Вярвай

Глава 16

— Забележително мълчалива си, Теса Сейнт Джеймс — каза непринудено Галахад, но в очите му блестеше тревога. — Сигурна ли си, че си готова…

— Добре съм, наистина. — Яздеха бавно един до друг. — Просто ми се ще да престанеш да гледаш на мен така, сякаш съм чуплива като стъкло. Тази история с дракона ми дойде малко в повече, но вече съм добре. — Тя се усмихна кисело. — Явно ще ми е необходимо малко време, за да свикна с приключенията, които, изглежда, са нещо обичайно по време на търсене.

Очите му заблестяха изненадано.

— Не твоето… ъ-ъ… благоразположение ме притеснява.

— О. — Тя прикри усмивката си. — Тогава сигурно става въпрос за секса.

— Точно така. — Той също се усмихна.

— Беше страхотен.

— Не е там работата. — Той отново се ухили, но изражението му бързо стана сериозно. — Интересува ме дали сега съжаляваш или не…

— Няма начин. — Очите й се разшириха учудено. — Беше прекрасно. — Тя спря. — А ти? Искам да кажа, ти съжаляваш ли?

— Не. — Той поклати глава. — Но мина много време, откакто…

— Не ми казвай, че не си го правил, откак е умряла съпругата ти? — Може би все пак той наистина беше рицар-девственик.

Той се засмя — гърлен, дълбок смях.

— Теса, минаха повече от десет години от смъртта й. Аз съм мъж в разцвета на силите си. Аз съм рицар.

— Това май е отговорът на всичко според теб?

— Да. — Отново се засмя. Би могла да слуша смеха му вечно.

— Тази твоя похотлива усмивка казва всичко. — Тя го изгледа подозрително. — Мислех, че само чистите по сърце могат да търсят Граал.

— Милейди. — Той махна с ръка и сведе глава. — Чистотата на сърцето няма нищо общо с похотта ти.

Тя избухна в смях.

— Ти наистина си нещо.

— Както и ти.

По устните му отново се плъзна усмивка и той насочи погледа си към пътя пред тях. Минаха няколко дълги минути. Скоро щеше да се наложи да каже нещо.

С тази противна Вивиан, Теса нямаше избор. Кой знае каква щеше да е следващата стъпка на вещицата. Освен това сега, когато Теса вече знаеше, че тук е замесена и любов, поне от нейна страна, искаше да е честна с него. Поне това заслужаваше. Най-добре беше това малко разкритие да излезе от нейните уста, отколкото от нечии други. Тогава защо не можеше да намери подходящите думи?

— Какво те мъчи, Теса?

Ами ако той не й повярва?

— Защо мислиш, че нещо ме тревожи?

— Забелязвам, че си много мълчалива.

Ами ако я помислеше за луда?

— Мислех, че ти харесва да мълча.

— Забелязах, че когато се чувстваш добре, бърбориш непрекъснато.

Или за лъжкиня?

— Благодаря.

— Но мълчанието ти е тревожно. Това ме смущава.

— Щом те смущава… — Въздъхна. — Не знам откъде да започна.

Гласът му беше нежен:

— Разказвачите на приказки в двора на краля казват, че има само едно място, откъдето може да се започне един разказ.

— О?

— От началото.

— Началото? — Къде точно беше началото? Влизането на Мерлин в часа й? Колетът на майка й? Университетската библиотека? — Спомняш ли си първата ни среща? В параклиса?

— Разбира се. Помислих те за някакво нахално момче.

— Точно така. Спомняш ли си как бях облечена?

Той кимна.

— Странни одежди. Никога преди не съм виждал подобни.

— Точно така — каза тя с триумфална нотка в гласа.

— Не. — Той поклати глава. — Всъщност подхождаха повече за мъж, отколкото за жена. Затова се обърках. Дрехите прикриваха истинската ти същност, докато не благоволи да поправиш неправилното ми впечатление, като ми показа… — Ъгълчетата на устните му се разтеглиха в лукава усмивка. — Циците си.

Тя изпъшка.

— Никога няма да ми позволиш да го забравя, нали?

— Никога, красива Теса.

— Като оставим всичко това настрана, никога ли не си се чудил откъде съм дошла?

— Мерлин каза, че си от някаква далечна земя.

— Но не искаше ли да разбереш повече?

