Задочни репортажи за България

ЦАРЯ НА ВИЛИТЕ

Когато обвинявам съвременната българска литература в бягство от живота, в нечестно подминаване на големите теми на времето, в затваряне на очите пред крещящи явления и лакейски конформизъм, имам предвид и почти пълното отсъствие на що-годе сериозни произведения за периода 1944–1954 година, или за времето, през което, жаргонно казано, на нашия народ „му смениха физиономията“. Това е най-богатото на конфликти време, страната е хвърлена в страшна драма, идеологията разстрелва идеализма, партиецът хваща за гърлото човека, героите стават предатели, а предателите герои, националният ни химн се кълне във вярност на чужда държава, страхът разтърсва дори дърветата и най-лудите надежди гаснат в капана на безизходицата. Това е времето, когато чувството за обреченост влиза в кръвта на всекиго — от членовете на Политбюро до последния работник. Но това е и времето, когато партийни или безпартийни байганьовци се втурват да „ударят келепира“ Целият този период в нашата литература е представен с конфитюрения портрет на звеноводка и тракторист, които се целуват с името на партията в уста. Бих запитал Георги Джагаров, който написа „Прокурорът“, за да осигури партийно литературно покритие на онова време, не смята ли той като драматург, че далече по-силна, по-богата и по-вярна би била пиеса за заседанието на Политбюро, когато девет души гласуват смъртната присъда на човека, в чиято невинност всички са убедени? Как са закусвали те заранта след обесването му? Как са се гледали един друг в очите десетина години по-късно, когато са изпратили венец на гроба му? Но не става дума само за трагичните съдби на Трайчо Костов, Йонко Панов и други видни личности, но за стотици силни човешки сюжети, които би трябвало да бъдат задължение на всяка литература, която има някакви претенции за художествена вярност към епохата. В поредицата на тези репортажи аз ще се опитам да разкажа документално за хора и събития, които са съхранили в себе си истината за своето време.

Преди около 10 години заедно с писателите Богомил Райнов, Павел Вежинов и Божидар Божилов участвувах в серия срещи със старши представители на криминалния отдел при Дирекцията на Народната милиция. Хората там имаха сериозни проблеми в борбата с престъпността, главно сред младежите, и ние бяхме поканени да им помогнем със създаването на съответствуващи художествени произведения. Знаех от опит, че за писателя няма по-благодатни източници за идеи и сюжети от престои в болници, затвори или пък работа като съдия, адвокат или криминален инспектор. И наистина много от нещата, които хората от криминалния отдел ни разказаха и показаха, бяха в известна степен изненада за нас. В края на краищата удобството на нашия привилегирован живот сякаш ни бе заслепило по отношение на неприятната и груба истинност, която ни заобикаляше. Аз бях разтърсен от серията срещи, които имахме с млади момичета, които проституираха на професионални начала и за които ще разкажа по-късно. Към нас, писателите, бе придаден един полковник, бивш началник на криминалния отдел, когото аз намерих за много откровен и приятен човек. Той ни разказа за различни убийства, които сам бе разследвал, както и за знаменити случаи в криминалната практика у нас. Един ден той беше гледал съветски филм, където се разказваше за млад гражданин, който краде коли от замогнали се по нечестен начин местни съветски величия и с парите подпомага нуждаещите се, като по този начин лично изправя обществената несправедливост. Аз помня филма, защото останах изненадан от смелостта на идеята и страхливостта при осъществяването й. Крайният резултат беше сантиментално-сладникаво филмче за „всепобеждаващата“ правда в съветския двор.

Полковникът се усмихна иронично, и каза:

— Ами щом те ни занимават с такъв сюжет, защо да не им разкажем за Царя на вилите, а?

Забелязал недоумението ми, той веднага попита:

— Нищо ли не знаеш за Царя на вилите?

— Не — казах. — Струва ми се, че съм срещал това прозвище някъде из вестниците отпреди войната.

— Точно така — каза полковникът. — Но историята само започва оттам. С горчива искреност, в която проблясваха иронични искри, този полковник ми разказа историята за Царя на вилите. Ще се опитам да предам неговия разказ така, както съм го запомнил.

