Върховният повелител

Глава 36 Неочаквано спасение

В коридора отекна далечен взрив. Акарин и Сония се спогледаха и той се приближи до вентилационната решетка в стената. Тя погледна към уличката и се заслуша внимателно. Обикновено навън беше пълно с народ, но сега цареше само зловеща тишина.

Акарин се намръщи, после даде сигнал на водача да продължи В продължение на няколко минути единствените шумове, които се чуваха, бяха звукът от дишането им и потропването на обувките по пода.

Изведнъж Акарин рязко спря и погледът му се зарея в далечината.

— Такан казва, че според куриерите Карико отново се е върнал в двореца. Ичаните унищожават сградите.

Сония се сети за слабия взрив, който бяха чули и кимна.

— Само си хабят силата.

— Да. – Той се усмихна и в очите му проблесна някогашната хищническа светлинка.

Вниманието им бе привлечено от приближаващи стъпки.

— Чужденеца ли търсите? – Гласът беше на възрастна жена. – Току-що влезе в една къща наблизо.

Акарин я погледна.

— Можеш ли да ни покажеш мястото?

— Принадлежи на дома Аран – отвърна тя. – Има голяма конюшня и двор отпред, а къщата е от другата страна. Обградена е със стена. Под нея няма проходи. Стига се само от улицата.

— Колко входа има?

— Два. Главният отпред и една врата към двора. Чужденецът влезе отпред.

— Кой е по-близкият?

— Вратата към двора.

Акарин погледна Сония.

— Значи ще влезем оттам.

Жената кимна.

— Последвайте ме.

Те тръгнаха отново по проходите. Сония докосна пръстена на пръста си.

— Какъв е планът ти?

— Още не съм сигурен. Но мисля, че е време да използвам твоя метод.

— Моя метод? Имаш предвид с лечителство?

— Да.

— Тогава трябва да го направя аз. Теб може и да те разпознае, но не и мен.

Акарин се намръщи, но не отговори нищо. Жената ги отведе до малка врата, през която преминаха един по един. От другата страна имаше стая, пълна с каци.

— Намираме се в къщата от другата страна на улицата – обясни жената. – Просто се изкачете по онези стълби и излезте през вратата в другия край на коридора. – Тя се усмихна мрачно. – Успех.

Следвайки инструкциите на жената, Сония и Акарин стигнаха до грубата врата. Ключалката беше разбита.

Акарин надникна навън и бързо се измъкна. Озоваха се на типична за Вътрешния кръг улица. От другата страна на пътя се издигаше обикновена стена, в която беше вградена двукрила дървена порта.

Акарин изтича до нея и погледна през тесния процеп.

— Към двора има два изхода – каза той. – Ще влезем през по-близкия.

Той се взря в ключалката и тя изщрака. Сония го последва вътре и затвори вратата зад себе си. Пред тях се ширна голям правоъгълен двор. Вляво се намираше продълговата сграда с няколко широки врати – конюшнята. Вдясно се издигаше двуетажна къща. Акарин забърза към къщата, отключи в движение вратата и двамата се шмугнаха вътре.

Озоваха се пред дълъг коридор. Акарин й махна да пази тишина. Доловиха далечно скърцане и стъпки от втория етаж. Сония зърна някакво движение с крайчеца на окото си и надникна през малкото прозорче до вратата. Към конюшните бързаха двама магьосници и един богато облечен мъж.

Акарин застана до нея. Тримата мъже стигнаха до една от големите врати. Мъжът отвори широко вратата, като очевидно очакваше да е по-тежка. Сония затаи дъх и се притисна към стената.

Над нея прозвучаха забързани стъпки. Тримата мъже влязоха в конюшнята, оставяйки вратата отворена. Известно време цареше пълна тишина. Когато от втория етаж се разнесоха нови стъпки, Сония усети как устата й пресъхва. Настъпи тишина, после се затвори някаква врата и магьсникът-ичани изтича навън. Той се спря насред двора и предпазливо се огледа. Когато видя отворената врата на конюшнята, забързано се отправи към нея.

