КУЛТЪТ

Една от характерните черти на нашия народ, която най-много уважавам, е критичното му и хладнокръвно отношение спрямо всякакъв вид божества. Проследявайки цялата ни история, можем да кажем, че боготворенето на хора и събития съвсем не е българска слабост. В това отношение българският народ е показал повече мъдрост, интелигентност и реалистично чувство, отколкото много други народи и особено руският, при който боготворството е сякаш в кръвта на хората. Човек трудно може да си представи истински българин да коленичи отвъд Кремълската стена, да удари главата си в плочите, да простре ръце напред и да извика истерично „Батюшка Царю“ или „Батюшка Сталин, ти си всичко, аз съм нищо!“ Боготворенето на друго човешко същество, без значение кое е то и какви са неговите заслуги, винаги е предизвиквало тази усмивка на скептицизъм и известно снизхождение у нашите българи. Вероятно всеки от тях е усещал, че това е в някаква степен унизително, че е отрицание на себе си, че е подигравка с ум и интелигентност. За мен поне изглежда, че боготворството е силно свързано с примитивността и неграмотността на широки човешки маси, живеещи далеч от цивилизацията. От друга страна, то може би е източник на сила и надежда за слаби човешки същества, които нямат необходимото самочувствие и доверие в собствените си качества.

И затова, когато говорим за боготворене на хора, или както му казват сега у нас — за „култ към личността“, трябва категорично да запишем това явление като заслуга единствено на комунистическата власт, като изкуствено създаден феномен, който никога не е имал никакви корени в нашата история. Народ, който е създал богомилството, великото учение на съмнението, народ, който винаги се е съмнявал във всичко, от Бога до пъдаря, който инстинктивно е смятал себе си за равностойна и равноправна рожба на природата, който се е прекланял единствено за да се самосъхрани, едва ли някога доброволно от чисто сърце би приел да коленичи пред гипсовия барелеф на някакъв човешки мегаломан.

Култът към личността в България пристигна със самолета, с който дойде Георги Димитров. Никога преди това нашата страна не е била свидетел на такъв вулгарен маскарад на човешкото унижение. На изграждането и насаждането на култа трябва да се гледа изключително като на част от общото насилие, духовно и физическо, с което се целеше сриването на самостоятелността, човешкото достойнство и самоуважението на всеки отделен българин. Култът за огромното мнозинство от нашия народ (с изключение на шепа партийни фанатици) не бе израз на фанатична почит или страстна вяра, или безкрайна привързаност, а на СТРАХ. За много хора произнасянето на думите „нашият любим учител и вожд, бащата на цялото прогресивно човечество, другарят Сталин“ беше нещо като ваксина срещу терора.

Спомням си колко изумен бях по онова време, когато се появиха първите атрибути на нахлуващия култ, съветско производство. Най-напред бяха агитките, които скандираха до премаляване „Сталин-Тито-Димитров“. После Тито беше изваден от обращение. Свидетел съм бил на нескончаемо реване „Сталин-Сталин-Сталин!“. Това маршируване на човешките гласове винаги бе организирано, никога не бе спонтанно. Нормално сигналът се даваше от група партийни агитатори и агенти на Държавна сигурност. Впоследствие чувството за гавра изпреварваше сигнала. Един от моите колеги в Политехниката винаги, скачаше пръв и скандираше съответното име, като увличаше партийната маса да реве всеки две минути. Пред очите ми е едно представление при закриването на сезона на Народния театър. Играеше се пиесата „Подвигът“. Малко преди вдигането на завесата в царската ложа влезе Вълко Червенков, който по това време бе и Цар, и Бог. Цялата публика в театъра скочи на крака и започна неспирно скандиране „Чер-вен-ков, Чер-вен-ков“… Огледах хората около мен. Те бяха с интелигентни лица, повечето редовни театрални зрители, малко или много далеч от сивата униформа на партийните лица. И тогава внезапно долових това чувство, че те триумфираха в усилието си да боготворят човека, когото всъщност дълбоко ненавиждаха, че в действителност гласовете им крещяха най-противни и презрени слова, че скандирането на името на диктатора имаше точно обратния смисъл. Те бяха принудени от живота да вземат участие в този цирк и участвуваха с прекалеността на клоуни. А онзи горе приемаше това с височайше снизхождение. След това приятел ми каза:

„Ама му ревнах едно «Червенков», та му хвръкна шапката!“

Другият ритуал на култа у нас беше цитатничеството. Цитираше се до посиняване. Не си спомням събрание или заседание, на което всяка минута някой да не произнесе златното клише „Както казва другарят Сталин… или Димитров… или Червенков“… Впоследствие започна да се появява името на Ленин, а днес, като чета българските вестници, виждам, че нещата много не са се изменили, защото е „както ни учи другарят Живков“.

