Задочни репортажи за България

СТАРШИ ЛЕЙТЕНАНТЪТ И НОЩТА

С жена ми се преместихме да живеем в стара национализирана вила над Драгалевци, недалеч от станцията на лифта. Вилата бе обградена от високи тополи и изглеждаше причудливо уединена. От нейните балкони и тераси София и софийското поле се виждаха като на длан. Ние заехме горния етаж, а долният етаж се обитаваше от непознато четиричленно семейство. При внасянето на багажа дойде да ни помогне мъж на около 35–36 години, среден на ръст, с широки плещи и силни, мускулести ръце. Лицето му беше обрасло с гъста черна брада. Тогава, през лятото на 1964, брадите у нас още не бяха на мода. Но онова, което ме накара леко да потръпна, бяха очите му — черни, открити, с неестествено силен блясък, който сякаш придаваше на всеки негов израз чувство на крайност. Помислих си, че той или е алкохолик, или пък е с болен дух, който живее в постоянна възбуда. В противоречие с лицето му неговият глас звучеше меко и внимателно. Това беше моят нов съсед, наемателят на долния етаж, баща на две деца, момиче на 10–11 години и момче на 6. Жена му беше учителка в близката прогимназия, а децата изглеждаха мили и добре възпитани.

В онзи първи ден нямах никаква представа за миналото на моя съсед. Само чувствувах, че той беше обременен от силно, все още нестихнало преживяване.

„Не ти ли се струва, че той е малко особен?“ — попита ме жена ми, донякъде обезпокоена. Но малко по-късно тя се запозна с децата и майка им и тяхното приятелско отношение явно разпиля съмненията й. Вечерта, уморени от пренасянето на багажа, ние си легнахме рано. Но някъде около полунощ жена ми ме събуди:

— Слушай! — каза тя.

Всред лекото шумолене на тополите се чуваха техните ритмични стъпки и от време на време някакъв плътен глас произнасяше неразбираеми думи. Имаше почти пълнолуние и навън бе доста светло. Станах и отидох до прозореца. Долу на голямата, почти бяла тераса видях картина, която моментално ме разсъни. В средата на терасата беше поставен празен дървен стол, а моят нов съсед се движеше ритмично напред-назад и въртеше главата си по посока на стола, като че там някой седеше. Ръцете му бяха скръстени отзад и тялото му беше леко приведено, за да изрази активно внимание към онзи, който се предполагаше да седи на празния стол. Дойде ми на ум, че това, което беше пред очите ми, напомняше на сцена в следователския кабинет на Държавна сигурност. Точно по същия начин подследственият седеше или стоеше в средата, а следователят се движеше в същия ритъм около него и го чакаше да говори. Това беше класическата сцена, която толкова много хора у нас познаваха и която най-често се разиграваше в полунощ. Движението на моя съсед около празния стол беше призрачно ехо от зловещите нощи на сталинската епоха, от варварския триумф на „биячите“ над вързаната жертва.

„Мълчанието не винаги е злато!“ — каза той на стола с тон, чиято яснота потвърди всичките ни съмнения.

Двамата с жена ми гледахме поразени това представление и не знаехме, че ни предстояха много нощи, когато под влиянието на алкохола бившият старши лейтенант от Държавна сигурност с налудно постоянство щеше да пресъздава сцената в следователския кабинет. Сцена, в която той се прераждаше от разстроен алкохолик в могъщ Бог, Цар и Съдия, от чиято безранична власт зависеше съдбата на онзи върху стола. Ние не знаехме също, че сцената върху терасата беше само началото на пробудилия се от бутилката ракия среднощен следовател.

