Върховният повелител

Глава 9 Помощникът на Акарин

Стаята беше твърде малка за разхождане из нея. От тавана висеше една-единствена лампа, която хвърляше жълтеникава светлина върху тухлените стени. Сери скръсти ръце и се наруга на ум. Акарин му беше казал, че трябва да избягват срещите, освен ако не се налагаше да обсъдят нещо от изключителна важност, което можеше да се реши единствено чрез разговор на живо.

Според Сери благополучието на Сония беше от изключителна важност. И този въпрос можеше да се реши единствено чрез разговор на живо.

Но Върховният повелител едва ли щеше да се съгласи с това. Сери усети как го жегва безпокойство. Досега не бе съжалявал за нищо от онова, което трябваше да свърши в замяна на освобождаването от лорд Фергън и за помощта, която бе получил от Акарин за утвърждаване на мястото му сред Крадците. Проследяването на убийците бе сравнително лесно. Разбереш ли веднъж какво търсиш, те изпъкват като стражници в бърлога на контрабандист. Отърването от телата след това беше стандартна процедура, макар вече и дума да не можеше да става за изхвърлянето им в реката, защото стражата я наблюдаваше внимателно. Но да намесва Сония в това? Не, това вече беше твърде много. Не че Сери можеше да взима решения вместо нея, но поне щеше да се погрижи Акарин да разбере, че не одобрява това. Върховният повелител се нуждаеше от него. Сери беше сигурен в това. Може би сега бе моментът да разбере до каква степен.

Младежът забарабани с пръсти по ръкава си. Ако Върховният повелител изобщо се появеше. Малко бяха мъжете, които се осмеляваха да закъснеят за среща с Крадец. Само... кралят, доста от Домовете, цялата Гилдия... Той въздъхна и отново се замисли за информацията, която бе подготвил за водача на Гилдията: в града бе забелязан да влиза още един сачаканец. Може би тази клюка щеше да е достатъчна да умилостиви Акарин, когато магьосникът разбереше истинската причина за срещата. Не за пръв път Сери се чудеше каква ли щеше да е реакцията на Акарин, ако разбере откъде Крадецът се снабдява с информацията си. Представи си Савара и се изкиска. Усмивката й. Начинът, по който вървеше. Край нея никой не беше в безопасност. Но пък напоследък и той не беше от най-безопасните.

Тихо почукване го върна в настоящето. Той надникна през шпионката на вратата. До едрата фигура на Гол стоеше висок мъж, скрил лице под качулката на наметало. Гол даде сигнал, за да потвърди, че посетителят е Върховният повелител.

Сери си пое дълбоко дъх и отвори вратата.

Акарин се шмугна вътре. Наметалото му леко се разтвори, разкривайки черната му мантия. Сери потръпна. Когато използваше пътя на крадците, Върховният повелител обикновено носеше градски дрехи. Дали този път не го беше направил нарочно, за да напомни на Сери с кого си има работа?

— Серини – каза Акарин и с едно бързо движение свали качулката от главата си.

— Върховни повелителю.

— Не разполагам с много време. За какво искаш да разговаряме?

Сери се поколеба.

— Мисля, че имаме нов... убиец в града. – Без малко да каже „роб”, но се усети навреме. Използването на този термин веднага щеше да разкрие, че е имал контакти с някой от Сачака.

Акарин се намръщи и очите му почти се изгубиха в сенките на веждите му.

— Ти мислиш?

— Да. – Сери се усмихна. – Все още нямаме извършено убийство, но последният убиец дойде толкова скоро след първия, че ми се наложи да прибягвам до източници, които обикновено не използвам. Казват, че се отличава в тълпата. Няма да ни е трудно да я заловим.

— Нея? – повтори Акарин. – Жена. Значи... ако Крадците узнаят за това, ще разберат, че убийците са повече от един. Това проблем ли е за теб?

Сери сви рамене.

— Няма да промени нищо. Дори може да проявят малко повече уважение към мен. Но все пак няма да е зле да я заловим по-бързо, за да не узнаят изобщо за това.

Акарин кимна.

— Това ли е всичко?

Сери се поколеба. Пое си дълбоко дъх и прогони всички съмнения.

— Взел си със себе си Сония.

Акарин се напрегна. Светлината достигна очите му. Изглеждаше развеселен.

— Да.

— Защо?

— Имам си причини.

— Добри, надявам се – каза Сери, улавяйки и задържайки погледа на Акарин.

