Върховният повелител

Глава 35 В капан

— Седни, Сония – настоя Сери. – Изчакайте тук, докато приготвя нещо за хапване.

Сония го зяпна. По всичко личеше, че той няма никакви спомени за случилото се между нея и Регин. Но Сери й намигна и тя осъзна, че той отлично го помни.

— Хайде де – каза младежът. – Сигурен съм, че имате какво да си кажете.

Сония неохотно седна. Тя погледна към Фарин, но Крадецът се беше оттеглил в единия край на стаята и обсъждаше нещо със заместника си. Такан крачеше напред-назад в другия край. Регин я погледна, наведе поглед, потърка дланите си и се прокашля.

— И така – каза той. – Уби ли вече някой от сачаканците?

Сония устоя на порива да се изсмее. Това беше странен, но някак си напълно подходящ начин да започне разговор със стария си враг.

— Двама – отвърна тя.

Той кимна.

— Онзи в копторите?

— Не. Един в Южния проход и преди това един в града.

Той заби поглед в пода.

— Трудно ли беше?

— Да убиеш някого? – Тя сбръчи вежди. – И да, и не. Предполагам, че докато се опитваш да попречиш на някой да те убие, въобще не мислиш за това. Сещаш се за него едва по-късно.

Той леко се усмихна.

— Имах предвид дали са трудни за убиване?

— О! – Тя извърна глава. – Вероятно. При тези двамата успях само защото ги измамих.

— Вероятно? Не знаеш ли колко са силни?

— Не. Не знам дори самата аз колко съм силна. Предполагам, че ще разбера, когато се изправя срещу някой от тях.

— Тогава как ще разбереш дали ще спечелиш битката?

— Няма да разбера.

Регин я погледна, на лицето му бе изписано недоверие. После се изчерви и наведе поглед.

— Всички ти стъжнявахме живота – каза тихо той. – Лорд Фергън, аз и учениците, и цялата Гилдия, когато откриха, че си изучавала черната магия – но ти пак се върна. Готова си да рискуваш живота си, за да ни спасиш. – Той поклати глава. – Ако знаех какво ще се случи, никога нямаше да се държа така с теб през първата година.

Сония го зяпна, разкъсвана между недоверието и изненадата. Това извинение ли беше?

Той срещна погледа й.

— Аз просто... ако оцелея, ще се опитам да ти се реванширам. – Той сви рамене. – Ако оцелея, поне това мога да направя.

Тя кимна. Сега вече й беше дори още по-трудно да измисли какво да му каже. Спаси я висока фигура, която се появи между на трупаните сандъци.

— Акарин! – Тя скочи от стола и изтича да го посрещне. Той й се усмихна тъжно.

— Сония.

— Видя ли какво направиха обитателите?

— Да, наблюдавах през пръстена и видях последиците.

Тя се намръщи. Лицето му бе напрегнато, сякаш криеше някаква болка или рана.

— Какво има? – прошепна тя. – Какво се случи?

Той стрелна с поглед Регин. После я хвана за ръката и я отведе по-встрани. Наведе глава и въздъхна дълбоко.

— Лорлън е мъртъв.

Лорлън? Мъртъв? Тя го погледна ужасено и усещайки болката му, се изпълни със съчувствие.

Лорлън беше най-близкият му приятел, макар Акарин да бе принуден да го лъже, да го изнудва и да го контролира чрез пръстена. Последните няколко години бяха ужасни и за двамата. Изведнъж тежестта в гърдите й, която се беше появила след смъртта на Ротан, стана непоносима.

Тя прегърна Акарин през кръста и положи глава на гърдите му.

Той я притегли към себе си и силно я притисна. Миг по-късно си пое дълбоко дъх и бавно го издиша.

— Видях Денил и Оусън – каза тихо той. – Бяха с Лорлън и вече знаят, че сме тук. Предупредих ги да не казват на останалите и... взех пръстена на Лорлън.

— Ами останалите магьосници?

— Съмнявам се, че са останали такива, които да не са изтощени – отвърна той. – Крадците отведоха някои от тях в проходите. Други се изтеглиха в територията на Гилдията.

— Колко са мъртви?

— Не знам. Двайсет. Петдесет. Може и повече.

Толкова много!

— Какво ще правим сега?

Акарин отново я притисна към себе си.

— Карико е в двореца с още четирима от другите. Авала обикаля сама из улиците. Трябва да я намерим, преди отново да се присъедини към тях.