— Аз не съм любопитен човек, Теса, но въпреки това трябва да признаеш, че се надявах да науча нещо повече за дома ти. — Той се усмихна под мустак. — Където нямате магьосници и вярвате, че живеем върху топка, въртяща се в небесата. Тази история може да съперничи на измислиците на най-великия бард.

— Истина е, Галахад.

Той изсумтя.

— Никой в цяла Британия не вярва в подобно нещо.

— Не днес. — Тя се стегна за реакцията, която щеше да последва. — Но някой ден ще повярват.

— В думите ти няма смисъл — той се усмихна, за да я подразни, — но това вече не ме изненадва.

— Сериозно говоря, Големи човече. Някой ден всички в Британия, всички в целия свят, ще разберат, че земята е планета, която се върти в пространството.

— Аз не…

— След няколко века хората ще обиколят земята и ще докажат, че не е плоска, а има формата на кълбо. Но това е само началото. — Тя се приведе към него. — Отвъд Англия има земи, които още не са открити. Цели континенти. Ще има и много изобретения. Странни неща, които правят всичко, което можеш да си представиш. Ще дойде индустриалната революция, а с нея и парните машини, влаковете и колите и още най-различни други неща. И някой ден хората ще полетят, Галахад. Не само в небето, но и към звездите.

Той дръпна рязко юздите на коня си и се втренчи в нея.

— Теса, сигурна ли си, че си добре?

— Добре съм, наистина. Трябва да ми повярваш.

— Такива неща не могат да се случат. Ако не си луда…

— Кълна се, че не съм.

— Не. Това би било твърде лесен отговор. — Очите му се присвиха подозрително. — Тогава да не би да си пророчица, Теса? Гадателка?

— Не. — Тя поклати глава. — Аз съм съвсем обикновен човек. — Просто една най-обикновена пътничка през времето.

— Тогава откъде знаеш всичко това?

Тя преглътна и го погледна в очите, налагайки му безмълвно да приеме думите й.

— Аз съм от бъдещето.

— Бъдещето — повтори внимателно той. — Бъдещето тепърва ще се случва.

— Всъщност и аз така мисля. Нещо подобно. По някакъв паралелен начин.

Той се пулеше и клатеше глава.

— Разказваш ми забележителна приказка. Но ми е невъзможно да й повярвам.

— Повярва ми, когато казах, че драконът не е истински.

— За това имаше доказателство.

— Не голямо.

— Достатъчно.

— По дяволите, Галахад, нямам никакво доказателство. — Тя сграбчи ръката му. — Повярвай ми. Аз съм от бъдещето.

— Не, Теса, това е невъзможно — каза рязко той и дръпна ръката си. — Още няма бъдеще, затова не можеш да си от него. Съществуват само дните, които вече са изминали. Ние си ги спомняме — понякога ясно, понякога не. Те са си отишли, но няма никакво съмнение в съществуването им. Съществува и днес и ние живеем в него, дишаме в него. Но дните след днес предстоят. Това, което твърдиш, е невъзможно.

— И аз самата не го разбирам. Всичко, което знам, е, че в един миг си вършех работата на деветнайсети… — може би точната дата щеше да бъде прекалено голям залък за него — няма значение. Да кажем просто, че е било векове след днешния ден, и твоят приятел Мерлин ме взема и ме пуска в параклиса.

— Мерлин има пръст в това?

— Ъ-хъ. Цялото това приключение беше негова идея. Помисли малко. Навсякъде намирисва на Мерлин.

Галахад сбърчи вежди замислено.

— Защо трябваше да тръгна на това пътуване? — Продължи да упорства тя. — Заради твоето търсене?

— Да — каза тихо той.

— А когато е замесен Мерлин, почти всичко е възможно, нали така?

— Той е вълшебник с изключителна власт.

— Обзалагам се. — Тя кимна. — А сега чуй ме добре. Не съм ли съвсем различна от всички хора, които си срещал?

— Ти си една необикновена жена — каза бавно той.

— А чувал ли си дори един-единствен човек да говори така, както говоря аз? Или да се облича така, както бях облечена аз? Или да прави нещо така, както го правя аз?

— Не.

— Значи, следвайки пътя на логиката, не остава ли единственият възможен отговор пътуването през времето?

— Може би… Не! — Гласът му беше гневен. — Не мога да приема тази твоя басня.

