Вярвай

Глава 13

— Теса.

Гласът на Галахад отекна в съня й. Тя се размърда в леглото. Той я извика отново и тя сякаш се опияни от името си, произнесено от неговите устни.

— Теса.

Тонът му въобще не беше като гальовната милувка на любовник. Звучеше по-скоро като заповед. И защо това проклето легло беше толкова неудобно?

— Теса!

Шепотът му отекна настойчиво в ухото й, дразнещ като звъна на будилник. Отвратителен начин да те събудят. Къде беше копчето на часовника?

Много хубаво. Как бе могла да забрави, дори и в съня си? Очите й се отвориха. Нямаше никакво копче. Никакъв будилник. И най-лошото — нямаше легло. Само тази влажна, тъмна пещера някъде в нищото.

Теса се прозина и седна, отдръпвайки се от топлината на тялото му. Чудно. Явно бе спала, сгушена до него през цялата нощ. Затова ли гласът му беше толкова кисел?

— Добро утро и на теб, слънчице.

— Не мърдай! — изстърга гласът му.

— Е, не е…

— Шшш!

Не я погледна. Погледът му беше вперен във входа на пещерата. Бавно измъкна ръката си и се надигна, оставайки леко приведен. Движенията му бяха предпазливи. Започна да се придвижва съвсем бавно към чантите им, които се намираха от другата страна на все още живия огън.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Тихо! — Гласът му беше приглушен, но напрегнат. Погледът му не се откъсваше от входа на пещерата.

— Какво става? Какво гледаш? — прошепна тя.

Той не отговори. Цялото му тяло беше напрегнато. В очите му гореше суров пламък, а челюстта му бе стисната здраво. Сега беше съвсем като суровия рицар, опитния воин, готов на битка. По гърба й полази студена тръпка. Нещо определено не беше наред.

Теса бавно обърна главата си към входа на пещерата. Небето бе започнало да просветлява, макар че слънцето още не беше изгряло. От огъня към тавана на пещерата се издигаше тънка струйка пушек. Още една се носеше близо до входа. Погледна към Галахад. Той стигна до багажа им и безшумно извади меча си от ножницата. Теса все още не схващаше. Единственото, което се движеше, бяха струйки дим от снощните огньове — тук, в пещерата, и отвън. Какво виждаше той, което тя не можеше да види? Какво ставаше? Какво…

Тя си пое рязко въздух.

Бяха запалили само един огън.

Теса скочи на крака, пренебрегвайки болките в мускулите си.

— Галахад, какво е това? Да не би да има горски пожар или нещо такова? Да не би отвън да има някой?

— Още не съм сигурен. — Гласът му беше тих, но напрегнат. — Застани зад мен, Теса.

— Ти си рицарят. — Тя заобиколи останките от снощния огън и застана до него, опитвайки се да прогони паниката от гласа си. — Само колкото да върви разговорът, какво мислиш, че става?

Той вдигна меча пред себе си и пристъпи пред нея, а свободната му ръка я избута назад. Но тя искаше да види какво става.

— Стой там. — Той пристъпи напред, към светлината.

— Не мисля така. — Тя повтаряше движенията му, стъпка по стъпка, сграбчила туниката му. — Никъде няма да ходиш без мен. А няма никакъв начин да остана в тази пещера сама.

— Теса — изръмжа той.

— Забрави, Големи човече. И двамата сме забъркани в това. Не че не ми харесва, но…

— Тихо!

— Добре. — Взираха се напред безкрайно дълго. — Какво търсим?

— Опасявам се… — Той спря, сякаш се страхуваше да произнесе думите гласно, и сърцето й заби още по-бързо.

— Опасявам се, че е дракон.

— Дракон като дракон? — Някаква смесица между сумтене и смях изскочи от гърлото й. Пусна туниката му. — Шегуваш се.

Той не сваляше поглед от входа на пещерата. Тонът му беше равен:

— Не се шегувам за подобни неща.

— Но дракон? Сигурна съм. Не вярвам в това. — Тя сбърчи вежди и го погледна. Той определено си вярваше. — Дракони не съществуват.

— Сигурна ли си? — прошепна той.

— Да, направо съм убедена. Това е абсурдно. Някога виждал ли си дракон?

— Не.

— Познаваш ли някого, който да е виждал?

— Не. Но на този свят има много неща, които не съм виждал, нито имам доказателство, че ги има, но знам със сигурност, че съществуват.