Изглежда, в някакъв момент той осъзнаваше празнотата на стола и му беше необходимо там да седи някой с истинска плът. Той се втурваше в спалнята, събуждаше жена си и децата си (ако те вече не бяха избягали) и с дъжд от най-вулгарни псувни и ругатни се опитваше да ги предизвика да му окажат някаква съпротива. Гласът му ту се извисяваше в истерични викове, ту стихваше в заканителни ниски тонове, ту избухваше в някакъв ужасен смях. Обикновено дързостта принадлежеше на дъщеря му. Тя заставаше срещу него и яростно започваше да вика: „Ти си най-лошият, най-черният, най-отвратителният човек на света! И ти знаеш това и си го изкарваш на нас! Ако съвестта те гризе, защо не се самоубиеш, ами биеш!“

Той се усмихваше като ощастливен злодей, пристъпваше към нея и започваше да я налага с бавни, но силни плесници, като че имаше намерение да продължи да бие с часове. Майката се хвърляше в отчаяни усилия да спаси детето. Колко нощи писъци разтърсваха вилата, тичаха съседи, и ние тичахме долу, за да се опитаме да го удържим. Но той беше толкова силен, че понякога, когато викахме милицията, трима милиционери не можеха да се справят с него.

В онази първа кошмарна нощ жертвата беше шестгодишното момче. Ние чухме врява в стаята под нас, после тръшкане на врати и бързи стъпки. После разбрахме, че майката и дъщерята бяха избягали. Но момченцето беше останало. Моят съсед го изнесе навън, постави го на стола по корем, заголи гърба му и започна да го бие с колана си. Детето дори не издаде звук. То беше особено дете. Ние се спуснахме по стълбите и когато се намерихме на терасата, видяхме съвсем неочаквана и различна сцена. Моят съсед беше захвърлил колана си, беше коленичил пред детето на стола, целуваше гърба му и с напълно разстроен, болен и хълцащ глас повтаряше:

— Прости ми, моето момче. Чу ли, прости ми. Нали не те боли! Нали ще ми простиш… Ръцете ми да изсъхнат, ако още веднъж… Прости ми…

Цялото му тяло се тресеше от вълнение и сякаш нищо не бе останало от внушителната страховита фигура на среднощния следовател около стола. Малкият се привдигна и чухме да казва с детски укор:

— Аз ти казвах, татко, да не пиеш!

— Нито капка повече! Няма! Няма вече! — извика баща му с най-потресаваща искреност.

Той вдигна детето на ръце, както го беше изнесъл, и влезе вътре.

Ние с жена ми не знаехме как изобщо да приемем това, което видяхме. То ни изглеждаше странен, почти призрачен кошмар, много различен от познати пиянски буйства, защото в центъра на всяко обяснение беше празният стол. Призори майката и дъщерята се завърнаха. Настъпи пълна тишина, сякаш нищо не беше се случило.

На другия ден наблюдавах моя съсед, докато работеше в градината. Малкият беше с него. Двамата се шегуваха и сякаш бяха в най-щастливо настроение. Той обясняваше на сина си живота на мравките и помня добре, че каза: „Когато стъпваш, гледай да не смажеш някоя мравка. Погледни внимателно и тогава стъпни. И мравката има душа като мене и тебе!“

По-късно през деня и в следващите дни с изненада открих, че моят нов съсед беше един от най-услужливите хора, които бях срещал. Той се въртеше около мен, помогна ми с настаняването и ме осведоми най-подробно и точно за особеностите на новото ми жилище. Той беше малко бавен в разсъжденията си, интелигентността му явно бе притъпена и като че целият процес на мислене и изразяване вървеше трудно и с препятствия. Имах впечатлението за твърде объркана раздвоеност на ума, която внезапно бе разсичана от силни проблясъци на фанатизъм.

Между другото той ми каза, че не желаел да постъпи на работа или да заеме служба, защото това противоречало на желанието му да живее „другояче“. Опитвал се частно да поработва нещо с ковано желязо. Оказа се, че край реката имаше малка работилница, където той изработваше свещници, манастирски лампи, полилеи и други, всичко от ковано желязо. Попитах го защо именно този занаят е започнал. Той се засмя и каза с доста странен глас:

— Не знам… Изглежда, че имам навик да удрям, и когато удрям желязото, това ме успокоява…

После съвсем приятелски добави:

— Когато ви искам пари на заем, не ми давайте! Ще се напия, а като се напия, става лошо!

