Върховният повелител

Глава 12 Цената на пазената тайна

Ротан се надигна в леглото, отмести един от параваните пред прозорците и въздъхна. Навън се развиделяваше. Слънцето скоро щеше да изгрее, но той вече се беше разсънил.

Магьосникът погледна към седалището на Върховния повелител. Сградата се мержелееше между дърветата. Скоро Сония щеше да се появи и да се запъти към Банята.

През последната седмица той я беше наблюдавал непрестанно. Макар да не я беше засичал повече с Акарин, нещо в поведението й определено се беше променило. В походката й се забелязваше увереност. По време на обедната почивка тя сядаше в градината да учи, което му позволяваше да я наблюдава от прозорците на Университета. През последната седмица тя лесно се разсейваше. Често се спираше и се оглеждаше, мръщейки се от притеснение или тревога. Понякога вперваше поглед в далечината с мрачно изражение на лицето. В такива моменти изглеждаше толкова пораснала, че той едва я разпознаваше.

Но най-големи притеснения пораждаха в него моментите, когато тя поглеждаше към седалището на Върховния повелител. Тогава лицето й придобиваше замислено изражение, но всъщност онова, което го плашеше най-много, беше липсата на омраза или страх в погледа й.

Той потръпна. Как тя можеше да гледа към дома на Акарин, без да показва ни най-малко безпокойство? Доскоро не беше така. Какво я бе променило?

Ротан забарабани с пръсти по перваза на прозореца. Година и половина се беше подчинявал на заповедта на Акарин да стои далеч от Сония. Беше разговарял с нея единствено в присъствието на други хора, когато щеше да изглежда странно, ако я избягваше.

„Толкова дълго изпълнявам нареждането му. Едва ли ще я нарани, ако се опитам поне веднъж да поговоря с нея".

Небето просветля. Трябваше само да слезе в градината и да я пресрещне по пътя й към Банята.

Той се отдалечи от прозореца и започна да се облича. Едва когато тръгна към вратата, се спря и се замисли. „Само няколко въпроса – помисли си той. – Акарин сигурно дори няма да ни забележи”.

Коридорът в жилищната сграда на магьосниците беше празен и тих. Обувките на Ротан потракваха в бърз ритъм, когато той се спусна по стълбите към изхода. Излезе в двора и сви към градината.

Избра да я изчака в едно от малките места за почивка, встрани от главната алея. То не се забелязваше от седалището на Върховния повелител. По-голямата част от градината се виждаше от най-горния етаж на Университета, но все още беше твърде рано, за да има някакви магьосници в сградата.

Половин час по-късно Ротан чу приближаващи се леки стъпки. Надникна между дърветата и въздъхна с облекчение. Тя беше закъсняла, но въпреки това следваше установения ред. Сърцето му се разтуптя. Ами ако откажеше да разговаря с него? Той се надигна и отиде до изхода от нишата, точно когато тя я подминаваше.

— Сония.

Тя подскочи, но после впери поглед в него.

— Ротан! – прошепна тя. – Какво правиш тук толкова рано?

— Опитвам се да те видя, разбира се.

Момичето леко се усмихна, но след това на лицето й се появи познатото предпазливо изражение и тя погледна към Университета.

— Защо?

— Искам да разбера как стоят нещата.

Раменете й помръднаха.

— Нормално. Мина доста време. Свикнах – и се научих как да го избягвам.

— Вече прекарваш всяка вечер там.

В погледа й се появи неувереност.

— Да. – Тя се поколеба, след което леко се усмихна. – Радвам се, че ме държиш под око, Ротан.

— Не толкова отблизо, колкото би ми се искало. – Ротан си пое дълбоко дъх. – Трябва да те питам нещо. Той... кара ли те да правиш нещо, което не искаш, Сония?

Тя примигна, после се намръщи и наведе поглед.

— Не. С изключение на това, че ме направи своя избраница и трябва да уча много.

Ротан я изчака отново да го погледне. В изражението й се забелязваше нещо познато. Беше минало доста време, но то му напомни за това как...

... как тя сдържа усмивката си, когато му казва истината, но знае, че не е цялата истина!

Той бързо обмисли следващия си въпрос.

— А кара ли те да правиш нещо, което аз не бих искал да правиш?

Ъгълчетата на устните й отново потрепнаха.

— Не, Ротан. Не ме кара.

Ротан кимна, макар отговорът й да не прозвуча убедително. „Може би Езрил е права – помисли си той. – Може би се притеснявам твърде много”.