— Но…

— Тихо! — Тонът му веднага се смекчи. — Прости ми. — Прокара пръсти през косата си. — Това, което каза, е неразбираемо за мен. За начина, по който разбирам същността на света. — Поклати глава. — Няма да е зле да остана известно време насаме с мислите си. — Той кимна, пришпори коня си и тръгна по пътя пред нея.

— Мисли колкото време е необходимо.

Тя се опита да говори спокойно, но сърцето й се бе свило. Нямаше никаква представа, как ще приеме той историята й, нито пък какво би могла да очаква. Точно това не беше толкова лошо, колкото се бе страхувала, но не беше и много добро.

Продължиха да яздят в мълчание. Тя се взираше в широкия му гръб пред себе си. Какво ли си мислеше? Какви ли чувства изпитва? Дали беше разстроен? Объркан? Тя поклати глава. Без майтап. Току-що бе направила опит да разбие вярата му в света, в който живееше. Объркването сигурно беше най-незначителната му реакция.

Той изведнъж обърна коня си и отново тръгна до нея.

— Защо ми го казваш сега? — Погледът му се взираше настойчиво в нея.

Тя го гледа известно време, без да продума. Какво би могла да каже? Защото те обичам и искам да знаеш колко скъпоценно е времето, през което сме заедно. Не. Може и да приемеше любовта в тази връзка да е несподелена, но би предпочела той да не знае за чувствата й. Ако не можеше да има любовта му, определено не искаше съжалението му.

— Забъркани сме в това заедно, забрави ли? Не исках помежду ни да има тайни. — Сви рамене. — Помислих си, че трябва да знаеш истината, това е всичко.

Погледът му обхождаше лицето й, сякаш търсеше отговори на хиляди въпроси. Кимна рязко, пришпори коня си и отново тръгна пред нея.

А сега какво? Галахад очевидно имаше нужда от време, за да смели всичко това. Но колко време? Час? Ден? Сто години?

Щеше да му даде всичкото необходимо му време, но в крайна сметка той все пак трябваше да й проговори отново. А дотогава щеше да почака.

Час, ден, сто години. В известен смисъл, тя разполагаше с цялото време на света.

Бог да им е на помощ. На всичките. Това беше абсурдно. Смешно. Пълна глупост Не е възможно да е истина.

Възможно ли беше?

Наистина, Теса вярваше. Нима думите й не звучаха искрено? Властта на Мерлин беше неоспорима. Ако подобно нещо въобще беше възможно, нима нямаше да е необходим вълшебник с изключителна сила? В главата на Галахад се въртяха стотици объркани мисли.

Тя не беше като никой друг — нито мъж, нито жена, — когото бе срещал. Речта й беше подобна на неговата, но някак странна. Не като непознат за него език, а по-скоро като непознат диалект на майчината му реч. Вече бе забелязал нежеланието й да говори за дома си и се бе чудил на мълчанието й. От изражението в очите й личеше, че земята и народът й й липсват. Сега, когато се замислеше, откриваше, че не знае доста неща за Теса. Разговорите им се състояха предимно от нейни въпроси за него и живота му, семейството и приятелите му.

Беше ли толкова арогантен, колкото тя твърдеше? Затова ли не бе проявил никакъв интерес към нея? Изпита чувство за срам. Единственото, от което се бе интересувал, беше участието й в търсенето. Беше наблюдавал гневните й избухвания, породени от страх, когато й показа замъка за първи път и когато победиха дракона. И двата пъти тя оспорваше реалността на света около себе си. На Камелот. На Артур. На него самия. Нима е бил такъв егоист, че не е обърнал внимание на страховете й? И толкова глупав? Да припише думите и тревогите й единствено на женската й природа и дори да не се зачуди защо най-много я плашеше самата същност на живота около нея.

Как се бе осмелил да се съмнява в смелостта й? Тази мисъл го шибна като камшик. Спря рязко коня си. Да, тя два пъти се бе поддавала на истерията, но нима това не беше нещо незначително, имайки предвид положението, в което се намираше?

Ако беше на нейно място, дали щеше да се справи по-добре? Би ли се изправил срещу един непознат свят със същата решителност и твърдост? Свят, в който ще е съвсем сам, като се изключи влиянието на някакъв вълшебник и компанията на един-единствен човек?

— Добре ли си? — Конят й спря до неговия. Разтревоженият й поглед срещна неговия. — Галахад?