— Това не ми харесва, но си права. Иниджака ще ме разпознае — промърмори Акарин и се обърна към нея. – Нямаме време да измисляме по-добър план.

Тя почувства как по гърба я полазват тръпки. Значи всичко зависеше от нея. През ума й преминаха всички възможни начини номерът с лечителството да се провали. Ако сачаканецът се обградеше с бариера, тя нямаше да може да го докосне и нямаше да може да използва лечителските си сили, и...

— Ще се справиш ли?

— Да – отвърна тя. Погледна навън и видя как магьосникът-ичани хлътва в конюшнята.

Акарин си пое дълбоко дъх и отвори вратата.

— Ще те наблюдавам. Ако не се получи, вдигни щита. Ще се изправим открито срещу него.

Сония кимна, после излезе в двора и забърза към конюшнята. Когато надникна вътре, тя се опита да различи подробностите и сумрачния интериор. По широката пътека между клетките вървеше висока фигура. Сачаканецът, предположи тя.

Той мина през вратата в дъното и се изгуби от погледа й.

Сония влезе вътре. Когато тръгна по пътеката, от една клетка изскочиха три фигури. Те я видяха и замръзнаха. В същото време Сония видя лицето на богато облечения мъж и замръзна от изненада.

— Не ми каза, че това е кралят!

Владетелят на Киралия я изгледа от глава до пети и очите му се разшириха. Докато го зяпаше, тя усети как в нея се зараждат неприязън и гняв. Спомни си за Заседателната зала. Кралят подкрепи изгнанието им. После се сети за Прочистването и как леля й и чичо й бяха прогонени в копторите. Помисли си за обитателите, които се криеха в коридорите, защото не бяха предупредени за нашествието.

„Защо трябва да рискувам живота си за този мъж?”.

И почти веднага съжали за тази мисъл. Не биваше да оставя никого на ичаните, независимо колко го ненавиждаше.

Сония се изпъна и отстъпи встрани.

— Вървете – каза им тя.

Тримата мъже излязоха бързо. Когато се изгубиха от погледа й, Сония чу шум в стаята зад стената. Обърна се и видя, че магьосникът-ичани се връща. Очите им се срещнаха и той се усмихна.

Въобще не й беше трудно да се преструва на ужасена, когато той тръгна към нея.

Сония отстъпи назад към портата и почувства жилването на бариера. Сачаканецът махна с ръка и тя усети как силата му я тласка напред. Девойката устоя на желанието си да я отблъсне и тръгна към него, залитайки. Когато се приближи на една крачка разстояние, той я огледа от глава до пети.

— Значи тук има и няколко киралийски жени – каза той.

Сония се опита да се бори, щом силата я обгърна и притисна ръцете й към тялото. Пулсът й се ускори, когато магьосникът-ичани се приближи плътно до нея и тя усети дъха му върху лицето си.

Той плъзна ръце под ризата й. Сония се вцепени от страх и ужас, когато видя похотливата му гримаса.

Заля я вълна на паника. Тя не можеше да помръдне, така че не можеше да го докосне и да използва лечителската си сила върху него. А ако продължеше да се занимава с нея, той скоро щеше да открие черната мантия под обикновените й дрехи.

— Бий се с него – подтикна я Акарин.

Тя изпрати към сачаканеца вълна от сила. Очите му се разшириха изненадано, когато беше отхвърлен назад. Тя се спусна след него и атакува бързо и рязко. Той скочи на крака, вдигна ръце и отговори на удара й. Тя залитна назад.

Той се засмя.

— Значи наистина напипах мантия под тази риза. Чудех се къде ли са отишли всички магьосници.