Сония кимна.

— Иска ми се да знаех какво смятат да правят Крадците с магьосника-ичани в копторите. Ако някой от нас беше наблизо, можеше да вземе цялата му сила.

— Да, но сега си имаме работа с един по-малко. – Той я пусна и се върна на пътечката между сандъците. – Приятелят ти Сери има някои интересни идеи. Мисля, че ако Киралия оцелее, Гилдията ще разбере, че Прочистването се е превърнало в доста опасно занятие.

Сония се усмихна.

— Мислех, че аз вече съм ги убедила в това.

— Не съвсем по начина, по който биха могли да го направят приятелите на Сери.

Когато стигнаха края на пътечката Сония видя, че Сери се е върнал с обещаната храна. Такан ядеше лакомо, без да изглежда разтревожен както преди. Погледът на Регин прескачаше от нея към Акарин и очите му блестяха от любопитство.

— Регин от Уайнар – каза Акарин. Сония различи нотката на неприязън в гласа му. – Чух, че си бил спасен от Крадците.

Регин стана и се поклони.

— Те ми спасиха живота, милорд. Надявах се да им се отплатя за услугата.

Акарин кимна и погледна към Такан.

— Мисля, че много скоро ще ти се удаде възможност.

— Къде отиваме?

Денил погледна Фаранд. Младият магьосник не беше проговарял през последния половин час. Досега просто доверчиво следваше Денил.

— Трябва да се срещна с един приятел – отвърна той.

— Но бившият ви Върховен повелител каза, че трябва да напуснем града.

— Да – кимна Денил. – Каза също, че ичаните са в двореца. Трябва да се срещна с Тайенд сега, докато още имам възможност. Освен това той ще ни даде и някакви обикновени дрехи.

— Тайенд? Той е в Имардин?

— Да. – Денил провери съседната улица и установи, че е празна. Когато зави зад ъгъла, Фаранд го последва. Имението, в което бе отседнал Тайенд, се намираше само през десетина къщи. Денил почувства как пулсът му се ускорява.

— Но той не присъстваше на Изслушването – каза Фаранд.

— Не, пристигна преди няколко дни.

— В много неподходящ момент.

Денил се засмя.

— Определено.

— И защо не си тръгна с останалите?

Почти бяха стигнали до къщата. Денил се замисли за отговор на този въпрос. „Защото Тайенд има някакви щури идеи, че може да ми помогне да оцелея в битката. Защото не иска да посрещна сам унищожаването на Гилдията. Защото го е грижа повече за мен, от колкото за собствената му безопасност”.

Денил въздъхна.

— Защото не разбира колко са опасни ичаните – отвърна той на Фаранд. – И аз не успях да го убедя, че немагьосниците също се намират в голяма опасност. Всички елийнци ли са толкова твърдоглави?

Фаранд тихо се засмя.

— Доколкото знам, това е национална черта.

Стигнаха до вратата на къщата. Денил извади ключ, посегна към ключалката... и застина.

Вратата беше отворена.

Той стоеше, впери поглед в процепа между вратата и рамката, и сърцето му внезапно се разтуптя. Фаранд го докосна по рамото.

— Посланик?

— Отворено е. Тайенд никога не би оставил отключено. Някой е бил тук.

— Тогава трябва да се махаме по-бързо.

— Не! – Денил си пое дълбоко дъх и се обърна към Фаранд. – Трябва да разбера дали е добре. Можеш да дойдеш с мен или да изчакаш някъде, докато се появя, а можеш и сам да напуснеш града.

Фаранд погледна към имението. Въздъхна дълбоко и изпъна рамене.

— Ще дойда с вас.

Денил бутна вратата. Гостната беше празна. Той бавно и предпазливо се промъкна в къщата, проверявайки всяка стая, но не откри никаква следа от учения, освен пътническия му сандък в една от спалните и няколко празни чаши от вино.

— Може да е отишъл да потърси храна – предположи Фаранд. – Ако изчакаме, току-виж се върнал.

Денил поклати глава.

— Не би излязъл навън, освен ако не е бил принуден. Не и днес.

Той влезе в кухнята и видя на масата полупразни чаша и бутилка вино.

— Има ли място, което да не съм проверил?

Фаранд посочи към вратата.

— В мазето?

