Вярвай

Глава 15

— Мога да се справя с това. — Теса се взираше в заобикалящите я предмети. Тялото й беше в странно положение — полулегнало, полуседнало. Чувстваше се много удобно въпреки лудото биене на сърцето си. — Логически, разумно, мога да се справя с това. Първо, драконът, който не беше истински. После го изгубих съвсем. След това — страхотен секс и заспиване в прегръдките на Големия човек. Дотук добре. А сега… — Пръстите й се вкопчиха в страничните облегалки на стола. Погледна го — креслото на баща й. — Мерлин! Къде си?

— Въпреки че обожавам съвременния свят, ще ми се да кажа, че етикецията вече не е това, което беше. Винаги е било много по-учтиво да изречеш молба, отколкото да излаеш заповед.

Теса се надигна и се обърна към гласа. Жената, която бе видяла на пиршеството, се люлееше в едно изящно кресло до малка, полирана маса. В едната й ръка имаше чаша вино.

— Вивиан, нали така?

Вивиан кимна.

— Впечатлена съм, скъпа моя, тъй като всъщност официално не сме представяни.

— Мерлин ми каза коя си. Освен това — тя кимна към стола — креслото също те издаде. Тук се усеща пръстът на Мерлин, или на някой, близък до него.

Вивиан сбърчи аристократичния си нос.

— Е, мога да разбера защо някои хора толкова ги харесват, но за мен е малко… твърде… удобно. Особено когато трябва да се обсъждат бизнес-дела.

— Бизнес-дела? Какви бизнес-дела? — Теса се опита да се надигне, но продължаваше да се плъзга назад. — Разбирам какво искаше да кажеш за стола и оценявам предвидливостта ти — спомени за дома и т.н., но не би ли могла да изфабрикуваш нещо по-малко удобно, но с по-голямо триене?

— Разбира се. — Ъгълчетата на устните на Вивиан се изкривиха нагоре. Креслото веднага се превърна в люлеещ се стол като нейния. — Така по-добре ли е?

— Много, благодаря.

— Вино? — Вивиан кимна към бутилката на масата. — „Пули-Фюме“. Много леко. Освежаващо.

— Страхотно. — В ръката на Теса се появи чаша и тя се опули. — Предполагам, че бутилката е само за парлама.

— Разбира се.

Теса внимателно отпи от виното.

— Хубаво е.

— Наистина. Идва от едно очарователно малко лозе в долината на Лоара, притежавано от едно и също семейство от времето, когато е била засадена първата лоза. Това е било любимото вино на Мария-Антоанета. — Вивиан надигна чашата на нивото на очите си и замислено се загледа в златистата течност. — Спомням си, че казах на Марсел точно след революцията, че въобще не бива да се тревожи за…

— Вивиан — бързо се обади Теса. — Мразя да прекъсвам, но искам да те попитам къде съм и какво правя тук?

Вивиан свали чашата си и поклати глава като кралица, опитваща се да е снизходителна.

— Наистина ти липсва търпение, Теса.

— Просто искам да си дойдем на думата, благодаря. А сега какво става? Къде съм?

Вивиан прикри една въздишка.

— Много добре. Намираш се в жилището на Мерлин.

Теса се огледа.

— На мен ми прилича на пещера.

— Пещера е. Чудничко, нали? — Вивиан се огледа презрително наоколо. — Мразя я. Винаги съм я мразила. Просто няма начин да създадеш и най-малката елегантност, изисканост или стил, когато първото нещо, с което трябва да работиш, е скала. За нещастие, Мерлин я обожава.

— Мъже. — Теса вдигна чашата си и отново отпи. — Вълшебници или обикновени смъртни, всички са еднакви.

— Не можеш да живееш с тях и… — Очите на Вивиан се присвиха. — Можеш да ги превърнеш в…

— Жаби? — подсказа Теса.

— Скъпа моя, много отдавна не съм превръщала мъж в жаба. Много повече предпочитам малки домашни животинки като например бели мишки и хамстери.