Изпълни я надежда. Той си мислеше, че тя е обикновена магьосница от Гилдията. Ако се престореше, че силата й се изчерпва, все пак можеше да се опита да го измами.

— Пред вратата съм – чу тя Акарин. – Какво искаш да направя ?

— Чакай – каза му тя.

Когато магьосникът-ичани удари отново, Сония отстъпи няколко крачки назад, докато гърбът й не опря стената. Сачаканецът пристъпи към нея и тя се сви от страх, когато той отново нанесе удар. При четвъртия удар тя позволи на щита си да потрепери. Мъжът се усмихна злобно, извади ножа си и го сложи между зъбите си.

Когато протегна ръка към нея, тя отскочи встрани. Той улови ръката й, дръпна я към себе си и с другата ръка я притисна към стената. Сония го хвана за ръката, затвори очи и пусна в него пипалата на съзнанието си.

Откри сърцето му в същия миг, когато ръката й бе пронизана от болка. Тъй като реши, че не може едновременно да се самоизцелява и да го нарани, тя се съсредоточи върху сърцето му.

Веднъж спреше ли го, той нямаше да може да направи нищо.

Хватката му се затегна и тя напрегна волята си. Чу го как пъшка болезнено и отвори очи, виждайки пребледнялото му лице. Той я гледаше обвиняващо. Ръката му се плъзна по китката й.

Обзе я ужасна летаргия. Макар че се опита да помръдне, никой мускул не й се подчини. В същото време тя почувства как магическата й сила се източва от нея с ужасна скорост. Наблизо нещо помръдна, но тя не намери сили да извърне поглед натам. Изведнъж източването секна. Изражението върху лицето на магьосника-ичани се смени от гняв на объркване и ужас. Тя видя как ножът се изплъзва от ръката му. Той се хвана за гърдите.

Сония веднага възстанови контрола си. Тя грабна ножа му и го поряза по врата. Докато кръвта му изтичаше, тя го хвана за гърлото и източи цялата му сила. Почувства се изпълнена, но не толкова, колкото беше след смъртта на Парика. Битката с Гилдията беше отслабила сачаканеца. След като силата му се изчерпи, той падна назад и остана да лежи неподвижно.

Зад него стоеше Акарин. Той я гледаше странно. Сония погледна към опръсканите си с кръв дрехи и потрепери отвратено.

„Когато всичко това свърши – помисли си тя, – никога повече няма да използвам отново тази сила. Никога”.

— И аз се чувствах по същия начин, когато се върнах от Сачака.

Тя го погледна. Той й подаде ръка.

— В къщата сигурно ще намерим нещо за преобличане – каза той. – Хайде, ела да те почистим.

Изправянето беше трудно дори с негова помощ. Макар че не беше изморена, краката й трепереха. Сония остана неподвижна за миг, олюлявайки се. Когато погледна към мъртвия ичани, тя почувства как я обзема облекчение.

„Получи се. И той не можа да се обади на Карико”.

Беше оцеляла и дори беше спасила...

— Кралят? – попита тя.

— Изпратих го в отсрещната къща, а Такан предупреди Рави да се приготви за посрещането му.

Сония си представи срещата им и се развесели.

— Кралят, спасен от Крадците. Това ми се ще да го видя.

Акарин се подсмихна.

— Убеден съм, че случаят ще има някои интересни последствия.

Сери се затича по друг коридор и се спря пред една врата. Провери дръжката й. Заключена. Отиде до следващата. Също. Звукът от стъпки се приближаваше. Провери вратата в края на коридора и въздъхна с облекчение, когато тя се отвори.

Зад нея се разкри голяма стая, чиито прозорци гледаха към градините в центъра на двореца. Сери притича покрай обшитите със злато кресла и стигна до друга врата в дъното на стаята. Медальонът на Савара се удряше в гърдите му.

— Моля те, бъди отключена – помисли си той. – Моля те, не ме оставяй в капан.