Жена му ми каза веднъж, че когато той бил трезвен, от него нямало по-добър човек и съпруг, но когато се напиел, хващали го всички бесове.

Пак в онези първи дни една вечер, минавайки край работилницата, чух гласа на моя съсед да произнася думи, които ме върнаха към ученическите часове по религия. Като в някаква най-невероятна и зле измислена история той четеше Библията. Беше я поставил на работната си маса и изричаше думите бавно и тържествено, сякаш се наслаждаваше на гласа си. Научих, че съвсем внезапно преди няколко години той беше станал ревностен адвентист и строго зачиташе съботния ден. Това странно втурване към религията наистина ме смая. Впоследствие често го виждах да се моли цели часове с неестествено блеснали очи, отправени някъде в пространството пред него. Наистина всичко у него — и когато се молеше, и когато се смееше, и когато разговаряше, и когато удряше желязото, всичко беше особено, изведено до някаква крайност, сякаш характерът му не признаваше междинни или умерени състояния.

Ала няколко дни по-късно ние имахме втората си кошмарна нощ. Той се завърна пиян от местната кръчма, постави стола на терасата и успя да хване жена си, преди тя да избяга. И двете деца писнаха за майка си и ние трябваше да тичаме, за да удържим разбеснелия се бивш старши лейтенант, който ревеше с цяло гърло:

— Аз зная, че всички ме мразите! Но и аз ви мразя! Аз виждам по лицата ви, че си мислите каква отрепка към! Аз съм отрепка и зная това! А вие сте отрепки, милион пъти по-долни от мене, но не признавате! Напуснете ми дома! — и той се хвърли да се бие.

А в друга нощ, когато половин дузина милиционери, извикани по телефона, успяха да го задържат и понесат към джипа, той викаше с пълен глас:

— Вие, всички мильовци, сте нищожества! Вие сте слуги, роби, долни гадини! Вие нямате мозък за два лева! Аз съм светец за вас! Аз съм старши лейтенант Б.! Аз съм единственият старши лейтенант светец, защото… — той извиси гласа си още повече — плащам за чужди грехове.

Милиционерите се смееха на тази тирада. Откараха го в участъка, откъдето той на другия ден се завърна, за да се извинява на жена си, чието лице беше насинено. После отново се надвеси над Библията и дълго чете на глас.

С течение на времето кошмарните нощи зачестиха. Той започна да се напива всеки втори ден и да буйствува където му падне. На втората година от нашето пристигане жена му не издържа повече. Един ден тя взе децата и малко багаж и се премести да живее някъде към центъра на града, като заведе дело за развод. Това сякаш тласна моя съсед още по-силно към алкохола. Когато нямаше кого да сложи на празния стол, той се втурваше към селото и буйствуваше там. Неведнъж местните селяни го налагаха здраво, но той беше дяволски силен. Въпреки всичките му изстъпления отношението на властите към него беше необяснимо толерантно. Най-малко дузина молби до Министерството на вътрешните работи свършиха без резултат. Прокурорът го викаше често, но ми се струва, че някой отнякъде тайно го покровителствуваше.

През цялото това време се опитвах да разбера какво точно бе станало с този човек, откъде бе дошло това умопомрачително раздвоение между следователския стол и Библията? Една вечер, като се връщах с колата, го открих паднал в средата на селския площад. Вдигнах го и го откарах горе във вилата. И докато му помагах да се добере до леглото, последва истинска треска и поток от несвързани думи, които човек можеше да вземе за някаква изповед:

— Никой няма… Избягаха, отидоха си всички… И жена ми, и децата ми, всички са подлеци… Ех, Марков, какво знаеш ти! Какво си видял ти! — и внезапно той започна да крещи: — Аз не исках! Честна дума, не исках… Той ми дава пистолета, а аз му бутам ръката и казвам… не искам… А той пак ми бута пистолета в ръката и ми казва… Стреляй… партията ти нарежда… А аз не исках, вярваш ли ми, че не исках? Марков, стрелял ли си отблизо във вързан човек? Ама съвсем отблизо… Ти нищо не знаеш… Гледай ме сега какво съм! А той пак си е горе, в Политбюрото! На него нищо му няма! А гледай мене!… Вярваш ли ми… не исках да стрелям!…

Никога и не разбрах кой беше този, който му беше дал пистолета в ръката, нито кой беше жертвата.