— Да, Теса, аз съм… добре.

Гледаше я и сърцето му се свиваше. Тя беше толкова крехка и мъничка, а духът й гореше ярко като на мъж, като на рицар. А той я бе нарекъл „някаква си жена“. Лейди Теса въобще не беше „някаква си“.

— А ти?

— Страхотно.

Той смушка коня си, но тръгна редом с нея.

— Време е да поговорим.

Тя прикри въздишката си на облекчение.

— Хубаво. Значи… ми вярваш.

Беше негов ред да въздъхне.

— Това е странна идея — пътуването от бъдеще, което още не съществува. Трудно е да се разбере или приеме.

Лицето й помръкна.

— И въпреки това започва да ми се струва все повече и повече вероятно.

— Наистина ли?

— Наистина. Така се обясняват много неща. Относно настояването на Мерлин да ме придружиш, както и характерът ти. Трябвало е да ти задам въпроси за теб отдавна, но бях прекалено загрижен за собствените си планове, за да ти обърна внимание. — Усмихна й се извинително. — Моите извинения, Теса. Това е непростимо.

По устните й пробяга нежна усмивка.

— Имаше да мислиш за много неща, а и пътуването през времето не е нещо, което се случва много често.

— За първи път чувам за подобно нещо и не се и съмнявам, че ще е за последен.

— Да, обзалагам се, че потокът на туристи към Средните векове не е много голям. А и тук едва ли е най-подходящото място за почивка.

Той вдигна поглед към небето. Дори и сега, когато подозираше истината за нея, пак можеше да се побърка от това, че не разбира приказките й. Но вече се бе научил да не обръща внимание на повечето от дрънканиците й.

— Не мога да кажа, че разбирам напълно, нито че мога да повярвам безрезервно, въпреки че те опознах през дните, прекарани заедно. Ти си държала живота ми в ръцете си така, както аз съм държал твоя. Помежду ни има доверие.

— Тук едва ли става дума за доверие.

— Вероятно. Може би е по-скоро убедеността, че можем да разчитаме един на друг, когато сме подложени на изключителни опасности. — Той се подсмихна. — Разбира се, не бих разчитал на умението ти с лъка…

— Мъдро.

— Но ти спечели доверието ми и лоялността ми. А сега… — Той посегна и хвана ръката й. — Искам да чуя още. Разкажи ми, красива Теса, за бъдещето, от което идваш.

— Има много да се разказва. — Тя поклати глава. — Не знам…

— Започни с топката, която се върти в небесата.

— Добре.

Тя се поколеба, сякаш събираше мислите си, после започна да разказва някаква сага, която беше прекалено фантастична, за да може да й се повярва. Но въпреки това във всяка произнесена дума звучеше истина. Разказа му една приказка за смели авантюристи, отричащи мъдростта на своето време, тръгнали на пътешествие напред и напред, все в една и съща посока, докато накрая стигнали мястото, откъдето са тръгнали. Говореше за каруци и талиги, движещи се без силата на коне или волове. Говореше за фантастични приспособления, позволяващи на хората да летят като птици в небето и още по-високо, отвъд облаците и луната.

Минутите преминаваха в часове и те продължаваха да пътуват, хванали се за ръце, а гласът й внушаваше образи, които той не се осмеляваше да приеме. Но как би могъл да не го направи? Задаваше й въпроси от време на време, но най-вече попиваше всичко, което тя казваше, както жаден човек — студените глътки на поток. Чудесата на нейния свят го омагьосваха, изпълваха мислите му с всичко, за което не би могъл дори да мечтае.

Учудваше се на познанията й. Познания, за които все повече и повече се убеждаваше, че са самата истина. Познания за това, което беше нейно минало и негово бъдеще.

Ами неговата съдба?

Въпросът изведнъж изникна в съзнанието му Тя не бе казала нищо за неговата съдба. Нито за съдбата на краля му. Нито за тази на страната му. Не бе казала нищо за търсенето им. Щяха ли да разгадаят гатанката и да се справят с предизвикателствата й? Щяха ли да открият Граал? Защо не казваше нищо затова, което го интересуваше най-много?

Слънцето се спусна ниско на запад. Стигнаха до малка полянка с поточе.

— Тук, Теса, ще нощуваме. — Той слезе от коня си и се обърна да й помогне.

