Върховният повелител

Глава 33 Ичани пред портата

Слънцето се издигаше над хоризонта бавно, сякаш изобщо не желаеше да настъпи новият ден. Първите му лъчи докоснаха кулите на Двореца и ги оцветиха в ярки жълто-оранжеви краски. Златистата светлина бавно пропълзя по покривите, освети целия град и най-накрая достигна до лицата на събралите се на Външната стена магьосници.

Те бяха напуснали Гилдията веднага щом получиха съобщението на разузнавачите, че ичаните приближават. Стотици магове се изкачиха върху Външната стена и се строиха в редица. Гледката беше страховита – за разлика от двете претоварени каруци, които бавно напредваха към града. Лорлън трябваше да си напомни, че хората в тези каруци вече бяха избили повече от четиридесет от най-добрите воини на Гилдията и бяха няколко пъти по-силни от магьосниците на стената.

Ичаните бяха намерили заместници на каруците, които Ийкмо беше унищожил, но търсенето ги беше забавило с половин ден. Ала саможертвата на воините се беше оказала безполезна. Всички опити на Сарин да овладее черната магия се бяха провалили. Възрастният магьосник каза, че не може да разбере напълно описанията и инструкциите от книгите. С всеки изминал ден той ставаше все по отчаян. Лорлън знаеше, че смъртта на Ийкмо и хората му измъчваха съвестта на магьосника, също както и неуспеха му да се превърне в спасител на Киралия.

Лорлън погледна към алхимика, който стоеше на няколко крачки от него. Сарин изглеждаше изпит и изтощен, но гледаше приближаващия враг с мрачна решителност.

Лорлън се обърна към Болкан, който стоеше със скръстени ръце и отново успяваше да изглежда уверен и хладнокръвен. Лейди Винара също имаше вид на спокойна и уверена.

Лорлън отново погледна към приближаващите се каруци. Разузнавачите бяха докладвали през нощта за местонахождението на врага. Сачаканците бяха нахлули в изоставена ферма край пътя, само на един час път от града. Когато стана ясно, че възнамеряват да отложат атаката си за следващия ден, кралят остана доволен. Той все още се надяваше, че Сарин ще успее.

Единият от съветниците на краля отбеляза, че щом ичаните изчакват, значи се нуждаят от почивка. Лорлън разпозна Рейвън, професионалния шпионин, който беше придружавал Ротан в първия ден на прекратената мисия.

— Ако искат да спят, трябва да им попречим – каза Рейвън. – Не е нужно да изпращате магьосници. Обикновените хора може да не вършат работа в пряк сблъсък, но не подценявайте способността им да досаждат.

Когато се стъмни, група доброволци от Градската стража се промъкнаха до фермата, пуснаха вътре рояк жилещи насекоми, вдигнаха страшен шум, а после подпалиха постройката. Последното направиха с огромно удоволствие, след като ичаните успяха да заловят един от стражниците. Онова, което причиниха на мъжа, не се хареса особено на онези граждани, които все още не бяха напуснали Имардин.

Лорлън погледна през рамо към града.

Улиците бяха празни и тихи. Повечето членове на Домовете бяха отплавали за Елийн, взимайки със себе си целите си семейства и прислугата. През последните два дни през Южната порта се точеше поток от каруци. Обикновените хора бягаха към близките села. Стражниците се опитваха да поддържат ред, доколкото могат, но не успяха да попречат на кражбите. Веднага щом слънцето се скри, Портите бяха затворени и укрепени.

Естествено, ичаните можеха напълно да ги пренебрегнат и да се запътят право към пролуката във Външната стена, която заобикаляше земите на Гилдията. И тя не беше способна да направи нищо, за да им попречи.

Магьосниците вече знаеха кой ще изгуби битката. Надяваха се единствено да успеят да убият един-двама ичани.

Въобще не му беше приятно да мисли за това, че величествените сгради на Гилдията ще бъдат разрушени. Лорд Джалън бе опаковал и изпратил надалеч повечето ценни книги и дневници, и бе запечатал останалото в стая под Университета.

Пациентите в Лечителницата, прислужниците и семействата бяха изпратени далеч от града. Подобни мерки бяха взети и в двореца. Лорлън се обърна и погледна към кулите, които се виждаха над Вътрешната стена. Градските стени бяха построени така, че да защитят тази централна сграда. През вековете Дворецът бе променян така, че да удовлетворява вкусовете и прищевките на киралийските владетели, но стената винаги бе оставала непокътната. Най-добрите бойци на Гилдията чакаха там, готови за битка, ако останалите бъдеха победени.

