Вярвай

Глава 19

— Е, какъв е планът? — попита през стиснати зъби Теса. Глезените й бяха завързани, ръцете — също, вдигнати високо над главата й, закачени за желязна халка. Под краката й имаше малка бала сено или слама, или може би бурени. За какво ли? За удобство? Едва ли, но ако беше само със сантиметър по-ниска, щеше да се изправи на пръсти. Галахад се намираше на няколко стъпки от нея в същото положение, с изключение на балата. Но дори и така, благодарение на ръста му, изглежда му беше много по-удобно, отколкото на нея.

Стражите ги бяха повели надолу по безкрайна стълба, после през дълъг, тесен коридор, от двете страни на който имаше здрави врати. Хората на Мордред ги завързаха и бързо си тръгнаха, оставяйки една горяща факла, забита в стената. Би могло да е и по-лошо. Поне не виждаше уреди за изтезание. Не че знаеше как изглеждат. Все пак беше тъмно, влажно и доста страшно и Теса би могла да се закълне, че чува топуркащи звуци. Не й се искаше да мисли какво точно означават тези звуци.

— Явно не го наричат зандан току-така — промърмори тя и погледна към Галахад. — Какво правиш?

Галахад гледаше нагоре към ръцете си.

— Опитвам се да развържа въжетата.

— Желая ти успех. Аз не мога дори да раздвижа пръстите си.

— Не е нужно да се движиш много. — Челото му се сбърчи.

Тя го гледа известно време.

— Не изглежда да имаш някакъв напредък.

— А ти не изглежда да имаш някакво търпение — отвърна спокойно той.

— Щях да имам повече, ако не бях закачена тук като свински бут.

Той не й обърна внимание, съсредоточен върху усилията си. Тя въздъхна дълбоко. В сумрака не виждаше много добре.

— Какво правиш сега?

— Същото, което правех и преди малко.

— О. — Не й стига, че висеше тук, ами и той не искаше да я слуша. — Е, какво…

— Когато бях малко момче — започна той търпеливо, сякаш обясняваше нещо много сложно на някой не особено умен, — в двора на Артур дойде пътуващ магьосник. Е, не беше истински вълшебник, не като Мерлин…

— Мерлин — изръмжа тя. — Ако някога видя този кучи…

— Но беше забавен. Но — и може би това беше истинска магия… — Работеше упорито върху въжетата. Нима наистина виждаше някакво разхлабване? — Можеше да развърже всеки възел дори когато самият той е завързан. И ми каза точно… — въжетата му се разхлабиха — как го прави.

Само след миг въжетата вече бяха в ръцете му.

— Страхотно, мистър Рекордьор! Добре! — Тя подскочи леко. — А сега — мен.

Галахад се наведе и развърза глезените си.

— Аз не мисля така.

— Какво искаш да кажеш?

— Би било грешка. — Изправи се и й се ухили. — Тук ще си в безопасност засега.

— Не искам да съм в безопасност. — Гласът й се повиши. — Искам да съм с теб.

— Не е разумно.

Той отиде до нея и я целуна. Устните й за първи път бяха на нивото на неговите. Тя дръпна рязко глава.

— Не си мисли, че можеш да оправиш всичко с някаква си целувка. — Той я целуна по врата и тя потрепери. — Или с няколко целувки. — Той прокара пръста си между гърдите й и тя едва не изстена. — Или… ъ-ъ… с това.

В това положение на тялото й и с дълбокото деколте гърдите й изпъкваха напред. Той сведе глава и целуна някаква точка между тях и тя изпъшка. Ето, че беше вързана в някакъв зандан, а единственото, за което можеше да мисли, беше секс.

Той прошепна тихо:

— Трябва някой ден отново да опитаме с това.

Теса въздъхна.

— Така ли мислиш?

— Да. — Той докосна устните й със своите. — Но продължавам да не харесвам тази рокля. — Обърна се.

— Галахад, измъкни ме от това!

— За мен би било голямо удоволствие да я махна от тялото ти, но се страхувам, че нямам време.

— Не роклята. — Тя стисна зъби. — Развържи ме.

— Не, не сега. — Той пристъпи предпазливо към вратата, отвори я и се огледа. — Странно, няма охрана.

