Върховният повелител

Глава 2 Разпореждане на Върховния повелител

Ротан вдигна от ниската масичка димящата чаша със суми и пристъпи към един от хартиените паравани, закриващи прозорците на гостната му. Отдръпна го встрани и погледна в градината.

Тази година пролетта беше дошла рано. Живите плетове и дърветата вече бяха разцъфнали и ентусиазираният нов градинар беше засадил сред алеите лехи с ярки цветя. Въпреки че беше ранна сутрин, из градината се разхождаха магьосници и ученици.

Ротан вдигна чашата и отпи. Сумито беше свежо и горчиво. Магьосникът си спомни за предишната вечер и се навъси. Веднъж седмично вечеряше с по-възрастните си приятели лорд Ялдан и съпругата му Езрил. Ялдан беше приятел на покойния наставник на Ротан, лорд Марген, и все още смяташе за свое задължение да го наглежда. Ето защо предишната вечер, по време на вечерята, Ялдан беше решил, че трябва да каже на Ротан да спре да се тревожи за Сония.

— Знам, че все още я наглеждаш – рече възрастният магьосник.

Ротан сви рамене.

— Загрижен съм за благополучието й.

Ялдан леко изсумтя.

— Сония е избраница на Върховния повелител. Тя няма нужда от това ти да се грижиш за благополучието й.

— Разбира се, че има нужда – отвърна Ротан. – Мислиш ли, че Върховния повелител го е грижа дали тя е щастлива или не? Той се интересува само от напредъка й в образованието. Животът не е само магия.

Езрил се усмихна тъжно.

— Разбира се, че не е, но... – Тя се поколеба и въздъхна. — Сония ПОЧТИ не е разменила и дума с теб, откакто Върховният повелител пое наставничеството над нея. Не мислиш ли, че трябваше да те е посетила досега? Мина повече от година! Няма значение колко е заета с ученето, със сигурност би могла да отдели време да те види.

Ротан потрепна. Нищо не можеше да направи. От съчувстващите им изражения разбра, че са видели реакцията му и са решили, че просто е наранен от явното отдръпване на Сония от него.

— С нея всичко е наред – каза Ялдан меко. – И онези глупости с останалите ученици приключиха отдавна. Не я мисли, Ротан.

Ротан се престори, че е съгласен. Не можеше да им каже истинските причини за това, че наглежда Сония. Ако го направеше, не просто щеше да постави в опасност живота на Сония. Дори и Ялдан и Езрил да се съгласяха да пазят тайна, за да защитят момичето, Акарин беше казал, че никой не бива да узнава. Нарушаването на тази заповед можеше да накара Акарин да... Какво всъщност? Да използва черна магия, за да завладее Гилдията? Той и без това беше Върховен повелител. Какво друго би могъл да иска?

Повече власт, може би. Да управлява вместо краля. Да владее целите Обединени земи. Да е свободен да се захранва с черна магия, докато стане най-силният магьосник от всички някога съществували.

Но ако Акарин искаше някое от тези неща, отдавна да го е направил. Ротан трябваше да признае, макар и неохотно, че Акарин не беше причинил никаква вреда на Сония. Поне доколкото му беше известно – единствения път, когато беше видял девойката в компанията на нейния наставник, беше в деня на предизвикателството.

Ялдан и Езрил в края на краищата бяха сменили темата.

— Поне спря да взимаш немин – бе промърморила Езрил, преди да го попита за сина му Дориен.

Ротан почувства леко раздразнение при този спомен. Погледна към прислужницата си Тания. Тя грижливо забърсваше с парцал праха от рафтовете за книги.

Той знаеше, че Тания е казала на Езрил и Ялдан за вземането на сънотворни, защото е била загрижена за здравето му, и не би го казала на никой друг, но въпреки това магьосникът се почувства засегнат. Обаче как би могъл да е недоволен от нея сега, когато тя доброволно шпионираше в негова полза? Благодарение на приятелството си с прислужницата на Сония, Виола, Тания го информираше за здравето на девойката, за настроенията й и за спорадичните й посещения при леля й и чичо й в копторите. Явно Тания не беше споменала на Ялдан и Езрил за тези свои занимания, защото те щяха да ги използват като довод пред Ротан по време на разговора им.

