Вярвай

Глава 14

— Теса!

Галахад я хвана, преди да падне на земята.

— Видя ли? Той просто изчезна. — В гласа й се долавяха истерични нотки.

Паниката, която досега бе успявала да овладее, я обзе. Забавена реакция, помисли си тя. Шок. Каквото и да беше клиничното му име, то я държеше в лапи, по-силни от лапите на който и да било дракон.

— Теса! — Галахад я сграбчи за раменете и я разтресе. — Чуй ме! Всичко свърши. Звярът не беше истински!

— Не беше истински? — Тя се изсмя с истеричния смях на жена, стигнала до края на психическите си сили. — Разбира се, че не беше истински! — Тя се освободи и си пое дълбоко въздух. — Как е възможно един дракон да е истински, когато нищо друго не е? — Тя махна с ръка. — Виждаш ли дърветата, хълмовете и небето? Нищо от това не е истинско! Всичко е измислено от мен! От мен! Теса Сейнт Джеймс. Всичко идва от подсъзнанието ми! От дракона до най-мъничката тревичка.

Галахад сбърчи чело тревожно и пристъпи към нея.

— Моля те…

— Стой си там, Големи човече. — Тя махна с ръка, за да подчертае думите си. — Това ще бъде истински шок за теб, знам, и не искам да съм груба, но ти също не съществуваш. Ти си мит, легенда, детска приказка! Артур не е съществувал, нито Камелот, нищо. По дяволите, вие дори не знаехте за кръглата маса, докато не ви казах! Не само че не си нищо повече от един сън, ами и неточен сън при това!

— Моля те, позволи ми… — Той посегна към нея, но Теса се отдръпна.

— Не ме докосвай! — Тя стисна ръце и започна да крачи по поляната, говорейки повече на себе си, отколкото на него. — Асистентите не тръгват на пътешествия в Средновековието с арогантни рицари за придружител. Никой не използва зелки за мишени. И вълшебниците не танцуват степ!

— Теса! — Той я сграбчи и я притисна силно към себе си.

— Ти не си истински, не си — проплака тя, удряйки с юмруци гърдите му. — Нищо тук не е истинско! Не може да бъде.

Тя го удряше и удряше, но той стоеше, непоклатим като скала.

Тя плака от страх, раздразнение и объркване, докато се изтощи и се отпусна на гърдите му. Но продължи да ридае тихо и риданията й разтърсваха тялото й, докато той мърмореше успокоително и галеше косата й. Тялото му до нейното беше стабилно и топло… и истинско.

— Не ми пука. — Тя изтри сълзите от лицето си. — Ти не съществуваш.

— Някой друг би приел думите ти като обида.

— Това не е обида, това е истината. Аз съм в кома или сънувам кошмар, или може би съм мъртва. Така или иначе, ти не…

— Достатъчно! — Гласът му беше рязък и решителен и тя вдигна глава, за да го погледне в очите. Тъмни като нощта, в тях блестеше гняв и още нещо. — Аз съм истински, Теса. — Хвана ръката й и я сложи върху бузата си. — Нима плътта ми не е топла?

Тя само го гледаше.

Той придвижи ръката й към шията си.

— Нима кръвта ми не пулсира под пръстите ти?

Сложи ръката й върху гърдите си.

— Нима сърцето ми не бие?

— Да, но…

— От какво се страхуваш, Теса? От реалността на света, който те заобикаля? Или от мен? — Той се наведе и целуна дланта й. Докосването му предизвика паника и ужас. Погледът му пареше нейния. — Това плаши ли те?

— О… — Във вените й запулсира желанието и тя задъхано каза: — Да.

Устните му докоснаха леко нейните и тя се надигна, за да ги посрещне.

— Това е истинско, Теса. Страхуваш ли се?

— Да. — Гласът й беше тих като въздишка.

Той я прегърна и целуна нежно кожата на шията й, точно под ухото. Дъхът й спря.

— А от това, Теса, страхуваш ли се от това?

— Да.

Устните му тръгнаха в чувствено пътешествие надолу към гърдите й.

— О, да. Това. Точно от това.

— А сега? — Езикът му се плъзна около деколтето на роклята, след което той вдигна поглед.

— Ужасена съм. — Тя захапа леко долната му устна. — А ти? Ти страхуваш ли се?

Той отметна глава назад и я погледна в очите.

— Аз също се страхувам. От това, което може и да не е истинско. — В очите му се четеше въпрос. — И от това, което може и да е.

Устните му се сляха с нейните и съвсем за малко целувката им беше кротка, проучваща. Тя подпря ръце на гърдите му и усети силните мускули под дрехите. Целувката стана по-дълбока. Устните й се разтвориха и диханието им се сля. И задръжките изчезнаха.

Тя сграбчи туниката му и се надигна към него. Той я притисна още по-силно към себе си и двамата се отпуснаха на колене. Желанието й нарастваше. Бореше се с дрехите му, докато той бързо сваляше нейните. Само след секунди дрехите им бяха разпилени по земята наоколо и тя със замъглено съзнание отбеляза, че опитността му в събличането на женски дрехи не подхожда на определението му „рицар-девственик“.

Дори и коленичили, той пак се извисяваше над нея. Тя докосна с пръсти къдравите косъмчета по гърдите му и надолу по корема. Изглеждаше толкова добре гол, колкото и облечен. Не. По-добре. Тя се приведе и докосна зърното с връхчето на езика си. Той затаи дъх и я прегърна, поваляйки я на земята.