Преди години моят съсед е бил обикновено селско момче от селата край Попово. Предполагам, че е имал добър характер, но едновременно с това и някаква амбиция да се издигне в живота. Като ремсист го вербували на служба в Държавна сигурност. Като младши офицер бил рядко изпълнителен, станал член на партията и приел партийната идеология като свещено слово. Тъй като се ползувал с пълно доверие, го прехвърлили в следствения отдел на МВР и по времето на Сталин взел участие в серия следствени процеси. Поради забележителната му физическа сила той бил използуван за побоища и инквизиране на задържаните. Хора, които го знаеха от онова време, ми казаха, че бил един от най-страшните „биячи“. Явно убийството, за което той скимтеше пред мене, е било извършено по това време. И като мнозина от неговите колеги старши лейтенантът може би оправдаваше себе си, че всичко, което е правил, е било за доброто на партията. Затова човек може да си представи шока, който той получил, когато след 1956 година без никакви обяснения същата тази партия го отстранила от длъжност и за удобство го пенсионирала по инвалидност. Впоследствие пенсията му била отнета. Казаха ми, че между жертвите му бил и един от новите министри, който, щом дошъл на власт, се постарал да изхвърли своя някогашен мъчител.

Само един Господ знае какви страхотии, адски инквизиции и може би умъртвявания бе родила среднощната дейност на нашия старши лейтенант. Кой знае колко хора той бе осакатил завинаги, за да му остане физическият навик да удря. И кой знае какви кошмарни спомени разкъсваха впоследствие болното му съзнание, защото очевидно онези, които му бяха дали пистолета, се бяха измъкнали и бяха стоварили цялата отговорност върху него. Партията, която бе превърнала безобидното селско момче в жесток побойник и звяр, във вулгарен убиец, подло си бе измила ръцете и го бе лишила от единственото оправдание за цялата му дейност. Може би тъкмо поради загубата на партийното оправдание той се бе устремил по-късно с цялото си съзнание към религията, за да търси избавление от собствения си кошмар.

Не съм от тези, които вярват много в осъзнаване и угризение на съвестта. Но в моя съсед това ми се струва вероятно тъкмо защото той бе започнал като невинно селско момче, чиято природа е била далече от студения престъпен дух, хладнокръвно лицемерие и корумпирана идейност на политическите комбинатори, които го бяха използували. Той бе служил с целия си фанатизъм на една власт, която го бе превърнала от човек в животно, която фактически му бе отнела всичко и в последна сметка го бе поставила на стола на жертвите, без никаква възможност за спасение. И затова той инстинктивно и отчаяно търсеше спасение в Бога.

Загубата на семейството му го съсипа съвсем. Един ден милицията го взе и откара в Карлуково, в лудницата. От там той ми изпращаше дълги поеми, написани върху амбалажна хартия, и ме молеше да ги предложа в издателството. Те бяха далече от всякаква поезия, но онова, което ги обединяваше, беше някаква налудно декларирана любов към живота, природата, цветята и светлината. Почти всяко стихотворение започваше с уверение, че сега той е друг човек, че е прероден, че започва нов живот… Като че този нещастник се опитваше да прогони демоничния мрак на своето съзнание с обещания за абсолютно ново начало.

След шест месеца го пуснаха. Но нищо у него не бе променено.

Той продължи да влачи нещастното си и мизерно съществуване като жив паметник за достойнствата на една епоха.