На Денил щяха да му харесат тези „шпионски” истории. Ротан отпи нова глътка от сумито и се замисли за онова, което му беше известно относно дейността на приятеля му през последната година. От получените писма Ротан предполагаше, че Денил е станал близък приятел с помощника си Тайенд. Слуховете за сексуалната ориентация на Тайенд бяха затихнали само седмици след появата им. Всички бяха наясно какво представляват елийнските клюки и единствената причина този слух да привлече вниманието на Гилдията беше заради обвинението, че Денил е проявявал интерес към друг мъж на младини. Това обвинение така и не беше доказано. След като клюките за Денил и помощника му престанаха, повечето магьосници забравиха за двамата.

Ротан беше загрижен повече за проучването, което беше помолил Денил да проведе. Докато се чудеше кога Върховният повелител е имал възможността да изучи черната магия, той беше предположил, че се е случило преди години, по време на пътешествието, което Акарин беше предприел, за да изучава древната магия. Вероятно тогава Акарин беше открил забранените изкуства. Същите източници можеше да съдържат и информация за слабости на черните магьосници, която би могла да е от полза, така че Ротан беше помолил Денил да направи проучване на древната магия, уж за книга, която пише.

За беда Денил не беше намерил кой знае какво полезно. Когато година по-рано младият магьосник внезапно се върна в Гилдията, за да докладва на Акарин, Ротан се обезпокои, че е разкрит. Но Денил го увери, че е казал на Акарин, че проучванията му са за негов собствен интерес – и за изненада на Ротан Върховният повелител беше окуражил Денил да продължи с изследванията. Денил изпращаше изследователски бележки всеки месец, но количеството данни беше оскъдно. Младият магьосник беше изразил разочарованието см, че източниците в Елийн са изчерпани, но спомняйки си колко дистанциран и уклончив беше приятелят му по време на посещението си в Гилдията, Ротан не можеше да не се зачуди дали Денил не крие нещо. Отгоре на всичкото приятелят му беше съобщил, че е обсъждал нещо поверително с Върховния повелител.

Ротан остави празната си чаша на масата. Денил беше посланик на Гилдията и като такъв му се поверяваше информация, която не можеше да споделя с обикновените магьосници. Така че този поверителен разговор можеше да е по политически въпроси.

Но възрастният магьосник не можеше да спре да се чуди дали Денил неволно не помага на Акарин в някакви ужасни, тъмни дела.

Така или иначе не можеше да направи нищо. Можеше единствено да се довери на здравия разум на Денил. Приятелят му не следваше заповедите на сляпо, особено ако го караха да извърши нещо съмнително или погрешно.

Въпреки че вече беше посещавал многократно Голямата библиотека, Денил винаги се изумяваше от вида й. Изсечената във висока скала сграда беше с толкова огромни врати и прозорци, че не беше трудно човек да си представи, че е построена от раса на гиганти. Впрочем, коридорите и стаите вътре бяха за хора с нормални пропорции, което изключваше участието на строители-гиганти. Когато каретата му премина през масивната порта, в сградата се отвори по-малка врата и от нея излезе изумително красив младеж.

Денил се усмихна и почувства прилив на привързаност, докато излизаше от каретата, за да се поздрави със своя приятел и любовник. Тайенд се поклони почтително, но в следващия момент върху лицето му грейна познатото ухилване.

— Не бързахте особено да дойдете тук, Посланик – каза той.

— Не обвинявай мен. Вие, елийнците, е трябвало да построите града си по-близо до Библиотеката.

— Това е добра идея. Ще я предложа на краля следващия път, когато посетя двореца.

— Ти никога не посещаваш двореца.

— Точно така – усмихна се Тайенд. – Иранд иска да говори с теб.

Магьосникът се замисли. Дали библиотекарят беше научил за нещата от писмото, което Денил току-що беше получил? Може би и самият той беше получил подобно писмо?

— За какво иска да говорим?

Тойенд сви рамене.

— Мисля, че просто иска да си побъбрите.

