Върховният повелител

Глава 14 Свидетел

Нещо се притисна нежно към гърба на Сери. Нещо топло.

Ръка. Ръката на Савара, досети се той. Докосването й го върна в настоящето. Той осъзна, че е плувал в мъгла. В мига, и който Сония беше убила сачаканката, целият свят се завъртя около него. Оттогава единственото, за което можеше да мисли, бе онова, което тя беше извършила.

Е, не съвсем. Савара беше казала нещо. Той се намръщи. Нещо и това, че Акарин си има ученик.

Той се обърна и погледна към жената. Тя му се усмихна накриво.

— Няма ли да ми благодариш?

Той наведе поглед. Двамата седяха на онази част от покрива, която беше успяла да остане непокътната. Върха на Дупката им се стори идеалното място, откъдето да гледат битката. Покривът бе направен от начупени дъски и някоя друга напукана керемида, и имаше доста цепнатини. Но яко се стараеха да се придържат към гредите, общо взето бяха в безопасност.

За нещастие нито Сери, нито Савара бяха допуснали възможността, че двамата противници могат да потрошат пръта, от който наблюдаваха. Но докато покривът се срутваше, нещо беше попречило на Сери да падне. Преди да успее да разбере как е възможно двамата със Савара да се реят във въздуха, те вече се бяха озовали върху оцелялата част от покрива, извън полезрението на двамата сражаващи се противници.

Изведнъж всички странности в Савара му се изясниха: как успяваше да разбере кога пристига нов убиец, откъде знаеше толкова много за хората, с които се бореше Върховният повелител и защо бе толкова уверена, че ще успее да се справи сама с убийцата.

— И кога щеше да ми кажеш? – попита той.

Тя сви рамене.

— Когато започнеше да ми се доверяваш. Ако ти бях признала още от самото начало, щях да свърша като нея. – Тя погледна към тялото, което Гол и помощниците му влачеха нанякъде.

— Никога не е късно – каза той. – Все по-трудно ми е да правя разлика между вас, сачаканците.

Очите й проблеснаха гневно, но когато му отговори, гласът й прозвуча спокойно.

— Не всички магьосници в страната ми са като ичаните, крадецо. В нашето общество има много групи... фракции... – Тя поклати раздразнено глава. – В езика ви няма подходяща дума. Ичаните са изгнаници, изпратени в пустошта за наказание. Те са най-лошото нещо в страната ми. Недей да съдиш за всички ни по тях. Моят народ винаги се е страхувал, че един ден ичаните ще се обединят, но ние нямаме никакво влияние върху краля и не можем да го убедим да сложи кран на тази традиция да се наказва чрез изгнание в пустошта. Наблюдавали сме ги в продължение на стотици години и сме убивали онези, които са изглеждали най-способни да установят контрол над останалите. Опитахме се да предотвратим това, което се случи тук, но трябва да внимаваме да не се разкриваме, защото мнозина в Сачака очакват и най-дребния повод, за да ни нападнат.

— И какво се случи тук?

Тя се поколеба.

— Не съм съвсем сигурна каква част мога да ти разкрия.

Сери се развесели, забелязвайки как тя прехапа устната си като някое хлапе, разпитвано от баща си. Смехът му я накара да се обърне и да го погледне намръщено.

— Какво?

— Не ми изглеждаш като човек, който трябва да иска позволение от някого.

Тя го изгледа сурово, след което погледна надолу. Сери също се наведе и видя, че Гол и тялото са изчезнали.

— Не очакваше да я видиш, нали? – рече тихо тя. – Притеснява ли те, че изгубената ти любима е убила човек?

Той я погледна, изпълнен с изненадващо смущение.

— Откъде знаеш това?

Тя се усмихна.

— Изписано е на лицето ти винаги, когато я видиш или говориш за нея.

Той отново погледна надолу към стаята. В съзнанието му проблесна образът на Сония, която се хвърля върху жената. На лицето й гори решителност. Неувереното момиче, което бе изумено да открие, че има магически способности, наистина се беше променило ужасно много.

И тогава си спомни как се беше променило изражението на лицето й, когато Акарин беше отмахнал нещо от косата й.

— Това беше младежко увлечение – каза той на Савара. – От доста време знам, че тя не е за мен.

— Не, не знаеш – каза тя и покривът изскърца, когато промени позата си. – Научи го едва тази вечер.

Той се обърна и я погледна.

— Как можа...

За негова голяма изненада тя седеше съвсем близо до него. Когато се обърна към нея, тя постави ръка зад тила му, придърпа го към себе си и го целуна.

