Върховният повелител

Глава 11 Забранено познание

Трите йерима се забиха във вратата на стаята на Сери. Той се надигна от бюрото, издърпа принадлежностите за писане и се върна на мястото си. Погледна към вратата и отново започна да ги хвърля един след друг.

Трите се забиха точно както му се искаше, по върховете на въображаем триъгълник. Той отново стана и отиде да си ги вземе. Сещайки се за търговеца, който чакаше пред вратата, Сери се усмихна. Интересно какво ли си мислеше мъжът за това равномерно потропване по вратата на Крадеца?

После въздъхна. Наистина трябваше да се види с търговеца и да приключи с тази работа, но днес въобще не беше в щедро настроение, а този човек обикновено го посещаваше, за да иска отсрочка в плащането на дълговете си. Сери не беше съвсем сигурен дали този човек все пак не се опитваше да изпробва границите на търпението на най-новия и най-млад Крадец. Забавеният дълг беше по-добър от неизплатения дълг, но Крадец, известен с безкрайното си търпение, беше Крадец, който не заслужава уважение.

Понякога трябваше да им показва, че има твърда ръка.

Сери погледна към йеримите, чиито писци бяха забити дълбоко във вратата. Трябваше да го признае. Търговецът не бе причината за лошото му настроение.

„Тя се измъкна – беше докладвал Моран. – Той я пусна”.

Когато го притисна за повече подробности, Моран му описа една свирепа битка.

Очевидно тази жена беше по-силна, отколкото бе очаквал Акарин. Той не бе успял да удържи магията й. Тя бе потрошила стаята в странноприемницата, където беше отседнала. Няколко редовни клиенти бяха видели повече, отколкото трябваше – макар Сери да се беше погрижил предварително да ги напои добре, като бе изпратил в пивницата няколко от своите хора със значителни „печалби” от състезания, с които да почерпят. На онези, които не бяха пияни или бяха извън пивницата, им беше платено добре да си мълчат – макар това рядко да пречеше на слуховете да се разпространят. Особено когато ставаше дума за жена, която се спуска плавно към земята от прозореца на третия етаж.

„Няма нищо страшно – каза си Сери за стотен път. – Пак ще я намерим. И този път Акарин ще е подготвен по-добре”. Той се върна при бюрото си и седна, отвори чекмеджето и пусна йеримите вътре.

Както можеше да се очаква, след няколко минути тишина по вратата се почука колебливо.

— Влез, Гол – извика Сери. Огледа се и приглади дрехите си, а вратата се отвори и вътре влезе едрият мъж. – По-добре покани и Хем. – Той погледна към него. – Погрижи се за това... Какво има?

Гол се беше ухилил до уши.

— Савара е тук.

Сери усети как пулсът му се ускорява. Какво ли знаеше тя? Каква част от историята да й разкаже? Той изпъна рамене.

— Покани я.

Гол излезе. Следващия път, когато вратата се отвори, в стаята влезе Савара. Тя се приближи бързо до бюрото със самодоволно изражение на лицето.

— Чувам, че вашият Върховен повелител снощи си е намерил майстора.

— Откъде го чу? – попита Сери.

Тя сви рамене.

— Хората са склонни да ми казват разни неща, ако ги попитам любезно. – Макар тонът й да беше насмешлив, между веждите й се беше образувала дълбока бръчка.

— Не се и съмнявам – отвърна Сери. – Какво друго си научила?

–Тя е избягала. Което нямаше да се случи, ако ми беше позволил да се погрижа за нея.

Той не можа да не се усмихне.

— Като че ли ти щеше да се справиш по-добре.

Очите й проблеснаха.

— О, със сигурност.

— Как?

— Имам си начини. – Тя скръсти ръце. – Искам да убия тази жена, но след като Акарин вече знае за нея, не мога. Ще ми се да не му беше казвал. – Тя го погледна право в очите. – Кога ще започнеш да ми се доверяваш?

