Глава 30 Забавяне на врага


В първия момент Имардин се появи като тъмна сянка върху жълтата зеленина на полята. После, докато се приближаваха към него, градът постепенно се разпростря от двете страни на пътя като гигантски протегнати ръце, които ги приветстваха с добре дошли. Сега, няколко часа по-късно, пред тях горяха хиляди лампи и осветяваха под проливния дъжд пътя им към Северната порта.

Когато се приближиха достатъчно, че да чуят потропването на капките върху стъклото на първата лампа, Дориен спря коня си и погледна назад към Акарин и Сония. Погледът му се отмести към другите хора, движещи се по пътя. Трябваше да се сбогуват набързо и да внимават какво казват. Хората щяха да приемат за странно, ако един магьосник разговаря твърде фамилиарно със своите спътници от простолюдието.

— Успех – каза той. – И се пазете.

— Вие ще загазите повече от нас, милорд – отвърна Сония, разтягайки думите по маниера на обитателите. – Благодаря за помощта. Не позволявайте на онези чуждестранни магьосници да ви пипнат.

— Вие също – отвърна той, усмихвайки се на акцента й. После кимна на Акарин, обърна се и пришпори коня си.

Стомахът на Сония се сви от притеснение, докато го наблюдаваше как се приближава към портата. Когато се изгуби от полезрението им, тя се обърна към Акарин. Лицето му беше скрито под качулката на наметалото.

— Води – каза той.

Тя подкара коня си встрани от главния път и навлезе в една тясна уличка. Обитателите зяпаха тях и изморените им коне. „Не си и помисляйте дори – предупреди ги мислено тя. – Може и да изглеждаме като обикновени селяни, които не познават опасностите на града, но не е така. И не можем да си позволим да привличаме вниманието”.

След като обикаляха половин час из копторите, те стигнаха до продавачите на коне в края на Пазара. Спряха пред табелата, на която беше нарисувана подкова. Някакъв жилав на вид мъж закуцука под дъжда към тях.

— Поздрави – каза той с груб глас. – Конете ли искате да продадете?

— Може би – отвърна Сония. – Зависи от цената.

— Дайте да хвърля едно око. – Той им махна с ръка. – Влезте да се скриете от дъжда.

Те го последваха в голямата конюшня. От двете страни имаше преградени клетки, няколко от които бяха заети. Двамата слязоха от конете и оставиха мъжа да ги огледа.

— Как му е името на тоя?

Сония се поколеба. Бяха сменяли конете три пъти и тя не си беше направила труда да им научи имената.

— Серини – отвърна тя. – Кръстих го на един приятел.

Мъжът се изпъна и я погледна изпитателно.

— Серини?

— Да. Познаваш ли го?

Изведнъж от съседната клетка се разнесе кискане.

— Кръстила си коня си на мен?

Вратата се отвори и навън изскочи дребен мъж, облечен със сиво палто, следван от Такан и един по-грамаден, мускулест мъж. Сония се взря в говорещия мъж и ахна изненадано, щом го разпозна.

— Сери!

Той се ухили.

— Здрасти! Добре дошла. – После се обърна към продавача на коне и усмивката му изчезна. – Това не си го видял.

— Н-не съм – заекна мъжът. Лицето му беше пребледняло.

— Взимай конете и се махай – нареди му Сери.

Мъжът сграбчи юздите и бързо се отдалечи, съпроводен от развеселения поглед на Сония. Акарин й беше казал, че Такан се укрива при Крадец. Ако Сери също работеше за същия този Крадец, значи ставаше въпрос за Фарин, или може би сега Сери работеше за някой друг? Във всеки случай, съдейки по реакцията на продавача на коне, младежът, изглежда, се беше сдобил с доста влияние през последните няколко години. Сония се обърна и видя Такан да пада на колене пред Акарин.

— Господарю.

Гласът му преливаше от емоции. Акарин свали качулката си и въздъхна.

— Стани, Такан – каза тихо той. Макар гласът му да прозвуча заповеднически и търпеливо, Сония разпозна признаците на раздразнение по лицето му. Тя потисна усмивката си.

Прислужникът се изправи.

— Радвам се да ви видя отново, господарю, макар да се страхувам, че се озовавате в една опасна и невъзможна ситуация.