Устните й бяха топли и силни. Сери усети как го залива топла вълна. Той протегна ръка и се опита да я притисне към себе си, но парчето дърво, върху което седеше, се плъзна надолу и той усети, че губи равновесие. Устните им се разделиха и той започна да пада надолу.

Нещо го задържа. Той разпозна докосването на магията. Савара се усмихна закачливо, наведе се напред и го сграбчи за ризата. След това полегна назад и го придърпа върху себе си, а подпорните греди изскърцаха, когато двамата се претърколиха по-далеч от опасната територия.

Когато най-накрая спряха, тя лежеше върху него и се усмихваше с онази своя спираща дъха чувствена усмивка, която винаги ускоряваше пулса му.

— Добре – каза Сери. – Това ми харесва.

Тя тихо се засмя, после се наведе и отново го целуна. Той се поколеба само за миг, когато едно чувство, по-скоро предчувствие, профуча през мислите му.

„В деня, когато Сония откри магията си, тя вече принадлежеше на един друг свят. Савара също има магия. И вече принадлежи на един друг свят...”

Но точно в този момент това въобще не го интересуваше.

Лорлън се намръщи, примигна и отвори очи. В спалнята му беше тъмно. Светлината от пълната луна караше параваните му да сияят леко и златните символи на Гилдията изпъкваха като ярко очертани черни форми върху фината хартия.

Изведнъж той осъзна защо се е събудил. Някой чукаше бясно по вратата.

Отвън стоеше лорд Оусън, с трескав поглед и разрошена коса.

— Разпоредителю – прошепна той, – лорд Джолън и семейството му са били избити.

Лорлън се втренчи в помощника си. Лорд Джолън. Един от лечителите. Млад мъж, отскоро женен. Убит?

— Лорд Болкан изпрати да доведат Висшите магьосници – изрече бързо Оусън. – Ще се срещнете в Дневната зала. Искате ли, докато се обличате, да отида там и да им кажа, че всеки момент ще дойде те?

Лорлън погледна към нощната си роба.

— Разбира се.

Оусън кимна и бързо се отдалечи. Лорлън затвори вратата и се върна в спалнята си. Той извади една синя мантия от шкафа си и започна да се преоблича.

Джолън беше мъртъв. Както и семейството му. Според Оусън е бил убит. Лорлън се намръщи, когато в главата му загъмжаха въпроси. Как беше възможно това? Магьосниците не могат да бъдат убити лесно. Убиецът или разполага с огромни познания и е много умен, или е друг магьосник. „Или още по-лошо – помисли си той. – Черен магьосник”.

В главата му започнаха да изникват най-ужасни възможности. „Не – каза си той. – Изчакай, докато не чуеш подробностите”.

Той завърза шарфа на кръста си и бързо напусна стаята. Щом излезе от жилищата на магьосниците, закрачи през двора към сградата, наречена „Седемте свода”. Стаята, която се намираше в най лявата част, се наричаше Вечерната зала и там се провеждаха седмичните социални сбирки на магьосниците. Залата в средата беше Банкетната зала. В дясната част на сградата се намираше Дневната зала, където се приемаха и развличаха важни гости.

Когато Лорлън влезе вътре, го заслепи ярка светлина. Вечерната стая беше издържана в тъмносиньо и сребристо, а Дневната бе декорирана в различни отсенки на бяло и златисто, и беше осветена от няколко светлинни кълба. Ефектът беше болезнен.

В средата на стаята стояха няколко мъже. Лорд Болкан и лорд Сарин кимнаха на Лорлън. Директорът Джерик разговаряше с двамата декани Пийкин и Телано. Лорд Оусън стоеше до единствения мъж без мантия.

Когато Лорлън разпозна капитан Баран, сърцето му замря. Един магьосник беше мъртъв и капитанът, който разследваше странните убийства, беше тук. Може би ситуацията наистина беше лоша.

Болкан пристъпи напред и го поздрави.

— Разпоредителю.

— Лорд Болкан – отвърна Лорлън. – Предполагам, че искате да изчакам с въпросите, докато не се появят лейди Винара, разпоредителят Кито и Върховният повелител.

Болкан се поколеба.

— Да. Но не съм призовал Върховния повелител. По-късно ще обясня защо.

Лорлън положи всички усилия да изглежда изненадан.

— Без Акарин?

— Засега.

Вратата се отвори и двамата се обърнаха. Влезе един магьосник винд. През повечето време постът на Кито като Задграничен разпоредител го задържаше извън Гилдията и Киралия. Той бе пристигнал от Вин само няколко дни по-рано, заради процеса срещу магьосника-отцепник, който щеше да доведе Денил.