— Да ти се доверя? – Той се изсмя. – Никога. Да те оставя да убиеш някой от тези убийци? – Той сви устни, сякаш размишляваше дълбоко. – Следващия път.

Тя го погледна напрегнато.

— Даваш ли ми дума?

Той издържа погледа й и кимна.

— Да, давам ти думата си. Намери тази жена, не ми давай поводи да се съмнявам в теб и ще можеш да убиеш следващия роб.

Савара се намръщи, но не възрази.

— Дадено. Когато той убива жената, аз ще бъда там, независимо дали одобряваш или не. Искам поне да я видя как умира.

— Какво ти е направила?

— Помогнах й преди много време и тя ме накара да съжалявам за това. – Тя го погледна сериозно. – Мислиш се за твърд и безмилостен, Крадецо. Проявяваш жестокост само за да поддържаш ред и да печелиш уважение. Убийствата и жестокостта са игра за ичаните.

Сери се намръщи.

— Какво е направила?

Савара се поколеба, но после поклати глава.

— Не мога да ти кажа повече.

— Но има и друго, нали? – Сери въздъхна. – И искаш от мен да ти вярвам?

Тя се усмихна.

— Дотолкова, колкото ти искаш да ти вярвам. Не ми казваш подробности по сделката ти с Върховния повелител, а очакваш от мен да вярвам, че ще запазиш съществуването ми в тайна.

— Ще трябва поне да ми се довериш, когато ти казвам кога можеш да убиваш убийците. – Сери си позволи да се усмихне. – Но ако смяташ да гледаш битката, аз ще бъда с теб. Омръзна ми винаги да пропускам представленията.

Тя се усмихна и кимна.

— Това е честно. – Тя замълча, после отстъпи назад. – Трябва да вървя да я търся.

— Да, и аз така мисля.

Тя се обърна и тръгна към вратата.

След като излезе, той изпита смътно разочарование и започна да обмисля различни начини да я задържа край себе си колкото се може по-дълго. Вратата се отвори отново, но този път влезе Гол.

— Сега готов ли си да приемеш Хем?

Сери се намръщи.

— Пусни го.

Той дръпна чекмеджето, извади един от йеримите и камък за точене. Когато търговецът се намъкна в стаята, Сери се залови да точи върха на писеца.

— И така, Хем, кажи ми защо да не проверя колко дупки трябва да ти направя, за да почнеш да ръсиш пари?

От покрива на Университета можеха да се видят останките на старата, полуразрушена Наблюдателница. Някъде зад дърветата, по дългия криволичещ път, се движеха теглени от горани каруци, с които се доставяха новите камъни.

— Строителството може да продължи и след лятната почивка – каза лорд Сарин.

— Толкова дълго? – Лорлън се обърна към магьосника, който стоеше до него. – Надявах се, че този проект няма да се проточи повече от три месеца. Уморих се да слушам оплаквания за отложени проекти и липса на свободно време.

— Сигурен съм, че мнозина ще се съгласят с вас – отвърна лорд Сарин.

— Все пак не можем да кажем на всички ангажирани, че тази година няма да посетят семействата си. Проблемът с магически подсилените сгради е, че те постигат структурна стабилност едва след като камъкът се срасне, а ние извършваме сливането едва след като всичко е на мястото си. Междувременно поддържаме всичко със съзнанието си. Не се гледа с добро око на закъсненията.

За разлика от лорд Пийкин, лорд Сарин почти не беше участвал в дебата за новата Наблюдателница. Лорлън не бе сигурен дали причина за това бе, че старият Повелител на алхимиците нямаше мнение по въпроса, или че просто беше видял коя страна печели и мъдро беше замълчал. Може би сега бе подходящият момент да го попита.

— Какво е всъщност мнението ви за този проект, Сарин?

Старият магьосник сви рамене.

— Съгласен съм, че от време на време Гилдията трябва да прави нещо голямо и интересно, но се чудя дали не трябваше да се захванем с нещо по-различно от строежа на поредната сграда.