— Въпреки това трябва да направим всичко по силите ни – отвърна Акарин. Той се обърна към Сери. – Такан обясни ли ти какво смятаме да предприемем?

Сери кимна.

— Утре ще се проведе среща на Крадците. Изглежда, повечето от тях са усетили, че нещо става, дори само заради това, че Домовете си събират багажа и напускат града. Трябва да ми кажеш каква част да им разкрия.

— Всичко – отвърна Акарин, – стига това да не разклати позициите ти сред тях.

Сери сви рамене.

— Няма, в дългосрочен план – освен това имам усещането, че ако тези сачакански магьосници спечелят, няма да остане никакъв град. Така че, преди да се захванем за работа, ще ви отведа на едно много по-добро място. Сигурен съм, че няма да откажете и храна.

Докато се връщаше обратно към клетката, от която се беше появил, Сония го наблюдаваше напрегнато. В поведението му имаше една самоувереност, която не й беше позната отпреди. Той не се беше уплашил от Акарин, както беше очаквала. Двамата разговаряха така, сякаш си бяха имали работа и преди.

„Несъмнено той е един от хората, които са помагали на Акарин да намира шпионите. Но защо Акарин не ми каза, че Сери е замесен?”

Сери отключи един капак в задната част на килията и го отвори.

— Води, Гол.

Големият мълчалив мъж се преви на две и премина, след което започна да се спуска по една стълба. Последва го Такан, после Акарин. Сония се спря и погледна Сери. Той се ухили.

— Давай. Ще ти разправям, като стигнем до моето местенце.

Тя слезе по стълбата и се озова в широк коридор. Гол държеше лампа. Познатите миризми извикаха спомени за Пътя на крадците. Когато Сери се присъедини към тях, той кимна на Гол и двамата тръгнаха напред.

Вървяха няколко минути, после минаха през голяма метална врата и се озоваха в луксозно обзаведена гостна.

Нисичката маса в центъра й беше отрупана с чинии с храна, чаши и бутилка вино.

Сония се просна върху един от столовете и бързо изгълта няколко хапки. Акарин седна до нея и избра една от бутилките с вино. Веждите му се вдигнаха изненадано.

— Ти живееш по-добре от магьосниците, Сери.

— О, аз не живея тук – отвърна Сери и се настани в едно от креслата. – Това е мястото ми за гости. Такан беше отседнал тук.

— Крадецът беше изключително щедър – рече тихо Такан, кимвайки към Сери.

Крадецът? Сония се задави, преглътна и втренчи поглед в Сери.

Той улови погледа й и се ухили.

— Едва сега ти просветна, нали?

— Но... – Тя поклати глава. – Как е възможно?

Той разпери ръце.

— Упорита работа, хитри ходове, добри връзки... и малко помощ от вашия Върховен повелител.

— Значи ти си Крадецът, който помагаше на Акарин да намира шпионите?

— Точно така. Започнах, след като той ни помогна с Фергън – обясни Сери. – Искаше някой да му намира убийците. Някой с подходящите връзки и влияние.

— Разбирам. – „Значи Акарин е знаел за това още от изслушването за моето наставничество”. Тя се обърна и го погледна. – Защо не ми каза?

Устните на Акарин се изкривиха в лека усмивка.

— В началото не можех. Ти щеше да си помислиш, че съм измамил или накарал насила Сери да ми помага.

— Можеше да ми го кажеш, след като научих истината за ичаните.

Той поклати глава.

— Винаги се старая да разкривам само толкова, колкото е нужно. Ако ичаните те бяха заловили, те щяха да разберат от съзнанието ти за връзката ми със Сери. И както се оказа, добре, че връзката ни остана тайна. – Той се обърна към Сери. – Изключително важно е присъствието ни в Имардин да остане тайна. Ако ичаните прочетат за него в нечие съзнание, единственият ни шанс да спечелим битката ще бъде изгубен. Колкото по-малко хора знаят, че сме тук, толкова по-добре.

Сери кимна.

— Само Гол и аз знаем, че сте тук. Останалите крадци смятат, че ще обсъждаме хаоса в града. – Той се усмихна. – Ще се изненадат да те видят.

— Смяташ ли, че ще се съгласят да запазят присъствието ни в тайна?

Сери сви рамене.