Върховният повелител дори не трепна.

— Да. Не я заплашваше нищо.

— Смяташ ли да я въвлечеш в това?

— Отчасти. Но няма защо да се притесняваш. Просто имам нужда от човек в Гилдията, който да знае какво върша.

Сери събра смелост да зададе следващия си въпрос. Дори самата мисъл, че ще го попита такова нещо, събуди противоречиви чувства в него.

— Ще я взимаш ли пак?

— Не, нямам такива намерения.

Сери въздъхна с облекчение.

— Тя... знае ли за мен?

— Не.

Изпълни го тъга и разочарование. Нямаше нищо против да се похвали с успеха си. През последните няколко години беше изминал дълъг път. Макар да знаеше, че мнението й за крадците не е особено високо...

— Това ли е всичко? – попита Акарин. В гласа му прозвуча нотка на уважение – или пък беше просто търпимост?

Сери кимна.

— Да. Благодаря.

Младежът наблюдаваше как Върховният повелител се обръща към вратата и я отваря. „Грижи се за нея” – помисли си той. Акарин се обърна, кимна му и тръгна забързано по тунел, развявайки наметалото около краката си.

„Е, мина по-добре от очакваното” помисли си Сери.

Покоите на Денил в Дома на гилдията в Капия бяха просторни и луксозни. Той разполагаше със спалня, кабинет и гостна, и бе достатъчно само да разклати едно от малките звънчета, оставени навсякъде, за да се появи някой прислужник.

Един от тях тъкмо бе донесъл чаша с горещо суми, когато в кабинета влезе друг и му съобщи, че има посетител.

— Тайенд Тремелин е дошъл да ви види – уведоми го прислужникът.

Денил изненадано остави чашата на бюрото. Тайенд рядко го посещаваше тук. Двамата предпочитаха уединението на Голямата библиотека, където не се налагаше да се притесняват, че слугите ще забележат нещо в поведението им.

— Покани го.

Тайенд беше облечен подходящо за срещата с важна личност. Макар Денил да започваше да свиква с превзетите дворцови облекла на Елийн, той все още ги намираше за изключително комични. Но тесните, прилепнали дрехи, които правеха по-възрастните придворни да изглеждат смешно, при Тайенд само подчертаваха изящната му фигура.

— Посланик Денил – каза младежът и се поклони грациозно. – прочетох книгата на дем Марейн и открих в нея доста интересна информация.

Денил му посочи с жест едно от креслата пред бюрото му.

— Моля, седни. Само... дай ми една минута. – Тайенд му беше напомнил за нещо. Той извади чист лист хартия и започна да пише писмо.

— Какво пишеш? – попита Тайенд.

— Писмо до дем Марейн, в което изразявам ужасното си съжалите, че няма да мога да присъствам на приема довечера, заради неочакван ангажимент, с който трябва да се заема без отлагане.

— Ами Фаранд?

— Ще се оправи. Наистина имам работа, но освен това искам и да ги накарам да се поизпотят малко. Щом науча Фаранд на Контрол, те повече няма да имат нужда от мен и изведнъж може да се окаже, че новите ни приятели са поели на неочаквано пътуване зад граница.

— Ще постъпят като глупци. Да не би да смятат, че всичките години, които си прекарал в обучение, са били за нищо?

— Не могат да оценят стойността на нещо, което не разбират.

— Значи ще ги задържиш веднага, след като Фаранд е готов?

— Не знам. Все още не съм решил. Може би си заслужава да поемем риска да ги оставим да избягат. Сигурен съм, че не сме се запознали с всички от групата. Ако изчакам, може да ме представят и на останалите.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойда с теб в Киралия, след като ги задържиш? Гилдията може да има нужда и от други свидетели.

— Единственото доказателство, което им трябва, е Фаранд. – Денил вдигна глава и се закани с пръст на учения. – Просто искаш да разгледаш Гилдията. Но когато нашите нови приятели си отмъстят, разпространявайки слухове за нас, въобще няма да ни е от полза да ни виждат заедно.

— Но ние няма да сме непрекъснато заедно. Не е нужно да оставам в Гилдията. Имам далечни роднини в Имардин. А и самият ти каза, че Акарин ще разкрие пред всички, че това е просто номер.