Тръгнаха по коридора, после се изкачиха по стълбището и влязоха в дълга и тясна зала. На едната й стена се редяха прозорци, по дължината на другата бяха наслагани кресла. В едно от най-близките от тях седеше възрастен мъж. Когато той се опита да се изправи, Денил махна с ръка:

— Не си правете труда, Библиотекарю. – Магьосникът седна до него. – Как сте?

Раменете на Иранд леко се повдигнаха.

— Доста добре за възрастта си. Доста добре. А вие, Посланик?

— Добре. В момента няма много работа в Дома на Гилдията. Няколко проверки за магически способности, няколко незначителни обсъждания, няколко дребни поръчения. Нищо, което да отнема много време.

— А Еренд как е?

Денил се усмихна.

–Първият посланик на Гилдията е жизнерадостен, както винаги – отвърна той. – И много доволен, че няма да му се пречкам в краката днес.

Иранд се подсмихна.

— Тайенд ми каза, че проучванията ви са забоксували.

Денил въздъхна и хвърли поглед към Тайенд.

— Можем да прочетем всички книги в библиотеката с надеждата случайно да открием нещо ново, но за целта ще ни трябват по няколко живота или стотици помощници.

Денил беше започнал изследването на древната магия по молба на Лорлън, но постепенно и самият той се беше заинтересувал от темата. Акарин беше започнал подобно проучване, много преди да стане Върховен повелител, и това го беше накарало да пътешества дълги години. Накрая обаче се беше върнал с празни ръце и Денил първоначално беше решил, че Лорлън го моли да тръгне по стъпките на Акарин, за да подари на приятеля си част от изгубената информация.

Но шест месеца по-късно, след като Денил беше пътувал до Лонмар и Вин, Разпоредителят внезапно го уведоми, че вече не се нуждае от информацията. По същото време Ротан изненадващо прояви интерес по същата тема. Това странно съвпадение, както и нарастващото очарование на древната магия, го бяха насърчили да продължи проучванията си заедно с Тайенд.

В края на краищата Акарин беше научил за проекта на Денил и му нареди да се върне в Киралия, за да докладва. За най-голямо облекчение на Денил, Върховният повелител остана доволен от работата му, въпреки че нареди на Денил и Тайенд да запазят в тайна най-голямото си откритие, Пещерата на абсолютното наказание. Пещерата, която бяха намерили сред руините на град в елийнските планини, съдържаше таван, украсен по магически начин със скъпоценни камъни, които бяха атакували Денил и едва не го бяха убили.

Беше загадка по какъв начин ставаше това. След като се беше върнал да запечата входа, Денил безуспешно търси в Голямата библиотека информация по въпроса. Ясно беше, че за целта е използвана магия, непозната на Гилдията.

— Мисля, че бих намерил нещо повече в Сачака – добави Денил, – но Върховният повелител отхвърли молбата ми да отида там.

Иранд кимна.

— Мъдро решение. Не може да сте сигурен колко добре ще ви приемат. Със сигурност там има магьосници. Въпреки че не са обучени като вас и вашите колеги, може да представляват опасност за сам магьосник. В края на краищата Гилдията опустоши голяма част от земите им. Едва ли са забравили това. Е, какво смятате да правите сега?

Денил извади от мантията си сгънатото писмо и го подаде на Иранд.

— Имам нова задача.

Когато видя остатъците от печата на Върховния повелител, библиотекарят се поколеба, но след това отвори писмото и започна да чете.

— Какво пише? – попита Тайенд.

— Разследване – отвърна Денил. – Изглежда, някои благородници в тази страна се опитват да създадат своя собствена отцепническа Гилдия.

Ученият се ококори, след това се замисли. Иранд си пое дъх и погледна към Денил над писмото.

— Значи той знае.

Денил кимна.

— Явно е така.

— Какво знае? – попита Тайенд.

Иранд му подаде писмото. Ученият се зачете.

„От няколко години наблюдавам опитите на малка група елийнски придворни да овладеят магията без знанието и помощта на Гилдията. Едва напоследък те постигат някакви успехи. Сега, когато поне един от тях е успял да развие силата си, Гилдията е длъжна да се намеси. В настоящото писмо съм включил информация за тази група.

Приятелството ви с учения Тайенд Тремелин може да ви бъде от полза, за да ги убедите да ви се доверят”.

Тайенд спря да чете и стрелна с поглед Денил.