Сония тъжно се усмихна.

— Аз също непрекъснато очаквам да се случи нещо лошо – каза тя, – но всеки ден научавам нови и нови неща. Ако някога се стигне до битка, няма да съм чак толкова беззащитна.

Тя погледна към седалището на Върховния повелител и отстъпи встрани.

— Но нека да не му даваме поводи за подозрение.

— Да – съгласи се той. – Бъди внимателна, Сония.

— Ще бъда. – Тя се обърна към Банята, но се поколеба и погледна през рамо. – Ти също бъди внимателен. Не се тревожи за мен. Добре де, не се тревожи твърде много.

Той успя да се усмихне. Проследи я с поглед, докато се отдалечаваше, поклати глава и въздъхна. Тя искаше от него невъзможното.

Когато стигна до центъра на Арената, Сония забеляза ниското положение на слънцето. Денят беше дълъг, но скоро часовете щяха да приключат. Оставаше й само това състезание.

Тя изчака докато избраните от Болкан ученици заеха местата си. Около нея се образува кръг от дванайсет души. Сония се завъртя, за да срещне погледа на всеки един от тях. Те я гледаха самоуверено, несъмнено успокоени от числеността си. Искаше й се и тя да е толкова уверена. Противниците й бяха ученици четвърта и пета година, и повечето от тях си бяха избрали дисциплината воински изкуства.

— Начало! – извика Болкан.

Всичките дванайсет ученици я нападнаха едновременно. Сония издигна бързо мощна бариера и ги засипа с дъжд от силови удари. Учениците обединиха щитовете си в един.

Това нямаше да се случи, ако бяха ичани. Тя се намръщи, припомняйки си уроците на Акарин.

„Ичаните не могат да се бият добре заедно. В продължение на много години те са воювали един срещу друг. Малцина знаят как да сливат сила в друг магьосник, как да издигат бариера с участието на няколко магьосници или да се бият заедно".

Дано никога не й се наложеше да се изправи срещу ичани. Щеше да се срещне само с техните шпиони и то само ако Акарин умреше. Освен ако тази, последната жена, не беше ичани. Но Акарин щеше да се справи с нея.

„Тези шпиони се страхуват много от магьосниците в Гилдията, независимо какво им казва Карико. Когато убиват, те го планират внимателно и извършват убийството така, че да не привлича вниманието на Гилдията. Силата им нараства бавно. Ако се изправиш срещу някой от тях и си добре подготвена, би трябвало да го победиш бързо и тихо”.

Учениците засилиха атаката си, принуждавайки Сония отново да се концентрира върху сражението. Тя отвърна на удара.

Поотделно те не представляваха заплаха. Заедно биха могли да я победят. Но за нея бе достатъчно да удари вътрешния щит на един от учениците, за да спечели сражението.

Тук бе заложено много повече от гордостта й. Тя трябваше да спечели, и то бързо, за да запази силата си.

Всяка нощ през последната седмица тя бе отдавала по-голямата част от силата си на Акарин. Всеки ден се появяваха нови жертви и вече целият град говореше за убийците.

Трудно бе да се определи каква част от силата си е успяла да възстанови сачаканката. Акарин обаче можеше да черпи сила единствено от Сония и Такан.

Тя не трябваше да позволи на учениците да я изтощят, но нямаше да й е леко. Противниците й очевидно бяха добре обучени в изграждането на обединени щитове. Тя си спомняше първия опит на класа й в този вид борба. Докато не научиха правилните реакции на различните видове атаки и не свикнаха да действат като един, те лесно се объркваха.

„Значи трябва да направя нещо неочаквано, за да ги объркам. Нещо, с което не са се сблъсквали досега”.

Като онова, което бе направила в нощта, когато Регин и приятелите му я бяха нападнали в гората. Обаче едва ли щеше да успее да заслепи противниците си посред бял ден. Но ако направеше нещо подобно, за да ги обърка за местоположението си, а после се промъкнеше зад тях...

Сония потисна усмивката си. Не беше задължително щитът й да е прозрачен. Със съвсем малко усилие на волята тя го превърна в кълбо от бяла светлина. Но както установи със закъснение, недостатъкът му бе, че тя също не можеше да ги вижда.

Сега трябваше да се погрижи за заблудата. След като създаде още няколко щита като първия, тя ги запрати в различни посоки. В същото време бавно започна да се изтегля, взимайки един от щитовете със себе си.

