно.

Тя се засмя.

— Какво искаш да кажеш?

Той въздъхна тежко.

— Бе предназначено по-скоро да те изплаши, отколкото да докаже смелостта ти.

— Да ме изплаши? — Какво ли беше измислил? След всичко, което преживя напоследък, беше необходимо нещо наистина сериозно, за да я изплаши. — Ще се справя. Нали няма да ме убие?

— Не. — Той се намръщи, поколеба се, сякаш го обмисляше. — Има малка вероятност, но… — Отново поклати глава — Не.

— Радвам се, че си толкова уверен.

— Беше предвидено да изпита и доверието ти, освен смелостта.

— Доверието? — Май рефренът на „Аз съм жена“ започна да отива на заден план.

Той я поведе към външните порти. На стената бяха облегнати лък и колчан със стрели, както и пътна чанта. Той метна колчана през рамо и взе лъка и чантата. Стрелба с лък? Поне това беше нещо, с което можеше да се справи. Вероятно. Може би зависеше от това, което се намира в чантата.

— Закле се, че би ми доверила живота си.

— Разбира се. Защо да не ти го доверя? — Дали и той чува, че гласът й е отслабнал, или просто кръвта, която бучеше в ушите й, заглушаваше звука му? И къде изчезна проклетата песен?

— Да. — Той я изгледа с възхищение. — Впечатлен съм, Теса Сейнт Джеймс. Не е лесно да повериш живота си на човек, който в много отношения ти е непознат. Ти си наистина жена с изключителна смелост и вяра.

— Отново тази дума — промърмори тя. Преминаха през портите и дългите му крачки я поведоха към една ливада, обградена от дървета. Наложи й се почти да тича, за да не изостава. Къде я водеше? Вероятно на някое място, където лесно можеше да се освободи от тялото й.

Смешно. Тя се взираше в широкия му гръб и се бореше със страха, който стискаше гърлото й. Наистина му се доверяваше, повече или по-малко. Не, че инстинктите й винаги бяха правилни, когато се отнасяше до мъже. Не беше това. Но като се изключат арогантността и мъжкият шовинизъм, които би трябвало да очаква, така или иначе, той съвсем отговаряше на легендата. И Ориана й бе казала, че е добър човек. От друга страна, между мита и действителността съществуваха доста големи несъответствия.

Най-малко за това, че според няколко от версиите на легендата Галахад беше известен като „рицаря-девственик“.

— Какво е това? — Тя се втренчи в предмета, който той извади от чантата и й подаде.

— Зелка. Не си ли виждала зелка?

— Малко е дребничка, а? — Тя я взе.

— Точно такава ни трябва.

Като се имаха предвид лъкът и стрелите, както и това, че спряха при единственото дърво между замъка и гората, чиято кора бе обсипана с белези, Теса просто бе убедена, че едва ли са дошли тук на пикник.

— И какво точно ще правим?

— Това е изпитанието. — Той вдигна лъка и дръпна тетивата. — Изпитание за смелост, доверие и умение.

— Не ми звучи зле. — Всъщност й звучеше доста добре. В, вече можеше да си поеме въздух. Не че беше велика в стрелбата с лък, но поне знаеше с кой край на стрелата трябва да се прицели. — Ще се опитам. В училище малко се занимавах със стрелба.

— Добрите сестри — каза разсеяно той, като продължаваше да опъва тетивата.

— Да. Сестра Абигейл си беше истински атлет.

Той я погледна.

— Спорт? Игри? Тичане, скачане, такива неща? Странни занимания за монахиня — промърмори той, изваждайки една стрела от колчана.

Тя се облегна на дървото.

— Не и там, откъдето идвам. Такива като сестра Абигейл има във всяко католическо девическо училище.

Той я погледна и тя се засмя.

— Наистина, сестра Абигейл беше страхотна. Говореше се, че преди да стане монахиня, е била избрана за олимпийския отбор по гребане, но не успяла. Някакъв проблем с хромозомите…

Галахад не я попита какво означава това. Явно въобще не я слушаше.

— Е, как е футболният отбор на Камелот? Казват се „Рицари“ нали? Чух, че са изгубили последния мач с „Викингите“.