— Щом разберат какво става и че ще изгубят всичко, ако позволим на сачаканците да спечелят, ще ви гледкат като собствените си деца.

— Казал си на Такан, че обмисляш разни начини за убиване на магьосници – каза Акарин. – Какво си имал...

Болкан?

Сония се напрегна в креслото. Мисловният глас принадлежеше на...

— Ийкмо? – отвърна Болкан.

Сачаканците приближават Калия.

— Скоро ще се свържа с теб.

— Какво има, господарю? – попита Такан.

— Мисловно общуване – отвърна Акарин. – Лорд Ийкмо докладва, че сачаканците приближават Калия. Той сигурно се намира там.

Сония усети тръпки по гърба си.

— Нали Гилдията не е излязла да се изправи срещу тях? – Тя погледна Сери. – Щеше да чуеш, ако са напуснали града.

Сери поклати глава.

— Не са ми докладвали нищо такова.

Акарин се намръщи.

— Ще ми се Лорлън да използва пръстена.

— Двайсетина магьосници напуснаха града преди четири дни -намеси се Гол. – рано сутринта.

— Ийкмо?

— Болкан.

— Не бързай.

— Добре.

Сония погледна Акарин и се намръщи.

— Какво означава това?

Лицето му потъмня.

— Очевидно е някакъв предварително уговорен код. Те не могат да кажат на Ийкмо какво да прави, без да разкрият намеренията си на ичаните.

— Но какво означава това?

Акарин събра върховете на пръстите си и забарабани замислено с тях.

— Двайсет магьосници. Преди четири дни. Тръгнали са преди ичаните да нападнат Крепостта. Каква ли е била целта им?

— Да пазят Южния проход? – предположи Сония. – Болкан остави нашия ескорт в Крепостта. Може да е решил, че Южният проход също има нужда от защита.

Акарин поклати глава.

— Щяхме да ги срещнем по пътя. В деня на нападението сигурно вече са се намирали на северното разклонение, но все още далеч от Крепостта. И по някаква причина са се върнали в Калия.

— За да докладват за придвижването на ичаните? – предположи Сери.

— Всичките двайсет магьосници? – Акарин се намръщи още повече. – Надявам се Гилдията да не е планирала някой глупав ход.

— Няма да се изненадам – отбеляза сухо Такан.

Сери погледна към масата.

— Хайде да похапнем, докато не е изстинало. Някой иска ли вино?

Сония отвори уста, за да отговори, но замръзна на място. В съзнанието й се появи картина: три каруци се движеха по главния път към града. Във всяка се возеха по няколко мъже и жени, всички облечени с великолепни дрехи. Първата каруца спря. Водачът й се обърна и погледна към човека, който предаваше образа. Сония потрепери, разпознавайки Карико. Той подаде юздите на мъжа, който седеше до него и скочи на земята.

Излез, излез гилдийски магьоснико – извика той.

От всички страни ги засипаха магически удари, но не успяха да им причинят никаква вреда – всяка каруца бе обвита с мощна бариера.

— Засада – чу Сония шепота на Акарин.

Карико огледа къщите и улицата, след което се обърна към съюзниците си.

Кой иска да ловува?

Четирима ичани слязоха от каруците. Те се разделиха и тръгнаха към къщите от двете страни на пътя. Двама от тях водеха по един ийл със себе си. Животните лаеха въодушевено.

Картината рязко се смени. Пред погледа на Сония се появи прозорец, стая и магьосник с пурпурна мантия.

— Ротан! – ахна тя. Образът изчезна и тя се втренчи ужасено в Акарин. – Ротан е с тях!

Доста години минаха от последния ми урок или сражение на Арената” – помисли си Ротан, докато притичваше през двора към задната врата на къщата.

Стратегията на Ийкмо беше проста. Когато сачаканците не виждаха нападателите си, те не можеха да отвърнат на ударите им. Магьосниците от Гилдията щяха да нанасят удари иззад прикритията си, после щяха да сменят позициите и отново да нападат. Когато изчерпеха силата си, щяха да се скрият и да почиват.

Ротан бързаше към стаята си, която гледаше към улицата. Жителите на градчето отдавна бяха евакуирани, а всички къщи бяха оставени незаключени, в подготовка за засадата. Когато надникна навън, той видя един сачаканец, който отиваше към вратата на съседната къща. Ротан нанесе мощен удар и със задоволство забеляза, че мъжът спира. Но сачаканецът бързо се обърна и се запъти към него. Магьосникът се сепна и бързо излезе от стаята.

