Върховният повелител

Глава 18 Присъдата на Гилдията

Веднага след като Лорлън обяви почивка за започване на разискванията, Денил бързо отиде при Ротан. Той бе видял реакцията на приятеля си при признанието на Сония – възрастният магьосник сякаш бе получил удар в лицето. Сега Ротан просто стоеше, забил поглед в пода. Денил застана до приятеля си и положи ръка на рамото му.

— Никога не спираш да ме изненадваш – рече внимателно той.

— Защо не ми каза истинската причина, поради която изгуби настойничеството над Сония?

Ротан поклати глава.

— Не можех. Той можеше да... е, вече го е направил. – Той погледна към Сония и въздъхна. – Аз съм виновен за всичко. Аз я убедих да се присъедини към Гилдията.

— Не, не си виновен. Нямаше как да знаеш какво ще се случи.

— Така е, но аз я накарах да преодолее съмненията си, за да заеме мястото си сред нас. И тя сигурно е направила същото за... за...

— Ами ако всичко това е истина? Тогава е имала добра причина да постъпи така.

Ротан го погледна безизразно.

— Какво значение има? Тя току-що си изпроси собствената екзекуция.

Денил огледа залата и забеляза израженията по лицата на краля и Висшите магове. Те изглеждаха разтревожени и напрегнати. След това погледна към Сония и Акарин. Сония стоеше изправена и изпълнена с решимост, макар той да усети, че голяма част от това беше поза. Лицето на Върховния повелител беше... овладяно. Когато Денил се взря по-внимателно, той забеляза, че Акарин гневно стиска зъби.

„Той не е искал Сония да разкрие толкова много” – помисли си Денил. Но въпреки това двамата стояха близо един до друг. Денил кимна замислено.

— Не съм убеден в това, Ротан.

Щом Висшите магове се върнаха по местата си, те започнаха да излагат мненията на членовете на школите им. Лорлън ги слушаше внимателно.

— Мнозина не могат да повярват на тази история – каза Винара, но както посочиха някои, ако той е искал да оправдае действията си с някаква изфабрикувана история, щеше да измисли нещо далеч по-убедително от това.

— Моите воини също го намират за изключително притеснително – додаде Болкан. – Според тях не бива да се изключва вероятността Акарин да казва истината и ние да сме изправени пред заплахата от сачаканско нападение. Това трябва да се разследва допълнително.

Сарин кимна.

— Да, моите хора са съгласни с това. Мнозина питат дали в книгите има информация, която може да ни помогне да се защитим в случай на нападение. Боя се, че няма. Ако Акарин казва истината, ние може би имаме нужда от него.

— Аз също бих желал да го разпитам допълнително – каза Болкан. – При обикновени обстоятелства щях да поискам да бъде задържан, докато твърденията му бъдат доказани.

— Не можем да го задържим насила – напомни му Винара.

— Така е. – Болкан сви устни и погледна към Лорлън. – Смятате ли, че ще ни сътрудничи?

Лорлън сви рамене.

— Досега не се е противил.

— Това не означава, че няма да го направи – каза Винара. – Възможно е просто да правим онова, което е предвидил. А ако поемем по различен път, току-виж стане неотзивчив.

Сарин се намръщи.

— Ако е имал намерение да ни подчини със сила, досега да се е опитал.

— Очевидно няма намерение да го прави – съгласи се Болкан. -Макар че целта на цялата история за сачаканските магьосници може да е просто да ни обърка и забави.

— Да ни забави за какво? – попита Сарин.

Болкан повдигна рамене.

— Нямам представа.

— Но ние не можем просто да го пуснем – рече твърдо Винара. – Акарин си призна, че практикува черна магия. Независимо дали е извършил убийствата или не, ние не можем да проявяваме толерантност към някой, който е нарушил един от най-строгите ни закони Акарин трябва да бъде наказан.

— Съответното наказание е екзекуция – напомни й Сарин. – Вие ще продължите ли да ни сътрудничите, ако знаете, че накрая ви чака това?

— А и той със сигурност ще се възпротиви на опитите ни да обуздаем силата му. – Винара въздъхна. – Колко всъщност е силен, Болкан?