— Що за момиче си ти? — изръмжа в ухото й.

— Твоето момиче.

Тя пъхна пръсти в косите му и придърпа главата му към себе си. Устните му имаха вкус на страст и на сила и тя не желаеше нищо толкова, колкото желаеше него. Той отдели устните си от нейните и целуна брадичката й, шията й, по-надолу. Хвана гърдите й и погали зърната им с пръсти. Тя изстена и се надигна, пръстите й се забиха в раменете му. Той пое едното зърно в устата си, започна да го дразни с устни и език, докато тя започна да вика, и чак тогава съсредоточи вниманието си върху другото.

Претърколиха се върху твърдата земя. Тя лежеше върху него. Той плъзна ръцете си надолу по гърба й, докато стигна ханша, и я придърпа силно към себе си. Устните й се притискаха към неговите в болезнено желание, за което никога не се бе и осмелявала да мечтае. Единственото нещо, което имаше значение сега, беше тялото му — горещо, твърдо и изпълнено с копнеж.

Усети го — напрегнат и твърд между бедрата си — и се плъзна по-надолу, за да потърка гладката, набъбнала нужда на своята възбуда в неговата солидна мъжественост. Той пъхна ръката си между телата им и я докосна и цялото й тяло се разтърси от удоволствието. Тя изпъшка.

— Галахад.

— Милейди.

Желанието правеше гласа му дрезгав и той прилепи устните си към нейните. С опитност, каквато Теса би трябвало да очаква, той размени положението на телата им и тя отново легна по гръб, а той се извисяваше над нея между краката й. Тя се взираше в очите му, потъмнели от желанието, и знаеше, че в тях се отразява собствената й страст. Дръпна го към себе си и той бавно влезе в нея. Овладя тялото й. Предяви претенции към душата й.

Движеше се в нея бавно, внимателно, сякаш мислеше, че би могъл да я счупи. Тя нетърпеливо го подканяше да бърза. Стискаше широките му рамене, после плъзна ръце по гърба му, наслаждавайки се на усещането на всеки негов мускул и сухожилие. Ритъмът й, тялото й, духът й се обединиха в едно и се сляха с неговите и те се движеха като едно цяло, като две половини, които никога преди не са били заедно и най-после са се съединили в едно. Напрежението в нея растеше непрекъснато, докато не изпита чувството, че ще умре от радостта на отдаването си в пълна самозабрава, каквато не бе смятала, че е възможно да съществува, приемайки същото в замяна.

В нея избухнаха пламъците на екстаза, тялото й се разтресе и тя изкрещя. Той потрепери, после се вцепени, притискайки я толкова силно към себе си, че тя не знаеше къде свършва нейното тяло и къде започва неговото. И не й пукаше. Той беше нейният рицар, нейната легенда, нейният мит.

И беше тук и сега и дори тя можеше да го повярва.

Лежаха дълго на земята, изтощени, неспособни да се движат, да мислят. Най-после той се изви на една страна, подпря се на лакът и се загледа в нея. По устните му играеше усмивка.

— Милейди Теса, мисля, че направи доста, за да ме освободиш от страховете ми.

— Удоволствието беше мое. — Тя се изкикоти доволно. — Знаеш ли, никога преди не съм го правила.

Очите му се разшириха от изненада.

— Но аз мислех… ти каза… Никога преди не си го правила?

Тя се засмя. Някой ден определено щеше да му изясни семейното си положение. Но не сега.

— Разбира се, че съм го правила преди. — На лицето му се изписа облекчение. — Просто не съм го правила навън. Върху земята. — Тя протегна ръце над главата си. — Така има някакво чувство за свобода.

— Наистина, милейди. — Той се ухили дяволито. — Забелязах липсата ти на задръжки.

— И ти не беше кой знае колко въздържан. И си мислех, че ще спреш с това „милейди“.

— Това е навик, развиван през целия ми живот. Израз на уважение и признание на ранга. Всъщност, Теса, харесва ми как звучи, когато го използвам за теб.

— Някак собственически звучи, не мислиш ли? Сякаш ти принадлежа.

— Нещо такова. — Той се наведе и близна едното й зърно. — Ти си тази, която ми принадлежи.

— О, нима?

— Да.

— В такъв случай…

Тя се изви на една страна, подложи ръка под главата си и прокара върха на пръста си по гърдите му и надолу към корема. Направи мързеливо кръгче около пъпа му, после пое по-надолу. Той се вцепени под пръстите й.

— Искаш ли да бъдеш притежаван?

Много, много по-късно тя лежеше, сгушена до него, изпълнена с усещане за спокойствие и удовлетвореност, които можеха да се намерят само в една приказка. Отървеш ли се от дракона, печелиш ръката на принцесата — тя се усмихна на себе си — и всичките й останали части.

Галахад се бе оплакал — може би просто за очи, — че нямат време да се излежават. Но протестът му беше изречен с полууста и няколко добре поставени целувки го убедиха, че някой ден повече или по-малко едва ли има значение. Върнаха се в пещерата и се опитаха да се притежават един-друг отново и отново. И успяваха.

Тя се обърна на една страна и той я прегърна. Усещаше надигането на гърдите му с всеки поет дъх и знаеше, че нищо никога не е било толкова истинско.

Теса затвори очи и се унесе в дрямка.

И засънува.

Сънува една пещера под земята, пълна с лавици с книги и всички останали атрибути на практикуващ вълшебник, и една жена със забележително добре оформен маникюр.