— Какво, тази вечер няма ли да има пещера? — каза тя, протягайки ръце към него. — Къде е „Хилтън“, когато ти трябва?

Той я пусна веднага щом краката й докоснаха земята.

— Чакай малко. — Тя го погледна в очите. — Какво има?

— Не знам какво имаш предвид.

Беше малко рязък. Защо не му бе казала това, което най-много искаше — не — имаше нужда да разбере? Завъртя се на пета и се зае с подготовката на лагера. Свали одеялата и чантите им от конете, махна седлата и ги върза близо до потока, недалеч от мястото, където щеше да запали огъня.

Тя го гледа безмълвно известно време, после се зае с чантите с провизиите. След малко той вече бе запалил огъня и седна до него, взрян в пламъците. Тя се настани до него и му подаде парчетата хляб и сирене.

— Не сме взели много. — Тя се усмихна скептично на оскъдната вечеря. — Но мисля, че започва да ми харесва. Не ти ли разказах за пиците?

Той кимна разсеяно, но не каза нищо. Дали тя не знаеше отговорите на въпросите, които обсебваха мислите му? Дали щеше да му отговори, ако я попита? Един пряк въпрос? Устните му не можеха да произнесат думите. Защо?

Страх? Мили Боже, каква глупост. Той беше рицар. Нямаше защо да се страхува от истината.

А не беше ли самата истина, която караше сърцето му да се свива?

— Не съм гладен.

Той остави хляба и сиренето, стана и тръгна към потока. Мислите му бяха пълни с въпроси и обвинения. Галахад се облегна на един дъб и гледа в бълбукащата вода, докато слънцето се спусна зад хоризонта, а луната освети полянката.

Теса дойде и застана до него.

— Времето свърши. Изплюй камъчето, Галахад. Какво има? Какво те тревожи?

— Нищо…

— Не е нищо! Стоиш тук вече повече от час. Какво става?

— Много добре. — Той се обърна към нея. — Кажи ми и другата част от баснята, Теса.

— Какво имаш предвид? — попита предпазливо тя.

— Разказа ми надълго и нашироко какво ще се случи през идващите столетия, но не каза и думица за утре или за вдругиден, или за деня след него.

— Не съм ли?

— Много добре знаеш, че само за това не ми каза нищо. — Стараеше се да не звучи гневно. На нея ли се сърдеше, или на себе си?

Тя отстъпи назад и вирна упорито брадичка.

— Не смятах, че е добра идея.

— Не е добра идея? Гръм и мълнии, Теса, защо не?

— Това може… — Сви безпомощно рамене. — Не знам. Да промени нещата, предполагам.

— Не разбирам.

Тя заговори бавно, сякаш внимателно подбираше думите си.

— Ако ти кажа, че ще откриеш Граал, няма ли това да повлияе на действията ти отсега нататък? Няма ли да си по-склонен да поемаш рискове, след като знаеш, че в крайна сметка всичко ще свърши добре?

— Това ли е съдбата ми? Намирам ли Граал? — Той затаи дъх.

— Почакай, още не съм свършила. Ами ако ти кажа, че не го намираш? Щеше ли да искаш да продължиш, или щеше да се предадеш? Какъв би бил смисълът?

Той стисна зъби.

— Намирам ли Граал?

Тя го погледна право в очите.

— Не мога да кажа.

— Ще кажеш! — Думите сякаш изригнаха. — В името на всичко свято, Теса, кажи ми! Сега!

— Не! — Гласът й трепереше. — Не сега! Никога! Мерлин ми каза, че това, което се е случило веднъж, не е задължително да се повтори по същия начин. Главните събития от историята — повратните точки, предполагам — не могат да се променят. Но по-дребните неща, като твоето търсене на Граал, може.

Истината, която тя не искаше да му каже, изведнъж проблесна в съзнанието му.

— Тогава не съм успял.

— Не съм казала това. И дали си или не си в някоя от другите версии на тази линия на времето, няма никакво значение. Никакво. Единственото, което има значение, е настоящето. — Тя сграбчи туниката му с две ръце. — Не разбираш ли? Ние преживяваме отново онези дни, ти и аз. Заедно. Каквото и да се е случило тогава, сега е изтрито, всичко е чисто. Това е възможността, която си чакал цял живот. Недей да я пропиляваш само защото си мислиш, че всичко вече е предопределено. Не е!