Усети как атаката на учениците се разколеба и трябваше да притисне длан към устата си, за да не се разсмее на глас, като си представи как изглежда Арената, из която плават няколко големи бели кълба. Тя обаче не можеше да отвърне на ударите им, защото щяха да разберат точно зад кой щит се крие.

Когато кълбата се приближиха до противниците й, тя почувства как те осъществиха контакт с тяхната бариера. Тогава се спря и леко изтегли назад всички кълба, с изключение на едно. Учениците веднага съсредоточиха ударите си върху него. Тя накара един от неподвижните щитове да потрепери и след това да изчезне; това бе поредното разсейване на вниманието.

След това бързо направи собствения си щит прозрачен и установи, че се намира близо до трима ученици. Тя събра цялата си сила и запрати върху един от тях дъжд от силови удари.

Той подскочи и съседите му бързо се обърнаха към нея, но останалите ученици все още бяха съсредоточени върху останалите щитове и не обърнаха внимание, че съюзниците им имат нужда от помощ.

Комбинираната бариера потрепери и се срина.

— Стой!

Сония се обърна към Болкан. Тя примигна изненадано, когато видя, че воинът се усмихва.

— Интересна стратегия, Сония – каза той. – Сигурно не бихме я използвали в истинска битка, но на Арената се доказа като наистина ефективна. Ти печелиш сражението.

Сония се поклони. Тя знаеше много добре, че следващия път, когато излезе на Арената, ще открие, че идеята й за многото щитове вече не е ефективна. Разнесе се гонгът на Университета, сигнализирайки за края на часовете, и Сония чу как някои от учениците въздъхват. Тя се усмихна, повече от задоволство, че е спечелила сражението без да хаби много енергия, отколкото заради очевидното им облекчение.

— Часът свърши – обяви Болкан. – Свободни сте.

Учениците се поклониха и напуснаха Арената. Сония забеляза двама магьосници, които стояха точно пред входа. Сърцето й подскочи, когато ги разпозна: Акарин и Лорлън.

Тя излезе след останалите. Когато минаваха покрай Висшите магове, всички се покланяха. Акарин не им обърна никакво внимание и кимна на Сония.

— Върховни повелителю. – Тя се поклони. – Разпоредителю.

— Добре се справи, Сония – каза Акарин. – Прецени силата им, откри слабостите им и намери оригинално решение.

Тя примигна изненадано и почувства, как лицето й пламва.

— Благодаря ви.

— Аз лично не бих приел насериозно коментара на Болкан – додаде той. – В истински бой магьосникът трябва да използва всяка ефективна стратегия.

Лорлън погледна проницателно Акарин. Изглеждаше така, сякаш искаше да му зададе някакъв въпрос, но не се осмеляваше.

„По-скоро десетки въпроси” – помисли си развеселено Сония. Тя изпита съчувствие към Разпоредителя, но веднага си спомни пръстена на ръката му.

Той позволяваше на Акарин да усеща всичко, което Лорлън вижда, чувства и мисли. Наясно ли бе Лорлън със силата му? Ако да, то сигурно се чувстваше предаден от приятеля си. Тя потрепери. Акарин можеше да каже на Лорлън истината. Но ако го направеше, щеше ли да признае, че тя доброволно е приела да се обучи в черната магия? Тази мисъл я накара да се почувства неудобно.

Акарин тръгна към Университета. Сония и Лорлън го последваха.

— Щом Посланик Денил се върне заедно с отстъпника, Гилдията бързо ще изгуби интерес към убиеца, Лорлън – каза Акарин.

Сония беше чула за заговорниците, които беше заловил Денил. Новините за магьосника-отстъпник, който щеше да бъде доведен в Гилдията, се бяха разпространили сред учениците по-бързо и от зимна кашлица.

— Може би – отвърна Лорлън, – но няма да го забравят. Никой не може да забрави подобна касапница. Няма да се изненадам, ако някой поиска Гилдията да се намеси.

Акарин въздъхна.

— Като че ли магията би ни помогнала да намерим един човек в град с няколко хиляди жители.

Лорлън отвори уста да каже нещо, но погледна към Сония и като че ли размисли. Той продължи да върви мълчаливо, докато не стигнаха до стълбището на Университета, където им пожела лека нощ и бързо се отдалечи. Акарин продължи към дома си.

— Значи Крадците все още не са намерили шпионина? – попита тихо Сония.

Акарин поклати глава.