Той сграбчи дръжката и я завъртя, но тя не помръдна. Сери изруга и бръкна в палтото си за шперцовете. Извади ги, доволен, че бе запазил навика си винаги да ги носи със себе си. Избра два от тях, пъхна ги в ключалката и започна да търси механизма.

Стъпките се приближаваха.

Дишането му се ускори. Устата му пресъхна и ръцете му се изпотиха. Той си пое дълбоко дъх, изпусна го бавно, завъртя бързо шперцовете и натисна.

Ключалката изщрака. Сери грабна шперцовете, отвори вратата и изскочи навън. Успя да я хване точно преди да се тресне зад гърба му и я затвори лекичко и безшумно.

Един бърз оглед му показа, че се е озовал в малка стая, пълна с огледала, малки маси и столове. Съблекалня за артисти, предположи Сери. Стаята нямаше друга врата или изход. Той насочи вниманието си към ключалката и се зае да я заключи отново.

След като вече познаваше механизма, всичко стана бързо. Вратата се заключи със задоволително изщракване. Сери въздъхна облекчено, отиде до най-близкия стол и седна.

Когато пред стаята се чуха стъпки, облекчението му се изпари. Ако Харикава преследваше него, щеше да се досети, че Сери е минал през вратата, независимо дали е заключена или не. Младежът се надигна и се приближи до малкия прозорец в единия край на стаята Трябваше по някакъв начин да се измъкне.

Когато ключалката изщрака, кръвта му се вледени. Вратата се отвори с леко скърцане. Магьосникът-ичани надникна вътре. Когато зърна Сери, той се усмихна.

— Ето те и теб.

Сери отстъпи по-далеч от вратата. Бръкна в джобовете на палтото си и хвана здраво дръжките на камите си.

„Хич не е добре – помисли си той. После погледна към прозорците. – Няма да успея да стигна до тях. Той ще ме спре”.

Сачаканецът пристъпи към него.

„Ако ме хване, ще ми прочете мислите. Ще разбере за Сония и Акарин”.

Сери преглътна тежко и извади камите от каниите им.

„Но няма да успее да прочете нищо, ако съм мъртъв”.

Магьосникът-ичани направи още една крачка и Сери усети как решителността му се изпарява.

„Не мога да го направя. Не мога да се самоубия”.

Той впери поглед в сачаканеца. Очите на мъжа бяха студени и хищнически.

„Каква е разликата? Така или иначе ще умра”.

Той си пое дълбоко дъх и измъкна рязко камите.

—Не, Сери! Недей!

Сери замръзна, щом чу гласа в главата си. Това страхът му ли беше? Странно, че имаше женски глас. Който страшно приличаше на...

Харикава се огледа с ококорени очи. Сери чу тихи стъпки. Когато на прага се появи жена, той изненадано затаи дъх.

— Остави го, Харикава – каза Савара. Гласът й прозвуча заповедно. – Този е мой.

Магьосникът-ичани отстъпи назад.

— Каква работа имат вашите хора тук? – изръмжа той.

Тя се усмихна.

— Не се опитваме да превземем Киралия, както може би се притесняваш. Не, просто наблюдаваме.

— Щом казваш.

— Не си в позиция да възразяваш – отвърна тя и влезе в стаята. -На твое място щях да си тръгна веднага.

Докато тя се приближаваше към Сери, Харикава я наблюдаваше внимателно. Когато се отдалечи достатъчно от вратата, той бързо избяга от стаята. Сери го чу да спира отвън.

— Карико няма да ви търпи тук. Ще ви открие всичките.

— Когато намери време да го направи, аз отдавна ще съм изчезнала.

Стъпките се отдалечиха, после се чу звукът от затварянето на врата. Савара погледна към Сери.

— Отиде си. На косъм беше.

Той не сваляше очи от нея. Тя го беше спасила. Някак си бе разбрала, че е в беда и се беше появила точно навреме.