Воинът се замисли.

— Зависи. Казва ли ни истината? Според него един черен магьосник с десет роби може за няколко седмици да достигне силата на стотина магьосници от Гилдията. Той се върна преди осем години, макар да твърди, че е започнал да използва черната магия едва преди пет. Пет години са доста време за подсилване, дори ако доскоро е използвал само един прислужник.

— През това време се е изправил срещу петима роби – отбеляза Сарин. – Това пък го е отслабило.

Болкан кимна.

— Може да не е толкова силен, колкото си мислим. Но ако не ни казва истината, то ситуацията може да е много по-зле. Може отдавна да е започнал да трупа сила. Може дори да е убивал хора в града. Да не забравяме и лорд Джолън и домакинството му. – Болкан въздъхна. — Дори да съм сигурен в неговата почтеност и сила, има още един фактор, който прави невъзможни предвижданията за това какво ще се случи, ако се опитаме да използваме сила.

— И какъв е той? – попита Винара.

Болкан се извърна наляво.

— Погледнете внимателно Сония. Усещате ли го?

Те се извърнаха и се втренчиха в ученичката.

— Сила – каза Сарин.

— Да – потвърди Болкан. – И то огромна. Тя все още не се е научила да я крие толкова добре като него. – Воинът се замисли. – Сония каза, че той е започнал да я обучава на черна магия преди две нощи. Не знам колко време отнема обучението, но той твърди, че е усвоил същината й в един урок. Когато миналата седмица Сония тренираше на Арената, тя нямаше тази аура около себе си. Сигурен съм, защото щях да я усетя. Смятам, че източникът на тази сила е онази жена, която призна, че е убила. Сония няма как да е станала толкова силна за една нощ, убивайки най-обикновен човек.

Те се обърнаха и замислено погледнаха към ученичката.

— Защо Акарин се опита да прикрие участието на Сония? – зачуди се Сарин.

— И защо тя реши да го разкрие? – додаде Винара.

— Може би той иска да е сигурен, че ще остане поне един човек, който да може да се бори със сачаканците – каза Сарин. После се намръщи. – Това трябва да ни подскаже, че само книгите не са достатъчни.

— Може би просто иска да я защити – каза Винара.

— Лорд Болкан – разнесе се глас до тях.

Воинът вдигна изненадано глава.

— Да, Ваше величество?

Главите на всички се обърнаха към краля. Той се беше облегнал на празния стол на Върховния повелител и ясните му зелени очи проблясваха.

— Смятате ли, че Гилдията е способна да прогони Акарин от Обединените земи?

Болкан се поколеба.

— Честно казано, не знам, Ваше величество. Дори да успеем да го направим, това ще изтощи повечето от магьосниците ни. А ако тези сачакански магьосници наистина съществуват, те могат да открият в това идеалната възможност да ни нападнат.

Младият крал обмисли думите му.

— Разпоредителю Лорлън, смятате ли, че той ще се подчини, ако му бъде наредено да напусне Обединените земи?

Лорлън примигна изненадано.

— Имате предвид... изгнание?

— Да.

Върховните магьосници се спогледаха замислено.

— Най-близката невлизаща в Обединените земи страна е Сачака – посочи Болкан. – Ако разказът му е истина...

Лорлън се намръщи, после плъзна ръка в джоба си. Пръстите му докоснаха пръстена.

— Акарин?

— Да?

— Ще приемеш ли изгнание?

— Вместо да се измъкна с бой оттук? – Лорлън улови развеселена нотка. – Надявах се на нещо по-добро.

Последва мълчание.

— Акарин? Нали знаеш къде ще те изпратят?

— Знам.

— Да се опитам ли да ги убедя да те изпратят някъде другаде?

— Не. Това означава да ме изпратят много далеч от Киралия. А Гилдията ще има нужда от магьосниците, които ще бъдат назначени за мой ескорт, в случай, че ичаните ни нападнат.

Той замълча отново. Лорлън погледна към останалите магьосници. Те го гледаха очаквателно.

— Акарин? Кралят очаква отговор.