Лорлън си спомни думите на Акарин: „Щом Посланик Денил се върне заедно с отцепника, Гилдията бързо ще изгуби интерес към убиеца Лорлън”.

„Ако ситуацията наистина е толкова зле, колкото ми се струва – помисли си Лорлън, – нещата ще се развият по съвсем различен начин”.

Докато Болкан поздравяваше Кито, капитан Баран се приближи до Лорлън. Младият стражник дори успя да се усмихне.

— Добър вечер, Разпоредителю. За пръв път ми се случва Гилдията да ме повика за разследването на убийство, вместо да е обратното.

— Наистина ли? – отвърна Лорлън. – Кой ви повика?

— Лорд Болкан. Изглежда, точно преди да умре, лорд Джолън е успял да се свърже за кратко с него.

Сърцето на Лорлън прескочи един удар. Дали тогава Болкан знаеше кой е убиецът? Той се обърна към воина, но вратата на Дневната зала се отвори със замах и вътре влетя лейди Винара.

Тя огледа присъстващите и кимна с глава.

— Всички сте тук. Добре. Мисля, че трябва да седнем. Намираме се в ужасно сериозно положение.

Подредените покрай стените кресла се понесоха към средата на стаята. Капитан Баран наблюдаваше със смесица от очарование и възхита как те бързо се подреждат в кръг. След като всички седнаха, Винара погледна Болкан.

— Мисля, че пръв трябва да започне лорд Болкан – каза тя, – защото той пръв е бил уведомен за убийствата.

Болкан кимна утвърдително. Той огледа събралите се хора.

— Преди два часа вниманието ми бе привлечено от мисловно обаждане от лорд Джолън. То беше много слабо, но аз дочух името си и усетих силен страх. Ала когато се съсредоточих върху него, успях единствено да доловя самоличността на човека, който ме бе по търсил и да почувствам как някой друг го наранява – с магия – преди връзката рязко да прекъсне. Опитах се да се свържа с лорд Джолън, но не получих отговор. Съобщих за това на лейди Винара и тя ми каза, че лорд Джолън е отседнал със семейството си в града. Тя също не успя да се свърже с него, затова аз реших да посетя фамилния му дом. Когато пристигнах там, никой прислужник не ми отвори вратата. Отключих я и се озовах пред ужасяваща сцена.

Лицето на Болкан помръкна.

— Всички обитатели на жилището бяха избити. Претърсих къщата и открих телата на семейството на Джолън и на прислужниците. Прегледах телата на жертвите, но открих само драскотини и отоци. След това намерих трупа на Джолън.

Той замъча, а лорд Телано изсумтя объркано.

— Неговия труп? Как така е бил цял? Не е ли източил силата си докрай?

Лорлън забеляза, че Винара поклаща глава, забила поглед в пода.

— Обадих се на Винара, за да я помоля да дойде и да огледа жертвите – продължи Болкан. – След като тя пристигна, аз отидох бързо в Дома на стражата, за да проверя дали са получавали доклади за странна дейност в района. Там открих капитан Баран, който тъкмо разпитваше един свидетел. – Баран замълча за миг. – Капитане, мисля, че тук трябва да ви дам думата.

Младият стражник огледа кръга от хора и се прокашля.

— Да, милорди – и милейди. – Той сплете пръстите на ръцете си.

— Тъй като броят на убийствата напоследък нарасна, аз разпитах много свидетели, но малцина бяха видели нещо, което би било полезно. Някои хора идваха с надеждата, че нещо, което са видели – например, че някой непознат обикаля улицата им посред нощ – може да свърши работа. Историята на тази жена беше почти същата, но в нея се съдържаше един стряскащ елемент. Прибирала се късно вечерта, след като доставила плодове и зеленчуци в една от къщите от Вътрешния кръг. Някъде по средата на пътя дочула викове от една от къщите, семейния дом на лорд Джолън. Решила да побърза, но когато стигнала до следващата къща, чула шум зад гърба си. Уплашила се и се скрила в сенките на съседната порта. Когато отново погледнала назад, тя видяла, че от входа за слугите на къщата, която току-що била подминала, излиза някакъв мъж. – Баран замълча и огледа събралите се хора. – Каза, че мъжът носел магьосническа мантия. Черна магьосническа мантия.

Висшите магове се намръщиха и се спогледаха. Лорлън забеляза, че с изключение на Болкан и Оусън, по лицата на останалите бе изписано недоверие.

Винара не изглеждаше изненадана.

— Жената сигурна ли е, че е била черна? – попита Сарин. – В мрака много цветове могат да изглеждат черни.

Баран кимна.

— Зададох й същия въпрос. Каза, че е сигурна. Той минал покрай портата, където се криела. Описа ми черната мантия с инкол на ръкава.