— Винаги ли им отнема толкова време?

Той я погледна и повдигна вежди.

— Нима очакваш с нетърпение да ни видиш как се бием?

— С нетърпение? – Сония поклати глава. – Не, не съм нетърпелива. Не спирам да мисля, че колкото по-дълго тя се задържи в града, толкова повече хора ще убие. – Тя замълча за миг. – Семейството ми живее в Северния квартал.

Лицето му омекна.

— Да. Но в копторите живеят хиляди. Шансовете да попадне на някой от роднините ти са малки, особено ако нощем си остават у дома.

— Така правят. – Тя въздъхна. – Но се притеснявам и за Сери, за старите си приятели.

— Убеден съм, че приятелят ти крадец може добре да се грижи за себе си.

Тя кимна.

— Сигурно сте прав. – Когато минаха през градината, тя се сети за сутрешната си среща с Ротан. Усети как я жегва вина. Всъщност не го беше излъгала. Акарин никога не я беше карал насила да учи черна магия. Но Сония се почувства ужасно, когато се замисли как ли ще се почувства Ротан, когато научи истината. Той беше направил толкова много за нея, а понякога й се струваше, че тя му е донесла само беди. Може би все пак раздялата им беше за добро.

Освен това трябваше неохотно да признае, че Акарин беше направил повече от Ротан за доброто й обучение. Ако не я беше притискал, никога нямаше да стане толкова добра във воинските изкуства. И сега като че ли щеше да се наложи да използва тези умения срещу шпионите.

Когато стигнаха до седалището и вратата се отвори, Акарин се спря и погледна нагоре.

— Мисля, че Такан ни очаква. – Той влезе вътре и се запъти към шкафа с виното. – Отивай горе.

Докато се изкачваше по стълбището, тя се замисли за коментара му при Арената. Наистина ли беше доловила гордост в гласа му? Наистина ли беше доволен от постиженията й като ученичка?

Тази мисъл й се струваше странно привлекателна. Може би наистина заслужаваше титлата си: избраницата на Върховния повелител.

Тя. Момичето от копторите.

Сония забави крачка. Като се замислеше, той никога не бе изразявал презрение или отвращение от произхода й. Държеше се заплашително, манипулативно и грубо, но нито веднъж не й беше напомнил, че идва от най-бедните части на града.

„А и как би могъл да погледне с презрение на друго човешко същество? – изведнъж си помисли тя. – Нали самият той е бил роб”.

Корабът принадлежеше на елийнския кралски флот и беше по-голям от виндските съдове, с които Денил беше пътувал досега. Построен предимно за превоза на важни личности, а не на стоки, в него имаше достатъчно място за няколко малки, но луксозни каюти.

Макар че Денил беше проспал по-голямата част от деня, след ставането си установи, че му е трудно да спре да се прозява. Изми се и се облече, а слугата му донесе чиния с печен харел и богата гарнитура от зеленчуци. След като се нахрани, се почувства по-добре, а чаша суми му помогна да се разсъни окончателно.

През малките прозорци на кораба той видя платната на другия морски съд, които блестяха в оранжево под лъчите на залязващото слънце. Денил излезе от стаята и тръгна по коридора към килията на Фаранд.

Всъщност това не беше точно килия. Макар да бе най-малката и най-семплата каюта на кораба, тя все пак беше обзаведена с удобни мебели. Денил почука на вратата. Отвори му дребен магьосник с кръгло лице.

— Ваш ред е, Посланик – каза лорд Барийн с очевидно облекчение, че смяната му е свършила. Той погледна Денил, поклати глава, промърмори нещо под носа си и излезе.

Фаранд лежеше на леглото. Той погледна Денил и леко се усмихна. Върху малка табла стояха две чинии. Съдейки по костите от херел в едната от тях, Денил предположи, че двамата са получили същата храна като него.

— Как сте, Фаранд?

Младият мъж се прозя.

— Изморен.

Денил седна в едно от креслата. Той знаеше, че Фаранд не се чувства особено добре. „И с мен би било същото – помисли си той, – ако знам, че след седмица може и да съм мъртъв”.

Денил не вярваше, че Гилдията ще екзекутира Фаранд. Но магьосници-отстъпници не бяха откривани вече повече от век и изобщо не беше ясно как ще се развият събитията. Най-трудната част бе, че той искаше да успокои Фаранд, но не можеше. Щеше да е много жестоко, ако се окажеше, че е грешал.

— С какво се занимавахте?