— Довери ми се поне за това — драконите не са в списъка. — Тя пристъпи към входа на пещерата. Той сграбчи ръката й и я дръпна обратно. — Хей!

— Къде отиваш? — Той я гледаше страшно.

— Отивам да проверя какво става. — Издърпа ръката си. — Идваш ли с мен?

— И двама ни ще ни убият.

— Не мисля така. — Тя отново тръгна, а той отново я дръпна обратно. Тя въздъхна отегчено. — Какво има пък сега?

Той стисна зъби и я изгледа гневно.

— Ако наистина си права и това не е дракон, то пак става нещо, което не ни е известно. Какво ще кажеш за това?

— О, не бях помислила.

— Тогава помисли и иди зад мен.

Тя поклати глава.

— Не. — Странно, как бе изчезнал страхът й, щом разбра за какво точно се тревожи той. — До теб, но не и зад теб.

— Много добре — сопна се той. — Ще оцелеем или ще загинем заедно.

Тя сви рамене.

— Мен ме устройва.

Той я погледна по начин, който казваше и без думи колко му пречи присъствието й, и тръгна към предната част на пещерата. Всяка от стъпките му беше премерена и предпазлива. Приближиха се към светлината. Страхът, който бе смятала, че си е отишъл, отново се върна. Той беше прав — дори и да нямаше дракони, все пак съществуваха доста неприятни хора в това Средновековие. Тя посегна към свободната му ръка и я хвана. Той стисна силно пръстите й и малко от самоувереността й се възвърна.

Пристъпваха бавно към входа на пещерата. След всяка следваща стъпка тя виждаше все повече от заобикалящата ги природа. Пещерата се намираше в края на малка полянка, заобиколена от гора.

— Нищо не виждам — каза тихо Галахад.

— Хубаво. — Заля я вълна от облекчение. — Аз също. Да проверим отвън.

Тя тръгна напред, но той отново я дръпна до себе си.

— Внимавай, Теса.

Двамата заедно пристъпиха граничната линия между сенките на пещерата и светлината на ранното утро. Над земята се стелеше мъгла, придаваща вълшебен вид на полянката. Беше прекрасно. Май прекалено прекрасно. Теса потрепери. Ако съществуваха дракони, то това беше идеалното място за тях.

— Нищо не виждам.

— В такъв случай — каза бавно той, — явно не знаеш накъде да гледаш.

Той се взираше в една точка малко вдясно от нея. Погледът й проследи неговия. Нямаше нищо необикновено. Тъкмо щеше да му го каже, когато леко движение привлече вниманието й. Съвсем бавно образът придоби форма. Неверието се смеси с ужаса и тя не би могла да помръдне, дори и да искаше. Не беше сигурна дали това се появяваше от мъглата и дърветата, или се материализираше от въздуха. Как — нямаше значение. Важно беше какво.

— В името на всички светии. — Галахад се прекръсти.

— Мамка му.

Теса също се прекръсти. Не беше ходила на църква от години, но ако въобще някога бе имала нужда от божествена намеса, то това беше сега.

Но вероятно не би имало смисъл.

Съществото беше високо около три метра и приличаше на кръстоска между гущер и прилеп. Много противен гущер и доста голям прилеп. Кожата му определено беше като на влечуго — люспеста, със сивозелен цвят. Стоеше на мускулестите си задни крака, разкривайки белия си корем, с по-малки предни крака, завършващи с нокти като на граблива птица. Имаше известна прилика с динозавър. С изключение на крилата. Огромни, тънки като хартия придатъци, те бяха прибрани близо до тялото на звяра. Теса просто не искаше да мисли колко големи са, като се разгънат. А главата, много по-малка пропорционално от тази на тиранозавъра в „Джурасик Парк“, приличаше на глава на алигатор или на хищна птица, или… Не. Единственото нещо, на което приличаше това същество, беше точно това, което се описваше във всяка приказка. Или във всеки кошмар.

— Това наистина е дракон — каза той. В гласа му прозвуча страхопочитание.

— Признавам — не аз бях права, а ти. — Гласът й беше като птиче цвърчене. — Грешката е моя.

— Ще обсъдим извинението ти някой друг път.

Мечът му беше пред него, готов за действие.

— Какво ще правиш?

— Ще убия звяра. — Гласът му беше мрачен и решителен.

— Защо? — Тя се взираше в огромното създание. Очите му бяха като на змия, а главата му се люлееше напред-назад като на кобра, наблюдаваща мишка. Ако възможностите бяха бягство или борба, тя гласуваше за бягство. — Не можем ли просто да го заобиколим и да си плюем на петите?