Но как беше възможно? Как го беше проследила? Или беше проследила магьосника-ичани? Сещайки се за думите й, той усети как на мястото на облекчението му се появява съмнение. Сачаканецът се боеше от нея. Изведнъж той усети, че също трябва да се страхува.

— Коя си ти? – прошепна той.

Тя повдигна рамене.

— Служа на моя народ.

— Той... той избяга. От теб. Защо?

— Несигурност. Днес изхаби голяма част от силата си и нямаше как да е сигурен, че ще ме победи. – Тя се усмихна и пристъпи към него. – Блъфирането винаги е най-удовлетворителния начин да спечелиш една битка.

Сери отстъпи назад. Тя току-що му беше спасила живота. Трябваше да й благодари. Но всичко му се струваше твърде странно.

— Той те позна. Ти знаеше името му.

— Той позна каква съм, не коя съм – поправи го тя.

— И каква си?

— Твой съюзник.

— Не, не си. Каза, че искаш да ни помогнеш, но не направи нищо, за да спреш ичаните, дори да си достатъчно силна, за да го направиш.

Усмивката й изчезна. Тя го изгледа сериозно, в лицето й постепенно се промъкна студенина.

— Правя каквото мога, Сери. Какво трябва да сторя, за да те убедя в това? Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че от известно време знам, че Акарин и Сония са се върнали? Очевидно не съм го казала на ичаните.

Сърцето на Сери прескочи удар, след което заби ускорено.

— Как научи за това?

Тя се усмихна и очите й проблеснаха, когато погледна към гърдите му.

— Имам си начини.

Защо погледна към гърдите му? Той се намръщи и си спомни за медальона. Бръкна под ризата си и го извади. Очите й проблеснаха и усмивката й избледня.

Какви ли магически свойства имаше той? Когато погледна гладкия рубин в средата му, Сери изтръпна, припомняйки си кръвните пръстени, които бяха направили Акарин и Сония. Пръстени с червени стъклени топчета...

Чрез тези пръстени ще можем да виждаме в съзнанията си.

Той погледна към рубина. Ако това беше кръвен камък, то значи Савара можеше да чете мислите му... а той го беше носил откакто Акарин и Сония се бяха завърнали.

Как иначе щеше да разбере, че те са в града?

Сери свали медальона и го хвърли настрани.

— Какъв глупак съм бил да ти вярвам – каза той с горчивина.

Тя го погледна тъжно.

— Знам за Акарин и Сония откакто ти дадох медальона. Разкрих ли ги на ичаните? Не. Използвах ли информацията, за да те изнудвам ? Не. Не съм се възползвала от доверието ти, Серини, ти се възползва от мен. – Савара скръсти ръце. – Каза, че ще ме държиш в течение, ако ти дам съвет как да убиеш магьосниците, а укри толкова важни неща от мен. Хората ми търсеха Акарин и Сония в Сачака. Смятаха да помогнат на бившия Върховен повелител да си върне Киралия. Ние също не искаме Карико и съюзниците да я управляват.

Сери не сваляше поглед от нея.

— Как да ти повярвам?

Савара въздъхна и поклати глава.

— Мога само да те помоля да ми се довериш. Толкова е трудно да ти го докажа... но според мен ти си достигнал предела на доверието си. – Тя се усмихна с горчивина. – И какво ще правим сега?

Той не знаеше какво да й отговори. Вторачи се в медальона и се почувства ядосан, глупав и предаден. Но когато погледна в очите й, откри тъга и съжаление, които смяташе, че са искрени. Не искаше да се разделят с лоши чувства.

Но може би това не беше възможно.

— Двамата с теб имаме тайни, които не можем да разкрием, и хора, които трябва да защитим – каза бавно той. – Аз уважих решението ти, но ти не уважи моето. – Той отново погледна към медальона. – Не трябваше да го правиш. Причините са ми ясни, но това не те оправдава. Когато ми даде този медальон, ти ми попречи да спазя обещанията си.