— Стигнаха копторите – промърмори Оусън.

Лорлън отново се обърна на север и погледна към копторите. Пред очите му се разкри лабиринтът от улици. Всички те пустееха. Той се зачуди къде ли са отишли обитателите. Искрено се надяваше, че са някъде далеч.

Каруците стигнаха до първите къщи и спряха. От тях слязоха шестима мъже и една жена и тръгнаха към Северната порта.

Робите изтеглиха каруците обратно.

„Един ичани остана с тях – отбеляза Лорлън. – Един по-малко срещу нас. Не че това ще ни помогне особено”.

— Кралят се появи – промърмори Оусън.

Лорлън се обърна към приближаващия се монарх. Магьосниците коленичиха и бързо се изправиха, докато кралят преминаваше край тях.

— Разпоредителю.

— Ваше величество – отвърна Лорлън.

Кралят погледна към приближаващите се сачаканци.

— Опитахте ли се отново да се свържеше с Акарин?

Лорлън кимна.

— На всеки час.

— И отговор няма?

— Не.

Кралят кимна.

— Тогава ще се наложи да се изправим срещу това сами. Да се надяваме, че е грешал за силата им.

Сония никога не беше виждала Северната порта затворена. Огромните метални крила винаги бяха покрити с ръжда, а гравираните декорации почти не се забелязваха заради натрупаната мръсотия.

Сега портите блестяха с хладен черен блясък – градските власти не бяха пожалили сили да им придадат горд и непристъпен вид.

Върху стената се виждаха подредените магьосници. Сред червените, зелени и пурпурни мантии се мяркаха кафявите дрешки на учениците.

Сония се изпълни със съчувствие към съучениците си. Сигурно бяха ужасени.

Ичаните се появиха на пътя. Сърцето на Сония подскочи и тя чу как Акарин затаява дъх. Намираха се само на стотина крачки от тях и този път тя не ги виждаше през очите на друг магьосник.

Наблюдаваше ги заедно с Акарин, Сери и Такан от една къща до Северния път. Сери ги беше довел тук, защото къщата имаше малка кула със стая над втория етаж, която им осигуряваше отлична гледка към района пред портата.

— Този отпред е Карико – промърмори Акарин.

Сония кимна.

— Значи жената трябва да е Авала. Ами останалите?

— Помниш ли шпионина, чието съзнание прочете? Високият е Харикава, неговият господар. Двамата в онзи край са Иниджака и Сарика. Виждал съм ги в умовете на шпионите. Другите двама, Рикача и Раши, са отдавнашни съюзници на Карико.

— Тук виждам седем – каза тя. – Един липсва.

Акарин се намръщи.

— Да.

Ичаните се приближиха на няколко крачки от къщата и спряха. Погледнаха към редицата от магьосници, които стояха върху Външната стена.

Гласът, който достигна до тях, беше непознат.

— Повече нито крачка, сачаканци. Не сте добре дошли в страната ми.

Сония погледна към фигурите на магьосниците, които се намираха точно над портата, и видя добре облечен мъж, който стоеше до Разпоредителя Лорлън.

— Това... кралят ли е?

— Да.

Момичето почувства неохотно уважение към монарха. Той беше останал в града, когато можеше да избяга заедно с останалите от Домовете.

Карико протегна ръце.

— Така ли се отнася Киралия към гостите си? И изморените пътешественици?

— Гостите не избиват семействата и прислугата на домакините си.

Карико се изсмя.

— Не. Независимо дали ви харесва или не, аз съм в земята ви. И искам този град. Отворете портата и ще ви позволя да живеете и да ми служите.

— Предпочитаме да умрем, отколкото да служим на такива като теб.

Сърцето на Сония подскочи, когато разпозна гласа на Лорлън.

— Това да не е един от онези, които наричат себе си „магьосници”? – изсмя се Карико. – Съжалявам. Поканата не се отнася за теб и подобните ти. Жалката ви Гилдия може да ми послужи единствено със смъртта си. – Той скръсти ръце. – Отвори портата, кралю Мерин.

— Сам си я отвори – отвърна кралят. – А ние ще видим дали Гилдията е толкова жалка, колкото твърдиш.

