Задочни репортажи за България

ПЪТУВАНЕ ЗА ЧУЖБИНА

Ако един обикновен англичанин, германец, италианец, американец или който и да е гражданин на страна, която не се радва на придобивките на някаква октомврийска, септемврийска или друга революция, нито се самоназовава социалистическа, народна или народнодемократична, поиска да замине за чужбина, цялата му грижа е да си направи сметка на парите, които ще му трябват, и да се справи с разписанието за съответното превозно средство. Днешният западен свят така дълбоко е свикнал с това неотменимо човешко право, че мнозина не само не могат да разберат, но направо отказват да повярват, че техните събратя от Източна Европа са твърде далече от възможността да пътуват зад граница. Те, разбира се, чуват за разни проблеми, свързани с изселване на малцинства от Източна Европа, знаят, че има Берлинска стена и комунисти граничари, които стрелят по хора като по кучета, но въпреки това съзнанието им отказва да приеме истината за участта на човешките същества в онези страни по същия начин, както техните бащи преди години отказваха да повярват в съществуването на сталинската касапница. Може би това да е наивност, може би неосведоменост, а може би — безотговорност. Всеки българин, който живее на Запад, неведнъж е попадал в компании, където се е водил горе-долу следният абсурден диалог:

— Често ли се виждате с вашите родители?

— Не. Не съм ги виждал от двайсет години.

— Как? В лоши отношения ли сте?

— Не, но нито аз мога да отида да ги видя, нито те могат да дойдат тук!

— Как! Защо да не могат?

— Защото режимът е комунистически и не разрешава на хората да пътуват свободно.

— Но аз чета по вестниците, има хора от Източна Европа, които пътуват… Даже веднъж видях съветска група тук, на главната улица.

— Вярно, има някои, които могат да пътуват, но не и моите родители.

— Защо?… Извинявайте, може би те да са лишени от граждански права…?

— Те никога не са ги имали!

— Как! Нали България членува в ООН, нали е подписала Хартата за правата на човека, споразумението в Хелзинки…

— Моите родители не могат да пътуват просто защото са мои родители. Режимът смята, че по този начин наказва и мене, и тях!

— Но защо ще ги наказва?

Тук вече търпението на българина свършва. Как човек да им обяснява на тия западни деца! А западният гражданин клати глава и казва безпомощно:

— Съвсем не разбирам! — После внезапно задава последния въпрос:

— Значи възможно е вие да не видите родителите си живи до края?

— Да! — казва нашенецът и се отдалечава.

Тъкмо на тези западни граждани искам да разкажа какво означава в България да получиш разрешение за пътуване в чужбина. За тяхно удобство ще взема възможно най-невинния от политическа или комерческа гледна точка случай. Измисленият от мене гражданин се казва Пенчо Данчев и няма нищо общо с известния литературен критик. Той е 52-годишен, старши дърводелец в трамвайното депо в София, женен, с две деца, безпартиен, неосъждан, живущ в държавен блок край депото в „Красно село“. Материално той успява да свързва двата края, тъй като големият му син се е върнал от казармата и е започнал сам да печели, а жена му, като помощник-готвач в депото, продължава да спестява почти цялата си заплата. Политически Пенчо Данчев винаги е бил с властта. По събрания, когато всички вдигат ръце, и той вдига, понякога без дори да знае за какво става дума. Пред хората минава за добър и кротък човек. А като работник е смятан за един от най-добрите, бил е 7 пъти ударник и е награден с Народен орден на труда — бронзов. Никога не е имал никакви връзки с чужбина… Освен една. Тъй като дядо му е от Врабча, Трънско, един от братовчедите му, Тошо, който живял в махалата, останала в югославска територия, впоследствие се преместил да живее в Белград. Този Тошо е също дърводелец като него, но си има частна работилничка и прави гардероби. В последните няколко години Тошо идва в София и гостува на семейството на братовчеда си три или четири пъти. И, разбира се, всеки път той кани Пенчо и жена му да идат в Белград на гости при него. Отначало Пенчо е далече от тази идея, защото пътуването все пак струва пари, а пък те не са в много розово положение. Но внезапно един ден, просто необяснимо, Пенчо изпитва силно желание да иде и види този пусти Белград, да поседи една или две седмици у Тошови, да купи на жена си нещичко (казват, че в Белград е по-евтино) и, така да се каже, да прибави към биографията си факта, че е бил веднъж през живота си в чужбина. Той съобщава на жена си своето желание, а тя му казва:

— Добре, ама дали ще те пуснат! Чувам, че много мъчно се взима паспорт!

— А защо да не ме пуснат? — отвръща Пенчо. — Да не съм убил или откраднал? Цял живот блъскам като добиче, защо да не ме пуснат! Защо Тошо ще може да идва, а пък аз няма да мога да отида там!

