Вярвай

Глава 5

— Просто не мога да повярвам, че си ме домъкнал обратно тук, заедно с още една нищо неподозираща жертва! — Вивиан сбърчи вежди и го изгледа с най-страшния си поглед. — Тази твоя Теса е права, да знаеш. Тази епоха е отвратителна.

— Ти се опита да я върнеш — каза Мерлин. В гласа му се долавяше обвинителна нотка.

— Разбира се, че се опитах да я върна. И аз искам да се върна. Нейното място не е тук, нито пък моето.

— Оттук започна всичко, скъпа моя. — Мерлин огледа просторното помещение, обзаведено с всички необходими за вълшебник джунджурии. — Трябва да призная, че ми липсваше.

— Глупости. Не е възможно. — Вивиан махна с ръка. — Това е пещера, Мерлин. Противна, студена, влажна пещера. Намира се толкова дълбоко под замъка, че в нея не може да проникне и един-единствен слънчев лъч, и аз я мразя.

— Има си някакво очарование — опита да се защити Мерлин.

— Има си доста мухъл — озъби се Вивиан.

— Тя е част от личността ми. — В гласа му прозвуча онази надменна нотка, която дори след векове на съвместно съжителство не бе изгубила способността си да я дразни.

— Предполагам, че част от личността ти е и да се обличаш като илюстрация в детска книжка? Никога не съм те харесвала в този костюм.

— Много добре. — Тъмносинята коприна затрептя и изчезна, заменена от чифт сиви фланелени панталони и черно поло. Кашмирено, забеляза одобрително тя. Много хубаво. — Така по-добре ли е?

— Много по-добре, благодаря ти.

Поне бе имал благоприличието да остави на мира собствените й дрехи. Тя наистина харесваше много съвременния си гардероб от ефирни туники и панталони и костюми, богато украсени с пайети, и ненавиждаше дрехите от този ужасен исторически период.

— Винаги съм си харесвал робата. Тя ми подхожда. А и хората очакват от мен точно това.

— Вече не. Светът и хората му са напреднали достатъчно, за да нямат нужда от вълшебници, които живеят в пещери, заобиколени от магии.

Мерлин въздъхна.

— Жалко.

Вивиан премълча жлъчния си отговор. Беше разбрала, че няма смисъл да спори с този мъж. Не бе постигала нищо преди и явно нямаше да постигне нищо и сега. Преброи наум до десет и се постара да се успокои.

— Мерлин, любов моя, просто не разбирам защо върна нас и тази жена обратно в двора на Артур.

— Казах ти, Вивиан, писна ми съвременният свят да вярва, че ние, че всичко това, никога не е съществувало.

— Мерлин — каза нежно тя и хвана ръцете му, — мислех, че точно това искаше: да запазиш навеки специалните качества на управлението на Артур и да му спестиш критиката на историята.

— Е, да, така беше. В началото.

— И постигна забележителен успех. Скъпи мой, ти си легенда.

— Да, знам.

Той определено притежаваше егото на легенда. Вивиан изпъшка наум.

— Доста внушителна легенда.

— Е — той май започна да омеква, — може би.

— Разказите за теб, за Артур и Камелот издържаха проверката на времето и продължават — столетие след столетие — да бъдат основа за детските сънища и фантазиите на възрастните.

Мерлин се подсмихна.

— Е, предполагам, че казано по този начин…

— Няма друг начин. Целият свят познава Артур не като обикновен човек. Ти превърна него и кралството му в онова, което трябва да бъдат един крал и една страна, и в много, много повече.

Мерлин кимна скромно.

— А ти, любов моя, си Мерлин, Магьосник необикновен и съветник на крале. — Очите й се разшириха от пресилено възхищение. — В цялата история на литературата няма фигура, която да се сравни с теб.

Той сви скромно рамене.

— Така е.

— И защо да омърсяваш всичко това само за да докажеш нещо на една жена? — Тя се наведе и докосна устните му със своите. — Мерлин — измърка, — забрави тази глупост и ме отведи вкъщи. Сега.

За миг познатото пламъче на желанието проблесна в очите му. Стомахът й се сви. След всичките тези години той все още успяваше да я възбужда. Както и тя него. Магията, която ги свързваше един с друг, нямаше почти нищо общо с магията на вълшебника, беше свързана много повече с магията на мъжа.

— Ти ме учудваш, Вивиан. Сега те желая толкова, колкото и в началото — прошепна до устните й. — Но ще останем.

— Мерлин! — Тя пусна ръцете му и отстъпи назад. — Не искам да оставам. Искам да се върна в съвременния свят, където аз… където ние… където ни е мястото. Искам климатична инсталация и сладолед, и яхта, и Монте Карло…

— Ха! Знаех си. — Той насочи дългия си показалец към нея. — Просто искаш да се върнеш в казината.