Градът беше доста голям и къщите бяха построени близко една до друга. Ротан се промъкваше между тях и нанасяше удари отдалеч. На два пъти едва успя да се скрие от преминаващите наблизо ичани. Останалите гилдийски магьосници нямаха такъв късмет. Едно от животните отведе сачаканеца до млад воин, който се криеше в конюшнята. Макар Ротан и още един алхимик да го нападнаха със силни удари, сачаканецът не им обърна внимание.

Воинът продължи да се отбранява, докато силата му не се изчерпа докрай. Когато сачаканецът извади камата си, Ротан чу звука от приближаващи се стъпки и беше принуден да се оттегли.

Опитвайки се да спаси младия воин, Ротан бе изчерпил почти цялата си сила. Но когато час и половина по-късно се натъкна на телата на други двама магьосници, той реши да нанесе един последен удар върху сачаканеца, преди да се оттегли за възстановяване.

Беше минал повече от час, откакто се бяха появили каруците и той се бе отдалечил доста от главния път. Заповедите на Болкан бяха да забавят сачаканците колкото се може повече. Ротан не беше сигурен още колко дълго врагът щеше да продължи да преследва магьосниците от Гилдията.

„Едва ли ще продължат през цялата нощ – помисли си той. Рано или късно ще се върнат при каруците. И няма да очакват някой да ги нападне там”.

Ротан се усмихна. Тръгна бавно и предпазливо към главния път. Влезе в една от къщите и се ослуша внимателно за някакво движение във вътрешността й. Цареше пълно мълчание.

Той отиде до прозореца, който гледаше към улицата и видя, че каруците продължаваха да стоят на мястото си. Край тях се разтъпкваха няколко сачаканци.

Един роб оглеждаше колелата на каруците.

Счупено колело би трябвало да ги забави – помисли си Ротан и се усмихна вътрешно. – А още по-добре ще е да са няколко счупени каруци”.

Той си пое дълбоко дъх и почерпи от останалата си сила. В този миг зад гърба му се чу леко изскърцване и той замръзна.

— Ротан – чу се нечий шепот.

Магьосникът се обърна и въздъхна с облекчение.

— Ийкмо.

Воинът се приближи до прозореца.

— Един се хвалеше, че е убил петима от нас – каза мрачно Ийкмо. – Друг твърди, че е повалил трима.

— Канех се да нанеса удар върху каруците – промърмори Ротан. – Ще трябва да си намерят други, а в града, изглежда, не са останали никакви.

Ийкмо кимна.

—Преди ги бяха обгърнали с бариера, но сега може...

Той млъкна изведнъж, когато от една отсрещна къща излязоха двама сачаканци. Жената извика:

— Колко, Карико?

— Седем – отвърна мъжът.

— Аз пък мога да се похваля с пет – додаде другарят му.

Ийкмо си пое рязко дъх.

— Не може да бъде. Ако двамата, които чух да приказват, казват истината, значи ние сме единствените останали живи.

Ротан потрепери.

— Освен ако не преувеличават.

— Хванахте ли всички? – попита жената.

— Почти – отвърна Карико. – Бяха двайсет и двама.

— Мога да пратя търсача си след тях.

— Не, и без това изгубихме доста време. – Той се изпъна и Ротан потръпна, чувайки мисловния му глас:

Връщайте се.

Ийкмо се обърна и погледа към Ротан.

— Няма да имаме друга възможност да ударим по каруците.

— Да.

— Аз ще ударя първата. Ти – втората. Готов ли си?

Ротан кимна и изтегли последните остатъци от силата си.

— Сега.

Ударите им улучиха каруците. Разлетя се дърво, хора и коне се разпищяха. Неколцина от обикновено облечените сачаканци изпопадаха по земята, наранени и кървящи от разлетелите се цепеници. Един от конете се освободи и се отдалечи в галоп.

Сачаканските магьосници се обърнаха и погледнаха в посока към Ротан.

— Бягай! – изпъшка Ийкмо.

Ротан успя да стигне до средата на стаята, когато стената зад гърба му се взриви, ударната вълна го отхвърли напред. Той се блъсна в стената и болка прониза гърдите и ръката му.