— Разговарях с Барийн. По-скоро той разговаряше с мен. За вас.

— Наистина ли?

Фаранд въздъхна.

— Ройенд е разказал на всички за вас и любовника ви.

Денил почувства студени тръпки. Започваше се.

— Съжалявам – добави Фаранд.

Денил примигна изненадано.

— Не съжалявайте, Фаранд. Това е част от измамата. Начин да ги убедим да ни се доверят.

Фаранд се намръщи.

— Не ви вярвам.

— Така ли? – Денил се насили да се усмихне. – Когато пристигнем в Киралия, Върховният повелител ще го потвърди. Негова беше идеята да се престорим на любовници, за да могат заговорниците да си помислят, че имат с какво да ни изнудват.

— Но онова, което Ройенд разказва, е истина – рече тихо Фаранд. – Когато ви видях заедно, веднага го усетих. Не се тревожете. Не съм разкривал пред никого моите възгледи по въпроса. – Той отново се прозя. – И няма да го направя. Но не мога да спра да си мисля, че навярно грешите за Гилдията.

— В какъв смисъл?

— Все ми повтаряте, че Гилдията винаги е честна и благоразумна. Но по начина, по който останалите магьосници реагират на новините за вас, започвам да си мисля, че въобще не е така. Освен това не е честно, че вашият Върховен повелител ви е накарал да разкриете нещо такова, след като е знаел как ще реагират останалите магьосници. – Клепачите му се затвориха, след което отново се отвориха с пърхане. – Толкова съм уморен. И не се чувствам много добре.

— Починете си тогава.

Младият мъж затвори очи. Дишането му веднага се забави и Денил предположи, че е заспал.

„Никакви разговори тази вечер – помисли си той. – Ще бъде дълга нощ”.

Денил погледна през прозореца към другите кораби. Значи Ройенд беше решил да си отмъсти. „Няма никакво значение какво си мисли Фаранд – каза си той. – Щом Акарин съобщи, че всичко е било измама, никой няма да повярва на дема”.

Всъщност беше ли Фаранд прав? Наистина ли не беше правилно Акарин да се възползва по този начин от него и Тайенд? Денил не можеше повече да се преструва, че не знае, че елийнецът е момък.

Щяха ли отсега нататък хората да очакват от него да избягва Тайенд?

Какво ли щяха да кажат, ако не го направеше?

Той въздъхна. Мразеше да живее в страх. Мразеше да се преструва, че за него Тайенд е просто полезен помощник. Но не таеше никакви илюзии, че ще може смело да признае истината и по някакъв начин да промени отношението на киралийците. А Тайенд вече му липсваше – сякаш беше оставил част от себе си в Елийн.

„Мисли за нещо друго” – каза си той.

Мислите му се прехвърлиха към книгата, която Тайенд бе „заел” от дема. Тя се намираше в багажа му. Не беше споменавал пред никого за нея, дори и пред Еренд. Макар намирането й да го беше убедило, че е време да арестуват заговорниците, той не смяташе, че е необходимо да разкрива съществуването й. А и не искаше да го прави. Дори само с прочитането на онези откъси, Денил беше нарушил закона срещу черната магия. Думите все още витаеха в мислите му...

„По-обикновените умения включват способността да се създават „кръвни камъни” или „кръвни бисери”, които усилват способността на създателя им да общува мисловно с друга личност на голямо разстояние..."

Той се сети за ексцентричния дем в планините, който двамата с Тайенд бяха посетили преди малко повече от година, по време на второто им пътуване в търсене на информация за древната магия Във впечатляващата колекция от книги и артефакти на дем Ладейри имаше и един пръстен, символ на висшата магия, в който бе вграден червен камък. Пръстен, който според дема позволяваше на човека, който го носи, да общува с останалите магьосници, без разговорът им да може да бъде подслушван. Дали камъкът в пръстена не бе един от тези „кръвни камъни”?

Денил потрепери. Беше държал в ръцете си предмет от черната магия? При тази мисъл кръвта му се смрази. Той дори си беше сложил пръстена.

„... и „камъни-хранилища" или „бисери-хранилища", които могат да съхраняват и освобождават магията по различни начини".

Двамата с Тайенд се бяха изкачили в планините над дома на Ладейри и бяха открили древен разрушен град. Там намериха скрит коридор, който, според надписите в стената, преведени от Тайенд, водеше до „Пещерата на абсолютното наказание”. Денил беше преминал по коридора и се бе озовал в голяма зала с куполообразен таван, обсипан с блещукащи камъни. Те го бяха атакували с магически удари, от които едва успя да се измъкне жив.