Вратата водеше към стълбище, което се спускаше до голям склад, пълен с бутилки и храна. Стаята беше празна. Денил се върна в кухнята. Фаранд посочи полупразната чаша с вино.

— Тръгнал е набързо – промърмори той. – От тази стая. Ако аз седя тук и нещо ме накара бързо да изляза, къде бих отишъл? – Той погледна към Денил. – Най-близко се намира входът за прислугата.

Денил кимна.

— Значи излизаме през входа за прислугата.

Земите на Гилдията бяха толкова пусти и тихи, сякаш бе периодът на лятната почивка. Даже твърде тихи. Дори през няколкото седмици, когато занятията приключваха и повечето магьосници използваха възможността да посетят семействата си, тук никога не беше ставало толкова тихо.

Когато Ротан влезе в Университета, той се зачуди дали идването му тук бе добра идея. През цялото си пътуване до Имардин магьосникът не се беше замислял какво ще прави, когато се озове в познатата обстановка. Но след като вече беше пристигнал, той установи, че на сградите им липсва очакваното усещане за безопасност, което го беше привлякло тук.

От съзнанията на жертвите на Карико той бе разбрал, че за последен път Гилдията се беше изправила срещу ичаните пред двореца. Бяха убили един сачаканец, но това ги беше изтощило докрай. Следващите жертви на Карико бяха дворцовите стражници, затова Ротан предположи, че ичаните все още се намират в центъра на града. Къде биха отишли, след като превземат двореца? Ротан се спря на входа на Голямата зала и кръвта му се смрази.

В земите на Гилдията.

„Болкан го знае – помисли си той. – Той ще накара всички ни да напуснем града. Ще поиска да се съберем на друго място, да възстановим силите си и да започнем да планираме възвръщането на Имардин. Трябва да се махна оттук и да се присъединя към тях”.

Ротан погледна към високия таван на Залата и тежко въздъхна Несъмнено всичко това щеше бъде разрушено през следващите няколко дни. Той тъжно поклати глава и се обърна да си върви.

Но изведнъж замръзна на място, чувайки гласове зад себе си. Първата му мисъл беше, че ичаните пристигат, но после се сепна, щом разпозна гласовете. Обърна се рязко и забърза по коридора.

Пред Заседателната зала стояха Болкан и Дориен. Двамата спореха, но Ротан не се спря да ги послуша. Когато тръгна към тях, и двамата се обърнаха да го погледнат.

— Татко! – ахна Дориен.

Вълна от облекчение и привързаност връхлетя Ротан. „Той е жив”. Дориен хукна към него и силно го прегърна. Ротан се напрегна, когато болката прониза рамото му.

— Дориен – каза той. – Какво правиш тук?

— Лорлън извика всички в Имардин – отвърна Дориен. Погледът му попадна върху белега, който ножът на Карико бе оставил върху бузата на Ротан. – Татко, помислихме, че си мъртъв. Защо не се свърза с нас? – Той погледна намръщено към рамото му. – Ранен си. Какво се случи?

— Не посмях да рискувам мисловна връзка с вас. Нали беше забранено и... – Ротан се поколеба, изпълнен с нежелание да разкаже на Дориен за пръстена. – Рамото и ръката ми се счупиха по време на битката и се излекуваха не както трябва, докато съм спял. Но ти не ми отговори – или може би не съм задал правилния въпрос. Защо си тук? Това със сигурност е следващото място, където ще се появят ичаните.

Дориен погледна към Болкан.

— Аз... Не се бих с останалите магьосници. Измъкнах се при първа възможност.

Ротан погледна изненадано сина си. Не можеше да си представи, че Дориен ще избяга от битка. Синът му не беше страхливец.

По лицето на Дориен премина раздразнение.

— Имам си причини – отвърна той. – Не мога да ти кажа какви са. Заклех се да пазя тайна. Просто трябва да ми се довериш, като ти казвам, че не трябва да позволя ичаните да ме заловят. Ако прочетат съзнанието ми, ще изгубим и последния си шанс да победим.

— Последният ни шанс дойде и си отиде – каза Болкан и присви очи. – Освен ако...

Дориен поклати глава.

— Не гадайте. И без това вече казах твърде много.

— Ако си толкова загрижен ичаните да не прочетат съзнанието ти, защо тогава си тук, в земите на Гилдията, където вероятно скоро ще се появят? – попита Ротан.

— От фоайето портите се виждат най-добре – отвърна Дориен.