— Чух, че Пийкин иска да използва един от нереализираните проекти на лорд Корин.

— Лорд Корин! – Сарин завъртя очи. – Омръзна ми да чувам това име! Харесват ми някои проекти от неговото време, но днес имаме също толкова кадърни магьосници, които са способни да проектират също толкова атрактивни и функционални сгради.

— Да – съгласи се Лорлън. – Чух, че Болкан едва не получил удар, когато видял плановете на Корин.

— Той ги нарича „кошмарна фриволност”.

Лорлън въздъхна.

— Като че ли този проект няма да бъде забавен единствено от лятната почивка.

Сарин сви устни.

— Малко натиск отвън може да го ускори. Кралят спешно ли го иска?

— Имало ли е нещо, което кралят да не е искал спешно?

Сарин се засмя.

— Ще помоля Акарин да провери – каза Лорлън. – Сигурен съм...

— Разпоредителю? – разнесе се нечий глас.

Лорлън се обърна. Оусън бързо се приближаваше към тях.

— Да?

— Капитан Баран от стражата иска да ви види.

Лорлън се обърна към Сарин.

— По-добре да видя какво иска.

— Разбира се. – Сарин му кимна за довиждане. Лорлън тръгна към Оусън и младият магьосник се спря да го изчака.

— Капитанът каза ли защо е дошъл? – попита Лорлън.

— Не – отвърна Оусън и закрачи редом с Разпоредителя, – но ми изглежда доста разтревожен.

Двамата минаха през вратата, която водеше към покрива, и продължиха през Университета. Когато Лорлън се появи във фоайето, той видя Баран да стои до вратата на кабинета му. Щом зърна приближаващия се Лорлън, на лицето на стражника се изписа облекчение.

— Добър ден, капитане – поздрави го магьосникът.

Баран се поклони.

— Разпоредителю.

— Заповядайте в кабинета ми. – Лорлън въведе Баран и Оусън вътре, и покани госта си да седне. След като се настани зад бюрото си, той погледна сериозно капитана.

— Какво ви води в Гилдията? Надявам се, че не е поредното убийство.

— Боя се, че е така. Не просто поредното убийство. – В гласа на Баран се усещаше напрежение. – Този път сме станали свидетели на истинско клане.

Лорлън усети как кръвта във вените му изстива.

— Продължавайте.

— Снощи в Северния квартал са открити четиринайсет жертви, всичките убити по един и същ начин. Повечето са намерени на улицата, няколко в къщите. – Баран поклати глава. – Сякаш някакъв луд е вилнял из копторите и е избивал всичко живо по пътя си.

— В такъв случай не може да не е имало свидетели.

Баран поклати глава.

— Не научих нищо полезно. Няколко души казаха, че като че ли са видели жена, други твърдят, че е мъж. Никой не е видял лицето му. Било е твърде тъмно.

— По какъв начин са били убити? – насили се да попита Лорлън.

— С плитки разрези. Нито един не е бил фатален. Няма следа от отрова. По раните има отпечатъци от пръсти. Затова дойдох при вас. Това е единствената връзка с предишните случаи, които сме обсъждали. – Той замълча. – Има и още нещо.

— Да?

— Един от следователите ми научил от съпруга на една от жертвите, че се носят слухове за битка в една от пивниците предишната вечер. Битка между магьосници.

Лорлън успя да придаде скептично изражение на лицето си.

— Магьосници?

— Да. Единият очевидно се спуснал плавно от прозореца на третия етаж. Помислих си, че може да са се объркали в тъмното, но всички убийства са извършени в права линия, която сочи към пивницата. Или се отдалечава от нея.

— Проверихте ли пивницата?

— Да. Една от стаите беше доста разбита, значи снощи там наистина се е случило нещо. Дали е била използвана магия... – Той сви рамене. – Кой може да каже?

