Задочни репортажи за България

ПОКЛОН ПРЕД ЦАР ДОЛАР

Едва ли някой може да оспори значителните промени, станали в България със започването и разрастването на международния туризъм в страната, с превръщането му във важно държавно мероприятие. България през 1966 година беше доста по-различна от България през 1956 година. И тази разлика не бе само на повърхността. Исторически закономерно тези 10 години съвпаднаха с обща промяна на климата в Източна Европа, където безспирната борба между фикциите на идеологията и реалностите на живота роди важни компромиси. Както всеки български гражданин знае, фанатичният идеологически поход за революционна промяна на човека и обществото, за създаването на комунистическа нравственост и комунистическо мислене, за поставянето на човешкия живот в рамките на партийноидеологическите формули, за фактическото изграждане на друг, напълно нов свят в тези години загуби много от силата си. Комунистическите лозунги за вярност към марксическия идеал, за идейна и нравствена чистота останаха да плуват като едри мехури във все по-бавните и по-нечисти обществени води. Големите и силни думи за победата на революцията, за тържеството на комунистическата правда, за строителството на комунизма се превърнаха от партийна програма в парадни фойерверки, които един или два пъти годишно осветяваха българското небе. Вместо отвлечените и чужди на българската действителност формули на Маркс консолидираният тоталитарен режим възприе практическите принципи на хищния държавен капитализъм по съветски образец. Основният идеологически аргумент на революцията, който оправдаваше провеждането й, а именно премахването на експлоатацията на трудещите се, бе хитро подменен с утвърждаването и безмилостното увеличаване на тази експлоатация. Тя, разбира се, бе оправдана с текущите нужди на обществото. Множество чисто капиталистически похвати намериха отново своето място в страна, която бе наричана социалистическа. Пак през тези десет години като че настъпи известно отрезвяване в партийните редици, като думата БОРБА постепенно бе заменена с думата УДОВОЛСТВИЕ. Да се преживее някак по-добре, по-приятно, ако може по-дълго, стана движещ инстинкт на големи и малки партийци, които благополучно бяха забравили за борбата и жертвите по построяване на щастието за бъдещите поколения. Аз лично не познавам нито един-единствен партиен член в България, от председателя на Държавния съвет до обикновения партиец, който да вярва все още в някакви комунистически идеали. Ако сталинистите пълнеха въздуха с обещания за неясно далечно бъдеще, техните наследници зарязаха бъдещето и доста практично се заеха с действителността, отнасяща се до техния собствен живот.

Част от тази действителност беше превръщането на България в туристическа страна. Приятели са ми разказвали за голямата борба, която се е водила в Централния комитет на партията и висшето държавно ръководство за развиване или за ликвидиране на международния туризъм. От едната страна на този вътрешен фронт са били умерените другари от новото властвуващо поколение, плюс плановиците, икономистите и външнотърговските дейци, а от другата страна — старият партиен кадър, сталинско-китайската част на партията и Държавна сигурност. Първата група е посочила значителните материални изгоди от туризма, спечелването на стотици милиони валутни левове, бързото модернизиране на пътищата, ресторантите и хотелите в страната, увеличения търговски обмен. Тези другари ревностно защитавали известната идея на съветското ръководство да превърне България в показна витрина на комунизма. За известно време някои от тези дейци сериозно са вярвали, че България може наистина да стане такава ефектна показна реклама за цветуща страна под егидата на социалистическото братство. В същото време хората от втората група атакували международния туризъм от принципни идеологически и нравствени позиции. Виден генерал от Държавна сигурност се провикнал: „Ние не искаме държава от добри келнери. С келнери не се прави комунизъм!“ Той и тези като него виждали нещата в значително по-мрачна светлина. За тях всеки западен турист, който вървял из страната, бил безплатен агент на капитализма и доста убедителен агитатор против социалистическата система. Каква по-голяма пропаганда за капиталистическия начин на живот от тези добре облечени, материално задоволени, пътуващи навсякъде по света, свободни във възгледите си западни туристи с техните лъскави коли и още по-лъскави вещи. Според Държавна сигурност туризмът бил най-големият идеологически враг, най-силният идеологически диверсант. Отгоре на всичко Държавна сигурност мразела западните туристи по чисто практически причини. Как се следят два или три милиона туристи? Откъде да се вземат хора за всеки от тях? И без това бюджетът за сигурността бил раздут до немай-къде. Контролът върху туристите, особено в разгара на сезона, бил нещо, което хвърляло колегиума на Държавна сигурност в ужас. На тези милиционерско-идеологически възражения застъпниците на туризма отговаряли, че за всичко имало лек и че със спечеленото от туризма жизненият уровен на българското население щял да се изравни с този на напредналите западни страни, така че сравнението щяло да бъде в полза на социалистическия строй.