— Ще ги видя като идват и ще се измъкна през гората. Ако вляза в града, шансовете да ме заловят нарастват.

— А защо не напуснеш веднага? – попита Болкан.

Дориен се обърна и го погледна.

— Няма да си тръгна докато не се наложи. Ако тайната ми бъде разкрита по друг начин, аз трябва да съм тук, за да помогна.

Болкан се намръщи.

— Ако останем с теб, сигурно ще можеш да споделиш тайната си с нас.

Ротан добре познаваше упоритото изражение на лицето на Дориен и поклати глава.

— Нямаш никакви шансове да го убедиш, Болкан. Но наистина смятам, че трябва да се махнем оттук още щом зърнем ичаните. Което ме кара да се чудя ти какво правиш тук?

Воинът се навъси още повече.

— Някой трябва да бъде свидетел на съдбата на нашия дом.

Ротан кимна.

— Тогава ние тримата ще останем до края.

— Сладко кръворасло – прошепна Фарин и им показа малката бутилка. – Почти недоловимо във вино и сладкиши. Действа бързо, така че бъдете готови.

Сония погледна Крадеца и завъртя очи.

— Какво?! – попита той.

— Защо ли не съм изненадана, че си толкова добре запознат с отровите, Фарин.

Той се усмихна.

— Трябва да призная, че започнах да ги изучавам заради псевдонима ми. Понякога знанията се оказват полезни, но не толкова често, колкото си мислиш. Твоят приятел от Университета изглеждаше особено заинтригуван от темата.

— Не ми е приятел.

Сония отново притисна око към шпионката. По-голямата част от стаята бе заета от голяма маса за хранене. Сребърните прибори проблясваха меко под процеждащата се през двата малки прозореца светлина. В чиниите стояха остатъците от недоядената вечеря.

Намираха се в едно от големите имения във Вътрешния кръг. Трапезарията не беше голяма и разполагаше с два входа за прислугата и един главен вход. Сония и Фарин се бяха спотаили зад едната врата, Акарин чакаше зад другата. Засега всичко беше тихо.

— Според Сери между вас има специална връзка – продължи да я дразни Фарин.

Тя тихо изсумтя.

— Веднъж той ми предложи да убие Регин. Беше доста изкушаващо.

— Аха – отвърна той.

Сония погледна към чашите на масата. Те бяха пълни с вино. Отворените и запечатани бутилки бяха подредени в средата. Всичкото вино беше смесено с отрова.

— И какво е направил нашият доброволец, за да породи такива чувства у Сери?

— Не ти влиза в работата.

— Така ли? Колко интересно.

Вратата на главния вход се отвори рязко и Сония подскочи. И стаята влетя Регин, който бързо затвори след себе си. Заобиколи масата и се затича към вратата, зад която стоеше Акарин. Хвана дръжката, но се поколеба.

В този миг вратата се отвори отново. Регин се престори, че има проблеми с дръжката. Пулсът на Сония се ускори, когато един от ичаните влезе в стаята. Той погледна към Регин, а после и към масата.

— Значи ако сачаканецът не клъвне на примамката, няма да се засилиш да спасяваш момчето? – прошепна Фарин.

— Разбира се, че ще го спася – промърмори в отговор Сония. – Регин може да е голямо ъъъ... но не заслужава да умре.

Магьосникът ичани отново погледна към Регин, който притисна гръб към стената с пребледняло лице. Сачаканецът заобиколи масата. Регин се плъзна покрай стената, стараейки се да оставя масата между себе си и него.

Магьосникът-ичани се изсмя. Той протегна ръка, взе една от чашите и я вдигна към устните си. Отпи една глътка и се намръщи. После сви рамене и хвърли чашата настрани. Тя се разби в стената, оставяйки върху нея червено петно.

—Достатъчно ли е? – промърмори Сония.

— Едва ли – отвърна Фарин. – Но поне придоби представа за какво става въпрос и ще си потърси нещо неизветряло.

Сачаканецът тръгна да заобикаля масата. Регин отстъпи встрани. Изведнъж се хвърли напред и сграбчи една от бутилките за гърлото. Вдигна я заплашително над главата си, а магьосникът се изсмя презрително и направи бърз жест с ръка. Регин залитна напред, сякаш някой го беше ударил силно в гърба, и се просна по лице на масата.