Карико се обърна и погледна съюзниците си.

— Виждате ли как ни посрещат? Хайде да счупим черупката и да пируваме с яйцето.

Ичаните бързо се строиха в редица и обсипаха портата с град от удари. Сери затаи дъх, когато металът започна да грее. Стотици удари се посипаха изотгоре, но всички отскачаха от бариерите на ичаните.

— Търси слабостите им, Лорлън! – изсъска Акарин. – Съсредоточи се върху един от тях!

Разнесе се звук от разкъсване и Сония подскочи. Пръстите на Акарин се бяха забили в хартиеното пано пред прозореца. Той издърпа ръката си и се вкопчи в перваза.

— Точно така! – каза той.

Когато отново погледна навън, Сония видя, че ударите на Гилдията са се съсредоточили върху един ичани. Тя затаи дъх, очаквайки останалите сачаканци да слеят бариерите си и да го защитят.

— Този човек. – Акарин посочи атакувания ичани. – Той ще е първата ни жертва.

— Ако напусне групата – додаде Сери.

Карико погледна към отслабващия си съюзник и рязко вдигна ръка. Бляскава мълния удари портата, но беше отразена от общия щит на Гилдията.

Над стените започна да се издига бял пушек. В метала се беше образувала дупка, а зад портата се кълбеше още дим.

— Сигурно са се подпалили къщите – рече мрачно Сери.

Акарин поклати глава.

— Не са още. Това е пара, не пушек. Стражниците заливат укрепленията с вода, за да не изгорят.

Усилията на защитниците изглеждаха смешни, но всяко препятствие караше ичаните да хабят силите си. Сония погледна към стената. Кралят и магьосниците бяха отстъпили встрани, по-далеч от портата.

В този миг едното крило помръдна. Сери изруга. Мощната врата потрепна и се изкриви. Разнесе се оглушително скърцане и крилото падна на земята, разкривайки система от дървени и метални укрепления. Докато стражниците бързаха да се покатерят по тях, второто крило също падна.

Карико погледна към съюзниците си.

— И те си мислят, че могат да ни спрат с това? – Той се засмя и се обърна към укрепленията.

Въздухът потрепери, после укреплението хлътна навътре, като ударено от огромен, невидим юмрук. Отекна трясъкът на чупещо се дърво и изкривен метал, и укреплението се срути.

Сония погледна нагоре и видя, че всички магьосници от стената са изчезнали. Ичаните влязоха в града. Магьосниците нанасяха удари от околните къщи, но сачаканците не им обръщаха никакво внимание. Те вървяха упорито към Вътрешната стена.

Акарин отстъпи от прозореца и се обърна към Сери.

— Трябва бързо да отидем в града – каза той.

Сери се усмихна.

— Няма проблем. Последвайте ме.

Фаранд започна да се задъхва. Денил го хвана за ръката и забави крачка. Младият мъж погледна назад с изплашено изражение на лицето.

— Няма да ни последват – успокои го Денил. – Като че ли целта им е Вътрешния кръг.

Фаранд кимна. Младият магьосник беше застанал до Денил на стената. Очевидно търсеше познато лице. Магьосниците пред тях се отдалечаваха все по-бързо и накрая се скриха от погледа им.

— Дали... ще стигнем... навреме? – рече задъхано Фаранд, когато приближиха Западния квартал.

— Надявам се – отвърна Денил. Той погледна към Вътрешната стена и видя, че някои магьосници вече са се изкачили на върха. Той погледна към пребледнелия Фаранд, който обаче храбро се стараеше да не изостава. – Може би не.

Той зави по следващата улица. Пред тях се появи стената. Когато стигнаха до нея, Денил хвана Фаранд за раменете. Той създаде енергиен диск под краката им и започна да се издига бързо нагоре.

Рязкото изкачване преобърна стомаха му.

— Нали не трябваше да използваме магия освен в битка! – изпъшка Фаранд.

Когато стигнаха до върха, Денил бавно се спусна.

— Очевидно сте твърде слаб да тичате – каза той. – По-добре да стигнем по-бързо дотук и да влея силата ви в моите удари, отколкото да не стигнем навреме.

Към тях забърза един магьосник с почервеняло от напрежение лице и те го последваха по стената. Когато погледна към Вътрешния кръг, Денил усети силно безпокойство.