— Разбира се, че няма охрана. Предполага се, че сме завързани. И двамата. А сега, раз…

— Теса — каза рязко той. — Ще ми е по-лесно, ако съм сам.

— Къде отиваш?

— Не е лесно да се забавляват деца в кралския двор и момчетата много обичат да се крият от наблюдателните погледи на по-възрастните, измисляйки си свои игри. Нашите бяха тук долу.

Тя го изгледа учудено.

— Не ми казвай, че си бил тук и преди.

Веждите му се повдигнаха.

— Не съм имал тази възможност. — Погледна в коридора. — Замъците са крепости, Теса, и са създадени по-скоро за да държат хората отвън, а не да ги затварят вътре. Много отдавна тук долу е имало тунели и проходи за бягство. Този замък е като восъчна пита. А ако съм сам най-добре ще проверя дали тунелите, които си спомням, са все още проходими.

— Но ако си сам, и аз ще съм сама. — В гласа й звучеше умолителна нотка. — А аз наистина не искам да оставам тук сама.

— Тук си в безопасност. — Той кимна и пристъпи навън. — Ще се върна бързо. — Вратата се затвори леко зад него, после изведнъж бързо се отвори. — Давам ти дума. — Той се ухили и я затвори.

— Не ме оставяй тук! По дяволите, Галахад! — Сигурно не беше много добра идея да крещи, но не можеше да се въздържи. Страхът я бе сграбчил здраво. Освен това кой щеше да я чуе? Тук нямаше никой друг, освен плъхове. — Галахад! Помогни ми. На Мордред няма да му се наложи да те убие… Аз ще го направя собственоръчно!

Сламата под краката й се размести и тя млъкна. Това не беше най-здравата опора на света. Ако се движеше прекалено много, сигурно щеше да премести проклетата бала. И тогава наистина щеше да е в беда.

Напъна се да чуе нещо, каквото й да е, което да й подскаже, че е променил мнението си и се връща. Вече го нямаше от близо трийсет секунди. Това достатъчно време ли беше? Как бе могъл да я остави тук сама? Завързана. В безопасност.

Обичам те, красива Теса.

Въпреки раздразнението, споменът за думите му я стопли. Усмихна се на себе си. Той я обичаше. И тя го обичаше. Разбира се, още не му го беше казала, но щеше.

Кога?

Когато се върнеше.

Ако се върнеше.

Разбира се, че щеше да се върне. Тогава щеше да му каже. Не, по-добре да му каже, след като я развърже. Или когато избягат. Или когато открият Граал.

Или когато трябва да му каже сбогом?

Усмивката й помръкна. Как би могла да го напусне?

Как би могла да остане?

Мястото й не беше тук. Никога нямаше да се приспособи към Средновековието. О, разбира се, досега се бе справила, ако не се смятат дребните неудобства като пленяването от ненормален принц и висенето на халка в зандан, но това беше само временно. Тя щеше да се прибере вкъщи.

Може би ще е по-добре, ако не му казва. Той не я бе попитал дали го обича, въпреки че сигурно предполагаше, че чувствата му са споделени. В крайна сметка, коя жена със здрав разум не би се влюбила в сър Галахад? Той беше рицар.

И може би, ако не му кажеше, нямаше да го боли толкова, когато тя си тръгне. Щеше да погледне на това като на още едно предизвикателство за преодоляване и щеше да смята болката просто за цената, която трябва да плати. Щеше да продължи живота си с чест и смелост, независимо дали щеше да става дума за търсенето на Граал или за някой хубав малък замък с бяла оградка и някоя като Ориана, която да се грижи за него. Щеше да забрави за Теса.

И може би, ако не му кажеше, нея също нямаше да я боли толкова много, когато го напуснеше. Щеше да се върне в модерния си живот с всичките му прекрасни удобства и да мисли за болката си като за цената на приключението на живота й. Щеше да съхрани спомените за дните, прекарани с него, в някое малко, сигурно кътче на съзнанието си и щеше отново да спре да вярва в митове, магии и любов. И щеше да забрави за него.

Гърлото й се сви и тя преглътна сълзите си. Какъв смисъл би имало да му каже? Може би беше най-добре поне веднъж да си държи устата затворена. Но дори и да беше съгласна по принцип, знаеше, че се самозалъгва.