Мнозина от по-възрастните български граждани още помнят това име от предвоенните вестници, още чуват гласа на вестникарчетата, които викали: „Царя на вилите заловен!“

Той е бил един от най-известните навремето крадци, така да се каже, специализирал само в ограбване на вили чрез взлом. Притежаването на вила в околностите на София се е смятало тогава за признак на богатство. Царя на вилите избирал удобно време, обикновено делници, избирал вила, където предполагал, че има по-скъпи предмети, вмъквал се и задигал всичко, което можел да носи. Според легендата, почти като някакъв български Робин Худ той си присвоявал само малко от откраднатото, докато другата част раздавал на познати бедни от крайните квартали. Философията на Царя на вилите била много проста и ясна. Той смятал, че никой на този свят не може да забогатее много, без да краде от другите, че всяка вила е направена от откраднати по някакъв (законен или незаконен) начин пари, че самото й притежаване е израз на безчестие и следователно, ограбвайки вилите, той вярвал, че краде откраднатото. За него думата „вила“ била нещо като синоним на узаконената неправда и кражба. Може би тъкмо поради тази философия той бил извънредно смел и изобретателен в своите обири. Въпреки усилията на полицията за кратко време той успял да ограби много вили и да остане неуловим. Богати и влиятелни хора от София тогава писнали на полицията и в края на краищата, по време вече на войната, Царя на вилите бил заловен, съден и изпратен в затвора. Като криминален престъпник в затвора той имал по-голяма свобода на движение, отколкото политическите затворници. Дори по някое време изпълнявал и някакви куриерски задачи. Естествено, той се сближил с политическите затворници и специално с комунистите, чиито най-видни представители по това време се намирали в затвора. В твърде продължителен и напрегнат период Царя на вилите, поради относително по-голямата си свобода, вършел огромни куриерски услуги на различните партийни звена, намиращи се в затвора, осъществявал връзка както между тях, така и с външния свят посредством други криминални затворници. Постепенно той се приобщил и идейно към тях. (Тук полковникът ми цитира Вапцаровия стих „Попаднал в затвора и станал човек“) Човекът повярвал, че комунистите се борят също срещу вилите, и на борбата за социализъм той гледал като на война за ликвидиране на вилите. И затова, когато идва Девети септември 1944 година, Царя на вилите съвсем естествено се озовал всред партийните редици. Той вече бил свързан с толкова важни другари, членове на Централния комитет и дори на Политбюро, че е бил смятан за един от най-верните. Веднага постъпил на работа в новообразуваната милиция и логично като на бивш крадец му дали да се занимава с криминални дела. Царя на вилите проявил голяма дейност, а собственият опит му помогнал да се справя лесно с нередките случаи на кражби. Той заел някакъв началнически пост, свършил школа и доколкото си спомням, май е бил изпращан и да се учи някъде другаде. Както е прието да се казва на партиен език, „развивал се добре“. Само след няколко години той вече имал твърде значителен пост и полковникът си спомняше как е работил с него.

Но близките му помощници забелязали с времето как Царя на вилите ставал все по умислен, усърдието му към работата като че намаляло и той изпаднал в странно настроение. Един ден бившият Цар на вилите и настоящ криминален следовател подал оставка. Актът на подаване оставка в целия комунистически свят се смята за отживяло буржоазно предизвикателство. Както всеки у нас знае, в България вие не подавате оставка, а „ви подават“ оставката. Затова постъпката на Царя на вилите предизвикала голяма изненада. Големи и малки началници веднага го повикали, за да го питат защо прави това. Може би някой го е обидил? Може би не е доволен от нещо? Може би има някакви претенции? На всички той отговарял с един и същ отговор — смятал себе си неподходящ за работа в милицията. Напразни били увещанията да остане на служба. Той изглеждал непреклонен. „Той си имаше някаква идея, която изцяло го бе погълнала“ — каза полковникът.