Цитатничеството трябваше също да се приеме като доказателство за вярност. И знам толкова много хора, които, за да останат в университета или за да получат работа, биха се съгласили да повтарят цял живот „Както каза другарят…“ Същевременно вървеше и другият поток — на гаврата. Той беше особено добре регистриран в кандидатстудентските писмени работи, където поголовно се цитираха несъществуващи цитати или пък се цитираха в такъв двусмислен или многосмислен порядък, че всичко се превръщаше на явна подигравка. Много често това, което „другарят“ бе казал, си беше — по критерия на нормалното човешко мислене — чиста глупост. Понякога ми се иска да направя каталог от пълни безсмислици, от мегаломански фрази, от ужасно неинтелигентни изрази на всички тия бивши и днешни божества. Но пък си мисля, че режимът съзнателно настояваше да повтаряме глупости, просто за да убие и последната съпротива на собственото достойнство.

Една от най-пошлите изяви на култа към личността бяха т.нар. „червени кътове“. Всяко учреждение, всяко предприятие, а също и в домовете на по-фанатизирани партийци човек можеше да види неизбежно ъгъл, покрит с червен плат, пред който стоеше малък бюст на Сталин, Димитров, Ленин… според случая. Понякога всички светци бяха заедно. Когато нямаше бюстове, слагаха се барелефи или пък просто портрети. Отгоре на „червения кът“ винаги имаше някакъв лозунг. Това бяха своего рода комунистически олтари на култа, които впоследствие постепенно потъваха в дълбок прах. Но аз зная маса псевдохудожници, които направиха огромни състояния, произвеждайки барелефи или бюстове. Имаше забавни истории за учреждения, които се запасяваха с бюстове. Днес „червеният кът“ продължава да съществува на много места, като монополът се държи от бюста на Ленин.

Но може би най-унизителната и античовешка проява на култа бяха манифестациите, които и до днес продължават, макар и в значително по-скромен вид. Те също са изключителна рожба на режима. Всеки по-възрастен български гражданин помни, че явления от подобен мащаб бяха непознати на нашия народ преди 1944 година. Военният парад на Гергьовден или молебенът на Богоявление бяха хиляди пъти по-скромни събития от чествуването например на Първи май. Много пъти съм се питал каква беше целта на всички тези помпозни партийни карнавали? Не представляваха ли те един добре организиран ритуал, чрез който се целеше потискането, обезобразяването и унищожаването на естествения инстинкт на всекиго да бъде като себе си. Може би има известно сходство с религиозните ритуали. Но ако при една религия човек трябва да се прекланя пред духовния образ на доброто, на любовта към ближния, на стремежа към праведен и възвишен живот, то в случая с комунистическата религия работите са съвсем различни. Вие трябва да се строите в редица, да заемете своето място в стадото, след това заедно със стотици хиляди същества като вас да преминете покрай някаква далечна и висока трибуна, да се обърнете към нея, да си свалите шапката и да размахате за поздрав ръка, като лицето ви произведе възможно най-угодната усмивка. Вие трябва като дресирана маймуна да се преклоните пред други човешки същества, които най-често не ви превишават с нищо, освен с властта, която имат и която са взели, без да ви питат. Водачът на вашата група ще ви накара да скандирате името на съществото, застанало в центъра на трибуната, което уморено и отегчено от четири- или петчасовото шествие на човешки стада пред него, дори не ви забелязва. От всички страни ви ограждат портрети на хора, които поне по биология са като вас, които вие лично не познавате, нито сте убеден в техните качества, но вие трябва да им се поклоните така, както не сте се кланяли на майка си и баща си. И точно този поклон е смъртта на вашето достойнство, на съзнанието, че сте равностойно и равноправно човешко същество, а не животно или роб. Да признаеш и цениш качествата на едного или другиго е нещо в реда на нормалните човешки отношения, но да паднеш на колене пред някого и да скимтиш името му, това е отрицание на всичко, което си ти. Аз посочвам само този момент — на унижението, което е някакъв вид смърт. И това е главният удар, който култът към личността нанесе и продължава да нанася върху душевността на нашия народ. Основният лозунг на култа винаги е бил: „Аз съм всичко, вие сте нищо“.