Как въобще би могла да го забрави?

Всеки път, когато погледне към звездите през някоя топла пролетна вечер, ще се връща отново в прегръдката му. И той ще бъде в сърцето й.

— Всичко е така, както заповяда, милорд.

— Отлично, Оскар. — Мордред повдигна вежди. Оскар кимна, понечи да каже нещо, но явно се отказа.

Без съмнение, мъдро решение, но все пак…

— Какво има, Оскар?

Войникът се поколеба. Мордред въздъхна и се облегна назад в стола си. Момичето на Галахад беше право — Оскар не беше най-ярък пример за мъж. И все пак той му беше верен като куче, безмилостен като дявол и най-вече — би прерязал гърлото на някой враг по заповед на Мордред, без да се замисли и за миг.

— Изплюй камъчето, човече.

— Просто си мислех, милорд…

— Тц, тц, Оскар. Не знаеш ли какви беди можеш да си навлечеш, когато се замислиш?

Оскар се изчерви от притеснение и Мордред се усмихна. В този миг войникът сигурно го мразеше. За разлика от съюзниците му в страната, които заговорничеха с принца срещу Артур, Оскар и другарите му тук нямаха никакви благородни чувства относно работата си. Те бяха грубияни, прости хора. Съдействието им се осигуряваше в замяна на подслон, дрехи и храна, плюс няколко монети от време на време. И всички живееха с надеждата, че някой ден Мордред ще награди верността им с власт, земя или богатство. Може би щеше да го направи. А може би не.

— Чудех се, милорд, защо не ги окова, вместо да ги завързваш.

Мордред го изгледа със съжаление.

— Ако ги бях оковал, Галахад никога не би се освободил.

Оскар премига объркан.

— Не разбирам.

— Нито пък е необходимо.

— Но, милорд…

— Конете им в конюшните ли са? — Оскар кимна. — И вещите им — там, където могат да ги намерят?

— Да, милорд.

— Значи тогава сме готови. — Обзе го приятно предчувствие. Отдавна чакаше този момент. — Събери хората си. Ще ви чакам при портата на замъка.

Оскар се опули, после изведнъж лицето му се проясни.

— Разбирам, милорд.

— Знаех си, че ще разбереш, Оскар. — Той махна към вратата. — Побързай.

Оскар кимна и излезе. Мордред посегна към чашата с вино на масата пред себе си. Това беше. Най-после той и Галахад щяха да кръстосат мечове, без да се намесва Артур.

Отпи голяма глътка от виното и се замисли за неохотата, която изпитваше. Това беше глупост. Бе чакал този ден от години. Бе копнял за него всеки път, когато Галахад го побеждаваше в игра, бой или в непрестанното състезание за обичта на краля. Без съмнение, Галахад никога не е забелязвал изражението на гордост, изписано върху лицето на Артур, когато синът на Ланселот се представи добре и почтено. Но Мордред го забелязваше. Бе забелязал също така, че баща му не проявява същия интерес към успехите на наследника си.

Отново отпи от виното си. Вкусът му внезапно бе станал горчив, като спомените му. Причината за омразата между него и баща му не беше участието на Артур в смъртта на майка му. Всъщност Мордред знаеше, че не действията на Артур, а безразличието му бе предизвикало смъртта й. Кралят нито е обичал, нито е мразил първата си съпруга. Тя беше кралицата и дали е жива, или мъртва, явно за него не е било от особено значение. Същото беше отношението му и към нейния син.

Но той, Мордред, беше синът на Артур и заслужаваше да се отнасят към него с уважението и — да! — обичта, съответстващи на положението му. Пръстите му се вкопчиха в металната чаша. Артур предпочиташе да дава обичта си на Галахад.

И все пак може би дължеше всичко, което представляваше, на добрия рицар. Желанието да победи Галахад го бе пришпорвало напред. Но любимецът на краля винаги беше малко по-бърз и малко по-силен. Мордред можеше и да триумфира над другите момчета и, по-късно, над другите мъже, но не и над Галахад. Никога над Галахад.

