Задочни репортажи за България

НА УЧИЛИЩЕ — УЧИТЕЛИТЕ

Всяка делнична сутрин вземам трамвая от Халите за квартал „Иван Вазов“. Заедно с рояк ученици слизам на спирката преди кино „Петър Берон“ и се отправям надолу, по посока на железопътната линия, край която са уединените сгради на техникума по керамика и стъкло. В средата на сградите дими коминът на стъкларската пещ на фабрика „СТИНД“. В епохата на Хрушчов и Булганин аз съм изпратен за инженер преподавател в този техникум, който преди време имаше славата на едно от най-добрите технически училища в България. Той трябваше да произвежда специалисти за цялата стъкларско-керамична индустрия в страната. Държавата полагаше големи усилия, за да модернизира и увеличи капацитета на тази индустрия, и безспорно въпросът с кадрите беше първостепенен. Но когато министърът на леката промишленост ме изпрати в техникума, ми беше казано, че там работите не вървят, че „група стари пияници саботирали всичко ново“, че аз трябва да внеса прелом в работата. Министърът и неговите съветници въобще не се бяха попитали какъв прелом може да постигне един млад инженер без абсолютно никакъв педагогически и преподавателски опит.

Сега аз зная, че съм много далече от всякакъв прелом, защото той вече е направен — в обратна посока. Хубавото, голямото, полезното е било непоправимо разстроено и това истинско огнище за чудесни стъклари и керамици е сведено от народната власт до инкубатор на „полузнаещи и полуможещи хора“, според израза на моя колега, шефа на керамичния отдел инженер Васил Пеев. Сега аз зная, че „групата стари пияници“, както министърът ги нарече, бяха възрастните инженери и майстори, които бяха създали славата на това училище и които всепризнато бяха най-добрите специалисти в страната. Много пъти бях чувал из стъкларско-керамичните предприятия да казват:

„Каквото знам, съм го научил от Пеев, Къньо Георгиев, Димов и другите!“ Инженер Пеев е колоритна фигура. Нисък, възпълен, с широко лице и светли очи, с цигара, неизбежно лепната в ъгъла на устните му, той проявява удивителна пъргавост за своите почти 60 години. Зад гърба му е висше образование в Чехия и след това повече от 30 години практика. Знанията му са изумителни. Специалистите го наричат „керамичната библия“. Говори ясно, кратко, с източнобългарски оттенък, където „якането“ сякаш става тон на иронията. В първия урок пред новите курсисти той бе казал:

„За някои от вас това тук е училище. За други от вас — преживелище!“ „Хората умират от разни болести. Специалистите умират от една-единствена болест — посредствеността!“

Човек може да си представи какво е неговото презрение спрямо всички тия „чели-недочели“, „учили-недоучили“ младоци, които министерството назначи в техникума, за да се подобри идейно-педагогическият му лик.

И тук, в техникума, човек може да наблюдава един от основните конфликти на комунистическата действителност. От едната страна са старите специалисти с техните солидни знания, с честното им отношение към работата, с убеждението, че знанията са нужни на специалиста, за да работи с тях, а не за да прави евтина кариера, с тяхното безкомпромисно отношение към курсистите. От другата страна бяха тези млади и амбициозни партийни същества, които в използуването на връзките случайно бяха попаднали в техникума. (Все пак 18-часова работна седмица, добра заплата и два месеца годишна отпуска.) Тяхната главна грижа е не да научат курсистите, а да задоволят онова, което началниците от министерството искат от тях. Началниците, като всички началници, искат красиви отчети, искат максимална „успеваемост“, т.е. да няма двойки, да няма оставащи. Един от тези началници държа пред нас заплашително слово:

— Всяка двойка, която преподавателят пише на ученика, всъщност я пише на себе си! Двойката означава, че не ученикът не знае, а че преподавателят не го е научил!

Това беше нова, разбира се, съветска теория, която предизвика отвращение у хора като Пеев. Те се отнасят с голямо съмнение към онова, което се насажда като „съветска наука“. Убеждението им е, че буквалното прилагане на съветски методи е съсипало българската индустрия. На един изпит курсист трябваше да отговори на въпроса кой пръв е приложил даден метод на изпичане на керамика. Курсистът без колебание отвърна:

— Съветският съюз!

— Ама, разбира се — каза Пеев. — Няма значение, че китайците са ги правили тия работи още преди Христа!