Израженията на лицата се промениха от скептицизъм в тревога. Лорлън се втренчи в Баран. Едва успяваше да си поеме дъх.

— Не може със сигурност... – започна Сарин, но Болкан му махна с ръка да изчака.

— Продължавайте, капитане – каза тихо воинът. – Разкажете им останалото.

Баран кимна.

— Тя каза, че ръцете му били покрити с кръв и той носел нож. Описа го много добре. Извито острие, с инкрустирани скъпоценни камъни в дръжката.

Настъпи продължителна тишина и Сарин си пое дълбоко дъх.

— Доколко може да се разчита на този свидетел? Можете ли да я доведете тук?

Баран сви рамене.

— Записах името и работното й място от жетона й. Честно казано, не обърнах особено внимание на разказа й, докато не научих какво е открил лорд Болкан в къщата. Сега ми се ще да й бях задал повече въпроси или да я бях задържал по-дълго в Дома на стражата.

Болкан кимна.

— Ще я намерим. Сега – той се обърна към Винара, – може би е време да чуем какво е открила лейди Винара.

Лечителката се изпъна.

— Да, боя се, че е време. Лорд Джолън живееше при семейството си, за да се грижи за сестра си, която караше тежка бременност Първо прегледах неговото тяло и направих две смущаващи открития. Първото... – тя бръкна в мантията си и извади парче черен плат, бродиран със златен конец, – беше това, стиснато в дясната му ръка.

Когато лечителката го показа на всички, Лорлън се смрази. Бродерията представляваше част от един твърде добре познат му символ: инколът на Върховния повелител. Винара го погледна и в очите й проблеснаха загриженост и съчувствие.

— А какво бе второто откритие? – попита Болкан с тих глас.

Винара се поколеба и си пое дълбоко дъх.

— Причината тялото на лорд Джолън все още да съществува, е, че силата му е била изцедена до капка. Единствената рана на тялото му е плитък разрез отстрани на врата му. Същите белези открих и при останалите тела. Моят предшественик ме научи да ги разпознавам. – Тя замълча и огледа събралите се хора. – Лорд Джолън, семейството му и прислужниците им са били убити с черна магия.

Разнесоха се ахкания и възклицания, последвани от продължително мълчание, докато всички осмисляха думите й. Лорлън почти можеше да чуе мислите им за необичайната сила на Акарин и шансовете на Гилдията да го победи в битка.

Видя страха и паниката по лицата им.

Изпита странно спокойствие... и облекчение. Повече от две години той пазеше тайната за престъплението на Акарин. Сега, за добро или за лошо, Гилдията сама бе открила тази тайна. Той огледа Висшите магове. Трябваше ли да им признае, че престъплението на Акарин му е известно? „Само ако се наложи” – помисли си той.

Как трябваше да постъпи тогава? Гилдията не ставаше по-силна, а Акарин – ако той бе извършителят на това престъпление – определено не ставаше по-слаб. Лорлън усети как познатите страхове прогонват облекчението му.

„За да защитя Гилдията, аз трябва да направя всичко възможно ла предотвратя сблъсъка й с Акарин. Но ако той е извършил това... не, едва ли. Знам, че други черни магьосници избиват киралийците.

— Какво ще правим? – попита Телано с изтънял глас.

Всички се обърнаха към Болкан. Лорлън изпита леко раздразнение. „Не трябва ли аз да бъда водач на Гилдията на мястото на Акарин?”. Но когато Болкан го погледна очаквателно, той усети как върху него се стоварва познатата тежест на поста му.

— Какво предлагате, Разпоредителю? Вие го познавате най-добре.

Лорлън се насили да се изпъне. Беше репетирал десетки пъти думите, които щеше да произнесе, ако попадне в такава ситуация.

— Трябва да сме предпазливи – предупреди той. – Ако Акарин е убиецът, той ще е още по-силен. Предлагам преди да се изправим срещу него, да обмислим действията си много добре.

— Колко силен е станал? – попита Телано.

— Когато го подложихме на изпитание за поста на Върховния повелител, той победи с лекота двайсет от най-силните ни магьосници – отвърна Болкан. – При черната магия няма как да се разбере колко е силен един магьосник.

— Чудя се от колко ли време я практикува? – попита мрачно Винара. Тя погледна към Лорлън. – Някога забелязвали ли сте нещо странно у него, Разпоредителю?

На Лорлън дори не му се наложи да се преструва на развеселен от този въпрос.

— Странно? При Акарин? Той винаги се е държал загадъчно и потайно, дори с мен.

— Може да я е практикувал от години – промърмори Сарин. – Колко ли силен е станал?