И така, той решително напуснал. Минало известно време, нищо не се чуло за него, когато внезапно дошла новината за първата ограбена вила. Някой разбил вилата на един заместник-министър и изнесъл всичко, включително и пианото. Това било тъкмо времето, когато вилите отново излезли на мода. Всички по-сносни вили, принадлежащи на някогашните богаташи, сега били конфискувани по разни параграфи и били дадени за ползуване на всевъзможни видове партийни и държавни величия. Нещо повече, новоизлюпената аристокрация се хвърлила да строи нови вили, по-големи, по-удобни, по-луксозни. „Виладжийството“, което някога Царя на вилите преследвал с фанатизъм, започнало да се разраства със сила и замах. По полите на Витоша вилите никнели като гъби след дъжд.

И след първия взлом във вилата на заместник-министъра последвала дълга серия от майсторски обири на разни вили, принадлежащи било на видни писатели, било на общественици или генерали. Никакви специални секретни брави и двойни катинари не могли да устоят на ловките ръце на крадеца. Дори милиционерските постове и патрули не могли да го удържат. Но за полковника, който тогава бил младши следовател, и за другите криминалисти в милицията не било тайна кой е крадецът.

Нека кажа, че на това място от разказа аз долових големите симпатии на полковника към Царя на вилите. Мисля, че ако беше по-сигурен в мен, той с удоволствие би добавил своя собствен коментар на цялата история решително в полза на бившия му колега.

Първият миг бил миг на затруднение и неудобство. Служителите от криминалния отдел трябвало да повикат Царя на вилите и да поискат обяснения от него. Министерството изисквало незабавни действия. Той пристигнал, бил малко поотслабнал, но по-самоуверен и хладнокръвен. С хората се отнесъл приятелски. Те направо го попитали защо отново е започнал стария си занаят.

— Защото пак има вили — просто отвърнал Царя на вилите.

— Но тия вили — казали те — не принадлежат вече на буржоазията. Те са вили на наши другари, на заслужили другари. С някои от тях ти сам си бил в затвора! Те не са капиталистически изедници!

— Аз не виждам никаква разлика! — заявил Царя на вилите и развил открито своята теория за притежаването на вила:

„Да имаш вила днес, значи да си крадец! Никой на този свят не е спечелил вила по честен път, защото ако беше честно, всички обикновени хора по света щяха да имат вили! Къде са вилите на работниците от фабрика «България»? Къде са вилите на носачите от Сточна гара? Къде са вилите на милиционерите по улиците? Нима те не се трудят честно? Защо тогава други ще имат, а те няма да имат? Ако не стигат парите за вили за всички, значи никой не трябва да има! Значи да имаш вила днес е същата кражба, както беше някога! Честни хора — казал той накрая — не притежават вили.“

„Ние не знаехме какво да му отговорим — продължи да разказва полковникът. — Той ни накара да се позамислим! Пуснахме го да си върви!“

Въпреки несъмнените симпатии към него законът си бил закон и криминалният отдел на милицията между другото трябвало да брани личните материални придобивки на властвуващата върхушка. Те официално го предупредили да спре веднага своята дейност. Вместо отговор само една седмица по-късно Царя на вилите ограбил вилата на висш партиен функционер, не съм сигурен дали това не е бил един от заместник-министрите или самия министър на вътрешните работи. Чашата на търпението и доброжеланието всред бившите му колеги преляла. Те го арестували, съдили го във вътрешен съд и го затворили. Но все пак някои, като помнели големите заслуги на Царя на вилите от времето на войната, облекчили малко съдбата му, като не го оставили в обикновена килия, а в малко по-прилична стая в Централния затвор в София, където той живял до смъртта си. Полковникът на няколко пъти ходил да го види и всеки път го заварвал безкомпромисен и непримирим. С годините на два или три пъти му искали да обещае, че няма да ограбва вили, за да го пуснат, но той само поклащал глава и казвал: „Пак ще правя същото!“

Не зная точно колко вярно ми беше предадена тази история, но аз се постарах да я разкажа така, както я чух. По-близо или по-далеч от истинската съдба на Царя на вилите, тя се извисява до притча за един крадец и две епохи и дава може би най-красноречивия и смислен отговор за истината и правдата в републиката на вилите.