Денил въздъхна. Той не искаше да изоставя Тайенд, дори и за няколко седмици. Ако имаше как да е сигурен, че може спокойно да се върне в Гилдията заедно с учения, той веднага щеше да уреди заминаването му. Може би ако ги видеха да се държат „нормално" един с друг, това дори щеше да опровергае веднъж завинаги всички слухове. Но Денил беше наясно, че и най-малкият намек за същинското положение на нещата щеше да разбуни мнителните умове – а той знаеше, че такива има в излишък в Гилдията.

— Ще пътувам по море – напомни той на Тайенд. – Мислех, че ще предпочетеш да пропуснеш това.

Тайенд се намръщи, но само за миг.

— Бих могъл да преживея малко морска болест, стига да съм в добра компания.

— Не и този път – рече твърдо Денил. – Някой ден ще пътуваме до Имардин с карета. Тогава ти ще бъдеш добрата компания. – Той се усмихна в отговор на ядосания поглед на Тайенд, след което подписа писмото и го остави настрани. – Така, да видим какво си открил.

— Спомняш ли си, че в надписа върху надгробния камък на жената в Гробниците на белите сълзи се споменаваше, че е защитавала островите с „висша магия”?

Денил кимна. Пътуването до Вин в търсене на доказателства за древната магия му се струваше толкова отдавнашно.

— Думите „висша магия” бяха представени чрез глиф, който съдържаше полумесец и длан. – Тайенд отвори книгата на дема и я плъзна по бюрото към Денил. – Това е копие на книга, написана преди два века, когато е бил създаден Алиансът и е приет законът, според който всички магьосници трябва да бъдат обучавани и контролирани от Гилдията. Повечето магьосници извън Киралия са били членове на Гилдията, но не всички. Този е бил от тях.

Денил придърпа книгата към себе си и в горната част на страницата забеляза същия йероглиф, над който бяха размишлявали повече от година. Той започна да чете текста под него: „Терминът „висша магия" включва няколко умения, които някога са били използвани във всички земи. По-обикновените умения включват способността да се създават „кръвни камъни" или „кръвни бисери", които усилват способността на създателя им да общува мисловно с друга личност на голямо разстояние, и „камъни-хранилища” или „бисери-хранилища”, които могат да съхраняват и освобождават магията по различни начини. Основната форма на висшата магия е абсорбираща. Ако магьосникът има това познание, той може да черпи сила от живите същества, за да увеличи мощта си".

Денил затаи дъх и зяпна ужасено страницата. Описанието ужасно приличаше на... Полазиха го тръпки. Погледът му продължи ли се плъзга по думите, сякаш принуждаван от нечия чужда воля.

„За да го направи, естествената преграда, която защитава растението или съществото, трябва да бъде свалена или разрушена. Това се постига чрез малък разрез на кожата, достатъчен да пусне кръв или сок. Друг начин е доброволното или принудителното сваляне на преградата. С малко повече практика, естествената преграда мое да бъде сваляна по желание. При достигане на връх в сексуалното удоволствие, преградата има склонност да „трепти", което дава мигновена възможност за източване на сила”.

Денил усети как кръвта му изстива. Докато се подготвяше за новия си пост, той бе получил информация, която не беше на разположение на обикновените магьосници. Част от нея бе политическа, друга бе свързана с магията. Сред магическите предупредителни знаци, които се бе научил да разпознава, имаше и такива за черната магии. И ето че сега седеше пред бюрото си и четеше книга, която съдържаше инструкции за нейната употреба. Дори само чрез четенето й той нарушаваше закона.

— Денил? Добре ли си?

Той погледна към Тайенд, но не можа да продума. Младежът отвърна на погледа му и се намръщи притеснено.

— Ужасно пребледня. Помислих си... ако написаното в тази книга е вярно, то ние сме открили какво представлява „висшата магия".

Денил отвори уста, после я затвори и погледна към книгата. Втренчи се в глифа с полумесеца и дланта. „Това не е полумесец – осъзна той. – А извита кама”. Висшата магия беше черна магия.

Акарин беше проучвал черната магия.

„Не. Не е могъл да знае. Не е успял да стигне дотук – напомни си Денил. – Сигурно все още не знае. В противен случай нямаше да ме окуражи да продължа с изследването си”.

Той си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— Тайенд, мисля, че е време да кажем на Еренд за заговорниците. Може да се наложи да тръгна по-рано, отколкото очаквах.