— В такъв случай ти мой спасител ли ще бъдеш, Теса? — В думите му имаше горчивина. Теса дръпна ръцете си като опарена.

— Не е така! — Тя отстъпи назад, но той я сграбчи за, раменете и я принуди да го погледне в очите.

— Ако няма да ми кажеш каква е съдбата ми, тогава ми кажи това: какво се случва с моя крал и страната ми?

— Не мога…

Той я разтърси силно.

— Кажи ми! Ако е така, както казваш, и съдбата на Артур няма да се промени от откриването на Граал, няма да има значение дали знам. Какво крие бъдещето, Теса? Какво казва историята за тях? За всички нас? Спомнят ли си хората делата на Артур и Ланселот, или всичко е изгубено в мъглите на времето, което се простира между твоя свят и моя?

— Престани! — Тя се отскубна от него. Гърдите й се надигаха гневно, а луната осветяваше искриците болка в очите й. — Защо искаш да знаеш? Какво значение има?

— Има огромно значение. Искам да знам дали моят живот, животът на краля и на баща ми не са били напразни. Да знам дали историята си спомня за нас. Да знам дали постигнатото от мен и онези, които обичам, не е забравено!

— Не сте забравени — изстреля тя. — Всеки знае историята на Артур и Гуенивир и Ланселот и Галахад и другите рицари на кръглата маса. Всеки знае за Мерлин и Камелот. Има огромни библиотеки, пълни с книги за подвизите ви. Вие сте една проклета легенда!

— Легенда?

— Мит! Приказка! Историята е действителният живот и ти и Артур, и всичко останало не сте включени в нея!

Думите й сякаш го зашлевиха през лицето, спряха дъха му, смразиха душата му.

— Какво говориш?

— Казвам — тя махна с уморен жест косата от очите си, — че в моето време никой не вярва, че сте съществували. — Скръсти ръце на гърдите си, но отказваше да го погледне в очите. — Вие сте приказка от детска книжка.

— Как е възможно това? — прошепна той.

— Мерлин не е искал вашето време да бъде опетнено от историята, затова е накарал света да повярва, че не сте съществували. — Гласът й омекна от съжаление и погледът й се вдигна към неговия. — Толкова съжалявам.

Той се взираше в нея.

— Нищо чудно, че се съмняваш в истинността на този свят още от първата ни среща.

— Не исках да ти казвам.

Той се засмя тихо.

— Както ти каза, аз съм упорит човек. Нямаше да оставя въпроса без отговор.

Той се облегна на дървото и се загледа във водата. Имаше много да мисли върху разкритията на Теса.

— Нарече ме също така и арогантен. — Изпита внезапна болка. — Не съм се смятал за такъв. — Наведе се и отскубна няколко стръка трева, стискайки ги в юмрука си. — Странно усещане е да научиш, че ще живееш и ще умреш, без нищо да отбелязва пътя ти на тази земя, с изключение на приказки, на които се гледа като на измислица. — Отвори ръката си и пусна няколко сламки. — Само един арогантен човек би сметнал подобна съдба за неприятна.

— Ти, Артур и всичко, което сте направили, не е забравено. — В гласа й прозвуча отчаяна нотка.

— Да, но не като истински хора. — Той поклати глава. — Има разлика.

— Защо?

— По-добре е да знаеш истината, дори да е неприятна, отколкото нещо невярно. — Ръцете му се отпуснаха и последните стръкчета трева паднаха на земята.

— Мразиш ли ме, че ти казах? — попита страхливо тя.

— Да те мразя? — Той погледна лицето й, огряно от лунните лъчи. Аз не бих могъл да те мразя, Теса. Ти сякаш си част от душата ми. — Нима Мерлин не каза, че не мога да открия Граал без теб? — Тя кимна. — Тогава съм бил прав. — Говореше по-скоро на себе си, отколкото на нея. — Ти си моят спасител.

— Мога ли да ти помогна някак? Искаш ли да говориш?

— Мисля, че не, но ти благодаря. — Той се усмихна накриво. — Не намирам такова удоволствие в приказките, както ти. — Дори и в слабата светлина виждаше тревогата, изписана на лицето й. — Иди да си лягаш, Теса. Денят беше дълъг. Утре всичко ще е наред.

— Обещаваш ли?

— Имаш думата ми.