Сякаш в отговор на въпроса й, драконът протегна напред глава, отвори уста и изфуча. Отекна мощен рев и към тях полетяха пламъци.

— Мисля, че не — каза Галахад.

— Още няколко стъпки и ще бъдем опечени. Буквално. — Тя пристъпи зад Галахад.

Той я погледна през рамо.

— Сигурно друга дама ми каза преди малко „До теб, но не и зад теб“.

— С тази твоя памет няма да си спечелиш много приятели. — Тя надзърна. Дали драконът чакаше те да направят следващия ход? Потрепери. — Освен това ти имаш меч.

— И знам как да го използвам.

Драконът сякаш ги преценяваше. Може би се чудеше дали ще му стигнат за закуска. Тя преглътна буцата в гърлото си и овладя треперенето на коленете си. Как се бе забъркала в това?

Галахад гледа дракона известно време — единият противник, преценяващ другия.

— Теса, когато вниманието му се съсредоточи изцяло върху мен, искам да се придвижиш бавно и внимателно към конете и да избягаш.

— Няма начин. Няма да те изоставя на това нещо.

— Не става въпрос за изоставяне. — Той я погледна бързо. В очите му се четеше тревога. — Ако победя звяра, ще те открия. Ако не, ти трябва да продължиш търсенето. Трябва да намериш Граал сама.

— Не. Това не е мое търсене, а твое.

— Закълни се, Теса. В честта си. Това е всичко, което искам. Дай ми думата си. Веднага!

— Обещавам. — Думата се препречи на гърлото й. Как можеше да го изостави? Ами ако никога повече не го види? Тогава какво? — Не искам, но обещавам, че ще продължа търсенето. — Ако трябва да те изоставя, което няма да направя! — Във филмите на това място героят взема героинята в прегръдката си… — Тя изсумтя и погледна към вдигнатия му меч. — В свободната си ръка… И я целува дълго и горещо, преди да я отпрати и да жертва собствения си живот, за да спаси нейния.

— Не знам нищо за тези „филми“, за които ми говориш — сопна се той. — За Бога, жено, в такъв момент не би било зле да разбирам всичко, което ми казваш! Но запомни едно: бих те целувал дълго и горещо, стига да имах време, макар че значението не би било такова, за каквото намекваш. Нямам никакво намерение да жертвам живота си вместо твоя, освен ако не е неизбежно.

— Не е нужно да си толкова груб. — В гласа й прозвуча високомерна нотка. — Само ми разваляш настроението.

Драконът свеждаше и вдигаше глава в някакъв странен ритъм, змийските му очи блестяха почти хипнотично.

— Върви, Теса, сега!

— Не и без теб.

— Теса!

Съществото отстъпи назад и се хвърли напред, мятайки пламъци. Нещо в нея се пречупи.

— И няма да споря. Хайде.

Тя хвана ръката му и се втурна към гората, заобикаляйки звяра отляво. Галахад тичаше след нея.

— Теса!

Ако успееха да направят още няколко крачки…

Драконът изведнъж се материализира точно пред тях, привел глава на нивото на техните. Очите му бяха огромни и жълти, с продълговати черни зеници. Сърцето й скочи в гърлото и тя едва сподави писъка си. Галахад я дръпна силно към себе си. Обърнаха се бързо и хукнаха към другия край на поляната.

Драконът незабавно се появи пред тях, дръпна глава назад и изрева, мятайки пламъци, които ги обгърнаха. Обзе я паника. Галахад я завъртя обратно и се втурнаха към входа на пещерата, точно там, откъдето тръгнаха.

Тя се хвърли към Галахад и зарови лицето си в гърдите му, задъхвайки се, бореща се да си възвърне самообладанието. Той я прегърна силно.

— Теса! Ранена ли си?

— Не — изхълца ужасено тя. Вдигна поглед към него. Лицето му беше маска от тревога и объркване. — А ти?

— Не. — Той поклати глава. — Това наистина е магическо създание. Би трябвало сега вече да сме се превърнали в пепел.

— Не разбирам. В това няма никакъв смисъл. Дракони не съществуват. — Разумът й се бореше със страха. — Никога не са съществували. Никой никога не е откривал кости или вкаменелости от дракони. Не съществува доказателство, че са живели. Никакво!

— Доказателството е пред нас.

— Не! — Думите й се гонеха една с друга: — Има доказателство за съществуването на динозаврите. Има няколко вида големи гущери като дракона от Комодо и много хора вярват в чудовището от Лох Нес, но това е всичко.