После се свлече на пода и остана да лежи неподвижен, твърде зашеметен, за да помръдне.

Ставай! – помисли си той. – Трябва да се махнеш оттук!”.

Но когато помръдна, болката отново прониза рамото и ръката му. „Имам нещо счупено – помисли си той. – А не ми е останала сила да се изцеля”. Той си пое дъх и с огромно усилие успя да се надигне на лакът, а след това и на колене. Очите му се напълниха с прах и той започна да мига учестено. Тогава усети как някой го хваща за другата ръка. „Ийкмо – помисли си Ротан с благодарност. – Останал е да ми помогне”.

Ръката го издърпа, за да се изправи и тялото му се сгърчи от болка. Той погледна към помагача си и благодарността му бе изместена от ужас.

Карико се взираше в него с изкривено от гняв лице.

— Ще те накарам да съжаляваш за стореното, магьоснико.

Силата повдигна Ротан и го притисна към стената. Карико хвана главата му с двете си ръце.

Той ще прочете мислите ми!” – помисли си отчаяно Ротан. Той инстинктивно се опита да блокира намесата, но не почувства нищо. За миг се зачуди дали Карико наистина възнамерява да прочете мислите му, но тогава гласът прогърмя в главата му.

— Какъв е най-големият ти страх?

В съзнанието му проблесна образът на Сония. Той го прогони, но Карико го улови и го върна обратно.

— Коя е тя? Аха, някоя, която си обучавал на магия. За която те е грижа. Но нея я няма. Прогонена от Гилдията. Къде? В Сачака! Ах! Ето значи коя е тя. Спътницата на Акарин. Какво лошо момиче, да нарушава законите на Гилдията.

Ротан се опита да блокира съзнанието си, да не мисли за нищо, но Карико започна да го бомбардира с мъчителни образи на Акарин. Той видя един по-млад Акарин, облечен с дрехи като на робите в каруцата, да трепери от страх пред друг сачаканец.

— Той беше роб – каза му Карико. – Вашият благороден Върховен повелител беше един жалък, раболепен роб, който служеше на брат ми.

Ротан се изпълни със съчувствие и съжаление, когато осъзна, че Акарин е казвал истината. Стопиха се и последните остатъци от гняв, които изпитваше към „мъчителя” на Сония. Той се гордееше с нея. Девойката бе постъпила правилно. Беше взела трудно решение, но то се оказа правилно. Искаше му се да може да й го каже, но той знаеше, че няма да има този шанс. „Поне направих каквото можах – помисли си той. – И след като ичаните напуснаха Сачака, тя е в безопасност”.

В безопасност? Аз все още имам съюзници там – каза мислено Карико. –Те ще я намерят и ще ми я доведат. И тогава ще я накарам да страда. А ти... ти ще бъдеш жив, за да гледаш, робоубиецо. Да, не виждам защо не. Ти си слаб и тялото ти е ранено, така че няма да стигнеш навреме до града, за да помогнеш на Гилдията си.

Ротан усети как ръцете на сачаканеца пускат главата му. Карико гледаше към пода. Той отстъпи встрани и се наведе, за да вземе парче стъкло. После го прокара по бузата на Ротан. Магьосникът усети остра болка и топла струйка кръв се стече по бузата му. Карико събра кръвта в шепата си.

Парчето стъкло започна да се върти във въздуха и да се топи, докато в основата му не се образува малко топче. То падна в шепата на Карико. Сакачанецът сви пръсти около него и затвори очи.

Усещайки чуждото присъствие, Ротан разбра значението на този странен ритуал. Сега съзнанието му беше свързано с това стъкло и всеки, който го докосваше. Карико възнамеряваше да го направи на пръстен и...

Изведнъж връзката прекъсна. Карико се усмихна и му обърна гръб. Ротан усети как силата, която го притискаше към стената, отслабва. Той изпъшка, когато рамото му пламна в болка. Магьосникът вдигна глава и се изненада, когато видя как сачаканецът минава през отломките на съборената стена и се отправя към счупените каруци.

„Той ме остави жив”.

Ротан се сети за малкото стъклено топче. Спомни си кратките инструкции на лорд Сарин за приложенията на черната магия и осъзна, че Карико току-що бе направил кръвен камък.