— Повече ме притеснява мисълта как се е сдобил с това познание – обади се тихо Кито. – Дали го е научил по време на пътуването си?

Лорлън въздъхна и се заслуша в обсъждането на възможностите, които самият той бе обмислял още от мига, в който научи истината. Остави ги да говорят известно време и тъкмо се накани да се намеси, когато Болкан заговори:

— Не мисля, че сега има значение как или кога е научил черната магия. Въпросът е дали можем да го победим в пряк сблъсък.

Лорлън кимна.

— Силно се съмнявам в шансовете ни. Затова смятам, че може би е по-добре да запазим тайната за себе си...

— Нима предлагате да пренебрегнем това? – възкликна Пийкин.

— Да оставим един черен магьосник да ръководи Гилдията?

— Не – поклати глава Лорлън. – Но ни трябва време да обмислим как да го свалим по най-безопасния начин, ако се докаже, че наистина той е извършил убийствата.

— Няма да станем по-силни – посочи Винара.

— Но той ще стане.

— Лорлън е прав. Грижливото планиране е от изключителна важност – обади се Болкан. – Моят предшественик ме е научил на методите за борба срещу черните магьосници. Няма да е лесно, но не е невъзможно.

Лорлън почувства как интересът и надеждата му се засилват. Само ако бе имал възможността да поговори с воина преди Акарин да открие, че Лорлън знае тайната му. Може би все пак имаше начин да го победят.

Той се сепна изведнъж. Наистина ли желаеше смъртта на Акарин? „Ами ако е уби Джолън и семейството му? Не заслужава ли да бъде наказан за това? Да, но първо трябва да се убедим, че наистина го е извършил той”.

— Не трябва да отхвърляме възможността друг да е убиецът – каза Лорлън. Той погледна към Болкан. – Имаме показанията на един свидетел и парче плат. Възможно ли е друг магьосник да се е преоблякъл като Акарин? Възможно ли е той да е пъхнал парчето плат в ръката на Джолън? – Изведнъж нещо му хрумна. – Може ли да го видя пак?

Винара му подаде платчето. Лорлън кимна и го огледа.

— Погледнете, било е отрязано, а не откъснато. Ако Джолън го е направил, значи е имал някакъв нож. Защо просто не е намушкал нападателя си? Освен това не намирате ли за странно, че нападателят не е забелязал, че са разрязали ръкава му? Един умен убиец никога не би оставил след себе си подобно доказателство – и не би се разхождал по улиците с оръжието на убийството в ръка.

— Значи предполагате, че може да е бил друг магьосник от Гилдията, който се опитва да ни убеди, че Акарин е извършителят на престъпленията му? – попита намръщено Винара. – Предполагам, че с възможно.

— Или магьосник, който не е от Гилдията – додаде Лорлън. – Щом Денил може да намери отцепник в Елийн, значи е възможно да съществуват и други.

— Не сме откривали никакви доказателства за съществуването на магьосник-отцепник в Киралия – възрази Сарин. – А и отцепниците обикновено са необучени и невежи. Как би могъл такъв човек да научи черната магия?

Лорлън сви рамене.

— Как би могъл който и да е магьосник да научи черната магия? Тайно, разбира се. Тази мисъл може и да не ни допада, но независимо дали убиецът е Акарин или някой друг, той е успял по някакъв начин да усвои черната магия.

Останалите замълчаха, замислени над думите му.

— Значи е възможно Акарин да не е убиецът – каза Сарин. – В такъв случай знае, че ще разследваме убийствата по обичайния начин и ще ни сътрудничи.

— Но ако е, може да се обърне срещу нас – додаде Пийкин.

— В такъв случай как да постъпим?

Болкан се изправи и закрачи напред-назад.

— Сарин е прав. Ако е невинен, ще ни сътрудничи. Но ако е виновен, според мен трябва да действаме веднага. Броят на труповете от тази нощ, както и липсата на усилия да се прикрият уликите, ни подсказва, че някой черен магьосник се подготвя за битка. Трябва да се изправим срещу него още сега, преди да е станало твърде късно.

Сърцето на Лорлън прескочи един удар.

— Въпреки това се нуждаем от време, за да подготвим план.

Болкан се усмихна мрачно.

— Както вече казах, грижливото планиране е от изключително важно значение. Част от задълженията ми като Повелител на воините е да се грижа винаги да сме готови да се изправим срещу такава опасност. Ключът към успеха, според моя предшественик, е да изненадаме врага, докато е изолиран от съюзниците си. Моят прислужник ме информира, че нощем в седалището на Върховния повелител остават само трима души. Акарин, прислужникът му и Сония.