— Разбира се, че искам да се върна в казината, както и в Южна Франция. Сега е любимото ми време от годината между филмовия фестивал и пристигането на тълпите лошо облечени туристи. И не ми харесва, че ще се наложи да го пропусна. — Загледа се в идеалния си маникюр. — Освен това винаги печеля между два сезона.

— Ще се осмеля да кажа, че използваш магия, за да спечелиш.

— Не е необходимо да използвам магия. Не е необходимо да мамя — каза лукаво тя. — Просто имам усет за комара. Защото знам кога да играя и кога да спра. Много съм добра.

— Все едно. — Гласът му отекна повелително и тя усети поражението си. Беше обречена. Никакво Монте Карло. Никаква бакара. Никаква рулетка. Нито дори блекджек. — Тук сме и тук ще си останем. Ако си спомням добре, тук някога ти харесваше.

— Някога не съм познавала нещо по-хубаво и освен това не съм имала друг избор. — Тя въздъхна уморено. — Мислех, че си избил тези „аз-не-съм-мит“ мисли от главата си още преди век, когато доведе онзи очарователен Самюъл в Камелот.

— Може и да беше очарователен, но пък иначе ме разочарова. В крайна сметка, той само продължи легендите. — Мерлин въздъхна. — А и беше неточен при това.

— Ако желанието ти е да промениш мисленето на света, няма да го постигнеш с тази жена. Тя няма благородното положение, което имаше той. Погледни истината в очите, миличък, тя е просто една асистентка.

— Този път целта ми не е да променя отношението на всички хора — каза мрачно той.

Вивиан присви очи.

— Какво си намислил? Какво не ми казваш?

— Доведох я тук заради Галахад.

— Заради Галахад? Какво? Като домашен любимец?

— Не. Като партньор.

— Какво искаш да кажеш? Защо му е на Галахад партньор?

— Водещата амбиция на Галахад през последните му години беше да открие свещения Граал…

Тя изсумтя презрително.

— Ето ти един мит.

— Съвсем не. Граал винаги е и винаги е бил различно нещо за различните хора. „Това важи за всички времена: този, които потърси Граал и повярва, ще го намери…“

Мерлин се загледа някъде в пространството, сякаш думите му го бяха пренесли на място, където тя не можеше да го последва. Това винаги я влудяваше.

— Мерлин?

— Извинявай, докъде бях стигнал? О, да, Галахад, разбира се, се провали. Всичко, създадено от Артур, се срути, рицарите му се разпръснаха по целия свят. Обвих всичко в магия. И тогава започна легендата.

Мерлин замълча и Вивиан изпита мъничко съжаление. Милият! Артур и Камелот винаги са били най-високите върхове от кариерата му.

— Винаги съм обичал Галахад.

— Той беше мило момче, скъпи.

— Все още съжалявам, че не му помогнах повече в търсенето му.

— Това не беше твоята съдба, а неговата.

— Точно затова, когато съчиних легендата, му позволих той да е един от малкото рицари, открили Граал.

— Беше много мило от твоя страна.

— Галахад умря като самотен, огорчен старец.

— Твоята магия може и да е създала мит, но съдбата на Галахад беше да живее в истинския живот — каза бавно тя. — По този въпрос не можеше да направиш нищо.

— Но сега ще направя. — Мерлин се изправи и се втренчи в нея. За миг тя си спомни онзи първи момент, когато се запозна с гордия, могъщ вълшебник, който бе станал неин учител и нейна любов. — Ще променя тази съдба.

Тя го гледа дълго, учудено.

— Не може да говориш сериозно.

— Съвсем сериозно говоря.

— Но защо?

— Харесва ми Галахад. Винаги ми е харесвал.

Тя тропна с крак.

— Е, аз пък харесвах Мария-Антоанета…

— Странно създание — промърмори Мерлин. — Отхвърля най-хубавите партии.

— Но не мога да променя съдбата й!

Той се подсмихна.

— Твоята магия не е толкова истинска, колкото моята.

— Благодаря ти, че ми го напомни — каза остро тя. — Това нарушава всички Правила, Мерлин. Твоите Правила, бих добавила. Относно променянето на съдбата.

— Да, наистина, това са мои Правила. Аз ги създадох и аз мога да ги наруша. Освен това, от доста време не ми се е приисквало да наруша Правилата си. Смея да кажа, че го очаквам с нетърпение.

— Е, аз пък въобще не съм сигурна, че това ми харесва. Винаги си спазвал стриктно Правилата. Ти ме научи на тях. — Вивиан се обърна и закрачи из стаята, опитвайки се да схване смисъла на забележките му. Тук имаше нещо, което й убягваше. — Каквото и да приказваш, това твое желание да се върнем отново тук е неразумно. Знам, че харесваше момчето. Знам също, че обожаваше тази отвратителна епоха…

Той пристъпи зад нея.