— Исках да защитя хората ти.

— Знам. – Той се усмихна мрачно. – Уважавам намерението ти. Докато страните ни воюват, не можем да поставяме личните чувства пред безопасността на хората. Да видим как ще се развият събитията. Когато всичко свърши, може и да ти простя за това, което ми причини. Но дотогава оставам с моите хора. Не очаквай нищо повече.

Тя сведе поглед и кимна.

— Разбирам.

Задната врата в имението на Зеренд водеше към малка уличка, достатъчно широка, за да могат да преминават колите с доставки. Вратата бе затворена, но отключена. Уличката беше празна.

Тайенд не се виждаше никакъв – всъщност нямаше жива душа.

— Какво ще правим сега? – попита Фаранд.

— Не знам – призна си Денил. – Не искам да си тръгвам, при положение, че има вероятност той да се върне. Но пък може да е бил принуден да напусне града.

„Или може би лежи някъде мъртъв – Всеки път, когато Денил се замисляше за тази възможност, кръвта му се вледеняваше и той изтръпваше от ужас. – Първо Ротан, сега Тайенд... Не – каза си той. – Дори не си го помисляй. Не и докато не го видиш със собствените си очи”.

Мисълта, че може да види трупа на Тайенд само замъгляваше съзнанието му. Трябваше да се концентрира, да реши накъде да вървят. Имаха три възможности: да останат в имението и да се надяват, че Тайенд ще се появи, да претърсят града и да се откажат, и да го напуснат.

„Няма да си тръгна, докато не съм сигурен”.

Значи оставаха или имението, или претърсването. И в двата случая нямаше да постъпи честно спрямо Фаранд.

— Отивам да потърся Тайенд – каза Денил. – Ще огледам околните улици и от време на време ще се връщам да проверявам къщата. Ти трябва да напуснеш града. Няма смисъл и двамата да рискуваме живота си.

— Не – отвърна Фаранд. – Ще остана тук, в случай, че се върне.

Денил го погледна изненадано.

— Сигурен ли си?

Младият магьосник кимна.

— Не познавам Имардин, Денил. Не знам дали ще намеря правилния път навън. А ти имаш нужда от някой, който да стои тук, в случай, че Тайенд се върне. – Той сви рамене и отстъпи няколко крачки назад. – Ще се видим после.

Денил изпрати с поглед Фаранд, който влезе в къщата, после отиде до края на уличката и се огледа. Навсякъде беше спокойно. Денил излезе на главната улица и забърза към следващата пресечка.

Първоначално намираше из улиците само дървени щайги. След това започна да открива трупове на магьосници. Страхът за безопасността на Тайенд непрекъснато нарастваше.

Пое по заобиколен път, който щеше да го отведе обратно при имението. Изведнъж пред него изскочи някакъв мъж. Денил се стресна, но веднага видя, че това е само някакъв прислужник или занаятчия.

— Насам – каза мъжът и посочи вдигнатата решетка на близката стена. – За вас, магьосниците, долу е по-безопасно.

Денил поклати глава.

— Не, благодаря ти. – Когато мина покрай него, мъжът го улови за ръката.

— Неотдавна наблизо мина сачаканец. По-добре стой далеч от погледа му.

Денил се отдръпна.

— Търся един човек.

Мъжът сви рамене и отстъпи назад.

Денил продължи до края на улицата. Съседната улица беше празна. Той тръгна да пресича централния път, за да влезе в уличката от другата страна. Когато я стигна, някаква врата се затвори зад гърба му. Той се обърна и кръвта му изстина.

— О, така е по-добре. – Жената, която се приближаваше към него, се усмихна лукаво. – Тъкмо започвах да си мисля, че в Киралия няма хубави магьосници.

Той се хвърли към уличката, но се блъсна в невидима бариера. Отстъпи назад зашеметен и с разтуптяно сърце.

