Върховният повелител

Глава 29 Наследство от миналото

Когато Лорлън се изправи, в Заседателната зала настъпи пълна тишина.

— Свиках този Съвет по молба на краля. Както вече всички знаете, вчера Крепостта беше нападната и превзета от осем сачакански магьосници. От двайсет и двамата воини в Крепостта останаха живи само двама.

В залата се разнесе шепот. Новината, че двама от воините са успели да избягат, бе единственото добро нещо, което Лорлън бе научил досега.

— Оказва се, че някои от твърденията и предсказанията на бившия Върховен повелител са истина. Нападнати сме от сачакански магьосници с изключителна сила. Магьосници, които използват черната магия. – Лорлън замълча и огледа присъстващите. – Не можем да отречем, че сме твърде малко и твърде слаби, за да защитим Обединените земи. При тези обстоятелства кралят поиска да забравим за нашите закони. Поиска да изберем някой сред нас, магьосник, на когото безрезервно вярваме, който да овладее черната магия.

Залата се изпълни с гласове. Лорлън долови смесени послания от тълпата. Някои магьосници изразиха протеста си на глас, докато други изглеждаха примирени.

— Искам от вас да предложите кандидати за тази роля – надвика той шума. – Обмислете ги добре. Действията на този магьосник ще бъдат ограничени от стриктни правила. Той ще трябва да остане до края на живота си в земите на Гилдията. Няма да може да заема никакъв пост. Няма да му бъде позволено да преподава. Докато обмисляме последствията от създаването на този пост, може да приемем и други ограничения. – Лорлън със задоволство отбеляза, че никой не гореше от нетърпение да се кандидатира. – Някакви въпроси?

— Гилдията може ли да откаже да го направи? – разнесе се нечий глас.

Лорлън поклати глава.

— Кралят заповяда.

— Съветът на старейшините никога няма да се съгласи! – обяви един лонмарски магьосник.

— Според Съглашението кралят на Киралия е длъжен да предприеме всички необходими мерки, за да защити Обединените земи от магьосническа заплаха – отвърна Лорлън. – Висшите магове и аз сме го обсъждали много пъти с краля. Повярвайте ми, ако имаше по-добър избор, той щеше да вземе друго решение.

— Ами Акарин? – извика друг магьосник. – Защо не го повикаме обратно?

— Кралят смята, че това е по-мъдрият избор – отвърна рязко Лорлън.

Повече въпроси не последваха. Лорлън кимна.

— Разполагате с половин час, за да обмислите предложенията си. Ако някой има номинация, моля да се обърне към лорд Оусън.

Той гледаше как магьосниците стават от креслата си и се събират на малки групи, за да обсъдят заповедта на краля. Някои веднага отидоха при лорд Оусън. Висшите магове бяха необичайно мълчаливи. Времето като че ли течеше ужасно бавно.

Когато половината час изтече, Лорлън се изправи и удари гонга до креслото му.

— Моля, върнете се по местата си.

Докато магьосниците сядаха по креслата си, Оусън изкачи стъпалата до Лорлън.

— Това ще е доста интересно – промърмори директорът Джерик. – Кого ли ще сметнат за достоен за тази съмнителна чест?

Оусън сви рамене.

— Няма никакви изненади. Те предлагат лорд Сарин, лорд Болкан, лейди Винара или – той погледна към Лорлън – Разпоредителя Лорлън.

— Мен? – възкликна Лорлън, преди да успее да се спре.

— Да. – Оусън изглеждаше развеселен. – Знаете ли, доста сте популярен. Един магьосник предложи някой от съветниците на краля да поеме този товар.

— Интересна идея. – Болкан се засмя, после двусмислено огледа най-горния ред кресла. Лорд Миркан го погледна, примигна и бдителността му изведнъж беше заменена от тревога. – Нека кралят сам понесе последствията от решението си.

— Той ще си намери нов съветник за един ден – рече Винара с равен глас. Тя погледна към Лорлън. – Хайде да приключваме с това.

Лорлън кимна и се обърна към залата.