Така през тези десет години „горе“ се водила остра борба между икономика и идеология. По някое време везните силно наклонили в полза на идеологията. Дори се изготвяли списъци за превръщането на стотиците хотели по крайбрежието и планините в почивни станции. Последните трябвало да се раздадат на предприятия и учреждения и така с един замах да се ликвидира туристическото нашествие в България. Но когато нещата опрели до сметките, оказало се, че връщането назад било равно на тежка финансова катастрофа. Вече били направени огромни инвестиции. Според слухове московските банкери на България отхвърлили категорично всякаква идея да платят масрафа за възстановяване на идеологическата девственост по българската земя. Тъкмо напротив, били дадени указания международният туризъм в България да се развие до най-голяма степен и се превърне в съществено валутно перо. Пропагандните цели на Хрушчовата витрина на щастието били изместени значително от чисто капиталистически, печалбарски идеи. Изглежда, че значителният начален приход от долари (чуждата валута в България се преценява единствено в долари) бе разпалил въображението на по-практичните партийни й държавни ръководители. От средата на шейсетте години изпълнението на валутните планове бе преследвано с безогледна настойчивост. Смятаният от цялата комунистическа пропаганда отпреди 1956 година международен туризъм за атрибут на капиталистическия свят и подкуп, който капиталистите давали на нещастните западни граждани, сега магически се превърна в необходимост на комунистическата държава. Гнусният американски долар, както го наричаше вестник „Народна борба“, се превърна в единствено мерило за успех при провеждането на партийната програма. Много идейни скрупули бяха пожертвани пред олтара на цар Долар. Официално оправдание за това беше, че българската индустрия трябва да бъде оборудвана с най-модерни западни машини и съоръжения. Парите за тях идвали от туризма.

„Ние позволихме на Запада да дебаркира на черноморския бряг, за да му вземем парите“ — бе декларирал виден партиен стратег.

„Защо да не превърнем България в Швейцария! Червената Швейцария!“ — бе извикал друг.