— Хамстери?

— Да. Помисли само. Затворени в мъничка клетка. Единственият възможен спорт за практикуване или за наблюдаване е едно колело, в което могат да бягат цяла вечност и да не стигнат никъде. Много подходящо и съвсем задоволително, когато се замислиш за мъжкото им его, не си ли съгласна с мен?

— Разбира се. Но не е много по-различно от мелниците, задвижвани с човешка сила.

— Зависи от гледната точка. Погледни от перспективата на хамстера. Затворен, изложен на милостта и капризите на някой друг.

— Разбирам какво искаш да кажеш. — Теса се ухили, представяйки си някои свои познати, въртящи хамстерско колело.

— А ти какво ще кажеш за Галахад?

Теса се стресна от внезапната смяна на темата. Само мисълта за Галахад я стопли цялата. Може би Вивиан не можеше да чете мислите й, както го правеше Мерлин, но като се има предвид къде беше, когато дамата толкова грубо я обсеби, отговорът беше повече от ясен.

— О, харесвам го.

Веждите на Вивиан подскочиха.

— Много го харесвам.

— Скъпа моя — тя погледна над ръба на чашата право в очите на Теса, — ти го обичаш.

— Не го обичам. — Теса се намръщи. — Искам да кажа, че той е страхотен наистина и ще си призная, че сексът беше фантастичен, но любов… Не мисля.

Вивиан я изгледа със съжаление.

— Хайде, хайде, Теса. Сложи на заден план всички онези глупости, че сте от различни светове и нямате никакво бъдеще заедно и т.н., и т.н., и ми отговори честно. Обичаш ли го?

Теса я гледа дълго време. Вивиан вече знаеше отговора и Теса беше сигурна, че това няма нищо общо с четенето на мислите й. Теса също знаеше отговора. Вероятно го знаеше още от момента, в който той й изрева в параклиса. Дали Галахад знаеше?

— Така си и мислех. — Вивиан се усмихна затворнически.

— Защо ме попита?

— Може да има значение. — Вивиан въртеше чашата си в ръка. — Липсва ли ти домът?

— Домът?

Думата я преряза като меч. Беше се старала да не мисли за дома, а събитията тук се развиваха прекалено бързо, за да има време за размисъл и самосъжаление.

Но, по дяволите, родителите й наистина й липсваха. И Ейнджи. Както и приятелите й, градът й, животът й. Ами те? Дали се тревожеха? Дали са изпаднали в паника? Някой сигурно вече бе съобщил за изчезването й. А откога всъщност я нямаше? Не беше сигурна. Ами ако времето в бъдещето се движеше различно от това в миналото? Би могла да се върне в деня, в който изчезна, или сто години след това. Или може би въобще нямаше да се върне. Гърлото й пареше, докато се бореше със сълзите.

— Да, липсва ми.

— Искаш ли да се върнеш? Сега?

— Човек бих убила, за да се върна сега.

— Отлично. — Вивиан засия.

— Но Мерлин каза…

— Не мисли за Мерлин. Смятам, че ако работим заедно, можем да го постигнем.

— Как?

— От твоя страна се иска съвсем малко. Можем да наречем твоето участие физическа енергия, ако искаш. О, между другото… — Книгата на Мерлин се появи в скута на Теса. — Можеш да си я вземеш.

— Взела си ми книгата? Кога си ми взела книгата?

— Мисля, че тогава беше заета с други неща — каза кисело Вивиан.

— О! — По лицето на Теса плъзна руменина.

— Както и да е. — Вивиан махна с ръка. — Надявах се да открия отговор, или поне някаква насока към отговора, как да сложим край на тази абсурдна игра на Мерлин, и да се върнем вкъщи.

— Да разбирам ли, че не си открила нищо? — Теса разсеяно прелисти томчето.

— За жалост, не. Предполагам, че освен ако не се намира в ръцете на Мерлин, или може би в твоите, в книгата няма нищо особено. — Вивиан сви рамене. — Поне нищо съществено. Честно казано, тя дори не е особено добре подвързана.