— Трябва ли да се съмняваш в това, което е пред теб? Страхувам се, че съм съвсем обикновен човек. Виждам злото в очите му, пламъците от устата му и не се съмнявам в истинността на съществуването му.

Тя поклати глава.

— Погледни го, Галахад. Да има нещо за това в наръчника за рицари? Виждал ли си нещо подобно?

— Не! И ако оцелеем след тази среща, бих предпочел никога повече да не виждам.

Тя сграбчи туниката му.

— Тук нещо не е наред.

— Много не е наред! Как мога да ти внуша, че опасността пред нас е съвсем истинска? — Погледът му пареше нейния. — Сега не е време да обсъждаме подобни неща. Когато преодолеем това предизвикателство, тогава…

— Това е предизвикателство, нали? — каза бавно тя. — Голямо предизвикателство.

— Да, поне толкова голямо, колкото предизвикателството да си имаш работа с непрекъснато бърбореща, упорита жена! Беше глупаво, Теса, да се опиташ да избягаш от…

— Не, не. — Тя се отдръпна от него и се втренчи в дракона. Той отвърна на погледа й. — Това е едно от предизвикателствата в гатанката, така ли?

— Аз… — Той поклати глава. — Възможно е.

— Кое точно? — Тя се замисли. — Имаме опасността, неверника, предложението и…

— Истината — каза решително той. — Това е истината, видяна от собствените ти очи. Теса. Звярът е истински.

— Може би не. Може би… — Тя сбърчи чело. — Нещо липсва.

— Може би става дума за предложението, което не може да е по-велико — каза тихо той.

— Когато героят или героинята жертват живота си заради другия? — Тя поклати глава. — Прекалено очевидно. Освен това тези неща не трябва ли да вървят подред?

— Не знам за подобно изискване.

— Опасността, неверникът предложението. — Тя присви очи и разгледа звяра. — Това е. Драконът е опасността, която е само илюзия. Няма друг отговор. Драконът е специален ефект. Компютърна анимация. Нещо, сътворено от някой средновековен Стивън Спилбърг. Холограма, може би.

Галахад я погледна смутено.

— Не знам нищо за това, но… — погледът му се върна върху дракона — грешиш. Той е толкова истински, колкото и земята под краката ми.

— Изглежда истински, но… — Много й се искаше да е толкова убедена, колкото изглеждаше. Ако грешеше, щяха да умрат. Точка. Ако беше права… — Той не е истински. Това е някаква измама. Пушеци и огледала.

Като пушека, който излизаше от устата му и се стопяваше във въздуха. Или пушека, издигащ се над жаравата от огъня им.

Пушеци и огледала?

— Това е! — Адреналинът изпълни тялото й и тя сграбчи ръкава му. — Пушекът, Големи човече, виж пушека!

— Не виждам нищо, освен този, излизащ от устата му.

— Не, не! Погледни пушека! — Тя разтърси ръкава му. — Къде отива?

— Изчезва, издухан от вятъра.

— Няма никакъв вятър. — Тя стисна зъби. Защо не я разбираше? — Не трябва ли да се издига нагоре? Нали пушекът се издига нагоре?

— Наистина. Аз…

— Сам го каза. Как е възможно да съм била толкова глупава? — Тя се плесна с длан по челото. — Би трябвало да сме мъртви. Обгорени като препечени филии. Пламъците бяха навсякъде около нас, но дори не ни опърлиха.

— Бяха в гърбовете ни. Не видях…

— Те ни обгърнаха. Усети ли някаква топлина?

— Не — бавно отговори той.

— Защото не са били истински. Знам, че съм права. Трябва да ми повярваш. Всичко, което знам за природата и историята, ми казва, че това е илюзията.

— Всеки има това, което липсва на другия — промърмори той. — Моята смелост идва от силата, твоята — от познанията ти. — Той се втренчи в дракона. — И как ще докажем подобно нещо?

— Не знам. Предполагам, че можем просто да си тръгнем и нищо няма да се случи.

— Един рицар не отстъпва.

— И аз така си помислих. — Тя погледна към полянката. — Тогава хвърли нещо по него. Ако съм права, то ще мине през него.

Без да казва нищо, той извади камата на Гуенивир от канията на кръста си, вдигна ръка и я хвърли към съществото. Ножът проблесна на слънцето и изчезна в люспестите зелени гънки на кожата на чудовището.

Драконът не реагира.

— Видя ли? — Щеше й се да е толкова сигурна, колкото звучеше. — Знаех си.