— Много добре. Опитай се да ги уговориш да задържат Сония тук.

— Ще видя какво мога да направя.

— Мисля, че можем да опитаме да го убедим да си отиде с мир – каза Лорлън. – Алтернативата, ако желаете да избегнете сблъсък, е да му позволите да остане тук като затворник.

Кралят кимна.

— Глупаво е да затваряте в килия мъж, когото не можете да контролирате, а всички трябва да видят, че той е наказан, както посочи лейди Винара. Но заплахата от Сачака трябва да бъде разследвана и потвърдена. Ако се окаже прав и на него може да се разчита, ще го намерим и ще се посъветваме с него.

Болкан се намръщи.

— Бих искал да го разпитам допълнително.

— Ще го направите по пътя към границата. – Очите на краля бяха сурови.

Останалите се спогледаха разтревожено, но никой не възрази.

— Мога ли да кажа нещо, Ваше величество?

Всички се обърнаха и видяха Ротан да стои в подножието на стълбището.

— Позволявам ви – отвърна кралят.

— Благодаря. – Ротан се поклони ниско, след което погледът му обходи Висшите магове. – Бих искал, когато съдите Сония, да имате предвид младостта и впечатлителността й. Известно време тя бе държана като затворничка. Не знам как е успял да я убеди да му помогне. Тя е упорита и добросърдечна, но когато я убедих да се присъедини към Гилдията, аз я окуражих да прогони недоверието си към магьосниците. Може би това я е накарало да преодолее недоверието си към Акарин. – Той леко се усмихна. – Мисля, че щом разбере, че е била измамена, тя ще се накаже сама много по-добре, отколкото всеки от нас би могъл.

Лорлън погледна краля. Той кимаше.

— Ще обмисля думите ви, лорд...

— Ротан.

— Благодаря ви, лорд Ротан.

Ротан се отпусна на едно коляно, след което се надигна и се отдалечи. Владетелят го изпрати с поглед, след което забарабани с пръсти по облегалката на креслото на Върховния повелител.

— Според вас как ще реагира ученичката на Върховния повелител на изпращането му в изгнание?

Сония мълчеше и не помръдваше от мястото си.

Воините, които стояха край нея и Акарин, бяха издигнали около тях бариера, която блокираше всички звуци в стаята. Тя видя как магьосниците се събраха да дискутират. След продължително прекъсване Висшите магове се завърнаха по местата си и започнаха оживено обсъждане.

Акарин се помести леко към нея, без да я поглежда.

— Избра много неподходящ момент да проявяваш неподчинение, Сония.

Тя примигна, долавяйки гнева в гласа му.

— Нали не мислите, че ще им позволя да ви екзекутират?

Измина доста време преди той да й отговори.

— Искам да останеш тук и да продължиш борбата.

— И как ще го направя, когато Гилдията ще следи всяко мое движение?

— По-добре малко, отколкото никакви възможности. Ако не друго, поне ще могат да те извикат в краен случай.

— Ако разполагат с мен, те изобщо няма да се замислят дали да ви оставят жив – възрази тя. – Няма да им позволя да ме използват като извинение, за да ви убият.

Той понечи да се обърне към нея, но рязко се спря. Лорлън се изправи и удари гонга.

— Време е да отсъдим дали Акарин от семейство Делвон, Дом Велан, Върховен повелител на Гилдията на магьосниците, и Сония, негова ученичка, са виновни за престъпленията, в които са обвинени.

Той протегна ръка. Над нея се оформи светлинно кълбо, което се издигна към тавана. Останалите Висши магове го последваха вкупом и стотици светлинни кълба се понесоха над останалите магьосници. Заседателната зала грейна в ярка светлина.

— Отсъждате ли, че Акарин от семейство Делвон, Дом Велан е виновен за убийството на лорд Джолън, неговото семейство и прислуга?

Няколко от кълбата грейнаха в червено, но повечето останаха бели. Висшите магове дълго време останаха с втренчени погледи и Сония осъзна, че те броят кълбата. Когато се обърнаха към Лорлън, всеки един от тях кимна по веднъж.