— Как е възможно да не я обожаваш? Това е епоха на кавалерство и чест. Когато рицарите се обединяват, за да изпълнят повелите на своя крал и своя Бог. Когато мъжете защитават думата си с цената на живота си, а отношението към жените е като към нежни цветя…

— Признавам — каза неохотно тя, — че точно това беше доста приятно.

— А магията, скъпа, спомняш ли си магията?

Той я прегърна, а тя отпусна глава на гърдите му.

— Е, да…

— Тя те доведе при мен. — Думите му върнаха спомените. — Тогава хората вярваха в магията. Тя беше част от самия живот.

— Наистина. — Как е възможно да е забравила?

— Спомняш ли си, скъпа моя, когато светът беше млад? — Устните му докоснаха шията й и тя потрепери от удоволствие. — В съвременния свят, който толкова не искаш да напуснеш, има толкова малко предизвикателства и тръпки. Стана дори толкова лошо, че вече всеки идиот с кредитна карта може да лети. Някога — той гризна леко ухото й и нещо в стомаха й трепна — летенето беше привилегия на онези от нас, които изучаваха и упражняваха древните изкуства. Твоят свят е доста скучен, скъпа моя.

— Скучен. — Тя въздъхна.

— Отегчителен.

Той свали презрамката на туниката от рамото й и прилепи там устните си.

Какво казваше той? Нещо важно, нещо, на което трябваше да обърне внимание, витаеше в покрайнините на съзнанието й — далечно и забулено в маранята на възбудата. Вивиан потъваше все по-дълбоко в познатия, чувствен свят, където единственото нещо, което я интересуваше, беше докосването на ръцете му и горещината на устните му.

— Скучен. — Ръката му галеше гърдите й през тънката материя.

— Скучен… — Задъхваше се. Обърна глава, устните й срещнаха неговите. Скучен. Спря. Скучен?

Изведнъж натрапчивата мисъл от покрайнините на съзнанието й се освободи и излезе на повърхността като въздушен мехур, избягал от дълбините на морето. Тя ахна и се отдръпна.

— Точно така!

— Какво?

— Не ме гледай така, Мерлин. Ти си единственото същество, което може да изглежда едновременно невинно и виновно. Знаеш прекрасно какво имам предвид. — Вивиан отстъпи назад и се втренчи в него. — Как е възможно да съм била такава глупачка? За малко да се хвана.

— Да се хванеш? — Очите му се разшириха. Опитваше се да си придаде вид, че няма никаква представа за какво говори тя. И не успя.

— Знаеш какво имам предвид. — В гласа й отекваше раздразнение. — Всичките тези глупости, че ти е омръзнало историята да те смята за легенда. И тази работа с даването на втори шанс на Галахад. Би трябвало да се засрамиш!

— Все още не знам…

— Откажи се, скъпи. Вече всичко ми е ясно. Подозирах нещо още когато предишния път се сети за тези каскади през времето. Само че тогава бях готова да приема, че гордостта на моя беден, скъп Мерлин е наранена, защото светът смята, че той никога не е съществувал. Аз дори почти ти простих за това, че в легендата си ме превърна в злата вещица, пленила благородния вълшебник.

Той притисна ръка към сърцето си.

— Ти плени сърцето ми.

— Не се опитвай да се измъкнеш. Завесата най-после се вдигна. Този малък излет в Средновековието няма нищо общо с историята, нито с легендите, нито с търсенето на Граал.

— Няма ли? — предпазливо каза той.

— Много добре знаеш, че няма. — Тя се втренчи в очите му. — Ти, скъпи мой, си отегчен!

— Отегчен?

— Отегчен! Сам го каза. Съвременният живот просто е прекалено удобен за теб. Прекалено лесен. Там не съществуват затрудненията от това примитивно време. Магии не са необходими и следователно — няма нужда от теб. Не получаваш възхвалите, на които се радваше тук като вълшебник…

— Вълшебник необикновен — наблегна той.

— И съветник на крале. Дъра, дъра, дъра… Знам. Всеки знае. Сега, когато се замисля, точно затова го направи предишния път. Да бъдеш сравнително обикновен човек в епоха, когато оцеляването не е проблем, е прекалено скучно за теб. Какво те накара да поемеш назад предишния път?

Той приличаше на дете, хванато да върши пакост.

— Електричеството.

— Не мога да повярвам, че досега не съм го разбрала. — Тя се плесна по челото. — Знаците бяха навсякъде…

— Парни машини. Навлизането на проклетите телефони…

— Като се замисля, си спомням за известно безпокойство от твоя страна, когато започна Индустриалната революция.