Той поклати глава.

— Не видяхме камата да пада. Не знаем със сигурност, че е минала през звяра.

— Има само един начин да разберем. — Тя си пое дълбоко въздух. — Обзалагам се, че можем да минем през него.

Той повдигна вежди.

— А ако грешиш?

Тя се усмихна слабо.

— Барбекю.

— Това е странна дума и звученето й хич не ми харесва. — Той я гледа известно време, сякаш обмисляйки предимствата и недостатъците на теорията й. — Ти или си жена с изключителна смелост и усет, или си пълна глупачка. Това е още едно изпитание за мен, без съмнение. Заклех се да ти имам доверие. — Той протегна ръка. — С живота си.

Тя сложи ръката си в неговата и го погледна в очите.

— Аз съм готова.

Той я придърпа към себе си и се приведе, за да я целуне бързо по устните. Тази целувка би й отнела дъха при други обстоятелства, но сега й помогна да намали студенината на страха.

— Ще е жалко, ако не мога отново да опитам устните ти в този живот.

— Правилно си схванал.

Искаше да се притисне към него. Ако се справеха с това… когато се справеха с това, щеше да му каже всичко. Истинско признание. За своето минало, за неговото бъдеще и за единственото време, в което можеха да бъдат заедно.

Той я пусна и кимна, но пръстите й останаха, преплетени с неговите. Галахад вдигна високо меча, готов за борба, ако се окажеше, че тя греши. Не че това щеше да им помогне много.

— Не искам да ти казвам — процеди тя с ъгълчето на устните си, — но толкова се страхувам, че едва мога да се движа.

Пристъпиха напред, по-близо до илюзията. Или до смъртта.

— Това не са думи, които иска да чуе в такъв момент човек, чийто живот рискуваш — каза тихо той.

Драконът вдигна глава, изтегли я назад, после я наклони напред.

Ами ако Теса грешеше?

— О, моля те, моля те, моля те!

Теса стисна очи и се приготви за пламъците, които ще избълва драконът, точно както преди, без да им причини нищо. Ами ако не се случеше отново? Ами ако това беше една ужасна грешка? Какво знаеше тя за свят, изпълнен с вълшебства?

— В името на всичко свято! — извика Галахад.

Тя отвори очи. Стояха на сантиметри от корема на звяра — бял, гъсто обсипан с червени вени. Извисяваше се над тях. Галахад свали меча. Върху лицето му бе изписано учудване.

— Пламъците, Теса. — Гласът му трепереше леко. — Пламъците минаха покрай нас, сякаш бяха въздух.

Пусна ръката й и вдигна своята, за да докосне звяра. Тя мина през кожата без никакво съпротивление и изчезна в създанието. Той я дръпна рязко обратно.

Теса се засмя облекчено.

— Бях права. Виж.

Тя пристъпи напред и влезе в дракона. Никакво съпротивление. Всъщност от мястото си в момента виждаше само поляната и гората.

— Теса! — извика Галахад като обезумял.

Тя се обърна и го погледна. Виждаше го, но той очевидно не можеше да я види през илюзията. Той вдигна меча и пристъпи напред, спирайки точно до нея.

— Здрасти — ухили се тя.

— Къде е чудовището? — Предпазливият му поглед се стрелна наоколо.

— Ще ти покажа. — Хвана го за ръката и го поведе обратно. Две стъпки и драконът отново се появи. — Сега го виждаш. — Отново го дръпна към създанието. — А сега, не.

Върнаха се обратно и драконът отново се появи. — А сега го виждаш.

Той се взираше, изумен, в доказателството, което му даваха собствените очи.

— Що за магия е това?

— Не е магия. А, за теб може би е. Но за мен е просто висока технология. — Тя наклони глава и разгледа илюзията. — Изглежда триизмерно, но когато застанеш точно до него, има само височина и ширина, затова не съм съвсем сигурна, че е холограма. Не знам достатъчно за специалните ефекти и компютрите, за да мога да го обясня. Просто гледам много филми. А това тук е направо за „Оскар“.

Драконът изведнъж заблестя и с едно тихо „пуф“ изчезна.

Очите на Галахад се разшириха и той се втренчи в мястото, където беше допреди малко драконът. Гласът му беше несигурен:

— Имаме много да си говорим, Теса Сейнт Джеймс.

— Без майтап.