— Сония! – възкликна Винара. – Каква е нейната роля в това?

— Тя не го харесва – каза Оусън. – Дори бих казал, че го мрази.

Лорлън погледна изненадано помощника си.

— Как стигнахте до този извод? – попита го Винара.

Оусън сви рамене.

— Просто го забелязах, когато той я направи своя избраница. Дори сега компанията му не й е приятна.

Винара го погледна замислено.

— Чудя се дали знае нещо. Тя би могла да е ценен свидетел.

— И съюзник – добави Болкан. – Докато не я убие заради силата й.

Винара потрепери.

— И как ще успеем да ги разделим?

Болкан се усмихна.

— Имам план.

Водач по обратния път през подземните проходи им беше същото момче. Докато вървяха след него, Сония почувства как хаосът в мислите й постепенно се успокоява. Когато водачът им ги изостави, тя вече беше пълна с въпроси.

— Тя беше ичани, нали?

Акарин я погледна.

— Да, от слабите. Нямам представа как Карико е успял да я убеди да дойде тук. Сигурно я е подкупил или я е изнудил с нещо.

— Ще изпратят ли и други като нея?

Той се замисли.

— Сигурно. Ще ми се да имах възможността да прочета мислите й.

— Съжалявам.

Устата му се накъдри в единия край.

— Не ми се извинявай. Предпочитам да останеш жива.

Тя се усмихна. По пътя обратно той бе сдържан и замислен. Сега изглеждаше нетърпелив да се приберат.

Сония го последва по коридора. Двамата стигнаха до нишата с камъни. Акарин ги погледна и те започнаха да се подреждат в стълба. Сония изчака скърцането да утихне, преди да зададе следващия си въпрос.

— Защо тя имаше пръстен на Дома Сарил и скъп шал в нишата?

Той се спря насред стълбата и се обърна към нея.

— Така ли? Аз...

Погледът му се понесе разсеяно над рамото й. На лицето му се завърна предишното замислено изражение. Той се намръщи.

— Какво има? – попита тя.

Акарин вдигна ръка, за да я накара да замълчи. Сония го гледаше напрегнато и той изведнъж си пое рязко дъх и очите му се разшириха. После изрече ругатня, която според нея използваха само обитателите на копторите.

— Какво има? – попита отново тя.

— Висшите магове са в седалището ми. В подземната стая.

Дъхът й секна. Студена вълна заля тялото й.

— Защо?

Погледът на Акарин се съсредоточи в някаква точка отвъд стените на коридора.

— Лорлън...

Сония усети как стомахът й се свива. Дано Лорлън не е решил да хвърли Гилдията срещу Акарин. Нещо в изражението на лицето му накара напиращите въпроси да заседнат в гърлото й. Той усилено мислеше. Правеше трудни избори. Най-накрая, след продължително мълчание, си пое дълбоко дъх и бавно издиша.

— Оттук нататък всичко се променя – каза той и я погледна. – Трябва да правиш каквото ти казвам, независимо колко трудно ще ти се стори.

Гласът му бе тих и напрегнат. Тя кимна и се опита да потисне страха, който растеше в нея.

Акарин бавно се изкачи обратно по стълбите, докато лицето му не се изравни с нейното.

— Тази нощ е бил убит лорд Джолън, заедно с цялото му семейство и прислужниците, най-вероятно от жената, която ти току-що уби. Затова тя имаше пръстен и шал от Дома Сарил – трофеи, предполагам. Винара е намерила парче плат от мантията ми в ръката на Джолън – несъмнено отрязано от жената-ичани по време на първия ни сблъсък – и е усетила, че причина за смъртта им е черна магия. Някакъв свидетел е видял някой, облечен като мен, да напуска къщата с нож в ръка.

Той отмести поглед встрани.

— Чудя се как тази ичани се е сдобила с мантията ми и къде я е скрила...

Сония се втренчи в него.

— Значи Гилдията те смята за убиец.

— Обмислят тази възможност, да. Болкан правилно е преценил, че ако съм невинен, ще им сътруднича, а ако съм виновен, трябва незабавно да се изправят срещу мен. Тъкмо обмислях как да се справя I това и какво би трябвало да направиш и кажеш ти, когато ситуацията се промени.

Той замълча и въздъхна тежко.

— Болкан мъдро реши да ме изолира от теб и Такан. Изпрати куриер с новините за смъртта на Джолън и свика среща на Висшите магове. Когато разбра, че не съм в дома ми, той изпрати човек да те доведе. Не са обсъждали какво ще правят, ако теб също те няма, затова предполагам че ще го сторят сега и аз ще го подслушам чрез Лорлън. Но той като че ли вече има план. – Акарин се намръщи. – Естествено, че ще има.