— Ние – обади се Оусън.

Лорлън погледна към помощника си. Оусън беше прав; някои от Гилдията трябваше да проучи пивницата. „Акарин ще поиска аз да я проверя” – помисли си той.

— Бих искал да видя тази стая.

Баран кимна.

— Веднага ще ви отведа. Навън ме чака екипаж на Стражата.

— Бих могъл и аз да отида – предложи Оусън.

— Не – отвърна Лорлън. – Аз ще го направя. Знам повече за тези случаи от теб. Остани тук и дръж нещата под око.

— Възможно е и други магьосници да са чули за това – каза Оусън. – Ще се притесняват. Какво да им кажа?

— Просто, че има нова поредица от смущаващи убийства и че историята в пивницата най-вероятно е преувеличена. Не искаме хората да си правят разни изводи или да създават паника. – Той се изправи, последван от Баран.

— А ако намерите доказателства, че е използвана магия? – попита Оусън.

— Ще го мислим, когато се случи.

Оусън остана до бюрото, а Лорлън и Баран тръгнаха към вратата. Разпоредителят погледна към помощника си и видя, че младежът се мръщи загрижено.

— Не се тревожи – успокои го Лорлън и дори успя да се усмихне.

— Едва ли е по-зловещо от останалите убийства.

Оусън се усмихна леко и кимна.

Лорлън затвори вратата на кабинета си и тръгна бързо през фоайето към изхода.

— Трябва да разпиташ капитан Баран насаме, приятелю мой.

Лорлън погледна към седалището на Върховния повелител.

— Оусън е здравомислещ младеж.

— Здравомислещите хора са склонни към ирационалност, когато подозрителността им надделее.

— Трябва ли да бъде подозрителен? Какво се е случило снощи?

— Доста пияни обитатели станаха свидетели на неуспешен опит на крадците да заловят убиец.

— Наистина ли се случи точно това?

— Разпоредителю?

Лорлън примигна и осъзна, че стои пред отворената врата на каретата. Баран го гледаше с любопитство.

— Извинете ме. – Лорлън се усмихна. – Просто се консултирах с един колега.

Очите на Баран леко се разшириха, щом той разбра какво има предвид Лорлън.

— Това е доста полезно умение.

— Така е – съгласи се Лорлън и се качи в каретата. – Но и то си има своите ограничения.

„Или би трябвало да има” – допълни той наум.

Щом Сония влезе в подземната стая, стомахът й се сви; така ставаше всеки път, когато тя се сещаше за предстоящия урок по черна магия – тоест на всеки няколко минути. Изпълваха я съмнения и на няколко пъти тя почти достигна до решението да каже на Акарин, че е променила намеренията си. Но седнеше ли да обмисли всичко на спокойствие, решението й само се затвърждаваше. Обучението представляваше опасност и за нея, но алтернативата бе да постави Гилдията и Киралия в огромен риск.

Когато Акарин се обърна към нея и я погледна, тя се поклони.

— Седни, Сония.

— Да, Върховни повелителю.

Тя седна и погледна към масата. Върху нея беше подредена странна колекция от предмети: купа с вода, обикновено растение в саксия, клетка с харел, който душеше любопитно, книги и една лакирана, и неукрасена дървена кутия. Акарин четеше една от книгите.

— За какво е всичко това? – попита тя.

— За твоето обучение – каза той и затвори книгата. – Не съм обучавал никой друг на онова, на което ще те науча тази вечер. Собственото ми обучение не беше придружавано от обяснения. Научих повече едва след като открих старите книги, които лорд Корен е заровил под Гилдията.

Тя кимна.

— Как ги намерихте?