Сония се приближаваше към седалището на Върховния повелител с разтуптяно сърце. Цял ден бе очаквала този момент. Не й беше лесно да се съсредоточи в час, а още по-трудно й бе да изтърпи опитите на Джалън да проточи колкото се може повече наказанието й в библиотеката.

Сивата каменна сграда изникна от мрака. Сония се спря, пое си дълбоко дъх и събра целия си кураж, след което се приближи до вратата и докосна с пръсти дръжката. Тя изщрака и вратата се отвори навътре.

Както винаги, Акарин седеше в едно от креслата в гостната. Дългите му пръсти бяха свити около чаша, пълна с тъмночервено вино.

— Добър вечер, Сония. Как минаха уроците ти днес?

Устата й беше пресъхнала. Тя преглътна, отново си пое дълбоко дъх, влезе вътре и чу как вратата се затваря зад гърба й.

— Искам да помогна – каза му тя.

Той свъси вежди и я погледна напрегнато. Сония се опита да издържи погледа му, но скоро осъзна, че се е втренчила в пода. В стаята надвисна мълчание, но той изведнъж се изправи и остави чашата си на масата.

— Много добре. Ела с мен.

Той се запъти към вратата, която водеше към стълбището за подземната стая. Отвори я и й махна с ръка да мине. Краката й омекнаха, но тя успя да ги накара да се раздвижат.

Когато стигна до него, на входната врата се почука и двамата замръзнаха.

— Върви – промърмори той. – Това е Лорлън. Ще изпратя Такан да се оправя с него.

За миг тя се зачуди откъде е разбрал, че пред прага му стои Разпоредителят. Отговорът я връхлетя неочаквано. Пръстенът на Лорлън наистина съдържаше камък като онзи, който намериха в зъба на шпионина.

Докато слизаше по стълбите, тя чу нечии други стъпки в гостната. Акарин тихо затвори вратата и тръгна след нея. Тя се спря пред подземната стая и когато Акарин я настигна, отстъпи встрани. Вратата се отвори при докосването на ръката му.

В стаята цареше пълен мрак, но появилите се две ярки светлинни кълба я осветиха добре. Сония огледа двете маси, очукания стар сандък, шкафовете с книги и скриновете. Всъщност вътре нямаше нищо заплашително.

Акарин като че ли очакваше от нея да влезе първа. Тя пристъпи вътре, след което се обърна към него. Той вдигна поглед към тавана и се намръщи.

— Отиде си. Трябваше да му кажа нещо, но то може да почака.

— Не искате ли... Да го направим друг път? – осмели се да попита тя, като донякъде се надяваше, че Акарин ще се съгласи.

Погледът, с който я стрелна, бе толкова прям, толкова хищнически, че тя неволно отстъпи назад.

— Не – каза той. – Това е по-важно. – Той скръсти ръце и ъгълчето на устата му се изкриви в усмивка. – Да видим сега. Как смяташ да ми помогнеш?

— Аз... вие... – Сония беше останала без дъх. – Като науча черната магия – успя най-накрая да произнесе тя.

Усмивката му изчезна.

— Не. – Той отпусна ръцете си. – Не мога да те науча на това, Сония.

Тя го погледна изненадано.

— Тогава... защо ми показахте истината? Защо ми разказахте за ичаните, щом не искате да се присъединя към вас?

— Никога не съм възнамерявал да те обучавам в черната магия – рече твърдо той. – Не искам да застрашавам бъдещето ти в Гилдията. Дори и то да не ме засягаше, пак не бих предал това познание на никого.

— Тогава... как мога да ви помогна?

— Смятам... – Той се поколеба, после въздъхна и погледна встрани. – Смятам да те използвам като доброволен източник на сила, също като Такан.

Побиха я студени тръпки, но те бързо отминаха. „Разбира се помисли си тя. – Това беше целта му още от самото начало”.

— Ичаните може да не ни нападнат никога – каза той. – Ако се обучиш в черната магия, може да се окаже, че си жертвала бъдещето си напразно.

— Готова съм да поема този риск – отвърна тя с тих глас, който се изгуби в голямата стая.

Той надигна главата си и я погледна неодобрително.

— Как може толкова лесно да нарушиш клетвата си?

Тя издържа погледа му.

— Само така бих могла да защитя Киралия.

Погледът му изгуби остротата си. На лицето му се изписа изражение, което тя не можеше да определи.

— Научете я, господарю.

И двамата се обърнаха. Такан стоеше на прага на стаята и гледаше напрегнато Акарин.