— Мнозинството гласува отрицателно – обяви Лорлън. – Отсъждате ли, че Акарин от семейство Делвон, Дом Велан, е виновен за търсенето на познание, обучаването, практикуването и в допълнение към предишното обвинение, убиване чрез черна магия?

Всички кълба едновременно станаха червени. Лорлън не изчака Висшите магове да ги преброят.

— Мнозинството гласува утвърдително – обяви той. – Отсъждате ли, че Сония, ученичка на Върховния повелител, е виновна за търсенето на познание и, в допълнение на предишното обвинение, обучаване, практикуване и убиване чрез черна магия?

Кълбата останаха червени. Лорлън бавно кимна.

— Мнозинството гласува утвърдително. Според закона наказанието за това престъпление е екзекуция. Ние, Висшите магове, обсъдихме доколко това наказание е уместно в светлината на представените доказателства. Предпочитаме да отложим изпълнението му, докато не бъде потвърдена истинността им, но предвид естеството на престъплението, смятаме, че трябва да бъдат взети незабавни мерки. – Той замълча за миг. – Решихме, че Акарин ще бъде наказан с изгнание.

Залата се изпълни с гласовете на обсъждащите присъдата магьосници. Сония дочу няколко слаби протеста, но никой от магьосниците не надигна глас да възрази.

— Акарин от семейство Делвон, дом Велан, повече не сте добре дошъл в Обединените земи. Ще бъдете съпроводен до най-близката невлизаща в Обединените земи страна. Приемате ли присъдата ни?

Акарин погледна краля и падна на едно коляно.

— Ако кралят го желае.

Владетелят повдигна вежда.

— Желая го – рече той.

— Тогава ще приема.

Акарин се изправи сред пълно мълчание. Лорлън въздъхна с облекчение. Той се обърна към Сония.

— Сония. Ние, Висшите магове, решихме да ти дадем втори шанс. Ще останеш в Гилдията при следните условия: трябва да се закълнеш, че никога повече няма да използваш черна магия, няма да напускаш територията на Гилдията и няма да обучаваш други. Приемаш ли присъдата?

Сония гледаше Лорлън и не можеше да повярва на ушите си. Гилдията беше изпратила Акарин в изгнание, а на нея й беше простила, макар двамата да бяха извършили едно и също престъпление.

Но всъщност не беше така. Акарин бе техен водач и неговото престъпление изглеждаше много по-ужасно, защото от него се очакваше да представлява ценностите на Гилдията. Тя беше просто една възприемчива млада жена. Момиче от копторите, което лесно може да бъде покварено. Те вярваха, че тя е била подведена, а Акарин е приел доброволно черната магия. А в действителност тя беше избрала доброволно да бъде обучена, а той бе действал под принуда.

Значи те щяха да й позволят да остане във временна безопасност, подкрепяна от Гилдията, а Акарин щеше да бъде прогонен от Обединените земи в най-близката несъюзническа страна, която беше... Тя затаи дъх.

Сачака.

Изведнъж Сония усети, че не й достига дъх. Те щяха да го изпратят в ръцете на враговете му. Не можеха да не се досещат, че ако разказът му е верен, то той ще умре.

„Но така няма да се налага да влизат в битка, която могат да изгубят”.

— Сония – повтори Лорлън. – Приемаш ли присъдата?

— Не.

Тя се изненада от гневната нотка в гласа си. Лорлън я зяпна стреснато, след което погледна Акарин.

— Остани – каза й Акарин. – Няма смисъл и двамата да отиваме.

„Не и ако отиваме в Сачака – помисли си тя. – Но ако сме двамата заедно, може и да оцелеем”. Тя можеше да му помага със силата си. Ако останеше сам, той постепенно щеше да отслабне. Тя се вкопчи в тази малка надежда и се обърна към него.

— Обещах на Такан да се грижа за вас. Смятам да спазя обещанието си.

Той присви очи.

— Сония...

— И не ми казвайте, че само ще ви преча – прошепна тя, осъзнавайки, че е заобиколена от много хора. – Това не ме спря преди, няма да ме спре и сега. Знам къде ще ви изпратят. И независимо дали ви харесва или не, идвам с вас.