— Опитай! — казва жена му.

На другия ден Пенчо се отправя към Паспортния отдел в Дирекцията на милицията край Лъвовия мост и се присъединява към опашката хора, която се е проточила в голямата стая на първия етаж. На Пенчо му прави впечатление напрегнатата тишина, всред която тълпата се придвижва, сериозният, почти богомолски вид на лицата на чакащите, техните прелюбезни и почти угоднически изрази, когато достигнат гишето, и контрастиращият суров и груб глас на служителките, които сякаш нарочно са подбирани, за да приличат на затворнически надзирателки.

— Аз искам да ида на гости на братовчеда в Белград, та дойдох да попитам какви документи трябват… — казва Пенчо с възможно най-любезния си глас.

— Е там на стената пише! Не можеш ли да четеш! За какво си се наредил тука! — отсича някаква маршируваща мъжкарана.

— Ама аз дойдох да попитам… дали човек може да иде при братовчед…

— При братовчед не може. Само пряк роднина — баща, майка, син, дъщеря, брат, сестра! — избърборва другарката оттатък и нетърпеливо се обръща към следващия в редицата.

Пенчо Данчев се отмества, засрамен за това, че е питал за нещо, което би трябвало да знае. И докато с блуждаещи очи се опитва да прочете залепения на стената списък на документите, които се изискват за пътуване в чужбина, към него приближава някакъв смешен старец, който приятелски му казва:

„Ти не ги слушай тях! Подай молба! Като ти откажат, пак подай! И пак! И пак! Докато им омръзне!“

Човекът го потупва утешително по рамото и отминава. И Пенчо решава да се бори. Той взима формуляри и съответното наставление за попълване. Оттам разбира, че се иска заверена в Българското посолство в Белград декларация от Тошо, че го кани и му поема издръжката. Пенчо веднага пише писмо на Тошо да му прати декларация. Той не знае, че тази декларация струва пари, че се издава по усмотрение на консула, че често пъти служи за въдица при разузнавателната дейност всред българските емигранти в чужбина и т.н. Както и да е, той получава декларацията заедно с радостно писмо от Тошо, че го чака. Тогава идва ред на следващите документи — от данъчното, че си е платил данъците, от военните, че може да излиза от страната, от службата, че му се разрешава да пътува в чужбина. Впоследствие всички тия документи ще се усложнят доста и с цел да се снеме отговорността за отказа от паспортните власти отделни предприятия и учреждения сами ще отказват да дадат съгласие за пътуване. Запъващ се, Пенчо отива при началника на „Личен състав“, или както всички го знаят, „кадровика“, и му обяснява, че иска да иде до Белград. Първата реакция на кадровика е неприятна, сякаш Пенчо му е поискал пари на заем. По-късно той ще каже печално на жена си:

„Ако искаш властта да те намрази, кажи им, че искаш да ходиш в чужбина! Като му казах това, като че ли му бръкнах някъде!“

„Ще говоря с директора“ — казва кадровикът и сега внезапно измества целия разговор. Той разпитва Пенчо как върви работата в дърводелския отдел, какво приказват хората там и особено какво мисли той за някой си Симо, който напоследък много си отварял устата… С мисълта за разрешението за пътуване Пенчо охотно и твърде нашироко разказва какво става в отдела. Подушил, че Симо е мразен от кадровика, той не се свени да каже, че и нему Симо е неприятен, и т.н. Кадровикът го изпраща с одобрение. След няколко дни му се дава бележка, че предприятието няма нищо против Пенчо Данчев да пътува в чужбина. Събрал всички тапии, той ги отнася в паспортното отделение, като отново си взима отпуска, за да се реди на опашката там, плаща (по мое време) 5 лева, което е равно на надница и половина, просто така, за удоволствието на МВР да приеме документите му. Казва му се, че до два месеца ще има решение.

„Аз искам да ида през есента, но ако стане за пролетта, пак няма да е лошо“ — казва си Пенчо.

След около месец съседите на Пенчо, които са и колеги от депото, го викат мистериозно у тях една вечер и тайно, шепнешком му доверяват, че местната „кука“, някой си Мако Таков, идвал да събира сведения за него и разпитвал надълго и нашироко, но Пенчо може да бъде спокоен, те му казали каквото трябва. Най-много питал с какви хора се събира и дружи големият син на Пенчо, Гошо.

„Това ще да е заради онзи бой!“ — сеща се Пенчо. Преди около пет години в спор за някакво момиче Гошо беше напердашил сина на някакъв големец и за малко не го изключиха от училище.