Сачаканецът го хвана за врата и го натисна надолу. Сония сграбчи дръжката на вратата, но Фарин я хвана за китката.

— Почакай – прошепна той.

Магьосникът-ичани измъкна бутилката от ръката на Регин и я огледа. Тапата бавно се измъкна и падна на пода. Той допря гърлото на бутилката до устните си и отпи няколко големи глътки. Фарин въздъхна с облекчение.

— Това достатъчно ли е? – изпъшка Сония.

— О, да.

Регин се гърчеше на масата, събаряйки чинии и прибори по земята. Сачаканецът отпи отново от бутилката, после я разби в масата и поднесе счупения й край към врата на Регин.

— Това не е добре – каза Фарин. – Ако пореже Регин с отровното стъкло...

Вратата зад тях се отвори. Сония изтръпна, но Акарин не излезе оттам. Коридорът беше празен. Сачаканецът чу шума, обърна се рязко и зяпна отворената врата.

— Добре. Това ще го забави още малко – промърмори Фарин.

Сония затаи дъх. Дръжката на вратата беше мокра от потта й. Ако двамата с Акарин се разкриеха пред магьосника-ичани, той щеше да съобщи на Карико. Щеше да е много по-добре да умре от отровата.

— Започва се – каза тихо Фарин.

Сачаканецът внезапно пусна Регин и залитна настрани. Когато се хвана за корема, Регин се надигна и изтича навън през главната врата.

— Карико!

— Рикача?

— Аз... Отровен съм!

Карико не отговори нищо. Магьосникът-ичани падна на колене и се преви на две. От устата му се разнесе продължителен нисък вой, после той повърна червена течност. Сония потрепери, щом разбра, че това е кръв.

— След колко време ще умре? – попита тя.

— Пет до десет минути.

— И на това му викаш бързо?

— Можех да използвам ройн. Той действа по-бързо, но пък горчи.

Акарин се появи на прага на отворената врата. Погледна към мъжа и свали ризата си.

— Какво прави той? – попита Фарин.

— Мисля, че... – Сония кимна, когато магьосникът пристъпи напред и уви ризата около главата на сачаканеца. Мъжът извика изненадано и се опита да я свали.

— Сония.

През пръстена мисловният глас на Акарин звучеше по-различно – по-слабо. Тя отвори вратата и отиде бързо при него.

— Подръж го за мен.

Тя хвана ризата и я стисна здраво. Мъжът продължаваше да се бори, но движенията му бяха вяли. Акарин измъкна камата си, поряза ръката на мъжа и притисна дланта си към раната.

Сония усет как сачаканецът се отпуска. Не след дълго Акарин го пусна. Сония свали ризата и мъжът се свлече на пода. Догади й се.

— Това беше ужасно.

Акарин я погледна.

— Да. Но поне беше бързо.

— Получи се. Добре.

И двамата вдигнаха глави, когато Регин влезе в стаята. Той хвърли доволен поглед към мъртвия магьосник.

— Да – съгласи се Сония. – Но втори път няма да можем да го направим. Останалите ичани чуха, че е бил отровен. Втори път няма да се хванат на този номер.

— Но помощта ти бе добре дошла – добави Акарин.

Регин сви рамене.

— Заслужаваше си да видя как едно от тези копелета си го получава. – Той притисна ръка към гърлото си и се намръщи. – Но съм доволен, че няма да се наложи да го правя пак. Той едва не ми счупи врата.

„Всеки човек трябва да има амбиция – помисли си Сери, докато минаваше през потрошената врата. – Моята е доста обикновена – просто искам да вляза във всички важни места в Имардин”.

Той се гордееше от факта, че макар да не беше навършил още двайсет години, вече бе успял да посети почти всяка важна сграда в града. Преоблечен като прислужник, проникна с лекота в привилегированата част на Хиподрума, а ловкостта на ръцете и комплекта шперцове му проправиха път към някои от именията във Вътрешния кръг.

Благодарение на Сония влезе в сградите на Гилдията, макар че предпочиташе да го постигне благодарение на собствените си умения, вместо да бъде пленен от някакъв тесногръд магьосник, който се месеше където не му е работа.

Когато прекоси двора, Сери не можа да сдържи усмивката си.

Дворецът бе единственото важно място в Имардин, където никога не бе успявал да се промъкне. Сега, когато стражата беше победена, а портите му висяха на пантите, никой нямаше да му попречи да го разгледа.