Сония поклати глава.

— Всичко това се случи докато се връщахме, нали?

Акарин кимна.

— Но не можех да кажа нищо в присъствието на нашия водач.

— И какво направи Болкан?

— Върна се в седалището ми и го претърси.

Сония изтръпна при мисълта за книгите и предметите, които Болкан щеше да открие в подземната стая.

— Ох!

— Да. Ох. Първоначално не отидоха в подземието, но щом намериха книги за черната магия в твоята стая, решиха твърдо да претърсят всеки ъгъл.

Кръвта на Сония се вледени. Книги за черната магия. В нейната стая.

Те знаят.

Бъдещето, което си бе представяла, премина пред очите й.

Още две години обучение, после завършване, избор на дисциплина, може би Лечителство, за да може да помага на бедните, може би дори щеше да убеди краля да сложи край на Прочистването.

Но сега вече това нямаше да се случи. Никога.

Гилдията знаеше, че тя бе търсила познанието за черната магия. Наказанието за това бе изключване. А ако узнаеха, че вече се е обучила и е използвала черната магия, за да убива...

Но тя бе направила всичко това и бе рискувала бъдещето си за добро. Ако ичаните ги нападнеха, така или иначе нямаше да завърши Университета и да спре Прочистването.

„Ротан ще бъде много, много разочарован”.

Тя с усилие прогони тази мисъл. Трябваше да помисли. След като Гилдията вече знаеше, как трябваше да постъпят? Как да продължат борбата срещу ичаните?

Беше ясно, че не могат да се върнат в Гилдията. Трябваше да се крият в града. Щеше да е трудно, но не и невъзможно. Акарин познаваше крадците. Сония също имаше някои полезни връзки. Тя вдигна поглед към него.

— Какво ще правим сега?

Той погледна надолу към стъпалата.

— Връщаме се.

Тя го зяпна изненадано.

— В Гилдията?

— Да. Ще им разкажем за ичаните.

Сърцето й подскочи.

— Нали каза, че няма да ти повярват.

— Все още смятам така. Но трябва да им дам шанс.

— Ами ако не ти повярват?

Погледът на Акарин се разколеба. Той наведе глава.

— Съжалявам, че те намесих в това, Сония. Ако успея, ще те защитя от най-страшното.

Тя затаи дъх и изруга на ум.

— Не се извинявай – рече твърдо тя. – Решението беше мое. Знаех какви са рисковете. Кажи ми какво трябва да се направи и аз ще го направя.

Очите му леко се разшириха. Той отвори уста да каже нещо, но погледът му отново се разсея.

— Отвеждат Такан. Трябва да побързаме.

Той хукна надолу по стълбите. Сония забърза след него. Когато се озоваха в лабиринта от коридори, тя погледна назад.

— Стълбата?

— Остави я.

Тя отново се затича и го настигна. Беше й трудно да върви в крак с него и преглътна коментара си за това, че Акарин би трябвало да се съобразява с по-късокраките хора.

— Трябва да предпазим двама души – каза той. – Такан и Лорлън. Не споменавай въобще за пръстена му или че знае нещо за това. Той може да ни потрябва за в бъдеще.

Скоро той забави ход и се спря пред вратата на подземната стая. Свали палтото си, сгъна го и го постави до вратата. След това разкопча колана с камата и го сложи отгоре му. Над главите им грейна светлинно кълбо. Акарин угаси фенера и го остави до палтото.

Известно време остана неподвижен пред вратата към подземната стая, скръстил голите си ръце върху черния потник. Сония чакаше мълчаливо до него.

Трудно й беше да повярва, че всичко това се случваше. На следващия ден щеше да започне да се учи как да лекува счупени ребра. След няколко седмици започваха изпитите в средата на годината.

Усети как вратата я привлича и изпита странното усещане, че трябва само да стигне до леглото си и ще се събуди в свят, където всичко си продължава както преди.

Но стаята от другата страна сигурно беше пълна с магьосници, които очакваха завръщането на Акарин. Те знаеха, че тя е научила черната магия. Подозираха, че Акарин е убил Джолън. Щяха да са готови за битка.

Но Акарин не помръдваше от мястото си. Тя тъкмо се зачуди дали не е променил намеренията си, когато той се обърна и я погледна.

— Остани тук, докато не те извикам.

След това погледна вратата с присвити очи и тя тихо се отвори.

Гърбовете на двама магьосници блокираха пътя към стаята. Пред тях лорд Болкан крачеше бавно из стаята. Лорд Сарин седеше до масата и разглеждаше озадачено струпаните върху нея предмети.