— Фотографията, динамитът. — Той потрепери. — Психиатрията…

— Стига! — Тя поклати глава. — Деветнайсети век беше период на огромен напредък за човечеството. Би трябвало да си щастлив заради смъртните.

Той изтупа някаква въображаема прашинка от пуловера си.

— Не ми беше много забавно.

— Забавно? А аз мислех, че тогава беше много забавно, и още по-забавно — след още сто години. И на мен това ми харесва. — Очите й се присвиха. — И какво те подпали този път? Микровълновите печки? Клетъчните телефони? Интернет?

Той кръстоса ръце на гърдите си.

— Компютърната анимация.

— Какво?

— Компютърната анимация.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че сме се върнали векове назад само защото създателите на филми се научиха да правят динозаври, които изглеждат като истински?

— Нещо такова — смънка той.

— Това е пълна глупост и ми писна от нея. — Вивиан стисна зъби. — Връщаме се вкъщи. Веднага!

— Не, не се връщаме. — Устните му образуваха стегната права линия, която означаваше, че няма да търпи повече възражения.

Само ако притежаваше достатъчно сила да го окове или поне да го победи в собствената му игра, досега този човек щеше да е превърнат в жаба.

— В съвременния ти свят няма нищо, което да може да се сравни с възбудата и приключението наедно велико търсене, предприето за славата на Бога и родината. Галахад ще тръгне на своето пътуване. Теса ще отиде с него, а ти и аз ще наблюдаваме всичко внимателно. Оттук.

Тя го гледаше невярващо.

— Защо избра точно тази жена?

— Галахад има нужда от помощ, за да открие Граал.

— Тогава доведи му Арнолд Шварценегер, не някаква ги ниска, русокоса учителка.

— Теса не вярва в мен.

Веждите й подскочиха.

— Да не би да смяташ, че Арнолд вярва?

Той не й обърна внимание.

— Теса не вярва в Артур и Галахад, в нищо от всичко това.

— Вземи десет души от двайсети век и девет и половина от тях няма да вярват.

— Във вселената няма нищо по-могъщо от вярата на човек, който се е убедил с очите си.

— Няма нищо по-дразнещо от мъж, който заобикаля въпроса ти. Какво не ми казваш?

Той въздъхна с нежелание.

— В нея има магия.

— Магия? — Очите на Вивиан се ококориха. — Тя е една от нас?

— Не съвсем. Но в произхода й има нещо вълшебно. От страна на майка й. Приятна жена. Оцени стойността на книгата ми. — Последното беше казано съвсем тихо.

— Дори и така да е, те просто не могат да успеят.

— Тя притежава това, което му е необходимо, за да открие Граал. Никой от двамата не го осъзнава сега, но ще си паснат като двете половини на едно цяло…

— По-скоро като масло и вода. — И все пак, противоположностите се привличаха.

— Ще видим. — Самодоволна усмивка повдигна ъгълчетата на устните му — Предполагам, че би искала да се обзаложим за това?

— Как да се обзаложим?

— Не знам. — Той се замисли. — Ако аз спечеля… ще се връщаме в тази епоха толкова често, колкото пожелая, и ще оставаме толкова дълго, колкото искам, дори за постоянно, ако ми се прииска и — усмивката му стана определено присмехулна — ти няма да можеш да кажеш и една-едничка дума против това. А ако спечелиш ти…

— Ако спечеля аз, казваме на Средновековието сбогом завинаги. Оставяме миналото. И — очите й се присвиха — никога повече няма да използваш фразата „Магьосник необикновен и съветник на крале“.

Той я огледа подозрително.

— Обещаваш ли да не мамиш?

Тя кръстоса пръсти зад гърба си.

— Вече ти казах, не е необходимо да мамя. Добра съм.

— Значи — споразумяхме се?

— Да. — Тя кимна.

Бедният Мерлин. Нямаше никакъв начин Вивиан да изгуби този облог, защото нямаше никакъв начин Вивиан да се върне отново тук. Не и преди самото време да спре да съществува.

Това може и да беше върхът в кариерата на Мерлин, по тогава тя беше само една неопитна, начинаеща вълшебница, едно момиче, влюбено до уши. Не, нямаше да мине отново през всичко това.

Не беше хубаво, че Галахад и Теса ще се окажат просто пионки в този магичен гамбит, но просто не можеше да се направи нищо. Дано оцелееха. Това не беше неин проблем. Не съвсем. Вивиан никога не е била безжалостна, когато се отнасяше за живота на смъртните, но сега беше различно. Това сега беше облог.

А в този момент би направила всичко, за да се върне в Монте Карло.