— Номинациите за поста... черен магьосник са както следва: лорд Сарин, лорд Болкан, лейди Винара и аз. – „Със сигурност няма да изберат мен – помисли си той. – Ами ако го направят?”. – Номинираните няма да участват в гласуването. Моля, издигнете светлинните си кълба.

Стотици светлинни кълба се понесоха към тавана.

Сърцето на Лорлън биеше твърде бързо. В главата му не спираше да се върти коментарът на Оусън. „Знаете ли, доста сте популярен”. Мисълта, че може да изгуби поста си на Разпоредител и да научи против волята си онова, което Акарин също определяше като пагубна магия, смразяваше кръвта му.

— Онези, които подкрепят кандидатурата на лорд Сарин, да оцветят кълбата си в пурпурно – нареди той. – Подкрепящите лорд Болкан да изберат червено. Онези, които подкрепят кандидатурата на лейди Винара, да изберат зеленото. – Той се поколеба и преглътна.

— За мен – синьо.

Някои от кълбата започнаха да променят цветовете си още преди да спре да говори, сякаш магьосниците бяха очаквали от Лорлън да обяви цветовете на мантията на всеки кандидат. Постепенно се промениха цветовете на всички бели кълба.

„Резултатите са близки” – помисли си Лорлън. Той започна да брои...

— Сарин – каза Болкан.

— Да, и аз преброих така – потвърди Винара. – Макар вие да сте вторият им избор.

Лорлън въздъхна с облекчение, когато осъзна, че са прави. Той погледна към Сарин и го изпълни съчувствие. Възрастният магьосник изглеждаше бледен и мрачен.

— Лорд Сарин ще бъде нашият защитник – обяви Лорлън. Той се вгледа в лицата на магьосниците и по повечето прочете неохотно одобрение. – Той ще напусне поста си на Повелител на алхимиците и веднага ще започне обучението си. Сега обявявам Съвета за закрит.

— Събуди се, малка Сония.

Сония веднага се разсъни. Тя изненадано забеляза, че конят й е спрял. Огледа се и видя, че Дориен я наблюдава със странно изражение на лицето. Бяха отбили по някакъв път, който водеше към една къща и Акарин не се виждаше никакъв.

— Отиде да вземе храна – обясни Дориен.

Тя кимна, прозя се и разтърка лицето си. После отново погледна към Дориен, който продължаваше да я гледа замислено.

— За какво си мислиш? – попита го тя.

Той извърна поглед и се усмихна накриво.

— Мислех си, че трябваше да те отведа от Гилдията, още когато имах тази възможност.

Тя усети познатото чувство за вина.

— Гилдията нямаше да ти позволи. Аз нямаше да ти позволя.

Той повдигна вежди.

— Така ли?

— Да. – Тя избегна погледа му. – Трябваше ми доста време да реша, че наистина искам да остана и да изуча магията. Щеше да е нужно много повече, за да променя отново намеренията си.

Той помълча.

— Ти... мислиш ли, че щеше да се изкушиш?

Тя си спомни за деня, в който бяха отишли заедно при потока, както и за целувката му. Не можа да сдържи усмивката си.

— Малко. Но аз почти не те познавах, Дориен. Няколко седмици не са достатъчни, за да си сигурен за някого.

Очите му проблеснаха, когато погледна над рамото й. Сония се обърна и видя, че Акарин язди към тях. Тя се съмняваше, че някой ще го разпознае с тази къса брада и обикновени дрехи. Но ако някой се загледаше по-внимателно, щеше да забележи, че язди твърде добре. Трябваше да му го каже.

— А сега сигурна ли си?

Тя се обърна към Дориен.

— Да.

Той въздъхна и кимна с глава. Сония отново погледна към Акарин. Изражението му бе мрачно и сурово.

— Макар че трябваше да се постарая доста, за да убедя него – додаде тя.

Дориен издаде странен звук. Тя се обърна, проклинайки се за недообмисления коментар, но той просто избухна в смях.

— Горкият Акарин! – рече лечителят, поклащайки глава. – Някой ден ще станеш забележителна жена.

Сония го погледна и усети как лицето й пламва. Опита се да измисли някакъв остроумен отговор, но думите просто й убягваха. Тогава Акарин се приближи до тях и тя просто се отказа.