— Какво? — Той вдигна глава, сбърчил чело.

— Нищо. — Тя се усмихна сладко.

Галахад присви очи, но отново върна вниманието си към стрелата. Бедният човечец. Дали бе разбрал и половината от това, което му каза?

Той кимна на себе си, после отново я погледна.

— Готова ли си, милейди?

— Разбира се.

Самоувереността й бе поизчезнала, но вече се възвръщаше. Нямаше никакво значение, как ще стреля, той вече й бе казал, че изпитанието е само фиктивно, че важно е единствено това, че е готова да го направи.

— Кой е пръв?

Галахад прокара ръка по кората на дървото и пръстите му се спряха на едно място някъде на височината на брадичката й.

— Дръж зелката тук, над тази рязка.

— Добре.

Разбира се. Той възнамеряваше да прикрепи зелката към кората на дъба, за да я използват като мишена. Доста малка мишена, но… какво толкова? Може би пък щяха да се позабавляват.

— Дръж я така. — Той сложи ръката й. — Отлично. — Взе лъка. — А сега, не мърдай.

Той се обърна и тръгна.

— Къде отиваш?

— Не мога да стрелям от толкова близо — отговори през рамо.

— Но как ще задържиш зелката върху дървото? — извика тя.

— Ти ще я държиш. — Продължи да върви.

Какво каза?

— Какво ще правя?

— Ще я държиш. Дръж зелката — извика той.

— Какво ще…? Какво! — Пусна зелката и скри ръце зад гърба си. — Няма!

Той спря. Раменете му се повдигнаха и спуснаха бързо. Дали въздишаше с досада? Или се смееше? Завъртя се на пета и тръгна обратно към нея.

Тя погледна към зелката на земята. Беше много малка. Преглътна. Къде отиде безстрашието, което допреди малко изпитваше? Явно бе изчезнало.

— Нека се изясним. Предполага се, че трябва да стоя пред това дърво. — Тя удари кората. — Пред това малко дръвче.

— Това е млад бук. — Погледът му се плъзна нагоре към короната, изпълнен с обич. — Когато бях момче, заедно с приятелите ми го използвахме за упражнения. Мислехме, че е пораснал тук само заради нас.

— Не е кой знае каква мишена. Човек може да обхване стеблото с длани.

— Да. Това е предизвикателство.

— Значи аз трябва да стоя тук, до твоята предизвикателна мишена, държейки някакво подобие на зеленчук в ръка, и да чакам да изстреляш стрела към мен?

— Няма да стрелям към теб. — Той се намръщи. — Ще стрелям в зелката.

— Зелката в ръката ми.

— Точно така.

— Мисля, че трябва да поговорим за това.

— Едва ли има какво да се каже. Ти поиска да те подложа на изпитание. Освен това преди малко ти настоя, че е въпрос на чест да го направиш, въпреки че аз бях готов да се откажа от изпитанието. — По устните му пробяга лукава усмивка. — Не бих могъл да забравя подобно нещо. Съжаляваш ли за думите си?

— Да съжалявам за думите си? — повтори бавно тя. — Не, не съвсем. Но правил ли си подобно нещо преди?

Той избухна в смях.

— Когато бяхме момчета, това беше любимата ни игра за доказване на умения и смелост.

— А по-късно?

Той изсумтя презрително.

— Това е занимание за деца, Теса.

— Само от любопитство ми се ще да попитам колко хора се разхождат из Камелот с една ръка?

Той я гледа известно време, после изведнъж се ухили.

— Забавна си, милейди. Никой не е изгубил ръка тук. — Той се приведе към нея, в очите му блестеше закачливо пламъче. — Но много са пожертвали един-два пръста.

— Чудесно.

Едва ли имаше голям избор. Можеше да се откаже и да му позволи да се отнася с нея като с човек второ качество през цялото време, което щяха да прекарат заедно, или да стисне зъби, да се помоли и да държи зелката.

— Е?

Тя се взря в бездънните му сини очи, без да обръща внимание на смеха в тях. По дяволите, тя наистина му вярваше. Наистина му имаше доверие.

— Да го направим — продума тихо.

Усмивката му стана по-широка, той хвана ръката й и я поднесе към устните си.