— И аз така мисля. — Тя затвори книгата.

— Тя няма да ни даде това, което търсим. Но пък ти може и да можеш.

— Аз?

— Ако се окажа права, и двете ще можем да се върнем там, където ни е мястото. Имам нужда само от пълната ти подкрепа и от вярата ти.

— Вяра? Това явно е разменната единица тук. Защо толкова бързаш да ме изпратиш вкъщи, все пак?

— Съвсем просто е. Намирам този момент от историята примитивен, неудобен и скучен. Ти и аз си приличаме в това отношение.

— Наистина не е толкова зле, колкото си мислех — промърмори Теса.

— О, хайде. Поне е толкова зле, колкото си спомням, а може би и по-зле. Както и да е, ние двете заедно бихме могли да сложим край на тази пародия и да се върнем в една много по-приятна епоха.

— Съжалявам. Изкусително е. — Теса прикри една въздишка. — Но не мога да го направя.

— Защото го обичаш?

— Вероятно — отвърна бавно тя, осъзнавайки истината. — Но освен това го уважавам и го харесвам. Той е арогантен и упорит, но също така е нежен и някак сладък по свой начин. Има солидна вяра в убежденията си и добродетели като чест и честност и има също така остро, малко странно, средновековно чувство за хумор. И, освен всичко това, аз обещах да му помогна. Дадох му думата си.

— Всичко това е много хубаво, но — в очите на Вивиан блестеше съчувствие — едва ли има някакво значение.

Теса затаи дъх.

— Какво искаш да кажеш?

— Той не е намерил Граал първия път, няма да го открие и сега.

— Не. — Теса поклати глава. — Мерлин каза…

— Мерлин е мил човек и аз го обичам в продължение на стотици години, но той е същество, което се занимава с вълшебства и илюзии. Той е вечният оптимист, когато става дума за неговите желания. Но дори и Мерлин не може да управлява човешките съдби. — По лицето й пробяга сянка на съжаление. — Галахад е обречен да се провали и да прекара дните си сам и огорчен.

— Не и ако аз мога да помогна. — Гласът на Теса отекна решително.

— Разбира се, че можеш да помогнеш, Теса. — Вивиан се усмихна мило. — Точно затова си тук. Подозирах, че ще изпитваш известна лоялност към каузата на Галахад, но съм изключително доволна да разбера, че се интересуваш повече от човека, отколкото от търсенето.

— Какво искаш да кажеш?

— Теса. — Вивиан се наведе напред, погледът й беше искрен. — Гордостта на Галахад, неговото чувство за собствена значимост, ако щеш, никога няма да оцелее след подобен провал. Защо не му спестиш цялото премеждие?

— Да му го спестя? — Само при мисълта, че Галахад е нещастен, гърлото й се свиваше. — Как?

— Ако, както предполагам, можем да се върнем в съвременната епоха, ако обединим енергиите си, не виждам причина да не можем да вземем и него с нас. — Вивиан вдигна чашата си в победоносна наздравица.

— Да го вземем с нас? Да вземем Галахад в двайсети век? — Само мисълта за Галахад в съвременна Америка беше достатъчна, за да избухне в смях. Или да заплаче. Отпи голяма глътка от виното си. — Ще се чувства като риба на сухо. Като жив, дишащ анахронизъм.

— Глупости.

— Глупостите са само началото. Къде ще отиде? Какво ще прави?

— Предполагам, че ще отиде там, където и ти. А що се отнася до това, какво ще прави… — Вивиан сви рамене, сякаш това наистина не й влизаше в работата. — Той е рицар.

— Това не се среща в много длъжностни характеристики, освен ако не иска да стане келнер в някой ресторант със средновековен дух.

— Сарказмът не ти прилича, скъпа моя. Нямах предвид нищо подобно. — Вивиан сбърчи раздразнено вежди. — Черният труд няма да подхожда на Галахад, въпреки че е изключително добре надарен физически. Като се съди по ширината на раменете му и…

— Престани, Вивиан. Вече съм забелязала.