Министерството храни пълно подозрение спрямо старите инженери. Знам, че това подозрение постоянно се подхранва от тайни доноси на някои от младите преподаватели, особено тия, които разчитат единствено на партийния си актив. От своя страна те събират сведения чрез свои доносчици между посредствените ученици. Почти неизбежно е правилото (както и в живота): щом един ученик е слаб, той веднага търси покровител и го намира в лицето на другаря Б., който между другото е и човекът на Държавна сигурност в техникума. За да напомня постоянно за своето присъствие, министерството изпраща често свои инспектори, които присъствуват на уроците. Човек може само да се прекръсти, ако знае, че обикновено тия инспектори нямат елементарна подготовка и по време на урока не знаят за какво става дума. Шегата настрана, но една от тези инспектиращи персони веднъж отбеляза, че преподаващият инженер не споменал по време на урока нито веднъж Съветския съюз.

— Но аз преподавам физико-химия на стъклото — отвърнал преподавателят.

— Съветският съюз не може да не е на първо място и в тази област! — казала инспекторката.

За да могат да контролират целия процес на преподаването, тези инспектори въведоха за доста дълго време през 50-те години плана скица на преподавателя или учителя. В историята на българското учителство планът скица ще остане вероятно като най-голямата гавра с учителското призвание. Той се състоеше в задължението всеки преподаващ, преди още да започне работния ден, да напише в специална тетрадка точен конспективен план (по съветски образец) на онова, което той възнамерява да преподава в клас. И по време на преподаването да се придържа строго към този план. Нормално инспекторите вземаха плана и следяха урока по него. За млади преподаватели може би правенето на плана помагаше да се систематизира материалът, но за по-опитните, които обичаха да боравят свободно и творчески с урока, планът се превръщаше в собствено изкована решетка. И тъй като преценяването на учителската дейност се извършваше главно въз основа на представените планове, почти всички некадърни учители бяха майстори на плановете, чиято безупречност високо се ценеше от инспекторите.

И тук важеше правилото от производството: „Не е важно какво правиш, важно е какво отчиташ.“

Заварвам Пеев сам в преподавателската стая. По стар навик той е дошъл преди другите. Бил е вече в лабораторията, подготвил е всичко за упражнения и сега почива. Останалите още ги няма. Той се обръща към мене:

— В твоя клас — казва той — има един Петко… Добрев… Той е калпазанин! — тук Пеев се усмихва широко и твърдо добавя: — Но от него керамик ще стане!

Чакам продължението. Пеев не бърза, всмуква от цигарата си и добавя:

— Виж там… не е добре с българския… Не иска да учи… Мрази тази с конците!

„Тази с конците“ е учителката по български език, която е бивша шивачка, партиен член и партиен секретар. Тя е 40-годишна, гори от енергия и се движи в коридорите така напористо, че всеки неволно се отмества. Нямам представа как е получила това място, защото тя няма понятие от българска литература и ми се струва, че заради нея учениците ненавиждат уроците по български език. Тя заучава материала си наизуст и след това като латерна го пее от класна стая в класна стая. Преди месец слушах урока и за Йордан Йовков. Тя застана пред черната дъска и издекламира, че Йордан Йовков е „най-яркият изразител на критическия реализъм“, че в своите разкази и повести обрисувал тежката съдба на отрудените и експлоатирани от буржоазно-капиталистическия строй бедни селяни и че „Бялата лястовица“ е символ на безизходицата и мизерията на черното минало. И така нататък. Като развалена грамофонна плоча другарката повтаряше тия вестникарски клишета, като смяташе, че ги втълпява на учениците. Те мигаха срещу нея, въобще не я слушаха, защото знаеха, че по-късно ще назубрят исканите глупости, които им бяха точно толкова чужди, колкото далечен си оставаше образът на писателя. Урокът по български език не бе онова толкова увлекателно пътуване в чудния свят на родната реч, а урок по скандиране на отчайващи безсмислици.

Казвам на Пеев, че ми е трудно да разговарям с нея.

„То кой ли може да разговаря с… радиоточка!“ — забелязва насмешливо той.

После ми казва, че рано тази сутрин обикалял из работилниците и лабораториите „като някакъв призрак от добрите стари времена“, спомнял си колко ентусиазъм, колко усилия, колко радост и надежди са били вложени в създаването на това огнище на българската керамика… и как всичко сега изглежда обречено да стане жертва на посредствеността. Той мрачно натъртва, че след като старият шеф на декоративния отдел се пенсионирал, отделът буквално свършил, същото със стъкларския отдел…

„И аз си отивам утре или вдругиден и искам да оставя това, което съм събрал… Няма на кого… Другарите млади колеги не искат да знаят… тях ги интересува само какво ще кажат инспекторчетата… Откъде се намери това безхарактерно поколение!“

Той млъква, защото в стаята започват да пристигат инженери и учители. Отношенията на всички са формални, доста хладни и неестествени. Като че всеки е нахлупил някаква маска на лицето си и се представя за някой друг. Чувствувам, че в действителност те са доста различни. Дори приятелски забележки звучат изкуствено и кухо. Мисля си, защо в тяхната работа няма никакъв цвят? Защо повечето от тях са хора без инициативи? Защо не смеят да изразят своите човешки особености, своята вероятно интересна индивидуалност?