През тези десет години и по-късно в страната наистина бе предприета гигантска строителна програма. Българските пътища, които бяха в окаяно състояние, започнаха лека-полека да придобиват европейски вид. Туризъм без добри пътища бе немислим. Хотелите в страната с няколко изключения бяха в още по-лошо положение. Спомням си, че когато в началото на петдесетте години ходех по командировки из страната, мисълта за пренощуване в хотел ме ужасяваше. В Сливен, във Видин, в Карлово и Сопот, в Бургас и къде ли не хотелите представляваха отвратителни, нехигиенични, зле стопанисвани сгради. Огромните капиталовложения на „Балкантурист“ плюс собственото строителство на окръзите осеяха страната с голям брой първокласни хотели на добрия европейски стандарт. Беше наистина удоволствие човек да спре в такова например загубено градче като Търговище или пък да отиде в Котел, Смолян, Пазарджик или Габрово и да прекара нощта в спретната хотелска стая и да получи добра храна в ресторанта на прилична цена. При много от хотелите и ресторантите архитектите проявиха талант и изобретателност и създадоха забележителни места, които впоследствие станаха желани за местното население. Пак с тази вълна на туристическото строителство изникнаха и множество кафенета, ханчета, пивници, закусвални и други. Едновременно почти се извърши строителството на бензиностанции. Значително се подобриха пощенските и телефонните служби. С една дума, туризмът, а не комунизмът модернизира България. Толкова по-радостно беше, че местното население можеше да ползува богатствата, предназначени за туристите, което силно се отрази на собствения му уровен. Всички тези постижения пълнят страниците на пропагандните издания на режима и, разбира се, биват преписвани не на туризма, а на комунизма. Но за всеки непредубеден е повече от ясно, че без това стремглаво ангажиране на държавната машина с превръщането на България в страна на международния туризъм българските граждани може би още щяха да кихат в прахоляка на старите пътища. И ако цялото това строителство представлява първата голяма придобивка, която туризмът донесе на българските граждани, втората не по-малко важна придобивка беше онази, от която партийните агитатори най-много се бояха. България наистина бе превърната в нещо като витрина, но на нея бяха изложени не толкова добродетелите на комунизма, колкото истината за живота на Запад. Общуването на българските домакини с гости от цял свят допринесе извънредно много за унищожаването на много пропагандни лъжи и разширяването на познанията на хората едни за други. След близо десетгодишна сталинистка бясна пропаганда българските граждани можаха да видят, че външният свят си беше това, което те помнеха и знаеха отпреди войната.

Сигурно биха могли да се приведат още много данни за изключително положителната роля на международния туризъм за народите на тоталитарни страни, тровени всекидневно от безспирни пропагандни лъжи. Тази естествена обмяна на знания на едни народи за други народи и оттам по-вярно и непредубедено отношение към политическите и икономическите проблеми на света в наше време ми се струва, че е един от най-важните резултати на туризма Изток-Запад. Никога няма да забравя например огромното впечатление, което българската действителност през 1944 година произведе върху влезлите в страната съветски войници. Те, които бяха отровени с партийните лъжи за ужасна мизерия, мъки и страдания на света отвън Съветския съюз, с изумление видяха, че дори скромният уровен на тогавашния български гражданин бе на космическо разстояние от тяхната съветска мизерия. И сега горе-долу същото действие се повтаряше на българска територия, само че този път смайването принадлежеше на българските граждани.

Отчитайки с ясно съзнание всички тези дарове, които туризмът донесе в България, аз все пак не мога да избягна собственото си огорчение, че слугинският или робският манталитет на туристическите организатори в България, тяхното угодничество и липса на човешко и национално достойнство при много случаи направиха от срещата между чужденци и българи печално и горчиво унижение за собствения си народ. Както разказах в предишните глави, в своя безогледен стремеж да привлекат, да угодят и да се харесат на повече чужденци, както и да спечелят повече долари, хората на „Балкантурист“ подложиха на грубо и вулгарно оскърбление българите. Това трябва да се припише единствено на тромавите, непохватни и често пъти просташки обноски на хората на режима. От друга страна, твърде очебийният контраст между западните гости — свободно пътуващи граждани на света, и местните български крепостници доведе до твърде отчайващи чувства и мисъл за обреченост. На трето място, материалният блясък на туристите от Запад предизвика твърде примитивен култ към притежаването на хубави вещи. Благодарение на туризма, „Кореком“ и нашата партийна аристокрация, която съумяваше да заделя значителни суми долари за свои лични нужди, само в две или три години притежаването на красиви вносни вещи щеше да се превърне във всеобща болест, във фанатично убеждение, че човек не е равен на другите, ако не носи френски гащи, италиански обувки или английски пуловер. Да не говорим за радиоапарати, магнетофони, хладилници и леки коли.

И на четвърто място идва моето носталгично чувство за погребана завинаги оригиналност и девственост на българската земя, за замяната на естествени, дълбоко народни красоти с пластичната цивилизация на туризма. Може би аз си противореча, като казвам, че модерните ресторанти и хотели ми харесват, но отбелязвам, че в тяхната комерческа атмосфера ми липсва простотата и чистотата на старата, миришеща на подово масло селска кръчма.