Кожата му настръхна. Дали това не бяха тъй наречените „камъни-хранилища”? Дали това бе имал предвид Акарин, когато каза, че има политически причини съществуването на пещерата да се запази в тайна?

Камъните в залата бяха заредени с черна магия.

Акарин беше споменал и че залата губи силата си. Очевидни знаеше какво представлява тя. Негово беше задължението да разпознава подобен вид магия и да се справя с нея. Което беше достатъчна причина Денил все още да не показва книгата. Веднага щом пристигнеха, щеше да я даде на Акарин.

Фаранд издаде слаб звук в съня си.

Денил надигна глава и се намръщи. Младият мъж беше пребледнял. Уплахата от залавянето му се беше отразила ужасно. Магьосникът се взря отблизо. Устните на Фаранд бяха по-тъмни. Почти сини...

Денил се приближи до леглото. Хвана Фаранд за рамото и го разтърси. Очите на мъжа се отвориха, но не можаха да се фокусират. Денил постави длан на челото му, затвори очи и протегна пипалата на съзнанието си. Когато почувства хаоса в тялото на мъжа, той рязко си пое дъх.

Някой го беше отровил.

Денил почерпи от силата си и вля в него малко лечителска енергия, но му беше трудно да разбере откъде да започне. Първо я приложи върху най-пострадалите органи. Но отровата постепенно се разпространяваше из тялото и състоянието на мъжа продължаваше да се влошава.

„Това не е по силите ми – помисли си отчаяно Денил. – Трябва ми лечител”.

Той си помисли за другите двама магьосници на кораба. Никой от тях не беше лечител. И двамата бяха елийнци. Спомни си за предупреждението на дем Марейн.

„Нали разбирате, че кралят ще предпочете да го убие, вместо да позволи на Гилдията да разбере какво знае”.

Барийн е бил тук, когато храната е била поднесена.

Той ли беше дал отровата на Фаранд? За всеки случай беше по-добре да не му се обажда. Другият магьосник, лорд Хеменд, бе близък до елийнския крал. На него също не можеше да му се вярва.

Оставаше му само един изход. Денил затвори очи.

— Винара?

— Денил?

— Имам нужда от помощта ти. Някой е отровил отстъпника.

Другите двама магьосници щяха да чуят разговора им, но Денил не можеше да направи нищо. Той постави магически печати на вратата. Макар да не можеха да задържат за дълго магьосниците отвън, те щяха да попречат на обикновени хора да нахлуят изненадващо.

Усещането за присъствието на лейди Винара се засили.

— Опиши ми симптомите.

Той й предаде образа на Фаранд. Кожата му вече беше много бледа, а дишането затруднено. Денил отново проникна със съзнанието си в тялото му и предаде впечатленията си на лечителката.

– Първо трябва да прочистиш отровата, а след това да се заемеш с щетите.

Денил започна един болезнено сложен процес, следвайки внимателно инструкциите й. Първо накара Фаранд да повърне. След това взе един от ножовете, използвани при храненето, почисти го и го наточи с магия. После преряза една от вените на ръката на мъжа. Винара му обясни как да поддържа функционирането на жизненоважните му органи, да се бори с последиците от отровата и да стимулира тялото да произвежда повече кръв, докато заразената течност бавно изтичаше от тялото.

Това изтощи силно тялото на Фаранд. Лечителската магия не можеше да замести хранителните вещества, нужни за производството на кръв и тъкани. Запасите от мазнини и част от мускулната тъкан бяха изчерпани. Когато се събудеше – ако се събудеше – Фаранд една щеше да има сили да диша.

След като Денил направи всичко, което можа, той отвори очи и когато отново започна да усеща стаята, осъзна, че някой удря силно по вратата.

— Знаеш ли кой го е направил? – попита Винара.

— Не. Но имам представа защо. Бих могъл да разследвам...

— Остави това на другите. Ти трябва да останеш и да пазиш пациента.

— Не им вярвам. – Ето. Каза го.

— Въпреки това Фаранд е твоя отговорност. Не можеш едновременно да го пазиш и да търсиш отровителя. Бъди бдителен, Денил.

Тя беше права, разбира се. Денил се надигна от леглото, изпъна рамене и се приготви да се изправи срещу онзи, който чукаше по вратата.