„Карай си по планчето, та да ти е мирна главата!“ — усмихнат казва инженер Н. на младата и хубава учителка по гимнастика.

В учителската стая владее дух на покорно чиновничество. Същият дух владее и в учителските съвети. Страхът да не се сбърка, да не се разгневи някой отгоре като че се бе превърнал в постоянен инстинкт.

Мисля си, че страхът и идеологическите изисквания са обезцветили всички естествени импулси на учителя. Той не смее да се отдели от онова, което му е внушено, че трябва да прави. Той няма право да бъде учител-творец, учител-тълкувател, учител-мечтател, учител-по-възрастен приятел. Нему е разрешено да бъде само радиоточка от централна разпръсквателна система. И това сигурно е драма. Учителят няма право да разкрива своята личност, защото радиоточките нямат личност. Той не може да си позволи да изрази никакво съмнение срещу лозунгите, които преподава, а пък пази, боже да се обяви срещу официалната доктрина. Що се отнася до живота на учениците, учителят не бива да влиза в този живот другояче освен през съответната комсомолска врата.

Колко унижения и горчивини трябваше да преглъщат колегите ми. Бях свидетел на сцени, когато безапелационни команди по телефона заставяха цял учителски съвет да променя бележките на даден ученик. И колко тягостна беше след това срещата с учениците в клас, които вече знаеха какво е станало.

И неволно се връщам назад, към отдавна отминало време. Още виждам пред себе си моята учителка от първо отделение, възрастна госпожица, която нямаше семейство, нямаше нищо друго освен нас, трийсет неудържими хлапета, които я бомбардираха с лудории и въпроси. Тя имаше големи, тъмни и кротки очи. Беше винаги малко уморена, но всеки път намираше сили да отдаде внимание на всекиго от нас. Тя умееше да разказва неподражаемо приказки и успя да превърне класната стая в кът, който не искахме да напуснем. Тя ни научи не само да четем, да пишем, да броим до сто, да разпознаваме цветята, птиците и по-големите звезди, но се опита да ни вдъхне чувство за справедливост, чувство за състрадание и взаимопомощ и казваше, че ние трябва да сме много щастливи, че принадлежим към едно и също поколение и че ще прекараме живота си заедно. Много пъти тя беше за нас повече от майка. И години по-късно, по зла ирония на съдбата, някакъв кадровик ми изпрати писмо, с което ме питаше да му дам някакви сведения за моята учителка. Отговорих: „Тя беше истинска учителка.“

От прогимназиалните години най-ярко помня учителя Иванов, който преподаваше естествена история. В неделни дни той бродеше из кърищата на Софийски окръг и мъкнеше на гърба си тежка раница с цимент, зидарски инструменти и парче желязна тръба. Той строеше чешми. Диреше изворчета край пътищата, проверяваше вкуса на водата, после ги каптираше, поставяше чучурчета и отминаваше, без да остави името си. Понякога ни водеше със себе си да помагаме. Беше построил десетки чешми и чешмички. Когато години по-късно го запитах защо е правил това, той ми отговори:

„Нали всеки трябва да прави по нещо!“

А учителите ми от Първа мъжка гимназия в София? Мнозина от тях бяха оригинални, интересни личности със забележителни знания, със свой собствен свят, който ни увличаше и завладяваше. Във времена на политически бури те винаги се опитваха да стоят над делничните страсти и воюващи идеологии. Те смятаха обективността като проява на задължителна честност и искаха от нас да бъдем обективни. Не зная точно какво съм научил от онова време, но паметта ми е запазила учителското чувство за достойнство и благородство. Някои от тях бяха едни от най-обаятелните оратори, които съм чул през живота си. Естествено не липсваха и изключения, които обаче не можеха да помрачат картината.

Но всичко това е много далече от потиснатата, унила атмосфера на учителската стая в техникума по керамика в София.

Пак сме двамата с Пеев, който пали поредната си цигара, гледа към мъглата, която е забулила града, и казва:

„Като четеш историите на другите народи, виждаш, че те са правени от крале, генерали и политици. Нашата история, българската, е правена от учители! Това някои или не го знаят, или не го разбират!“