След това този Мако Таков питал подробно за посещенията на Тошо от Белград и що за човек бил. И накрая се интересувал за по-стария брат на самия Пенчо, който навремето като мобилизиран служил в жандармерията.

„Абе за какво ги ровят тия стари работи!“ — мърмори Пенчо и чувствува, че напразно е платил петте лева за документите.

— Аз ти казах, комшу — забелязва съседът, — щом речеш да пътуваш, почват да ровят всичко и само беля може да излезе!

Както и да е, никаква очевидна беля не идва. В замяна точно след два месеца пристига кратка печатна бележка от Паспортния отдел — „НЕ ВИ СЕ РАЗРЕШАВА ДА ПЪТУВАТЕ“.

Пенчо чете бележката веднъж, два пъти, пет пъти, и ръцете му треперят. Може би за пръв път в живота си той чувствува така остро болката от несправедливостта. Той е срещнал и преживял много несправедливости, но тази, паспортната, му се струва най-жестока, защото за пръв път му се казва направо, че той е НИЩО, ЧЕ ТОЙ НЯМА НИКАКВИ ПРАВА, ЧЕ ЦЯЛАТА МУ ДЪЛГОГОДИШНА СЪВЕСТНА РАБОТА НЕ СТРУВА НИЩО, ЧЕ ДОРИ И ОРДЕНЪТ, КОЙТО СА МУ ДАЛИ, ИМА ТИКВЕНА СТОЙНОСТ.

„Защо да не пътувам? Защо? Защо?“ — повтаря той, сякаш целият му живот се е свел до това пътуване, сякаш няма живот без този паспорт. Донякъде Пенчо е бил подготвен за отказа, на толкова хора е било отказано. Но сега сам се изненадва от собствената си болезнена реакция. Това е почти чувството на доведеното или завареното дете, на което мащехата отнема всичко, за да го даде на своето дете.

Дори външността на Пенчо се променя. Той сякаш се изгърбва, лицето му се свива в убито изражение, очите му загубват своята мекота и сякаш стават по-твърди и неподвижни, гласът му хрипти през буцата, заседнала на гърлото. Напразно жена му се опитва да го утеши и разсее.

„Слушай — казва тя, — не ставай дете. Погледни, на Кирови отказаха, на Цеца също, на Ванчо, а Митко го свалиха от влака… Така е, в такава държава сме се родили! Не си само ти. Като не може, не може, какво да се прави! Хайде сега да се обесим! За едно пътуване!“

Но Пенчо не я слуша. Той знае всички тия доводи, но те не го топлят, те не му помагат нито да забрави, нито да смекчи болката от този почти налуден, изтезаващ въпрос: „Защо да не пътувам?“

Пенчо дори иска да пише до Тодор Живков. Просто два реда. „Другарю Живков, защо аз, дърводелецът Пенчо Данчев, да не мога да пътувам?“ Но чувството за реалност му подсказва, че това ще бъде просто изхабяване на хартията.

Той не може и да работи както преди. Дърводелната на депото, самата работа, хората около него, всичко му се вижда чуждо и някак враждебно. По някое време началникът на цеха тича и го моли да свърши нещо извънредно, което е важно и което, разбира се, няма да се плати. Безброй пъти в миналото Пенчо е работил даром. По навик той приема това и сега. Но застанал зад банцига, той се запитва:

„А защо ще им работя, щом не мога да пътувам?“

Оттук нататък болката и горчивината неудържимо се превръщат в озлобление.

В целия си живот кротък и изпълнителен човек, Пенчо Данчев не е мразил никого. Но сега чувствува, че ги мрази — тях, ония, които сякаш са се изхрачили върху лицето му и са викнали: „Ти, нищожество, как смееш да искаш да си равен с нас!“

И тъкмо омразата става моторът, който го раздвижва. Той сякаш иска да знае кого точно да мрази.

— Аз няма да оставя тази работа току-така! — заявява той у дома.

— Я ги остави, пусти да останат! — казва жена му. Но сега синът, Гошо, се намесва и казва:

— Тате, ще се бориш докрай! Ако трябва, и при папата ще идеш!

Пенчо Данчев чувства, че иска да разкаже болката си на всички хора около него, иска някак да получи съчувствието на колегите си, на приятелите, на роднините. Но отново инстинктът му подсказва, че не трябва да се говори много за тази работа. За друго може, но не за това. По мазната усмивка на кадровика той разбира, че онзи знае за отказа, но многозначително не му казва нищо.

„Аз ще отида в паспортното да ги питам тях. Да ми кажат — ЗАЩО НЕ МОГА ДА ПЪТУВАМ!“ — решава той. И без да се съветва с някого, следващата сутрин той се отправя към Лъвовия мост.