— Ще е жалко да загубим дори и един от тези прекрасни пръсти. — Кимна, обърна се и тръгна, поглеждайки през рамо. — Вяра, Теса, това е единственото, което ти е необходимо.

— Точно така. Хей! Добър ли си в това?

Той се засмя, сякаш въпросът беше прекалено смешен, за да му отговаря.

— Аз съм рицар.

— Много по-добре се почувствах! Уцелвал ли си някого в такава игра?

— Никой, който да не е помръднал.

— Страхотно.

Теса се наведе и взе зелката. Стори й се още по-малка отпреди. Погледна към Галахад. Доста се бе отдалечил. Нима възнамеряваше да стреля от такова голямо разстояние?

Очевидно. Най-после той спря, обърна се и вдигна една стрела.

Теса си пое дълбоко дъх, сложи зелката върху дланта си и вдигна ръка към дървото. Дали дървото се движеше, или тя трепереше? Страхувала ли се е някога толкова много? Само ако помръднеше и… край. Но пък дори да изгубеше някой пръст, пак щяха да й останат девет. Или осем.

Той вдигна лъка и се прицели. Сърцето й биеше лудо в гърдите. Ако наистина беше смела, щеше да гледа как стрелата лети към нея. Кого се опитваше да заблуди? Стисна силно очи и започна да се моли. „Мили Боже, ако ме измъкнеш невредима от това, отсега нататък ще ходя на църква всяка неделя“ Защо не? Вярата й беше малка, но не никаква. И преди бе обещавала подобни неща, обикновено в напечени ситуации. „Този път наистина ще го направя.“

В далечината се чу свистене. Помощ! Стрелата се заби в дъба. Дървото се разтресе. Теса отвори очи и дръпна ръката си.

Зелката, тази съвсем мъничка зелка, беше прикована към дървото. Теса се опули, поемайки си дълбоко въздух.

С периферното си зрение видя, че Галахад тръгва към нея, но не можеше да откъсне поглед от зелката. Стрелата трептеше, забита почти в центъра й. Коленете й отказаха и тя се строполи на земята. Смелостта явно изсмукваше силите. Галахад беше добър. Много добър. Очевидно истинска опасност за нея не съществуваше, стига да държеше ръката си неподвижно. Стига да притежаваше достатъчно кураж, за да му вярва. И вяра. И все пак, бе я изплашил неимоверно.

— Теса! — Той коленичи до нея, разтревоженият му поглед обхождаше лицето му. — Добре ли си? Когато падна, се уплаших… — Погледна към зелката. — Но не съм те улучил.

— Не, улучи зелката. Съвсем точно. — Тя махна косата от лицето си с трепереща ръка. — Защо не ми каза колко добър стрелец си?

— Казах ти, че съм рицар. Освен това не е ли необходима по-голяма смелост, за да се изправиш пред някого, чиито способности не познаваш? Не е ли необходима повече вяра? — Той се изправи и протегна ръка.

— Да не говорим за страха — промърмори тя и хвана ръката му. — Доверието е важно, нали така?

Той й помогна да се изправи.

— Точно така. Ти ми се довери, а аз на свой ред повярвах в смелостта ти.

Галахад хвана стрелата и я извади от дървото. Двете части на зелката паднаха на земята.

— Значи вярата е и в двете посоки?

— Определено.

— В такъв случай… — Тя взе лъка му и опъна тетивата. Дали той можеше да го приеме така, както тя бе готова да му го сервира? — Твой ред е.

— Мой ред? — По лицето му пробяга объркване.

— Твой ред да… хм… да държиш зелката.

— Не мисля. — В гласа му звучеше високомерие.

— Защо?

— Не знам какви са уменията ти.

— И аз не знаех колко си добър, когато го направих.

— Но аз съм рицар.

— А мен ме обучаваше сестра Абигейл. Доверие, Големи човече, забрави ли? Ти сам го каза — аз едва те познавам. Това „Аз съм рицар“ може и да е доста показателно тук, но там, откъдето идвам, то не означава нищо. Ти не направи нищо, за да намалиш страха ми. Сляпо доверие, вяра, това поиска от мен. — Тя се наведе и вдигна по-малкото парче от зелката. — А сега е мой ред да ги поискам от теб.