Тя кимна и се върна при огъня. Галахад я гледа няколко минути, а може би цяла вечност. Прав е бил, когато си помисли, че е омагьосан от нея. Дори сега, изумен от съдбата си, не можеше да не се чуди дали присъствието й не е безценно за него. Тя не вярваше в магията, но дали вярваше в любовта? Сигурно не. Тя вярваше само в онези неща, които можеше да види и да пипне. Странно, че сега мислеше за подобни неща. И все пак не бяха ли Теса и търсенето, бъдещето и миналото, впримчени здраво като лоза, пълзяща към слънцето?

Вдигна поглед към небето. Луната бе избледняла и се появяваха първите звезди. Толкова ли щеше да е лошо животът му да се помни като по-добър, отколкото е бил? Делата на смъртните никога не бяха толкова добри, колкото историите, които се тъчаха около тях. Не би трябвало да има нищо против. Нямаше да е жив, за да ги чуе.

А Теса?

Щеше ли Теса да се върне в своя свят, когато търсенето им приключи? Щеше ли да я загуби в страна, която е толкова далеч оттук, че той дори не може да си я представи? Не. Стисна решително зъби. За Бога, нямаше да я изгуби.

И нямаше да спре да търси Граал. Без значение какво се е случило в някое друго време, в друг живот, той щеше да продължи. Щеше да осъществи съдбата си с жената, която обичаше, до себе си. И междувременно щеше да открие начин да я задържи при себе си, където й беше мястото.

Засмя се горчиво.

Какво друго би могла да направи една легенда? Какво ли си мислеше той?

Теса се уви по-плътно в одеялото и се обърна в безполезен опит да се почувства по-удобно. Дали земята беше по-корава в Средновековието, или просто тялото й от двайсети век не бе свикнало да спи на гола земя? Сигурно и двете.

Не че точно сега би се чувствала по-добре в легло. Как можеше да е толкова глупава? Как бе могла да му каже всичко за бъдещето му, а най-вече това, че в нейния свят се смяташе, че той никога не е съществувал? Изстена тихичко. Реакцията му беше класически случай на разстрел на пратеника и тя не можеше да го обвинява. Тя самата би се застреляла, ако имаше възможност.

Е, все пак бе успяла да си задържи устата затворена относно търсенето. Не му каза, че се е провалил в действителността, но е успял в легендата. О, щеше да му хареса да го чуе.

Тя въздъхна и погледна към небето. Странно, но това бяха същите звезди, които бе гледала през целия си живот Всичко щеше да се промени с течение на вековете, но с изключение на мънички промени тук-там, нощното небе щеше да си остане същото. Тя отново се обърна, прегърна коженото седло, което й служеше като възглавница, затвори очи и се помоли да заспи. Всичко щеше да е наред на сутринта. Галахад й бе дал дума и, както звездите, това беше нещо, на което можеше да разчита.

Минаха минути, или може би часове, когато го усети да ляга до нея. Отвори очи и го погледна. Лежеше по гръб, сложил ръце под главата си, вперил поглед нагоре. Толкова й се искаше да се сгуши в него и да му предложи малкото успокоение, което можеше, но какво би могла да каже? Всичко е наред, Големи човече. По-добре легенда, отколкото нищо. Не. Той щеше да й даде знак, когато има нужда от нея. Ако имаше нужда от нея.

— Теса?

— Да?

— Това хубава приказка ли е?

Тя се усмихна. Той беше добре.

— Страхотна приказка.

— В нея говори ли се за чест и смелост?

— Да, както и за лоялност и любов.

— А за вълшебства, Теса. В този твой свят, който не познава магията, приказката разказва ли за нея?

— И много повече.

— Тогава не е чак толкова зле — тихо каза той — да си част от подобна сага, истинска или не.

— Наистина. — Тя преглътна буцата в гърлото си. Той сякаш събираше мислите си.

— Теса, това ли е разкритата истина от гатанката?

— Не знам. Може би.

Той въздъхна дълбоко.

— Това не е първата разкрита истина между нас.

— Не — тихо каза тя. — Не е.

— Теса?

— Ъмм?

— Разкажи ми за звездите.

Той я прегърна и я придърпа към себе си, а тя му разказа всичко, което знаеше за звездите — от науката до гръцките легенди. И когато сънят започна да я надвива, тя си помисли за това, че дори когато всичките му тайни са известни, нощното небе пак носи някаква магия.

Както и ръцете му.