— Какво иска да каже той?

Денил кимна към писмото.

— Чети нататък.

„Възможно е заговорниците да се опитват да използват тази лична информация срещу вас, след като ги арестувате. Ще дам да се разбере, че съм ви помолил да им дадете тази информация, за да постигнете целите си”.

Тайенд погледна към Денил.

— Ти каза, че той не знае за нас. Как може да е научил? Или просто е чул слуховете и се възползва от вероятността да са верни?

— Съмнявам се – отговори Иранд. – Човек като Върховния повелител не се осланя на слухове. Кой друг сте допуснали да научи за връзката ви?

Тайенд поклати глава.

— Никой друг не знае. Освен ако не са ни подслушвали... – Той се огледа.

— Преди да тръгнем да търсим шпиони, има още една възможност, която трябва да обмислим – каза Денил. Той се намръщи и потърка слепоочията си. – Акарин има някои необичайни способности. За останалите от нас има ограничения в четенето на мисли. Ние не можем да четем съзнания против волята на притежателите им и се нуждаем от физически допир, за да сме в състояние изобщо да четем мисли. Акарин веднъж е преровил съзнанието на престъпник, за да потвърди вината му. Мъжът е имал способността да блокира мислите си, но по някакъв начин Акарин е преодолял менталните му прегради. Някои магьосници вярват дори, че Акарин може да чете мисли от разстояние.

— Значи смяташ, че е прочел съзнанието ти, когато си бил в Киралия?

— Възможно е. Или го е направил, когато ми нареди да се върна в Гилдията.

Веждите на Иранд се повдигнаха.

— Докато сте били в планините? Това че може да чете мисли от такова разстояние, е изключително!

— Съмнявам се, че би успял, ако не бях отговорил на менталното му съобщение. Но след като контактът се осъществи, той може би е видял повече, отколкото очаквах. – Денил кимна към писмото.

— Чети, Тайенд. Там има още един абзац.

Тайенд сведе поглед към писмото.

— „Вашият помощник вече се е срещал с тези заговорници. Би трябвало да може да ви представи на тях”. Как е възможно да знае това?!

— Надявах се ти да ми кажеш.

Ученият се вторачи навъсен в писмото.

— Всеки в Елийн си има по някоя тайна. Някои стават за споделяне, други запазваш за себе си. – Той погледна към Денил и Иранд.

— Преди няколко години бях поканен на тайно събиране от мъж на име Ройенд Марейн. Когато му отказах, той ме увери, че не става въпрос за каквото си мисля, че няма да има ъъъ... плътски наслади. Каза, че събирането е по научни въпроси. Но поведението му беше потайно – приех това като предупреждение и все пак не отидох.

— Той намекна ли по някакъв начин, че става въпрос за магия? – попита Иранд.

— Не, но какви други научни въпроси биха могли да се обсъждат скришом? Не е тайна, че някога ми е било предложено място в Гилдията, но съм отказал. Наклонностите ми също са широко известни. – Той хвърли поглед към Денил. – Така че той е знаел, че имам магически способности, и е можел да предположи какви са били причините ми да откажа.

Иранд кимна.

— Вероятно Върховният повелител също е знаел това. Логично е тези заговорници да се обръщат към всички, които са отказали да постъпят в Гилдията или са кандидатствали, но не са били приети. – Той направи пауза и погледна към Денил. – Акарин явно знае истината за вас, но нито ви е отзовал, нито ви е изобличил. Може би е по-толерантен, отколкото обикновените киралийци.

По гърба на Денил плъзна хлад.

— Само защото съм му от полза. Готов е да ме подложи на голям риск, за да бъдат заловени тези заговорници.

— Човек в неговото положение не трябва да се колебае да използва онези, които му служат – изрече Иранд сурово. – Вие сте избрал да бъдете посланик на Гилдията, Денил. Длъжен сте да действате в интерес на Върховния повелител по въпросите, които касаят Гилдията. Понякога носенето на това задължение ще изисква да поемате рискове. Да се надяваме, че тази задача ще застраши само репутацията ви, но не и живота ви.

Денил въздъхна и наведе глава.

— Прав сте, разбира се.

Тайенд се изкикоти.