Тайенд беше някъде там. Макар имението, където се криеше ученият, да се намираше от другата страна на двореца, това нямаше по никакъв начин да го защити, когато ичаните тръгнеха да обикалят.

Двамата стигнаха до магьосниците, които се бяха събрали върху стената и Денил вля силата си в общата бариера. Той погледна надолу към ичаните. Те стояха пред вратите и разговаряха.

— Защо не нападат? – попита Фаранд.

Денил се напрегна.

— Не знам. Само шестима са. Един липсва.

Сачаканката се появи откъм една странична улица. Тя бавно тръгна към ичаните. Водачът им скръсти ръце и се обърна към нея. Денил наблюдаваше устните им. Жената се усмихна, но когато водачът й обърна гръб, лицето й се изкриви подигравателно.

— Тя е непокорна – каза Фаранд. – Това може да се окаже полезно.

Денил кимна, но в този миг ичаните атакуваха. Във въздуха проблеснаха мълниеносни удари и той почувства вибрацията под краката си.

—Атакуват стената – възкликна стоящият наблизо лечител.

Вибрациите бързо преминаха в трусове. Денил погледна напред. Магьосниците, които се намираха най-близо до портата, се опитваха отчаяно да се задържат на краката си. Някои стояха приведени. Когато щитът на Гидията се пропука, някои от магьосниците бяха отхвърлени от стената.

— Атака!

Денил се изпъна в отговор на мисловния призив на Болкан. Ударите му се вляха в дъжда от енергия, който се изсипа върху сачаканците. Една ръка докосна рамото му и той почувства как в него се влива силата на Фаранд.

Изведнъж треперенето и шумът спряха. Ичаните отстъпиха от портата. Денил усети прилив на надежда, макар да нямаше представа какво ги е принудило да отстъпят назад.

Изведнъж портата се наклони напред и падна върху земята пред краката на ичаните. Върху нея се изсипа лавина от натрошени камъни. Карико погледна към наредените върху стената магьосници и се усмихна доволно.

— Напуснете стената – нареди Болкан.

Магьосниците се затичаха към дървените стълби, които бяха прикрепени към вътрешната страна на стената. Денил и Фаранд бързо слязоха на улицата в подножието й.

— Сега какво? – Когато се озоваха на земята, Фаранд вече се беше запъхтял.

— Срещаме се с лорд Ворел.

— А след това?

— Не знам. Предполагам, че той ще има някакви нареждания.

След като прекосиха няколко улици, Денил намери воина, който ги очакваше на предварително уговореното място заедно с още няколко магьосници. Всички бяха мълчаливи и унили.

— Прегрупирайте се.

Ворел кимна и огледа мрачно присъстващите.

— Ще се приближим и ще нанесем удар по един от тях. След мен!

Денил, Фаранд и останалите магьосници последваха воина. Всички мълчаха.

„Те знаят, че това е последният ни сблъсък. – помисли си Денил. — След това, ако все още сме живи, ще напуснем града”.

Сери изпрати с поглед Сония и Акарин, които последваха водача си в тъмния проход. После си пое дълбоко дъх и тръгна в противоположената посока. Такан вървеше след него.

Чакаше го много работа. Останалите крадци трябваше да разберат, че Акарин и Сония са стигнали до Вътрешния кръг.

Фалшивите магьосници щяха да излязат по улиците. Трябваше да намерят робите и да се разправят с тях. А той... той имаше нужда от едно питие.

Пътуването през Вътрешния кръг беше ужасяващо дори за онези, които използваха Пътя на крадците. Таванът, който се намираше под стената, се беше срутил, оставяйки само една малка дупка, през която да се промъкнат. Сония го беше уверила, че ако таванът започне отново да се руши, двамата с Акарин ще успеят да го удържат с магия, но при всяко вдишване на прашния въздух Сери си представяше, че всеки момент може да бъде погребан жив.

Той достигна до прохода, който вървеше паралелно на улицата. Решетките по стената му даваха възможност да хвърля по някой поглед навън. Когато чу тропота на бягащи крака, Сери се спря и видя притичващия покрай него магьосник. Изведнъж мъжът се спря.

—О, не – проплака той.

Сери погледна на другата страна и видя, че улицата е без изход. Магьосникът беше ученик – почти дете. Мантията му беше покрита с прах.

Внезапно от края на улицата се разнесе женски глас.

— Къде си? Къде си, малко магьосниче?