За първи път, откак бе отворила очи днес, те бяха в безопасност. Опасността, истинска или не, вече я нямаше. Тогава защо коленете й бяха като желе? А стомахът й — свит. А зъбите й тракаха? Защо й се искаше да се смее, да плаче и да крещи едновременно? Главата й се завъртя, коленете й отказаха и тя се олюля. Мислите й препускаха като обезумели.

Приключението на живота, как ли пък не!

Вивиан почукваше с пръсти по бюрото и се взираше в монитора, сякаш вината беше в компютъра. Абсурдно, разбира се. Тя го изключи и се изправи. Вината беше изцяло нейна. Беше прекалено мекосърдечна.

Един истински дракон, създаден с традиционните средства — най-вече със земна магия — щеше със сигурност да изпържи и Галахад, и Теса. Но имаше нещо приятно и някак иронично в това да използва същите технологии, които използваше и Мерлин, за да осуетява плановете му. Жалко, че нищо не се получи. Като се изключи това, проклетият й съпруг явно искрено харесваше Галахад и жената. Ако Вивиан им причинеше истинско зло, Мерлин без съмнение щеше да й отмъсти незабавно. Тя потрепери при тази мисъл. Все пак бяха изживели изминалите хиляда години в относителна хармония или поне толкова добре, колкото силните им характери позволяваха.

Вивиан тръгна към библиотеката на Мерлин. Махагонови полици покриваха каменните стени и продължаваха към дъното на пещерата. Мерлин много обичаше хубавите книги — колкото заради изкуството на книговезците, толкова и заради съдържанието. Не се смяташе за такъв, но наистина беше колекционер. Първите издания върху тези полици биха накарали някоя библиотека — не, някой музей — да позеленее от завист. Тук беше Данте, очарователно създание — но пък италианците обикновено бяха такива, — и Рабелис, Чосър и, разбира се, Малъри. Мерлин особено харесваше „Смъртта на Артур“ от сър Томас, въпреки че Вивиан лично никога не се бе интересувала особено от нея.

Погледът й падна върху „Един янки от Кънектикът в двора на крал Артур“. Добре написана и изключително забавна, но доста неточна. Мислите й изведнъж се върнаха върху настоящия проблем. Стига с тези сантиментални глупости. И тя обичаше хубавите книги, но освен ако не искаше да прекара още няколко столетия, живеейки в Средновековието, имаше нужда от нещо по-практично. Във всичките тези томове — древни, антични или нови — трябваше да има някаква информация, която да може да й помогне. Някакъв начин да спре Теса и Галахад.

О, разбира се, би могла просто да седне и да ги чака да се провалят. Скъпото момче се бе провалило първия път, но тя усещаше с безпогрешен инстинкт, че с Теса до него историята ще е доста по-различна. Във вселената имаше малко чифтове души, предопределени да бъдат винаги заедно, и въпреки това прекалено често се случваше да не се намерят, разделени от времето и пространството. Вивиан нямаше доказателство, но изпитваше силно подозрение, че случаят с Теса и Галахад е точно такъв. Подобна връзка наистина беше сила, с която трябва да се съобразяваш.

И като капак, тази проклета жена притежаваше магия, за която дори не знаеше, че съществува. Мерлин бе казал, че Теса има това, което е нужно на Галахад. Че той не може да открие Граал без нея. Дали това бе имал предвид? Магия, потискана цял живот, би могла да бъде могъщо оръжие, когато бъде осъзната. Може би щеше да е незначителна при други обстоятелства. И все пак, според опита на Вивиан, първото използване на подобни способности често беше доста необикновено, произвеждайки резултати, които нито можеха да се очакват, нито да се повторят.

Точно това беше необходимо, за да открият Граал. Или да спасят живота си.

Или да се върнат вкъщи?

Вивиан спря, за да обмисли идеята си. Можеше ли да впрегне скритата сила на Теса, за да сложи край на този фарс и да върне всички в двайсети век, където им беше мястото? Доста невероятно, имайки предвид силата на Мерлин. И все пак, ако съществуваше някакъв начин да намали силата му или да я обърне съвсем мъничко срещу него…

Вивиан въздъхна. Отговорът очевидно не беше тук. Нямаше и една-единствена книга сред хилядите върху лавиците, която да може да й даде това, което искаше да знае.

Но може би отговорът не беше в книга, която е тук, а в книга, която я няма. Книга, която сама по себе си беше вълшебна.

Може би…

Вивиан се усмихна бавно и с огромно задоволство. Може и да не беше истинско решение, но поне бе открила откъде да започне.

Монте Карло никога преди не й бе изглеждало толкова близо.