Тя се обърна към магьосниците и извиси глас.

— Ако изпратите Върховния повелител Акарин в изгнание, трябва да изпратите и мен. По този начин, когато се вразумите, той може още да е жив и в състояние да ви помогне.

Залата утихна. Лорлън я погледна втренчено, след което се обърна към Висшите магове. Сония можеше да види чувството за поражение и разочарованието, изписани върху лицата им.

— Не, Сония! Остани тук!

Щом тя чу този глас, стомахът й се сви. Сония събра смелост и погледна към Ротан.

— Съжалявам, Ротан – каза тя, – но няма да остана.

Лорлън си пое дълбоко дъх.

— Сония, мога да ти дам само още един шанс. Приемаш ли присъдата ни?

— Не.

— Тогава нека се знае из целите Обединени земи, че Акарин от семейство Делвон, дом Велан, бивш Върховен повелител на Гилдията на магьосниците, и Сония, бивша ученичка на Върховния повелител, са осъдени на изгнание заради изучаването на черна магия, практикуването й и убиването чрез нея.

Той се обърна към лорд Болкан и тихо му каза нещо. След това слезе по стъпалата, отиде до кръга от воини и спря на крачка от Акарин. Протегна ръце и сграбчи черната мантия. Сония чу как платът се раздира.

— Прокуждам те, Акарин. Не влизай повече в земите ми.

Акарин го гледаше безмълвно. Разпоредителят се обърна и приближи Сония. За миг срещна погледа й, сведе очи, хвана я за ръкава и го откъсна.

— Прокуждам те, Сония. Не влизай повече в земите ми.

Той се обърна рязко и се отдалечи. Сония погледна скъсания си ръкав. Скъсаното бе съвсем малко, колкото един пръст. Толкова дребен жест, но толкова категоричен.

Висшите магове се изправиха и заслизаха по стъпалата. Сърцето на Сония се сви, когато лорд Болкан влезе в кръга и се приближи до Акарин. Докато той разкъсваше черната мантия и изговаряше ритуалните думи, останалите Висши магове се наредиха зад него и Сония осъзна, че те очакват реда си.

Когато Болкан я приближи, тя се насили да гледа, докато воинът раздираше мантията й и произнасяше ритуалните думи. Наложи се да събере цялата си смелост, но успя да издържи погледа му и не сведе очи, докато останалите магьосници се изредиха.

Когато и последният Висш маг извърши ритуала, Сония въздъхна с облекчение. Тогава цялата Гилдия се надигна от местата си. Но вместо да излязат през вратата на Заседателната зала, те започнаха да се приближават към Акарин един по един.

Изглежда, щеше да се наложи да изтърпи церемонията по отхвърлянето още много, много пъти.

Тази мисъл я смути. Събра целия си кураж, за да се изправи пред тях. Стоеше неподвижно, докато магьосниците, които я бяха обучавали, се спираха, за да разкъсат мантията й с изписано на лицата им разочарование или неодобрение. Ритуалните думи на лейди Тия едва се чуха и тя побърза да се отдалечи. Лорд Ийкмо я погледна изпитателно, след което тъжно поклати глава. Накрая останаха само няколко магьосници. Тя вдигна глава тъкмо когато влизаха в кръга и стомахът й се сви.

Ротан и Денил.

Някогашният й наставник бавно приближи Акарин. Погледна го с пламналите си от гняв очи и тогава устните на Акарин се размърдаха. Тя не можа да чуе какво му каза, но гневът в погледа на Ротан угасна. Той промърмори нещо в отговор и Акарин кимна веднъж. Мръщейки се, Ротан се приближи, за да разкъса мантията на Акарин. Той изрече ритуалните думи и се приближи към нея, без да откъсва поглед от пода.

Гърлото й се сви от притеснение. Лицето на Ротан изглеждаше изпито и прорязано от бръчки. Той я погледна и в очите му проблеснаха сълзи.

— Защо, Сония? – прошепна дрезгаво той.

Очите й се наляха с влага. Тя ги стисна здраво и преглътна тежко.

— Те го изпратиха на смърт.