И нима състезанието не продължи до днес? Не трябваше ли Мордред да е този, когото Артур да изпрати да търси Граал? Не трябваше ли наследникът на кралството да бъде изпратен на мисията за спасението му? Артур знаеше за предателството на сина си, но безсмислената сантименталност на стареца му бе попречила да реагира. Но дори и да не беше така, Мордред беше сигурен, че баща му никога не би го помолил да направи подобно нещо. Не, такова благородно начинание беше запазено за любимеца на краля.

Но сега щеше да е различно. Сега, най-после, той щеше да триумфира. А Галахад щеше да умре. О, аргументите на дамата наистина бяха верни — Артур щеше да побеснее, когато узнае за смъртта на Галахад. Мордред не би му спестил тази трагедия. Не, той очакваше с нетърпение добре подбрания момент, когато ще каже на баща си, че мъжът, когото Артур винаги е предпочитал пред сина си, е паднал мъртъв от неговата ръка. Това щеше да стане точно преди Артур, Ланселот и всички останали, все още верни на старото, да се присъединят към Галахад в отвъдното.

Ами жената? Веждите му се сбърчиха и той се замисли. Тя наистина имаше хубави форми и щеше да му достави удоволствие. Макар че след смъртта на Галахад няма да е същото. Беше се наслаждавал на мисълта да отпрати Галахад и да задържи жената, знаейки, че при всяка стъпка на рицаря сърцето му ще се изпълва с болка при мисълта как точно се наслаждава Мордред на неговата прекрасна лейди. А когато Галахад умре, тръпката щеше да изчезне. Дотогава обаче тя може би беше единственото слабо място на Галахад.

Нямаше две мнения по въпроса — Галахад щеше да умре. Мордред допи виното си и стана. При това скоро. Едни прости въжета никога нямаше да задържат такъв рицар. Не и такъв, който още много отдавна бе проучил тунелите и проходите в замъка, в който сега беше затворен. И когато рицарят и дамата му се появят, Мордред и хората му щяха да ги посрещнат.

Това щеше да е последното състезание между двамата. Последната битка. Последната игра. Беше почти жалко, че трябва да й се сложи край. Но нямаше друг начин. Мордред тръгна към вратата. Въпреки разгулния живот, който Галахад така ненавиждаше, дните на Мордред бяха изпълнени с бойни упражнения толкова, колкото и с хубави жени. Беше готов да се изправи пред съперника си в една последна борба.

Наистина — Мордред се усмихна на себе си — нямаше съмнение, че победителят ще бъде той. Заради гордостта си, щеше да избере да разчита само на своите умения. Но ако те му откажат, пак щеше да победи Галахад. Този път Мордред щеше да е победител. В края на краищата, той знаеше слабото място на рицаря.

И не би се поколебал да я използва.

— Може никога да не ти простя, че ме остави сама в тази дупка.

Теса разтри китките си, опитвайки се да възвърне кръвообращението.

— Не се забавих.

Галахад коленичи и развърза въжетата, пристягащи глезените й.

— Стори ми се цяла вечност.

— Беше съвсем за кратко.

Той се изправи, хвана я през кръста, вдигна я от балата и я сложи на пода. Челото му се сбърчи.

— Можеш ли да ходиш?

— Мисля, че да. Краката не ме болят толкова, колкото ръцете. — Тя ги размаха. — Как ще се измъкнем оттук?

— Има един тунел, който ще ни изведе в гората зад замъка. Намерих конете, както и меча ми, провизиите ни и камата на кралицата. — Той потупа ножа на хълбока си. — Бих ти я дал, но… — Погледът му се плъзна по роклята й. — …Няма къде да я сложиш.

— Бих предпочела един боздуган. Освен това, Гуенивир я даде на теб, за да ти носи късмет. Откри ли ми…

— Да.

— Свършил си доста работа. Впечатлена съм.

Той тръгна към вратата, извади меча си и внимателно огледа коридора.

— Не беше трудно. Тунелите са си същите, каквито ги помня. Конете бяха вързани наблизо. Нещата ни също бяха там. Дори успях да преведа животните през една малко използвана врата.

Теса застана до него и също погледна празния коридор. Нищо. Въздъхна с облекчение.

— Да вървим тогава.

Той кимна и излезе навън. Тя хвана ръката му и го последва. Досега беше лесно. Фасулска работа. Може би… прекалено лесно.

— Не мислиш ли, че е странно това, че Мордред не е оставил никаква охрана тук?