— О, нима? — Вивиан се облегна назад. — Галахад не е глупав мъж. Просто времето, в което живее, не е изисквало да доразвие интелекта си. При по-стимулираща околна среда, без съмнение, би могъл да постигне велики неща. И точно там качествата, които са го направили ярък пример за рицарство, ще му служат най-добре.

— Може би… но… не. — Теса поклати решително глава. — Не мога да го направя. Не и без да го попитам.

— Тогава попитай го.

— Той никога няма да се съгласи. Цял живот е чакал това търсене. И Артур разчита на него.

Вивиан избухна в смях — силен, неприятен звук.

— Провалът или успехът на Галахад няма да променят съдбата на Артур.

— Галахад не го знае.

— Но ти го знаеш.

— Това няма значение. — Теса остави чашата си на масичката, която се бе появила до стола й, и се изправи. — Благодаря ти за предложението, но ще опитам по начина на Мерлин. Не знаеш със сигурност, че няма да открием Граал, нали?

— Скъпа моя — Вивиан въздъхна. — Ти се самозалъгваш.

— Може би. А може би не. А сега, ако би могла да ме върнеш там, откъдето ме взе… — Теса притисна книжката към гърдите си. — Трябва ли да си ударя петите, или нещо такова?

— Седни, Теса. — Гласът на Вивиан беше студен.

— Наистина бих предпочела…

— Седни.

Рязката заповед отекна в пещерата. Очевидно не беше толкова могъща, колкото Мерлин, но определено имаше някой и друг номер в ръкава. Теса седна.

— Искам да помислиш отново. Поне относно това ти да се прибереш вкъщи. — Вивиан я изгледа с поглед, от който на Теса й се прииска да се свие на топка. — Има няколко неща за Галахад, които трябва да разбереш, преди да вземеш решението си.

— Няма да променя решението си.

— Ще видим. — Вивиан спря, сякаш търсеше подходящите думи. — Ако оставаш тук заради някаква романтична идея относно Галахад, редно е да видиш няколко неприятни факти. Той никога няма да те обича, не и както ти го обичаш. Той е мъж и притежава всичките недостатъци на своя пол. Ще те използва, за да задоволява физическите си нужди. Ще се радва на компанията ти. Може дори да шепне мили думи в ухото ти. Но неговата душа умря заедно с жена му. Наблюдавах го тогава, виждам го и сега — мъката все още е в него. В сърцето му няма място за теб. — Гласът й се снижи: — Съжалявам, Теса, но би ли могла да живееш с това?

Би ли могла? Би ли могла да го обича, без да очаква неговата любов в замяна?

— Не знам.

— Освен това, как мислиш, че ще реагира, когато разбере откъде си всъщност? Ще се почувства предаден, че не си му се доверила по-рано. Ти спомена честността като една от добродетелите му. И ако успееш да го накараш да ти повярва, той ще иска да разбере какво става в бъдещето. Какво се случва с краля, със страната, с неговия свят. Каква е съдбата му. — Гласът й стана по-суров. — Можеш ли да му кажеш, че кралството се разпада? Че Артур и рицарите му се превръщат в детски приказки? Можеш ли да му кажеш, че само на ужким успява да постигне това, което е желал през целия си живот? Можеш ли да му кажеш, че целият свят го познава не като великия рицар, не като човек от плът и кръв, а като герой от приказка? И второстепенен герой при това.

— Не знам — прошепна Теса.

— И ако дори по, някаква прищявка на космическите сили ти и той наистина откриете Граал, тогава какво? Този, който открие Граал, става негов пазител. Ако Галахад успее, той ще бъде този пазител.

— Артур спомена тази възможност, но какво от това? Според мене е голяма чест.

— Нямаш никаква представа с какво си имаш работа, нали? — По лицето й се изписа недоверие. — Граал, ако въобще съществува, не е някакво съкровище, което може да се изнася на тържества, да бъде част от колекция или да стои изложена в стъклена витрина в някой музей. Граал остава там, където е скрита. Независимо дали това е катедрала или пещера. Замък или селска къща. И Галахад остава при нея. Обвързан с Граал… — Очите й проблеснаха. — Завинаги.