Една от най-трагикомичните прояви на култа към личността бяха наименованията на улици, градове, села, фабрики, болници, училища и дори планински върхове. Смешното беше, че те получиха имена на живи партийни ръководители. Нямаше български град без улица „Сталин“ или без улица „Георги Димитров“. От чужбина бяха увековечени имената на Молотов, Тито, Георгиу Деж, Клемент Готвалд, Толбухин, Калинин и други. А членовете на нашето Политбюро се състезаваха да раздават имената си навред. Спомням си, че карах стаж в завод на гара Костенец, който се казваше „Антон Югов“, посетих фабрика на име „Цола Драгойчева“, вървях по улица „Вълко Червенков“. Маса обекти носеха имена на живите още Георги Дамянов, Димитър Ганев, Васил Коларов и така нататък. След това се оказа, че някои от другарите не бяха толкова достойни или пък преминаха като Тито извън лагера и ставаха смешни смени на имена, докато накрая решиха, че трябва да се слагат само имена на мъртви вождове.

Култът, разбира се, имаше своя йерархия, която се определяше от партията и се спазваше стриктно. Все пак имаше спорове дали образът на Сталин ще е пред този на Ленин, докато Маркс се приемаше за неизбежно първия и най-великия. Но по-забавна беше борбата при разпределянето на допълнителните и второстепенни места на тези самопровъзгласили се партийни олимпийци. Водеха се истински войни за реда в портретната галерия на Политбюро, докато накрая надделя азбучният ред. Комунистическата култовщина винаги е била израз на двупосочна неинтелигентност.

Ако отдолу отправяха фанатични погледи шепа бедни, осакатени човешки същества с партийни билети, за които партията се отъждествяваше с вожда, и ако чувството на вяра и привързаност към този вожд идваше само за да запълни тясното пространство на един ограничен и празен живот, ако той удовлетворяваше инстинкта за служене и сервилност, то какво да кажем за тези отгоре? Много пъти, наблюдавайки отблизо всички тия самопроизвели се светци, съм се питал дали те взимат на сериозно цялата тази комедия? Дали вярват, че са изключителни представители на човешкия род, та трябва човек да им се кланя като на божества? За съжаление, отговорът е ДА. По своя характер всички тия партийни херцози, маркизи и барони бяха и са посредствени хора, често пъти с интелигентност под средното равнище в страната. Те бяха заели тези места по ироничната игра на случайностите, но нямаха необходимия ум, за да оценят това, а приписваха положението си на своята изключителност. Те си вярваха, че са нещо повече от обикновените хора, и настояваха да бъдат смятани за повече. Така може да си обясните цялата им недостъпност, цялото им нетърпимо понякога позьорство, ограждането с раболепни слуги, насърчаването на всякакъв вид поклонничество към тях и непрестанната демонстрация, че всичко едва ли не зависи от тях. Прибавете-в картината и факта, че те издаваха официално български календар, в който бяха наблъскали рождените си дати, по-важните събития от живота си, внушавайки си по този начин, че са изместили напълно свети Илия или свети Никола, или свети Димитър. Ние четяхме в тия календари „роден другарят Райко Дамянов… или роден другарят Добри Терпешев“.

Тъкмо провеждането и налагането на култа към себе си беше доказателство за отблъскващата им посредственост. Нито един от тях не беше личност. А когато паднеха от власт и тръгнеха между хората, всеки се чудеше, че човекът всъщност бил много прост. Мнозина помнят какви посмешища бяха Добри Терпешев, Антон Югов, Райко Дамянов, Ангел Панев с техните примадонски номера на хора, които искаха да бъдат всичко велико.

Загрузка...