Когато й подаваше питката хляб, Акарин я погледна в очите. Тя усети, че отново се изчервява. Той повдигна вежди и погледна замислено към Дориен, но лечителят само се усмихна, смушка коня си и потегли.

Те продължиха да яздят, като се хранеха по пътя. Час по-късно стигнаха до малко селце. Двамата с Акарин слязоха, подадоха юздите си на Дориен и лечителят отиде да потърси животни за смяна.

— И какво обсъждахте двамата с Дориен преди малко? – попита Акарин.

Тя се обърна и го погледна.

— Обсъждахме?

— Пред фермата, докато купувах храна.

— А, тогава ли. Нищо.

Той се усмихна и кимна.

— Нищо. Много увлекателна тема. Поражда очарователни реакции в хората.

Тя го погледна хладно.

— Може би това е учтивият начин да ти подскажа, че не е твоя работа.

— Щом казваш.

Щом зърна многозначителния израз на лицето му, тя усети как я жегва раздразнение. Наистина ли беше толкова лесна за разгадаване? „Но след като аз мога да разпознавам настроенията му, той сигурно с лекота усеща моите”.

Акарин се прозина и затвори очи. Когато отново ги отвори, изглеждаше по-бдителен. „Кога спахме за последен път? – помисли си тя. – Сутринта, след като минахме през Прохода. А преди това? По няколко часа всеки ден. А през първата половина от пътуването ни Акарин въобще не можа да спи...”

— Вече нямаш кошмари – каза внезапно тя.

Акарин се намръщи.

— Нямам.

— Какво сънуваше?

Той я погледна така, че Сония веднага съжали за въпроса си.

— Извинявай – каза тя. – Не трябваше да питам.

Акарин си пое дълбоко дъх.

— Не, трябва да ти кажа. Сънувах събития, които се случиха, докато бях роб. В повечето случаи бяха свързани с един човек. – Той се поколеба. – Една от робините на Дакова.

— Онази, която ти е помогнала в началото?

— Да – отвърна тихо той. Помълча и отмести поглед встрани. -Обичах я.

Сония примигна изненадано. Акарин и робинята? Обичал я е? Обичал е друга? Тя почувства нарастваща несигурност и раздразнение, последвани от чувство за вина. Нима ревнуваше от момиче, което е умряло преди години? Това е смешно!

— Дакова знаеше – продължи Акарин. – Не смеехме да се докосваме. Ако го бяхме направили, той щеше да ни убие. Обожаваше да ни измъчва по всички възможни начини. Тя беше негова... робиня за удоволствия.

Сония потрепери, когато започна да разбира какво му е било. Да се виждат непрекъснато и да не могат да се докосват. Да гледат как другият е измъчван.

Тя не можеше да си представи какво е чувствал Акарин, знаейки какво преживява момичето.

Акарин въздъхна.

— Сънувах смъртта й всяка нощ. В сънищата ми аз й казвам, че ще отвлека вниманието на Дакова, за да може тя да избяга. Казвам й, че ще му попреча да я намери. Но тя винаги ме пренебрегва. Винаги отива при него.

Сония се протегна и погали ръката му. Пръстите им се сплетоха.

— Тя ми обясни, че робите смятат за чест да служат на магьосник. Каза, че чувството им за чест им помага да понасят всичко по-леко. Аз смятах, че могат да си позволят да мислят по този начин, ако нямат друг избор, но не и ако имат – или ако господарят им реши да ги убие.

Сония се сети за Такан, за това как той наричаше Акарин „господарю” и как му подаде камата върху обърнатите китки на ръцете си, сякаш му предлагаше много повече от обикновено острие. Може би наистина беше така.

— Такан продължава да мисли по този начин, нали? – попита тихо тя.

Акарин я погледна.

— Да – отвърна той. – Не може просто да забрави навиците си. – Той се засмя. – Мисля, че през последните години настояваше да извършва ритуалите само за да ме ядоса. Знам, че никога не би се върнал към онзи живот по собствена воля.

— Но въпреки това е останал с теб и не ти е позволил да го обучиш в изкуството на магията.