— Иранд е прав за всичко, освен когато става въпрос за методите за класификация. – Той се ухили, когато библиотекарят го изгледа свирепо. – Така че, предполагам, ако заговорниците смятат, че Денил има причина да негодува срещу Гилдията, те може да го сметнат за потенциален съмишленик.

— И учител – добави Иранд.

Денил кимна.

— И те ще са уверени, че ако не проявя отзивчивост, могат да ме изнудват да си държа езика зад зъбите, чрез заплахата да разкрият връзката ми с Тайенд.

— Да. Трябва да обмислите всичко внимателно – предупреди го Иранд.

Заеха се да обсъждат начините да се доберат до заговорниците. За пореден път Денил си помисли колко е хубаво, че са се доверили на библиотекаря. Тайенд го беше уговарял няколко месеца да разкрият връзката си пред наставника му, като го уверяваше, че може да довери живота си на Иранд. За голяма изненада на Денил, възрастният човек изобщо не беше учуден от новината.

Доколкото Денил и Тайенд знаеха, останалата част от елийнския кралски двор все още вярваше, че Денил не е осведомен за влечението на Тайенд към мъжете и не го споделя. Ротан беше казал на Денил, че подобни слухове са се носели и в Гилдията, но бързо са били забравени. Въпреки това Денил продължаваше да се бои, че истината за него може да достигне до Гилдията, и че той може да загуби поста си, и да бъде върнат в Киралия.

Именно заради това той беше шокиран и разгневен от молбата на Акарин да позволи на заговорниците да научат истината. Достатъчно трудно беше да държи връзката си с Тайенд в тайна. Позволяването на заговорниците да открият тази тайна беше риск, който не му се искаше да поема.

Вече беше доста късно, когато на вратата се почука. Сония вдигна глава от бюрото и погледна към вратата на стаята си. Дали това беше прислужницата й с чаша гореща рака? Девойката вдигна ръка, после застина. Лорд Ийкмо, воинът, който я беше подготвил за предизвикателството, винаги казваше, че магьосниците трябва да се освобождават от навика си да жестикулират, когато използват магия – по този начин издават намеренията си. Тя отпусна ръцете си и нареди на вратата да се отвори. На прага беше застанал Такан.

— Милейди – каза той, – Върховният повелител иска да отидете в библиотеката.

Тя се втренчи в него и почувства как кръвта й изстива. Какво искаше от нея Акарин толкова късно вечерта? Такан я гледаше и чакаше.

Тя бутна стола си назад, изправи се и тръгна към вратата. Когато излезе в коридора, Такан се обърна и тръгна към библиотеката. Тя затвори вратата и го последва.

В единия край на библиотеката имаше голямо бюро. Стените бяха покрити с книжни рафтове. Насред стаята имаше две големи кресла и ниска масичка. Акарин седеше в едно от креслата. След като тя се поклони, той посочи към другото кресло, където лежеше малка книжка.

— Прочети тази книга – каза той. – Тя ще ти помогне да изучиш строежа на сгради с помощта на магия.

Сония се приближи до креслото. Книгата беше малка, подвързана с протрита кожа. Девойката я вдигна и я разгърна. Страниците бяха изпълнени със ситен почерк. Сония прочете първите няколко реда и си пое дъх. Това беше дневникът на лорд Корин, архитектът, построил повечето от сградите на Гилдията, откривателят на оформянето на камъка с магия.

— Мисля, че няма нужда да ти обяснявам колко е ценна – каза тихо Акарин. – Тя е рядка, незаменима и – гласът му стана по-дълбок – не може да напуска тази стая.

Сония го погледна и кимна. Изражението му беше сериозно, а очите му я гледаха вторачено.

— Не можеш да говориш с никого за нея – добави той по-меко. – Само няколко души знаят за съществуването й, и бих предпочел това да не се променя.

Сония отстъпи встрани, докато Акарин се изправяше и тръгваше към вратата. Когато той излизаше в коридора, тя усети, че Такан я наблюдава втренчено, сякаш я оценява. Погледите им се срещнаха. Той кимна, сякаш на себе си, после си тръгна. Два чифта стъпки се отдалечиха в коридора. Девойката отново погледна към книгата в ръцете си.