— Научете я – повтори той. – Трябва ви съюзник.

— Не – отвърна Акарин. – Каква ще ми е ползата от нея? Ако взимам от силата й, няма да мога да я използвам като черна магьосница. Ако стане черна магьосница, откъде ще черпи сила? От теб ли? Не. И без това товарът ти е голям.

Погледът на Такан не потрепна.

— И друг, освен вас трябва да знае тази тайна, господарю. Не е необходимо Сония да я използва, а само да заеме мястото ви, ако загинете.

Акарин погледна към прислужника си. Известно време двамата се гледаха мълчаливо.

— Не – рече най-накрая Акарин с равен глас. – Обаче... Ще размисля, ако нападнат Киралия.

— Но тогава ще бъде твърде късно – отвърна тихо Такан. – Те няма да нападнат, докато не ви премахнат.

— Той е прав – намеси се Сония с треперещ глас. – Научете ме и ме използвайте като източник. Няма да практикувам черната магия, докато не се окаже, че нямам друг избор.

Той я изгледа студено.

— Знаеш ли какво е наказанието за използването на черната магия?

Тя се поколеба, после поклати глава.

— Екзекуция. Никое друго престъпление не заслужава такова наказание. Достатъчно е да поискаш да се обучиш в черната магия, за да те изключат от Гилдията.

Полазиха я студени тръпки. Устните му се изкривиха в горчива усмивка.

— Но можеш да ми помогнеш, без да извършваш престъпление. Няма закон срещу това да отдаваш силата си на друг магьосник. Всъщност вече са те обучавали на това в часовете по воински изкуства. Единствената разлика е, че аз мога да съхранявам силата, която ще ми отдадеш.

Тя примигна изненадано. Без нож? Без разрязване на кожата. Но разбира се, че нямаше нужда от това.

— Достатъчно ти бе да се наспиш след сблъсъците с Регин и другарите му, за да възстановиш по-голямата част от силата си – продължи той. – За всеки случай ще трябва да внимаваме да не отдаваш твърдо много сила, ако на следващия ден имаш занимания по воински изкуства. А ако наистина искаш да заемеш мястото ми и да се биеш с тези шпиони, тогава ще трябва да се намеся в обучението ти.

Сония усети как главата й се замайва. Уроци по воински изкуства? С Акарин?

— Сигурна ли си, че го искаш? – попита той.

Тя отново си пое дълбоко дъх.

— Да.

Той се намръщи и се взря изпитателно в нея.

— Тази вечер ще взема малко от силата ти. Да видим дали утре ще си все така готова да помагаш.

Той я повика с жест.

— Подай ми ръцете си.

Сония се приближи към него и протегна ръце. Когато дългите му пръсти обхванаха нейните, тя потръпна.

— Прелей ми от силата си, както са те обучавали в часовете по воински изкуства.

Тя почерпи от силата си и почувства как тя потича по ръцете и. Когато той усети прилива на енергия и я засмука в себе си, изражението на лицето му леко се промени. Сония се зачуди как ли я съхранява. Макар да я бяха обучавали как да получава сила от другите ученици, тя винаги я канализираше веднага в някой удар или я вливаше в бариерата си.

— Остави си малко енергия за училище – промърмори той.

Тя сви рамене.

— Почти не я използвам. Дори и в часовете по воински изкуства.

— Скоро ще ти се наложи. – Захватът му отслабна. – Това е достатъчно.

Сония спря да отделя енергия. Акарин пусна ръцете й и тя отстъпи крачка назад. Той погледна Такан, след което й кимна.

— Благодаря ти, Сония. Сега си почини. Утре дай на Такан копие от програмата си, за да започнем занимания извън дните, в които имаш часове по воински изкуства. Ако все още не си изгубила желание, утре вечер ще продължим.

Сония кимна. Тя пристъпи към вратата, но се спря и се поклони.

— Лека нощ, Върховни повелителю.

Погледът му не потрепна.

— Лека нощ, Сония.

Сърцето й се разтупка отново. Докато се изкачваше по стълбите, тя осъзна, че причината вече не е страх. То тупкаше от някаква странна възбуда.

„Може и да не му помагам по начина, по който очаквах – помисли си Сония, – но все пак му помагам”.

Тя се усмихна печално.

„Но едва ли ще съм особено щастлива от това, когато той започне да ми помага в упражненията по воински изкуства!”.