— Не, но затова си има много практични причини. Такан не би могъл да се присъедини към Гилдията. Щяха да задават твърде много въпроси. Дори да му бяхме измислили минало, пак щеше да му е трудно да избягва уроците, които включват споделянето на съзнания. Щеше да е твърде рисковано да го обучавам тайно. Ако се беше завърнал в Сачака, нямаше да оцелее без черната магия. Според мен той не вярваше, че ще се справи с това познание на онова място. В Сачака има само господари и роби. За да оцелее като господар, той трябваше да си намери свои роби.

Сония потрепери.

— Звучи ми като ужасно място.

Акарин сви рамене.

— Не всички господари са жестоки. Ичаните са изгнаници. Те са магьосници, които кралят е прогонил от града – и то не само заради свръхголемите им амбиции.

— Как кралят ги е накарал да напуснат?

— Собствените му сили са значителни, а и има доста поддръжници.

— Кралят на Сачака е магьосник!

— Да. – Акарин се усмихна. – Само Обединените земи имат закони, които забраняват на магьосниците да управляват или да имат твърде голямо влияние в политиката.

— Нашият крал знае ли това?

— Да, макар да не разбира колко са могъщи сачаканските магьосници. Всъщност вече знае.

— И какво мисли кралят на Сачака за ичаните, които нападат Киралия?

Акарин се намръщи.

— Не знам. Ако знаеше за плана на Карико, той нямаше да го хареса, но сигурно щеше да реши, че няма да успее. Ичаните винаги са били твърде заети да се бият помежду си, за да мислят за формирането на съюз. Ще бъде много интересно да се види как ще реагира сачаканският крал, когато съседната му земя бъде управлявана от ичани.

— Ще ни помогне ли?

— О, не. – Акарин се засмя с горчивина. – Забравяш колко силно сачаканците мразят Гилдията.

— Заради войната? Но това се е случило толкова отдавна!

— За Гилдията, да. Но сачаканците не могат да я забравят, не и когато половината им земя е превърната в пустош. – Акарин поклати глава. – Гилдията не е трябвало да пренебрегва Сачака, след като е спечелила войната.

— А какво е трябвало да направят?

Акарин извърна глава и се загледа в планините. Сония също погледна натам. Само преди няколко дни двамата се намираха от другата страна на назъбената линия.

— Това е била война между магьосници – промърмори Акарин. – Никога не е имало смисъл да се изпращат армии от немагьосници срещу магьосниците, особено черни магьосници. Сачака е била покорена от киралийските магьосници, които бързо се завърнали в богатите си домове. Те са знаели, че един ден сачаканската империя ще се възстанови и отново ще се превърне в заплаха, затова създали пустошта, за да не позволят на страната да процъфтява. Ако някои от гилдийците се бяха заселили в Сачака, бяха освободили робите и бяха показали, че магьосниците могат да използват силите си, за да помагат на хората, сачаканците може би щяха да създадат по-мирно, свободно общество, а ние нямаше да сме изправени пред сегашната ситуация.

— Разбирам – рече бавно Сония, – но, освен това мога да разбера и защо това не се е случило. Защо й е на Гилдията да помага на обикновените сачаканци, щом не помага и на обикновените киралийци?

Акарин я погледна замислено.

— Някои го правят. Дориен, например.

Сония издържа погледа му.

— Дориен е изключение. Гилдията може да направи много повече.

— Не можем да направим нищо, ако нямаме доброволци.

— Разбира се, че можете.

— Ти би ли накарала магьосниците да работят против волята им?

— Да.

Той повдигна вежди.

— Съмнявам се, че ще се подчинят.

— В такъв случай може да намалеят доходите им.

Акарин се усмихна.

— Ще се почувстват така, сякаш с тях се държат като със слуги. Никой не би пожелал да изпрати децата си в Гилдията, ако това би означавало да работят като обикновени хора.

— Никой от Домовете – поправи го Сония.

Акарин примигна и се засмя.

— От момента, в който Гилдията предложи да те обучава, аз знаех, че ще имаш разрушително влияние. Трябва да са благодарни, че те отведох от тях.