— Не аз те помолих за изпитание. Не е необходимо да доказвам колко струвам. — Кръстоса ръце на гърдите си и се втренчи в нея. — Аз съм рицар.

— Можеш да го казваш колкото си искаш, но нека ти кажа едно-две неща. — Тя подпря лъка на дървото и внимателно си избра стрела, имитирайки по-раншните му действия. Криеше усмивката си. Човекът наистина беше нервен. — Бях скаут, член съм на няколко учителски сдружения и съм естествена блондинка. Нищо от това не ти дава и най-малката представа за умението ми да боравя с това чудо. — Тя го почука с върха на стрелата по гърдите. — Ако ще работим заедно, не трябва ли и аз да ти имам доверие толкова, колкото и ти на мен?

— Но аз съм мъж!

— Извинявай. — Тя поклати глава. — Това също не е достатъчна гаранция.

— Никой никога не си е позволявал да се съмнява в смелостта ми…

— Аз не се съмнявам в смелостта ти. Просто искам да имаш такова доверие в мен, каквото ти очакваш аз да имам в теб. Какво ще кажеш? — Тя се усмихна невинно. — О, да, необходимо е много по-голямо доверие, за да се изправиш срещу някого, чиито умения не познаваш.

Челото му се сбърчи.

— След като хвърляш собствените ми думи в лицето ми, явно нямам избор — ще се подчиня на желанието ти.

— Така си и помислих. — Тя му подаде половинката от зелката. — Все пак, като се има предвид какъв смел рицар си, мисля, че няма да е зле да направим предизвикателството по-голямо.

— За мен е достатъчно — изръмжа той.

— Но не и за мен. — Теса взе зелката от ръката му. — Това е изпитанието „Вилхелм Тел“. — Надигна се на пръсти и сложи половинката върху главата му.

— Мили Боже, жено! — Той я сграбчи за ръката, придърпа я към себе си и зелката се изтърколи на земята. — Само един глупак би позволил дори на най-опитния стрелец да опита подобна цел.

— Но е справедливо. Ти избра моето изпитание, сега аз избирам твоето.

— Аз не…

— Доверие, Галахад. — Веждите й се надигнаха. — Просто искам да ми се довериш по същия начин, както ти поиска аз да ти се доверя.

— Да ти се доверя с главата си? — Той се взираше в нея, носът му беше на сантиметри от нейния.

— Не. Да вярваш, че няма да позволя да изгубиш главата си.

— Не можеш да го направиш. — Гласът му беше напрегнат. — Вече съм изгубил главата си. — Очите му потъмняха. — И може би сърцето си.

Тя затаи дъх.

— Така ли?

— Да.

Погледът му прониза нейния. Времето забави своя ход и спря. Дали усещаше ударите на неговото сърце до гърдите си, или това беше нейното собствено сърце? Дали тялото му се притискаше към нейното с копнеж, или нейното тяло се извиваше към неговото? Дали учудване за дълбочината на все още несподелените чувства блестеше в очите му, или това беше просто отражение на нейните собствени емоции?

Той изведнъж пусна ръката й и тя се олюля назад. Разочарованието я прониза, макар че коленете й омекнаха, а ръцете й трепереха.

— Много добре. Да продължаваме. — Той се наведе бързо и взе останките от зелката, сложи я на главата си и стисна ръце зад гърба си. — Чувствам се като глупак.

— Много си сладък. — Тя сподави кикота си. — Зелето много ти отива.

На лицето му бяха изписани отвращение и раздразнение.

— О, да! Извинявай. В Средновековието нямате чувство за хумор, предполагам. — Тя взе лъка и се обърна. Изведнъж, без да се замисля, се завъртя и лепна една звучна целувка на устните му, отстъпвайки бързо, преди да е успял да реагира. — И на мен няма да ми хареса да изгубиш главата си повече, отколкото на теб. — Тя отново тръгна.

— Изпитвам огромно облекчение, милейди. — Гласът му беше пропит от сарказъм. — Това ще бъде голямо успокоение за мен през следващите минути, стига да не се тревожех за треперенето на ръцете ти.

— Довери ми се, Галахад — извика през рамо тя.