Той потръпна, чувайки гласовете им отвън. „Трябва да се махна оттук, докато още мога” – помисли си. После се обърна, излезе през задната врата и тръгна в нощта, залитайки.


Когато видя Сония, Сери се изненада от спокойствието си. Той очакваше, че при вида на девойката в душата му отново ще се разбушуват противоречиви чувства, но нямаше нищо такова. Нямаше го нито познатото от детството вълнение и възхищение, нито болезненият копнеж, който го измъчваше след приемането й в Гилдията. Изпитваше най-вече братска обич – и загриженост.

Сигурно цял живот ще се безпокоя за нея по една или друга причина”.

Докато я наблюдаваше, Сери забеляза, че вниманието й непрекъснато е насочено към Акарин. Първоначално си помисли, че девойката просто е свикнала да се подчинява безпрекословно на бившия си наставник, но после започна да подозира, че работата не е само в това. Той се сети как тя се беше нахвърлила върху него заради това, че не й е разкрил участието на Сери в издирването на убийците. Акарин не изглеждаше засегнат от предизвикателното й поведение.

Те вече не са магьосници от Гилдията – напомни си Сери. Тези официалности вече не ги вълнуват”.

Но вече започваше да подозира, че тук има и нещо повече.

Камата ми в теб ли е? – попита Акарин прислужника си.

Такан кимна, стана и отиде в една от спалните. Върна се с прибраната в канията кама, закачена на колан, и я предложи на Акарин с наведена глава.

Акарин я прие със сериозно изражение на лицето. Разстла колана на коленете си, но внезапно впери поглед в отсрещната стена. Сония си пое рязко дъх.

В стаята се възцари мълчание. Акарин свъси вежди и поклати глава, а очите на Сония се разшириха.

— Не! – ахна тя. – Ротан! – Девойката пребледня, скри лице в дланите си и започна да плаче.

Сърцето на Сери се сви от мъка и той забеляза същите чувства, изписани на лицето на Акарин. Магьосникът остави колана настрани, стана от креслото и коленичи до нея. Притегли я към себе си и я прегърна силно.

— Сония – промърмори той. – Съжалявам.

Беше се случило нещо ужасно.

— Какво има? – попита Сери.

— Лорд Ийкмо току-що съобщи, че всичките му хора са били избити – каза Акарин. – Ротан, предишният наставник на Сония, беше сред тях. – Той помълча известно време. – Ийкмо е тежко ранен. Каза, че успешно са забавили ичаните. Мисля, че това е била причината за засадата, но не знам защо е било нужно това забавяне.

Хлипанията на Сония постепенно затихваха. Акарин погледна към Сери.

— Къде можем да поспим?

Такан посочи една от стаите.

— Оттук, господарю. – Сери отбеляза, че прислужникът показва стаята с по-голямото легло.

Акарин се изправи и помогна на Сония да стане.

— Хайде, Сония. От седмици не сме спали пълноценно.

— Няма да мога да заспя – отвърна тя.

— Тогава просто ми затопли постелята.

Е, вече всичко е ясно” – помисли си Сери.

Акарин отведе Сония в спалнята. След миг се върна обратно. Сери се изправи.

— Вече е късно – каза той. – Ще се върна рано утре, за да обсъдим срещата.

Акарин кимна.

— Благодаря ти, Серини. – После отиде в спалнята и затвори вратата зад себе си.

Сери погледна затворената врата. „Акарин, а? Интересен избор“.

— Надявам се, че това не те притеснява.

Сери се обърна и погледна Такан. Прислужникът кимна към спалнята.

— Тези двамата ли? – Сери сви рамене. – Не.

Такан кимна.

— И аз така си помислих, след като си зает с друга жена.

Сери усети как кръвта му се вледенява. Той погледна към Гол, който се мръщеше.

— Откъде знаеш за това?

— Научих го от един от пазачите ми. – Такан ги погледна. – Значи това трябваше да е тайна?

— Да. Невинаги е безопасно да си приятел с Крадец. – Прислужникът изглеждаше искрено притеснен.

— Те не знаят името й. Млад мъж като теб трябва да има жена, дори много жени.

Сери успя да се усмихне.

— Може би си прав. Трябва да се погрижа за тези слухове. Лека нощ.

Такан кимна.

— Лека нощ, Крадецо.

Загрузка...