Тя отвори уста да отговори, но се спря, когато видя, че Дориен се приближава към тях. Той яздеше нов кон и водеше други два.

— Не са от най-добрите – каза лечителят и им подаде юздите, – но ще свършат работа. Магьосниците от цялата страна се стичат в Имардин, така че резервните коне в странноприемниците бързо намаляват.

Акарин кимна мрачно.

— Тогава трябва да побързаме, преди да са се изчерпали съвсем. – Той отиде до коня си и се метна на седлото. Сония се покатери върху другия кон. Докато пъхаше ботушите си в стремената, тя не сваляше поглед от Акарин. Той беше казал, че има „разрушително влияние”, но това не означаваше, че не одобрява. Може би дори беше съгласен с нея.

Това имаше ли някакво значение? След няколко дни може би нямаше да има Гилдия, а бедните щяха да разберат, че има и по-лоши неща от Прочистването.

Сония потрепери и прогони тази мисъл от главата си.

Денил развеселено отбеляза, че коридорът в жилищата на магьосниците беше почти също толкова оживен, колкото Университета по време на обедната почивка. Той вървеше заедно с Ялдан покрай групичките магьосници, техните съпруги, съпрузи и деца. Всички обсъждаха Съвета.

Когато Ялдан стигна до вратата на покоите си, той погледна към него и въздъхна.

— Ще влезеш ли за чаша суми? – попита той.

Денил кимна.

— Ако Езрил няма нищо против.

Ялдан се засмя.

— Тя обича да казва на хората, че аз командвам, но двамата с теб и Ротан – си знаем най-добре.

Той отвори вратата и покани Денил в гостната. Езрил седеше в едно от креслата, облечена в халат от лъскав син плат.

— Този Съвет свърши бързо – каза тя намръщено.

— Да – отвърна Денил. – Днес изглеждаш много красива, Езрил.

Тя се усмихна и кожата край очите й се набръчка.

— Трябва да се отбиваш по-често, Денил. – След това поклати глава. – С твоите маниери ми е чудно как още не си намерил жена. Суми?

— Да, моля.

Тя се надигна и се зае с чашите и подгряването на водата. Денил и Ялдан се настаниха в креслата. Възрастният магьосник се намръщи.

— Не мога да повярвам, че решихме да разрешим черната магия.

Денил кимна.

— Лорлън каза, че някои от твърденията на Акарин са се оказали верни.

— Най-ужасните.

— Да, но ми е интересно дали това означава, че други са неверни.

— Кои?

— Очевидно не свързаните със сачаканските черни магьосници, които ще нападнат Киралия – обади се Езрил, докато поставяше поднос на масичката пред тях. – Какво ще прави Ротан? Сега вече няма нужда да ходи в Сачака.

— Сигурно вече пътува насам. – Денил взе предложената му чаша и отпи от горещата запарка.

— Освен ако не е решил да продължи да търси Сония.

Денил се намръщи. „Ротан е способен да го направи”.

На вратата се почука и те вдигнаха глави. Ялдан махна с ръка и вратата се отвори. Един куриер се поклони, огледа стаята и когато видя Денил, влезе вътре.

— Посланик. Един мъж иска да ви види. Всички места за посетители са заети, затова го отведох в покоите ви. Вашата прислужничка беше там и го прие.

Посетител? Денил остави чашата си на масата и стана.

— Благодаря – каза той на куриера. Мъжът се поклони и излезе от стаята. Денил се усмихна извинително на Ялдин и Езрил. – Благодаря за сумито. По-добре да отида да видя кой е този посетител.

— Разбира се – отвърна Езрил. – След това се върнете и ни разкажете за него.

Магьосниците вече се бяха прибрали в покоите си или се бяха заели със задълженията си, затова в коридора беше доста по-спокойно. Денил отиде бързо до вратата си и я отвори. От едно от креслата в приемната се надигна русокос млад мъж и се поклони. В първия момент Денил не го позна, защото бе облечен в по-убитите цветове, предпочитани от киралийците. После бързо влезе вътре и затвори вратата зад себе си.

— Привет, Посланик Денил – ухили се Тайенд. – Липсвах ли ти?