— Завинаги?

Теса не се бе замисляла какво ще се случи, след като открият Граал. Предполагаше, че ще си отиде вкъщи, но всъщност не бе мислила за това, че ще го напусне. И никога не се бе замисляла каква ще бъде съдбата му. Сърцето й се сви.

Ами ако така и не открият Граал? Дали търсенето щеше да продължи с години, докато и двамата остареят толкова, че да не могат да се качват на конете си? Или да различат фалшив дракон от истински? Или да правят любов на твърдата земя? Щеше ли да прекара живота си в едно безкрайно търсене на нещо, което те — той — никога не могат да получат? Дали щеше да го гледа как го обзема все повече горчивина и неприязън? Дали и тя нямаше да започне да го мрази?

— Изборът е твой, Теса.

Кое беше по-лошо? Адът с него в един свят, който тя не можеше нито да промени, нито да подобри? Или адът без него в нейния празен живот у дома?

Вивиан грешеше. Тя нямаше избор.

— Благодаря ти за предложението, но ще пасувам. — Изправи се. — Не мисля, че Мерлин би ме довел тук, ако нямаше никаква вероятност да открием Граал. Галахад е един от добрите и заслужава да се опита да постигне мечтата си. Ако успехът му означава, че ще го изгубя завинаги… — Тя поклати глава. — Предполагам, че наистина го обичам, защото съм готова да рискувам. А що се отнася до това, че Галахад никога няма да ме обича — тя сви рамене, — наистина не знам дали мога да живея така. Ще видим. Не съм дотолкова готова на саможертва, за да кажа, че това няма значение, защото има. Но точно сега той ме харесва и смятам, че ме уважава. Достатъчно е за момента.

Вивиан стисна зъби. Теса знаеше, че току-що си е създала един могъщ враг.

— Много добре. Но внимавай следващия път, когато срещнеш дракон. Може да се окаже съвсем истински.

Теса ахна.

— Ти?

— Надявах се само да те изплаша, за да се съгласиш с предложението ми. Не успях. — Тя вдигна чашата си. — За съжаление.

Преди Теса да е успяла да мигне, вече лежеше в пещерата, сгушена до Галахад.

Надявайки се, че срещата й с Вивиан е била само сън. Знаейки прекрасно, че не е.

— Проклета, упорита американка!

Вивиан се взираше в кристалната чаша в ръката си, обърна се и я хвърли към каменната стена. Тя се разби на хиляди малки парченца. Появи се друга и последва първата. След три разбити чаши, Вивиан отново си възвърна спокойствието.

Но изпитваше раздразнение.

Теса Сейнт Джеймс въобще не беше толкова умна, колкото смяташе Мерлин. Кой идиот би пренебрегнал шанса да получи единственото, което наистина желаеше? И за какво? За да помогне на Галахад в безплодното му търсене?

Отпи малко вино от новата чаша в ръката си и прогони лекото усещане за вина, което изпита. Разбира се, че не биваше да говори така за чувствата на Галахад, макар всеки да знаеше, че Галахад бе обичал жена си безмерно. А дали страстта съществуваше като нещо повече от спомен, беше извод, който не беше трудно да се направи. Е, нали намекът, че Галахад никога няма да изпитва към Теса това, което е изпитвал към Диндрейн, беше направен единствено с намерението да предпази Теса от неизбежното разбиване на сърцето й. Като се прибави и неоспоримият факт, че мястото на Теса не е тук, излизаше, че Вивиан просто се е опитала да й помогне.

Мерлин никога не би погледнал на нещата по този начин.

— По дяволите.

Вивиан въздъхна ожесточено и хвърли чашата си към стената. На нейно място незабавно се появи друга. Тя отпи замислено.