Мисълта за ичаните не го плашеше. Според наблюдателите, разположени от Крадците, сачаканците бяха напуснали двореца преди около час. Бяха се задържали в сградата само за около час-два и за това време едва ли бяха успели да унищожат всичко.

Той прескочи овъглените тела на стражниците и надникна през изкъртените врати на сградата. Пред него се разкри огромно фоайе. Изящни стълби водеха към горните етажи. Сери въздъхна възхитено. Когато влезе вътре, се зачуди защо ичаните не ги бяха унищожили.

Може би не искаха да хабят силите си. Или просто ги бяха оставили от прагматизъм, за да могат да стигат до горните етажи.

Сери разгледа пода, украсен с бронзово изображение на мълук. Едва ли кралят бе все още в двореца. Владетелят сигурно беше на пуснал Имардин веднага след падането на Вътрешната стена.

— Авала ще ни създава проблеми.

— Сигурно. Тя обича да скита. Очаквам скоро да напусне Киралия.

— Подозирам, че е хвърлила око на Елийн.

Сери рязко се обърна. Гласовете бяха сачакански и идваха отвъд входа на двореца. Той се огледа и побягна към извития свод в дъното на фоайето. Точно когато мина през него, той чу стъпките им да отекват в залата.

— Всички чухме вика на Рикача, Карико – чу се трети глас. – Знаем, че е мъртъв. Глупаво е било от негова страна да яде храната им. Не виждам защо трябваше да се събираме тук и да обсъждаме грешката му. Авала и Иниджака сигурно ще се съгласят с мен.

Сери се усмихна. Значи гадният номер на Фарин се беше получил.

— Защото вече изгубихме трима – отвърна Карико. – Ако изгубим повече, това ще е повече от лош късмет.

— Лош късмет? – намръщи се първият ичани. – Гилдията уби Раши, защото беше слаб. А Викара може да е още жив. Знаем със сигурност единствено, че робите ни са мъртви.

— Може би – съгласи се Карико. Гласът му звучеше объркано. – Но има още нещо, което искам да ви покажа. Виждате ли тези стълби? Изглеждат крехки, нали? Сякаш не биха могли да издържат собственото си тегло. Знаете ли как са успели да ги направят така, че да не падат?

Не последва отговор.

— Вложили са магия в тях. Гледайте.

Настъпи тишина, последвана от звънтене, което постепенно се засилваше, докато накрая залата се изпълни с трясък и хрущене. Сери ахна и надникна иззад стената.

Стълбите се срутваха. Карико докосваше перилата едно по едно и изящните стълби се изкорубваха и се сриваха на пода, пръсвайки се на хиляди парчета. Едно от тях се плъзна към Сери. Когато ичаните се обърнаха към свода, младежът бързо отскочи назад.

Сери се облегна на стената и затвори очи. Заболя го сърцето, че нещо толкова красиво може да бъде унищожено с такава лекота. От фоайето се разнесе смехът на Карико.

— Наричат го магьосническа архитектура – обяви сачаканецът. – Влагат магия в сградите си, за да ги подсилят. Половината от къщите в центъра на града са направени по този начин. Какво значение има, че хората ги няма? От сградите можем да съберем цялата магия, която ни е нужна. – Той снижи глас. – Нека останалите се помотаят из града. Ако след това се върнат тук, както наредих, те също ще са го разбрали. Елате с мен да видим колко сила ни е оставила Гилдията. –Разнесоха се стъпки, после глас. – Харикава?

— Аз ще огледам тук. Това място сигурно е пълно с магически подсилени строежи.

— Само не яж нищо – каза третият сачаканец.

Харикава се изхили.

— Разбира се, че няма.

Сери се ослушваше, докато стъпките им постепенно се отдалечиха. Но един човек остана и младежът изтръпна, когато осъзна, че той се приближава към него. Огледа се и видя, че се намира в голяма зала. Вляво и вдясно се виждаха два сводести изхода. Сери забърза към по-близкия. Успоредно на стаята минаваше коридор, който завършваше със сводести арки в двете страни. Сери предпазливо надникна в залата.

Магьосникът-ичани стоеше в средата й. Той се завъртя и погледна в посока на Сери. Когато тръгна към арката, устата на младежа изведнъж пресъхна.

„Как е разбрал, че съм тук?”.

Не му стискаше да научи. Обърна се бързо и хукна навътре в двореца.