— Корен е знаел, че магьосниците, които първи са заровили сандъка, са били прави да запазят познанието за черната магия в случай, че един ден Гилдията се изправи пред някой по-силен враг. Но ако не е можело да бъда открито повече, то нямало да е от полза за никого. Корен написал писмо до Върховния повелител, което е трябвало да бъде предадено след смъртта му. В него той обяснил, че е заровил тайно хранилище с познание под сградата на Университета, което може да спаси Гилдията, ако тя се изправи срещу ужасен враг. – Акарин погледна към тавана. – Намерих писмото пъхнато в един дневник, когато преместваха библиотеката след ремонта. Указанията на Корен за откриването на тайното хранилище бяха толкова неясни, че никой от предшествениците ми не бе намерил достатъчно търпение, за да ги разгадае. Накрая съществуването на писмото било забравено. Аз обаче се досетих каква е тайната на Корен.

— И разгадахте указанията?

— Не. – Акарин се изкиска. – Пет поредни месеца изследвах под земните коридори, докато не намерих сандъка.

Сония се усмихна.

— Нямаше да е добре, ако Гилдията се беше изправила срещу ужасен враг. – Изведнъж тя се намръщи. – Всъщност вече се намира пред истинска заплаха.

На лицето на Акарин се изписа сериозно изражение. Той наведе поглед към предметите върху масата.

— Голяма част от нещата, които ще ти покажа, вече са ти познати. Обучавали са те, че всички живи същества съдържат енергия и че всички ние притежаваме бариерата на кожата, която да ни защитава от външни магически влияния. Ако я нямаше, всеки магьосник би могъл да ни убие от разстояние, като например проникне с ума си вътре в нас и просто смачка сърцето ни. Тази бариера допуска някои видове магия, като например лечителската, но само при наличието на контакт на кожа в кожа.

Той се отблъсна от масата и пристъпи към нея.

— Ако разкъсаш кожата, нарушаваш бариерата. Източването на енергия от този отвор става бавно. В часовете по алхимия си научила, че магията тече по-бързо през вода, отколкото през въздух или скала. В часовете по лечителство си учила, че кръвоносната система достига до всяка част на тялото. Когато направиш достатъчно дълбок разрез, за да източиш кръв, тогава доста бързо можеш да теглиш енергия от всички части на тялото. Умението за източването не е особено трудно за усвояване – продължи Акарин. – Мога да ти го обясня, както е обяснено в тези книги, и после да те оставя да експериментираш с животни, но за това ще са необходими много дни, дори седмици, преди да се научиш да теглиш контролирано. – Той се усмихна. – А скришното внасяне на всякакви животни ще ни създаде повече главоболия, отколкото си заслужава.

Лицето му отново стана сериозно.

— Но има и още една причина. В нощта, когато си ме видяла да черпя сила от Такан, ти си усетила нещо. Прочетох, че както при обикновената магия, така и при черната, използването й може да бъде усетено от други магьосници, особено ако се намират наблизо. Също както при обикновената магия, този ефект може да бъде прикрит. Не знаех, че мога да бъда засичан, докато не прочетох съзнанието ти. След това експериментирах, докато не се убедих, че съм недоловим. Сега трябва да те науча бързо на това, за да намаля опасността от откриване.

Той отново погледна към тавана.

— Сега ще те насочвам мисловно и двамата ще използваме Такан като наш първи източник. Когато той се появи, внимавай какво говориш. Той не иска да научава тези неща по причини, които са твърде лични и сложни, за да бъдат обяснявани.

Откъм стълбището се разнесоха приглушени стъпки, вратата се отвори и Такан влезе в стаята. Той се поклони.

— Викали сте ме, господарю?

— Време е да науча Сония на черна магия – каза Акарин.

Такан кимна. Той се приближи до масата и отвори кутията.

Вътре, върху ложе от фин черен плат, лежеше камата, която Акарин беше използвал, за да убие сачаканския шпионин. Такан внимателно я подхвана и я извади с благоговение. След това с едно плавно, отработено движение я постави върху китките си и се приближи до Сония с наведена глава. Акарин присви очи.

— Достатъчно, Такан – и никакво коленичене. – Той поклати глава. – Ние сме цивилизовани хора. Не поробваме другите.