— А теб?

— Там, където един ще се провали, двама биха могли да оцелеят. Гилдията трябва сама да открие истината. И когато го направи, ние ще се върнем.

Той си пое дълбоко дъх, пристъпи към нея и я прегърна.

— Пази се, Сония.

— Ще се пазя, Ротан.

Тя се задави, произнасяйки името му. Той отстъпи встрани. Докато се отдалечаваше, тя осъзна, че не е разкъсал мантията й. Почувства как влагата се стича по бузите й и бързо я избърса преди Денил да е застанал пред нея.

— Сония.

Тя се насили да го погледне. Той срещна спокойно погледа й.

— Сачаканци, а?

Тя само кимна, защото не смееше да се довери на гласа си.

Той сви устни.

— Ще трябва да се поровим малко. – Той я потупа по рамото, след което се обърна. Тя гледаше как отива при Ротан и двамата се отдалечават заедно.

След това вниманието й беше привлечено от заобикалящите ги воини, които един по един започнаха да се изреждат, за да изпълнят ритуала. Когато приключиха, тя се огледа и установи, че магьосниците са се строили в две редици, които водеха към вратата на Заседателната зала. Зад тях се бяха подредили учениците. Тя въздъхна с облекчение, че не ги бяха включили в ритуала. Срещата с Регин в подобна ситуация щеше да е... интересна.

Висшите магове образуваха втори кръг около стражата от воини. Лорлън водеше. Следван от двойния ескорт, Разпоредителят премина покрай двете редици от магьосници, излезе през вратата на Заседателната зала и тръгна към изхода от Университета.

Пред сградата се бяха събрали в кръг няколко коняри, хванали коне за юздите. В центъра на кръга чакаха два коня. Акарин отиде при тях, следван от Сония. Той се метна на седлото, но тя се поколеба, поглеждайки със съмнение втория кон.

— Съжаляваш ли за решението си?

Сония се обърна и видя застаналия до нея лорд Оусън, който държеше поводите на своя кон. Тя поклати глава.

— Не, просто... Никога досега не съм яздила.

Той се обърна към тълпата магьосници, които се изсипваха през вратите на Университета, след което обърна коня си така, че да ги скрие от погледите им.

— Хвани с дясната си ръка предната част на седлото, после пъхни върха на дясната си обувка ето тук. – Той хвана стремето и задържа коня неподвижен. Сония последва инструкциите му и успя някак да се качи на седлото.

— Не се притеснявай как ще го управляваш – каза й той. – Животното просто ще следва останалите.

— Благодаря ви, лорд Оусън.

Той я погледна и кимна, след което се обърна и се метна на своя кон.

От височината, на която се намираше, тя можеше да види как тълпата магьосници се събира пред Гилдията. Висшите магове се бяха строили в редица в подножието на стълбището на Университета. Единствено лорд Болкан не беше с тях, защото се беше присъединил към конната охрана от воини. Сония се огледа за краля, но не го видя никъде.

Лорлън излезе напред и бавно се приближи до Акарин. Вдигна глава към него и бавно я поклати.

— Може да се каже, че ти даваме втори шанс, Акарин. Използвай го добре.

Акарин го погледна замислено.

— Ти също, приятелю, макар да се страхувам, че те очакват много по-големи проблеми от мен. Пак ще поговорим.

Лорлън се усмихна накриво.

— Със сигурност.

Той отстъпи встрани, върна се на мястото си сред Висшите магове и кимна на Болкан. Воинът смушка коня си и потегли, следван от конвоя.

Когато конят й се раздвижи, Сония се вкопчи в лъка на седлото си. Тя погледна Акарин, но той беше вторачен в портите на Гилдията. Когато излезе на пътя, тя предпазливо се обърна, за да зърне за последен път Университета, който се издигаше висок и грациозен над останалите сгради.

Остана изненадана, когато я жегнаха тъга и съжаление.

„Не съм осъзнавала доколко това място се е превърнало в мой дом – помисли си тя. – Дали някога ще го видя отново? Или – додаде един мрачен глас, – ще се върна само, за да го видя превърнато в руини?