Те не забелязаха веднага, че вратата се е отворила. Изведнъж единият от магьосниците, които стояха пред нея, потрепери и погледна през рамо. Щом зърна Акарин, той си пое дълбоко дъх и отстъпи, повличайки другаря си със себе си.

Всички глави се обърнаха към Акарин, който влезе в стаята. Дори без мантията си той изглеждаше внушително.

— Я виж ти, колко много посетители – каза той. – Какво ви води в седалището ми толкова късно през нощта?

Болкан повдигна вежди. После погледна към стълбището. Разнесоха се забързани стъпки и Лорлън се появи. Разпоредителят погледна към Акарин с изненадващо сдържано лице.

— Лорд Джолън и семейството му са били убити тази нощ. – Гласът му звучеше спокойно. – Намерени са улики, които ни дават причина да смятаме, че може би ти си убиецът.

— Разбирам – отвърна тихо Акарин. – Това е сериозен въпрос. Не съм убивал лорд Джолън, но вие ще трябва сами да стигнете до този извод. – Той замълча. – Ще ми обясните ли как е умрял Джолън?

— От черна магия – отвърна Лорлън. – И тъй като намерихме книги за черната магия в дома ти, включително и в стаята на Сония, имаме още по-голямо основание да подозираме теб.

Акарин бавно кимна.

— Така е. – Ъгълчето на устата му се изви нагоре. – И сигурно това откритие ви е изкарало акъла от страх. Хайде стига. Няма нужда. Ще ви обясня всичко.

— Ще ни сътрудничиш ли? – попита Лорлън.

— Разбира се.

По лицата на всички се изписа облекчение.

— Но при едно условие – добави Акарин.

–И какво е то? – попита предпазливо Лорлън. Болкан го стрелна с поглед.

— Прислужникът ми – отвърна Акарин. – Някога му обещах, че никой повече няма да отнеме свободата му. Доведете ми го.

— И ако не го направим? – попита Лорлън.

Акарин отстъпи встрани.

— Сония ще заеме мястото му.

Сония почувства как кожата й настръхва, когато погледите на всички магьосници се впериха в нея. Тя потрепери при мисълта какво се върти в главите им. Дали беше усвоила черната магия? Беше ли опасна? Единствено Лорлън можеше да се надява, че тя ще се опълчи на Акарин; останалите не знаеха истинската причина, поради която тя бе станала избраница на Върховния повелител.

— Ако и двамата се озоват тук, той ще разполага с двама съюзници – предупреди ги Сарин.

— Такан не е магьосник – рече тихо Болкан. – Докато стои по-далеч от Акарин, той не представлява заплаха за нас. – Воинът огледа останалите Висши магове. – Въпросът е: кого предпочитате да задържим, Сония или прислужникът?

— Сония – отвърна без колебание Винара. Останалите кимнаха.

— Много добре – каза Лорлън. Погледът му се разсея за миг, после отново се фокусира. – Наредих да го доведат.

Настъпи продължително, напрегнато мълчание. Най-накрая по стъпалата отекнаха стъпки. Появи се Такан, хванат здраво от един воин. Той изглеждаше блед и разтревожен.

— Простете ми, господарю – каза той. – Не можах да ги спра.

— Знам – отвърна Акарин. – Не трябваше въобще да опитваш, приятелю мой. – Той отстъпи няколко крачки от изхода към коридора и се спря до масата в единия край на стаята. – Бариерите са свалени и оставих стълбището спуснато. Ще намериш всичко необходимо отвън до вратата.

Такан кимна. Двамата се гледаха известно време и прислужникът кимна отново. Акарин се обърна към коридора.

— Влез, Сония. След като освободят Такан, върви при Лорлън.

Сония си пое дълбоко дъх и влезе в стаята. Погледна към воина, който държеше Такан, после се обърна към Лорлън. Разпоредителят кимна.

— Пусни го.

Когато Такан се отдалечи от магьосника, Сония тръгна към Лорлън. Когато двамата се засякоха някъде по средата, прислужникът спря и се поклони.

— Грижете се за господаря ми, лейди Сония.

— Ще направя каквото мога – обеща тя.

Изведнъж гърлото я стегна. Когато се приближи до Лорлън, тя се обърна и изпрати с поглед прислужника. Той се поклони на Акарин после излезе в коридора. Когато се изгуби в мрака, вратата бавно се плъзна на мястото си.

Акарин се обърна с лице към Лорлън и погледна към масата и подредените край нея столове. Мантията му все още бе метната върху облегалката на един от тях. Той взе черната дреха и се уви в нея.

— И така, Разпоредителю, с какво можем двамата със Сония да помогнем на разследването ви?