Седна в креслото, разгърна я и се зачете.

„Аз съм Корин Емарин от Дома Велан, а това е дневник на моята работа и открития.

Не съм от онези, които пишат за себе си от гордост или по навик, или заради някаква нужда да се прославят сред останалите. В миналото в живота ми нямаше много неща, които да не мога да обсъдя с приятелите си или със сестра си. Но днес открих, че имам нужда да опиша мислите си на хартия. Открих нещо, което трябва да пазя в пълна тайна, но в същото време чувствам непреодолима нужда да го споделя”.

Сония погледна към датата най-отгоре на страницата. Спомни си ученото наскоро и прецени, че по времето на писането на този дневник лорд Корин е бил млад, неспокоен човек, и е бил в немилост пред по-възрастните заради пристрастието към алкохола и проектирането на странни, непрактични къщи.

„Днес донесоха в стаята ми сандък. Отварянето му ми отне известно време. Справих се доста бързо с магическите ключалки, но ръждясалият капак заяждаше. Не исках да рискувам да повредя съдържанието, така че бях много внимателен. Когато най-накрая го отворих, бях и разочарован, и доволен. Беше пълен с кутии, така че при първия ми поглед бях много развълнуван от съдържанието му. Но след това започнах да отварям кутиите и намирах само книги вътре. Когато отворих последната кутия, бях страшно разочарован. Не намерих никакво погребано съкровище. Само книги.

Доколкото видях, всичките са някакви летописи. Четох до късно през нощта и съм много озадачен. Утре ще продължа да чета".

Сония си представи младият магьосник, заключен в стаята си и потънал в четене, и се усмихна. Следващите няколко записки бяха нередовни, често се прескачаха по няколко дни. После дойде кратък запис, подчертан няколко пъти.

„Разбрах какво съм намерил! Това са изгубените летописи!".

Следваше списък от книги, които не бяха познати на Сония. Корин твърдеше, че тези изгубени томове са пълни със „забранени познания” и не беше склонен да описва съдържанието им. След дупка от няколко седмица следваше дългото описание на някакъв експеримент, завършващо с думите:

„Най-накрая успях! Толкова време ми отне! Чувствам едновременно триумф и страх, който трябваше да изпитам много по-рано. Не съм сигурен защо е така. Докато не успявах да открия начин да използвам тази сила, все още бях някак непокварен. А сега вече не мога да твърдя, че никога не съм използвал черна магия. Престъпих обета си. Не осъзнавах, че усещането ще е толкова тягостно".

Това не го беше възпряло. Сония се улови, че се мъчи да разбере защо този млад мъж е продължил да върши нещо, което явно му се е струвало погрешно. Изглежда, не е бил способен да се спре, продължил е независимо от възможните последствия от откритието му, независимо от вероятността да бъде разкрито престъплението му.

Но не последвало изобличаването му, а нещо друго...

„Всички, които ме познават, знаят за любовта ми към камъка. Камъкът е красива част от плътта на земята. Той има цепнатини и гънки като кожата, има вени и пори. Може да бъде твърд, мек, крехък и еластичен. Когато земята се излива от разтопената си сърцевина, той е червен като кръв.

Очаквах, че след изучаването на черната магия ще мога да положа ръце върху камъка и да почувствам огромни запаси от жизнена енергия, но останах разочарован. Не почувствах нищо. Толкова ми се искаше той да е пълен с живот. И тогава се случи! Като лечител, опитващ да изцели умиращ човек, аз започнах да наливам енергия в камъка. Изпълних го с живот. И започнаха да се случват удивителни неща".

Сония сграбчи малката книжка, неспособна да откъсне очи от текста. Значи това беше откритието, което беше направило Корин известен и беше повлияло върху архитектурата на Гилдията за векове напред! Говореше се, че това е най-големият скок в магическото познание през последните столетия. Въпреки че направеното от Корин не беше точно черна магия, към откритието го бяха водили забранените изкуства.

Сония затвори очи и тръсна глава. Лорд Ларкин, учителят й по архитектура, би дал цялото си богатство за този дневник, но щеше да бъде съсипан, ако научеше истината за своя идол. Тя въздъхна, погледна отново към книгата и продължи да чете.