— Не натам – каза жената. – Ела тук. Няма да те убия.

Денил вдиша и издиша няколко пъти и се обърна към нея.

Когато жената се приближи към него, той отстъпи назад към уличката. В очите й проблеснаха злобни искри. Той се сети, че ги е виждал и преди. Това беше същата ичани, която искаше да запази лорд Фергън за себе си.

— Карико няма да ти позволи да ме задържиш жив – каза той.

Тя отметна глава назад.

— Може и да ми позволи, след като по-голямата част от Гилдията ви са мъртви.

— Защо изобщо ме искаш жив? – попита той, без да спира да отстъпва назад.

Тя сви рамене.

— Робите ми са мъртви. Трябват ми нови.

Денил си помисли, че сигурно вече се приближава към съседната уличка. Ако продължаваше да я ангажира с разговори, може би тя нямаше да се сети да я блокира.

— Ще останеш много доволен. – Тя се усмихна многозначително и го огледа от главата до петите. – Обичам да възнаграждавам любимите ми роби.

Денил изпита диво желание да се разхили. „За каква се мисли тя? За някаква неустоима съблазнителка? Звучи абсурдно”.

— Не си моя тип – каза й той.

Жената повдигна вежди.

— Така ли? Е, това няма значение. Ще правиш каквото ти казвам или... – Тя се спря и погледна изненадано към уличката.

От всички околни врати и улички наизлизаха магьосници. Денил се втренчи в тях. Не разпозна нито едно от лицата. Изведнъж някой го сграбчи за ръката и го повлече настрани. Денил се спъна в някакъв праг. Зад гърба му се затвори врата.

Денил се обърна към спасителя си и усети как сърцето му подскочи.

— Тайенд!

Ученият се усмихна. Денил въздъхна облекчено, придърпа Тайенд към себе си и силно го прегърна.

— Напуснал си къщата. Защо го направи?

— Жената дойде. Реших да изчакам в уличката, докато си тръгне, но тя излезе оттам. Крадците ме спасиха. Казах им, че ще дойдеш да ме търсиш, но те не успяха да стигнат навреме до къщата.

Денил чу приглушено покашляне и замръзна, когато осъзна, че не са сами. Обърна се и видя висок лонмарец, който го гледаше с любопитство. Лицето му пребледня, после се изчерви.

— Виждам, че сте много добри приятели – каза мъжът. – A сега трябва да...

Вратата се разтресе от тежък удар. Мъжът трескаво размаха ръце.

— Бързо! След мен!

Тайенд хвана Денил за ръката и го повлече след непознатия. Зад гърба им се разнесе трясък. Лонмарецът се затича. Слязоха по една стълба и той ги въведе в едно мазе, и залости вратата зад гърба си.

— Това няма да я спре – каза Денил.

— Няма – отвърна непознатият. – Но ще я забави.

Той мина бързо между рафтове с бутилки вино и се спря пред един шкаф до задната стена. Отвори вратата и дръпна силно стелажите, върху които бяха наредени буркани със зимнина. Стелажите се плъзнаха напред, разкривайки друга врата. Непознатият я отвори и отстъпи встрани. Тайенд и Денил се промъкнаха в прохода. Наблизо стоеше едно момче, което държеше в ръка фенер.

Лонмарецът ги последва, след което придърпа стелажите обратно. Зад вратата на мазето се чу слаб звук, последван от експлозия.

— Няма време – промърмори лонмарецът. Той изостави шкафа сглобен наполовина и затвори задната врата. После взе фенера от момчето и се затича по коридора. Денил и Тайенд забързаха след него.

— Не е добре – мърмореше си непознатия. – Да се надяваме, че тя...

Зад гърба им се разнесе нова експлозия. Денил се обърна и видя, че на мястото на тайната врата се носи кълбо светлина. Лонмарецът си пое дълбоко дъх.

— Бягайте!