Би могла просто да ги убие и да сложи край на всичко това. Още един дракон може би, този път истински. Или нещо, повече свързано с академичния опит на Теса. Нещо гръцко може би. Хидра или Медуза, или някакво друго противно създание.

Мерлин не би одобрил.

Мерлин никога няма да разбере.

Мерлин винаги разбираше.

Тя понечи да хвърли и тази чаша, но спря, за да я допие, после й помогна да приеме съдбата на сестрите си.

Беше извадила страхотен късмет, че Мерлин не узна за дракона. Макар че не можеше да е съвсем сигурна в това. Може би просто я бе оставил да си поиграе с тази заплаха, която всъщност не беше истинска опасност.

Опасността е само илюзия.

Изведнъж разбра и захвърли отмъстително и новата чаша в ръката си. Още две я последваха. Това е било предвидено. Разбира се. Нямаше никакво съмнение. Една жена не живее с мъж в продължение на повече от хиляда години, без да разбере как работи пъкленият му мозък. Още по-зле — той също я познаваше добре. Единственото, което беше необходимо, бе да посее мъничкото зрънце и да чака да покълне. Разбира се, тя би могла да се хване и да не обърне внимание на театралното му оплакване относно компютърната анимация, но ако и той беше такъв страстен комарджия, каквато беше и тя, щеше да й предложи сериозен облог, за да я накара да лапне въдицата. И щеше да спечели той.

И като добавка към обидата, тя всъщност бе помогнала на Теса и Галахад да посрещнат първото предизвикателство от гатанката. Бе им помогнала по пътя им в търсенето на Граал… и пътя на Вивиан в оставането за постоянно в Средновековието.

Тя вдигна ръка, понечи да метне още една чаша, но спря. След третата, или може би след шестата, или може би след двайсет и осмата, дори разбиването на изящния кристал не й донасяше никакво задоволство. Чашата изчезна.

Не, имаше нужда от план. И вероятно от партньор. Теса беше логичният избор, но дори и Вивиан да я бе накарала да осъзнае безплодността на една връзка с Галахад, Теса бе прекалено обсебена от тази глупост, наречена чест. Небеса, тя беше също такъв предан рицар като самия Галахад.

Съюзниците в тази епоха бяха трудна работа. Вивиан никога не е била особено общителна в Средновековието. Мерлин бе обсебвал целия й свят. Чак през Ренесанса тя започна да става самостоятелна и определено разцъфна в епохата на Джордж. Но нищо не беше толкова хубаво, колкото двайсети век. Тя стисна решително юмруци. Независимо как, щеше да се върне там. За добро.

Все пак трябваше да има някой, към когото да се обърне за помощ? Или по-скоро някой, на когото тя да помогне. Дискретно, без да привлича вниманието на Мерлин. Но Теса нямаше врагове тук. Що се отнася до Галахад, той беше уважаван и обичан. По дяволите! Да му се повдигне на човек! Не че тя самата не харесваше момчето. Харесваше го, въпреки тази негова… хм… доброта. Галахад нямаше врагове. Всички го харесваха.

Не всички.

Вивиан прогони мисълта почти веднага, щом се появи в съзнанието й. По-скоро би сключила сделка със самия дявол, отколкото да си има работа с това противно, презряно същество. Той беше зъл, жесток, не притежаваше никакво чувство за лоялност и вероятно мамеше при всеки облог. Не, на него не можеше да се има доверие.

И все пак… Може би пък точно сега би могла да си позволи подобен съюзник. Той изпитваше огромна неприязън към Галахад. Едва ли щеше да е трудно да се разпалят пламъците на горчивината, за да се превърнат в истинска омраза. А ако нещата излязат от контрол и Галахад и Теса не оцелеят, това, разбира се, нямаше да бъде по нейна вина. Не съвсем. Мерлин щеше да се подразни, може би дори да се ядоса, но все пак всичките злощастни стечение на обстоятелствата не можеха да се припишат на нея.

Това беше много по-добра идея от абсурдния фалшив дракон. Този път играта щеше да се води с много по-големи залози.

Този път опасността щеше да е истинска.