Устните на Такан се разтеглиха в лека усмивка. Той погледна към Акарин с грейнали очи. Акарин тихо изсумтя, после кимна на Сония.

— Това е сачаканска кама, използвана само от магьосници – обясни той. – Ножовете им са изковани и наострени с магия. Направена е преди векове и се е предавала от баща на син. Последният й собственик беше Дакова. Аз щях да я изоставя, но Такан я намери и я взе с нас. Вземи я, Сония.

Сония предпазливо пое оръжието. Колко ли хора са били убити с тази кама? Стотици? Хиляди? Тя потрепери.

— Такан ще има нужда от този стол.

Сония стана. Такан зае мястото й и започна да си навива ръкава.

— Направи плитък разрез. Не натискай силно. Много е остра.

Тя погледна прислужника и усети как устата й пресъхва. Мъжът й се усмихна и повдигна ръката си. Кожата му бе покрита с белези. Също като акариновата.

— Виждаш ли – рече Такан. – И преди съм го правил.

Острието леко трепереше, когато тя го притисна към кожата му. Около разреза се появиха ситни червени капчици. Сония преглътна тежко. „Наистина го правя”. Тя вдигна глава и установи, че Акарин я наблюдава напрегнато.

— Не е нужно да научаваш това, Сония – каза той и взе камата от ръката й.

Момичето си пое дълбоко дъх.

— Напротив – отвърна тя. – Какво следва?

— Притисни дланта си към раната.

Такан се усмихваше. Тя внимателно положи длан върху раната. Акарин се пресегна и притисна ръце към слепоочията й.

— Съсредоточи се така, както когато се обучаваше на Контрол. Като за начало визуализацията много ще ти помогне. Покажи ми стаята на съзнанието си.

Тя затвори очи, призова образа на стаята си и влезе в нея. По стените висяха картини на познати лица и пейзажи, но тя не им обърна внимание.

— Отвори вратата към източника ти на сила.

Изведнъж една от картините се превърна във врата, оформи се дръжка. Сония се пресегна към нея и я завъртя. Вратата се отвори навън и изчезна. Пред нея се простираше тъмна бездна, насред която висеше блестящата сфера, представляваща силата й.

— Сега влез вътре, в силата си.

Сония замръзна на място. Да влезе в бездната?

— Не, влез в силата си. Стъпи в центъра й.

— Но тя е много далеч! Не мога да стигна чак дотам.

— Разбира се, че можеш. Това е твоята сила. Намира се толкова далеч, колкото ти се иска на теб и ти можеш да отидеш толкова далеч, колкото ти се иска да отидеш.

— Ами ако ме изгори?

— Няма. Това е твоята сила.

Сония се повъртя на прага, след което се напрегна и пристъпи напред. Почувства се така, сякаш се разтяга, после бялата сфера разду и когато влезе в нея, тя усети как я изпълва странно усещане. Изведнъж се почувства безтегловна, носеща се в бяла ярка мъгла. Изпълни я прилив на енергия.

— Разбра ли?

— Разбрах. Невероятно е. Защо Ротан не ме е научил на това?

— Съвсем скоро ще разбереш. Сега искам да се разпростреш. Почувствай цялата си сила. Визуализацията е полезно умение, но сега трябва да отидеш още по-далеч, да усетиш силата си с всичките си сетива.

Сония почувства как го прави, още преди той да е спрял да говори. Не беше трудно да ангажира всичките си сетива, когато бе заобиколена единствено от белота.

С потапянето в силата дойде и усещането за тялото й. В първия момент се притесни, че осъзнаването на физическата й същност ще означава загуба на концентрация. Но изведнъж разбра, че силата е тялото й. Тя не се криеше в някаква бездна в съзнанието й. Тя изпълваше всеки крайник и кост, и вена в тялото й.

— Да. Сега се съсредоточи върху дясната си ръка и онова, което се намира в нея.