Чу го как мърмори зад нея, и се засмя. Сигурно се проклинаше, че сам се е поставил в положението да зависи от милостта на някаква си жена. Галахад никога не се бе замислял, че тя също би искала да му вярва така, както той на нея. Разбира се. Той знаеше своите възможности по отношение на смелостта и умението, но нямаше и най-малка представа за нейните способности. Освен това тя беше жена, а в неговия свят това едва ли означаваше много. Време беше да му даде малък урок.

Тя спря на известно разстояние и се обърна към него. Не виждаше добре изражението му оттук, но не й се стори особено променено. И все пак дали тялото му не изглеждаше по-напрегнато отпреди? Може би беше нормално. Дори за един рицар.

Тя му махна небрежно, после съсредоточи вниманието си върху лъка и стрелата. Колко ли по-нервен щеше да бъде, ако знаеше, че опитът й в стрелбата с лък се ограничаваше до шестседмично обучение по време на последната й година в гимназията? Или беше първата? И все пак за това оръжие не се изискваше кой знае какъв майсторлък. Лъкът не беше много по-дълъг от онези, които използваха в училище. Това би могло да бъде още нещо, което да й помогне да определи историческата дата, стига да знаеше кога е изобретен дългият лък. Но тя не знаеше.

Сложи края на стрелата в тетивата, нагласи лъка и погледна по дължината на стрелата към мишената си. Галахад не помръдваше. Беше готов да й се довери, въпреки че не му бе дала истинска причина да го направи. Беше готов да се подложи на същото изпитание, на което я бе подложил самият той, въпреки че нямаше никаква представа, дали тя въобще някога през живота си е хващала лък. И беше готов да изглежда смешен с тази зелка на главата само заради едната чест. Какъв човек.

Тя си пое въздух, дръпна стрелата, прицели се далеч от него и стреля.

Стрелата полетя в дъга и падна на около десетина метра от дървото. Слава Богу. Тя въздъхна дълбоко. Дори и като нарочно се целеше далеч от него, пак не беше съвсем сигурна, че няма да го улучи по някаква прищявка на съдбата. Единственото нещо, от което не разбираше повече от стрелбата с лък, беше футболът.

Тя се усмихна и тръгна обратно към дървото. Галахад махна зелката и също се насочи към нея, като една от дългите му крачки беше равна натри от нейните. Усмивката й помръкна. Изражението му не беше като на човек, който току-що е преминал успешно изпитание. Стъпките й се забавиха. Не, беше по-скоро като на човек, който е бил изигран.

Е, не беше ли направил точно същото и с нея? Тя вдигна брадичка и продължи да крачи към него, спирайки чак когато помежду им остана съвсем малко разстояние.

— Нямаш никакъв опит с лъка, нали? — В думите му звучеше раздразнение.

— Да.

— Тогава това беше номер.

— Съвсем не. — Не можа да скрие лукавата си усмивка. — Това беше изпитание. Нали се сещаш — за доверие, вяра, смелост и всички онези благородни качества.

— Нямаше намерение да стреляш в зелката.

— Оф! Нека ти кажа нещо — не съществуваше никаква вероятност да уцеля със стрела тази зелка, нито дървото. — Поклати глава. — Много съм зле с лъка.

— И въпреки това ме накара да стоя там, със зелка на главата, и да вярвам, че наистина ще се опиташ да я улучиш? — Думите му бяха премерени.

— Схвана. — Гледа го известно време. Изглеждаше съвсем овладян. Какво ли си мислеше? — Това е едно от нещата, на които ни учеше сестра Абигейл. Ако не си най-добрият играч физически, то най-добре ще е да си най-умният.

— Ти си гатанка, милейди — каза замислено Галахад. — Коя всъщност си ти, Теса Сейнт Джеймс? Откъде идваш?

Дали беше дошло време да му каже?

— Вече ти казах, моята земя…

Той я прекъсна нетърпеливо, махвайки с ръка.

— Знам, че с теб е свързана някаква магия, но след като Мерлин е на твоя страна, значи не си вещица.

— Вещица ли каза! Със „щ“?

— Ще ме побъркаш, преди всичко това да свърши — промърмори той.

— Да. Но ще бъде страхотно преживяване.