— Ш-шт. Говори по-тихо.

— Е, не мислиш ли? — прошепна тя.

— Много странно при това.

Облекчението й започна да се изпарява.

— Когато проверяваше тунела, видя ли някого?

Галахад спря пред стълбището, водещо нагоре, взе една факла от металната скоба на стената и се приведе под стълбата, за да влезе в тесен проход.

— Не.

— Никой?

— Жива душа нямаше.

— Чакай, задръж, спри. — Теса дръпна туниката му — Виж, знам, че си рицар и всичко останало, но мисля, че имаме проблем. — Той спря и се обърна към нея. — Всичко това е някак прекалено лесно. — Тя си пое дълбоко въздух. — Мисля, че е капан.

Той я гледа известно време, после се ухили.

— Ъ-хъ.

— Ъ-хъ?

— Не казваш ли така, когато искаш да изразиш очевидното?

— Да — тя кимна. — Ако знаеш, че това е капан, защо сме тръгнали право към него?

Усмивката му се стопи, устните му се стиснаха в решителна линия.

— Това е типично за игрите на Мордред. Не ни е оставил друга възможност Но капанът губи ефективността си, когато жертвата знае за него, защото не е изненада. А след като знаем какво ни очаква, няма да тръгнем слепешката напред. Подготвени сме.

— Те ни превъзхождат по брой — промърмори тя.

— Може би. — Тонът му беше мрачен. Обърна се и продължи напред.

— Преживяхме доста заедно, нали, Големи човече? — каза тихо тя.

Тихият му смях отекна в каменния коридор.

— Наистина, така е.

— Мислиш ли, че ще се справим и с това?

— Доверие, Теса. Имай вяра.

— Точно така. — Стомахът й се сви. Колко пъти бе познала истинския страх от онази вечер в библиотеката насам? Сто? Хиляда? Имаше ли нещо в нейния свят, което да се сравни с ужасите, които бе преживяла тук? Или с радостите? — Вече не съм същият човек, какъвто бях, преди да дойда тук.

— Аз също се промених. — Той я погледна през рамо и се усмихна. — Мисля, че към по-добро.

— И аз така мисля. — Повървя малко, без да говори. — Не знам какво бих направила, ако ти се случи нещо. — Преглътна буцата в гърлото си. О, по дяволите. Тя го обичаше и независимо как щеше да свърши тази връзка, може би той заслужаваше да знае. — Ти означаваш много за мен. Аз…

— Мълчи, Теса — прошепна строго той. — Външният отвор е пред нас.

Галахад забави крачка. Приближи изхода предпазливо. Поне тя си мислеше, че е изходът. Въпреки факлата в ръката му, Теса не виждаше на повече от метър пред тях. А там имаше стена, покрита с гъсти увивни растения. Сърцето й заблъска лудо в гърдите. Тунелът свършваше тук. Нямаше изход.

— Галахад. — Стисна ръката му — Какво ще правим сега?

— Дръж това. — Той й подаде факлата.

Тя я вдигна високо. Галахад пристъпи към стената, пъхна се в растителността и изчезна.

— Галахад! — прошепна отчаяно тя. — Не ме оставяй! Чуваше тихото свистене на меча му в бурените и само след секунди той вече бе разчистил пътека до нея.

— Хайде, Теса, бързо.

Пъхна меча си в ножницата, сграбчи ръката й и я поведе през тунела.

Излязоха на малка полянка, обградена от покритата с бръшлян стена на замъка и гората. Луната беше почти пълна и ярка. Теса се наведе и завъртя факлата в пръстта, за да я изгаси. Чуваше пръхтенето на конете им, скрити зад дърветата.

— Не виждам никого — каза предпазливо тя.

За първи път, откак срещнаха хората на Мордред, изпита надежда. Дали щяха да се измъкнат оттук живи?

— Нито пък аз. — Мрачният му тон говореше повече от думите му. Още не бяха извън опасност — Трябва да сме много бързи.

— Може би извадихме късмет. — Теса нямаше намерение да се откаже от малката си надежда. — Може би Мордред си мисли, че ще излезем от друго място. Или може би си мисли…

— Или може би предпочита да излезете на открито, за да се увери, че наистина няма къде да избягате.