В първия момент не можа да го открие, но след това то привлече вниманието й. Беше някаква пролука, в която зърна нещо. Когато се съсредоточи върху нея, тя почувства, че отвъд лежи някаква различност.

— Съсредоточи се върху тази различност, след което направи така.

Той изпрати в съзнанието й мисъл, която тя не знаеше как да обясни с думи. Сякаш влезе в тялото на Такан, само че без да напуска своето. Сега усещаше и двете тела.

— Почувствай енергията в тялото му. Прелей част от нея в своята.

Изведнъж тя усети, че Такан притежава огромна енергия. Осъзна, че той е силен, почти колкото нея. Но като че ли съзнанието му не беше свързано със силата му и той нямаше представа за съществуването й.

А тя я усещаше. И през отвора в кожата му се беше свързала с нея. Въобще не беше трудно да я насочи извън тялото му и да я прелее в нейното. Изведнъж усети как става по-силна.

Постепенно започна да го осъзнава. Тя черпеше енергия.

— Сега спри.

Тя отдръпна волята си и усети как гъделичкащото усещане на преливащата се енергия секва.

— Опитай отново.

Сония отново всмука енергия през процепа. Съвсем мъничко количество. Зачуди се какво ли щеше да се случи, ако присъедини цялата му енергия към своята сила и я удвои.

Сигурно щеше да се почувства ободрена.

Но какво щеше да прави с нея? Определено нямаше нужда от два пъти повече сила. Дори сега не използваше цялата си енергия по време на упражненията в Университета.

— Спри.

Тя се подчини. Ръцете на Акарин пуснаха слепоочията й и тя отново отвори очи.

— Добре. Сега можеш да излекуваш Такан.

Сония погледна към ръката на Такан и се концентрира. Порязването се излекува бързо и усещането за тялото и силата му изчезна. Слугата се намръщи и сърцето й потрепна.

— Добре ли си?

Той се усмихна широко.

— Да, лейди Сония. Бяхте много внимателна. Просто от лечителството ме сърби. – Той погледна Акарин и отново стана сериозен.

— Тя ще бъде достоен съюзник, господарю.

Акарин не отговори нищо. Сония се обърна и видя, че той се е отдалечил от шкафа с книгите и стои намръщен, със скръстени ръце. Магьосникът усети погледа й и се извърна към нея. Лицето му беше безизразно.

— Поздравления, Сония – каза тихо той. – Вече си черна магьосница.

Тя примигна изненадано.

— Това ли беше всичко? Толкова ли е лесно?

Той кимна.

— Да. Познанието как да убиеш за миг, научено за един миг. От днес нататък не трябва да допускаш никого в съзнанието си. Достатъчна е само една заблудена мисъл, за да разкриеш тайната пред друг магьосник.

Тя погледна към малкото кърваво петно на дланта си и потръпна.

„Току-що използвах черна магия – помисли си тя. – Вече няма връщане. Никога”.

Такан я гледаше внимателно.

— Съжалявате ли, лейди Сония?

Тя си пое дълбоко дъх и бавно издиша.

— Не толкова, колкото щях да съжалявам, ако Гилдията бъде унищожена, а аз съм можела да го предотвратя. Но се надявам да не се налага да я използвам. – Тя се усмихна накриво и погледна към Акарин. – Това би означавало, че Върховният повелител е мъртъв, а аз тъкмо изгубих желание това да се случи.

Акарин повдигна вежди. Такан се изсмя.

— Харесвам я, господарю – каза той. – Наставничеството й се оказа добър избор.

Акарин тихо изсумтя и отпусна ръцете си.

— Знаеш много добре, че не съм избирал нищо, Такан. – Той се приближи до масата и разгледа подредените върху нея предмети – Сега, Сония, искам да огледаш всички тези живи същества и да обмислиш как би могла да приложиш върху тях умението, на което току-що те научих. После ще ти дам няколко книги, които трябва да прочетеш.