Акцентът й толкова приличаше на савариния, че за миг Сери си помисли, че наистина е тя. Но гласът бе по-дълбок, а последвалият смях – жесток.

Ученикът се огледа уплашено, но това бе Вътрешният кръг. По улиците му нямаше струпани сандъци или боклуци, зад които да се скрие човек. Сери бързо отиде до най-близката до момчето решетка и я отвори.

— Хей, магьоснико – прошепна той.

Момчето подскочи, после се обърна и зяпна към Сери.

— Влизай тук – махна му той с ръка. – Хайде де.

Момчето отново погледна към входа на уличката и бързо се хвърли през отвора. Падна в прохода с главата напред, претърколи се и се изправи. Когато отново се разнесе гласът на жената, момчето се притисна към стената, разтреперано от страх.

— Къде отиде? – извика жената, докато се приближаваше по улицата. – Тук няма изход. Сигурно си в някоя от къщите. Я да видим.

Тя провери няколко врати, след което взриви една от тях. Когато се изгуби в къщата, Сери се обърна към ученика и се ухили.

— Вече си в безопасност – каза той. – Ще са й нужни часове, докато претърси всички къщи. По-скоро ще се отегчи и ще потърси по-лесна плячка.

Запъхтяното дишане на младежа бе заменено от дълги, равномерни вдишвания и издишвания. Той се изправи и се отблъсна от стената.

—Благодаря ти – каза ученикът. – Ти ми спаси живота.

Сери сви рамене.

— Няма проблеми.

— Кой си ти – и какво правиш тук? Мислех си, че целият град е евакуиран.

— Казвам се Серини – отвърна той. – Серини от Крадците.

Младежът примигна изненадано. После се ухили.

— За мен е чест да се запознаем, Крадецо. Аз съм Регин от Уинар.

Ритъмът на конския ход определяше всичко. Той вдишваше и издишваше в тон с потропването на копитата. Болката в рамото го пронизваше при всяко тръсване. Ротан можеше да я притъпи с малко от лечителската си сила, но не искаше да хаби повече, отколкото трябва. Гилдията щеше да има нужда от всяка капка магия в битката си срещу ичаните. Той дори не смееше да прогони умората, която се беше натрупала след язденето през цялата нощ.

Градът грееше пред очите му като съкровище, пръснато върху маса. Всяка сграда блестеше като злато на утринната светлина. Щеше да го стигне до час, може би два.

В опожареното поле димеше овъглена сграда. Малка група хора, предимно семейства, бързаха по пътя, натоварени с чанти, сандъци и кошници. Те го гледаха едновременно с надежда и страх. Колкото повече се приближаваше до града, толкова повече ставаха те, докато накрая не се озова пред непрекъснатия човешки поток, който се изливаше от Имардин.

Никой от хората нямаше представа какво се е случило с Гилдията. Ротан изруга под носа си. Единствените ментални призиви, които чуваше, бяха нарежданията на Болкан. Той не смееше да повика Денил или Дориен.

Пред очите му проблесна образ. Картина от градска улица, последвана от сачаканско лице. Карико. Ротан примигна няколко пъти, но образът не изчезна.

„Толкова ми се иска да разбера какво става, че започвам да халюцинирам – помисли си той. – Или може би това е заради липсата на сън?”.

Накрая се предаде и вля малко лечителска сила в тялото си, но образът не изчезна. Заля го вълна от ужас, но не неговия. Той зърна зелена мантия и разпозна присъствието. Лорд Сарли.

Лечителят ли изпращаше тези образи? Не приличаше на съзнателно послание... Ротан видя Карико с нож в ръка. Сачаканецът се наклони към магьосника. Устните му се изкривиха в жестока усмивка.

— Гледай сега, убиецо на роби.

Ротан усети прилив на болка, последван от слабо, но ужасно чувство за парализа и страх. Постепенно усещането за съзнанието на лорд Сарли избледня и рязко се изключи.

Ротан си пое дъх и огледа околностите. Конят му стоеше неподвижно. Покрай него бързаха мъже и жени и го поглеждаха нервно.

„Кръвен камък! – помисли си Ротан. – Карико сигурно го е сложил на лорд Сарли. – Той потрепери, когато осъзна, че е почувствал смъртта на Сарли. – Той възнамерява да ми показва смъртта на всеки магьосник, когото убива”.

Следващият можеше да бъде Дориен или Денил.

Ротан смушка коня си и препусна към града.