Задочни репортажи за България

ВЕЛИКИЯТ ПОКРИВ

Беше май 1959 година. Край шосето София-Перник, точно срещу село Църква, се простираше голяма строителна площадка. Строеше се усилено бъдещият металургичен завод „Ленин“. За българските мащаби по онова време този строителен обект беше един от най-големите. Там бяха събрани големи строителни сили и както винаги се форсираше предсрочното завършване на завода. Повечето от работниците и техниците идваха от околните села Църква, Мошино, Студена, Драгичево, от Пернишко, Радомирско и Софийско. Самата строителна площадка — със завършените или полуиздигнати огромни помещения, с могилите строителен материал, с човешкия хаос и полезното или безполезно присъствие на маса машини — представляваше най-внушителна гледка. От официална гледна точка заводът се смяташе за показен обект и безчет журналисти, очеркисти, местни кореспонденти, гости писатели и поети почти всекидневно се мотаеха около скелите или арматурите и рисуваха бъдещия завод по-скоро като символ, отколкото като действителност. Скептиците специалисти, които смятаха съветския проект за техническо недоразумение, бяха отдавна пометени от поетичния индустриален порив на държавните ръководители. Централно място в този завод трябваше да заеме прокатният цех, от който за първи път щеше да излезе българска черна ламарина. Самият прокатен цех представляваше огромно чудовище както на дължина така и на височина. Строеше се по модерен начин, като върху издигнатите железобетонни колони се полагаха големи, също железобетонни ферми, които образуваха покрива и след това се запълваха с панели. За да не се губи време, докато в единия край на цеха продължаваше строежът, от другия край бе започнал монтажът на машините за получаване и обработване на прокат, заедно с всички съоръжения. Ръководството на строежа натискаше с всички сили за бързото завършване на прокатния цех. И точно в този ден, когато се монтираха последните ферми върху гигантския покрив, когато бригадата монтажници се готвеше вече да празнува края и ръководството се поздравяваше, стана нещо съвсем неочаквано.

Към три часа следобед ученици от някакво местно училище разглеждаха строежа на цеха и бяха застанали край вътрешния, по-малък кран. Но, изглежда, гледката им омръзна или пък, просто водени от чист инстинкт, те излязоха от цеха и се разпиляха по посока на изхода. Така че към четири часа отдолу бяха останали само строителни работници, главно монтажници. Краят на редовната смяна беше в четири и половина, но по зла ирония на съдбата само най-добросъвестните работници останаха да работят до последната минута. Малко след четири часа повечето от техните другари бяха вече напуснали, за да се мият и преоблекат. И тогава, около четвърт час преди края на работния ден, последната току-що положена ферма на покрива се откачи от носещите колони и се сгромоляса долу, като повлече със себе си следващата ферма, която пък повлече следващата, и така като оръдейни залпове бетон и желязо се сгромолясваха долу, върху главите на останалите работници, забулвайки всичко в прах… Значителна част от покрива рухна просто в секунди, оставяйки след себе си зловещо щръкналите голи колони и бетонното гробище между тях… Не помня точно каква част от покрива рухна, но като се знае, че всяка ферма беше около шест метра широка, сигурно около десетина ферми бяха паднали… Когато грохотът спря, се виждаше една наклонена ферма, която бе увиснала като простреляна птица и всеки момент можеше да падне и повлече и останалата част от гигантския покрив…

Но това сякаш беше само началото на ужаса. Никой нямаше никаква представа колко хора бяха останали отдолу, нито можеше да се провери. Настъпиха най-невъобразимите паника и хаос, които човек може да си представи. Грамадната част от строителните работници бяха съселяни, роднини и приятели. И затова всичко живо от целия огромен район на строежа се втурна към развалините на тази част от прокатния цех. Едва ли някаква спасителна акция бе възможна в тази страшна бъркотия, когато всеки крещеше някакво име и тичаше като луд да търси брат си, баща си или сина си… Едва на смрачаване изглежда, че някакъв ред започна да се появява. Онези, които се движеха като побъркани сред развалините, вслушвайки се във всеки стон или вик, бяха разкарани и спасителни команди пристъпиха към организирано прочистване и търсене на жертвите. Но какво можеше да се направи без машини? Едва ли някой би дръзнал да вкара в действие кранове и багери, защото увисналата на средата на покрива ферма можеше да полети надолу и при най-малкия шум и да повлече останалите… А под тях вече бяха монтирани машини и съоръжения за милиони… В час или два всички висши началници се бяха събрали, от София бе пристигнал заместник-министърът, докарани бяха войскови поделения и милиция. Целият строеж бе обграден. И не напразно. Защото, чули за нещастието, жените и децата, майките и бащите, роднините на строителите от околните села се бяха втурнали като луди по посока на строежа, за да търсят своите. Разбира се, нещастието бе силно преувеличено, говореше се за триста души убити и не знам колко ранени… Началникът на охраната по-късно ми каза, че към девет и половина вечерта само пред главния вход на завода имало тълпа от около пет хиляди души, предимно жени, които виели истерично и напирали да влязат. Нови милиционерски поделения е трябвало да бъдат докарани, за да удържат народа. Тълпата бе спряла една от министерските коли, така че трябваше милицията да й пробива път… Правеха се опити да се спре всяка санитарна линейка и да се провери… Стигна се до бой и никой не вярваше никому. Въпреки декларациите на началника на строежа и на други ръководители, че името на всяка жертва ще бъде съобщено, хората не вярваха, те искаха сами да се уверят… Ив целия този кошмар, всред викове, псувни, плач и женско виене, от време на време избухваха някакви луди, щастливи викове, когато роднини виждаха да се появява техният човек… И в миг към него се отправяше порой от викове и въпроси: „Пешоо, видя ли Сандо? Къде е моят Иван? Пешоо, кажи бе! Къде е Спас? Пешо, жив ли Славчо?…“

Впоследствие един от началниците на строежа каза, че най-страшната сцена не била при падналия покрив, а при вратата на строежа… Доколкото си спомням, официалните данни бяха седем души убити и около двайсетина ранени. Предполагам, че те отразяваха истината, защото хората се знаеха и беше невъзможно да се укрие.

Късно през нощта и ръководство, и спасителни групи стигнаха до едно категорично и ясно заключение — че за да се проведе резултатна спасителна акция и да се спасят монтираните машини и съоръжения под оцелялата част на покрива, трябваше да се намерят група храбреци, които да се покатерят по здравата част на покрива, да достигнат наклонената ферма и я укрепят със специална подпора. За всички, които имаха някаква представа от строежа на покрива, това беше смъртноопасна задача. По-късно ми казаха, че заместник-министърът бе заповядал да се намерят само доброволци, които при това да подпишат, че се качват горе доброволно, защото никой разумен човек не можеше да поеме отговорността за още жертви… И тогава започна онова, за което всъщност разказвам цялата тази трагична история. Докараха военно поделение със силни прожекторни светлини, които осветиха целия покрив, стана по-светло от ден. Но тъкмо под тези светлини височината на покрива сякаш изпъкна още по-внушително и развалините с щръкналите бетонни железа придобиха някакъв призрачен вид. Цехът продължаваше да бъде обграден от тълпи строители, отделни групи разчистваха предпазливо и вече бяха извадили първите жертви…

И тогава по високоговорителите, окачени наоколо, прозвуча първият апел. Не знам кой говореше, може би партийният организатор, може би някой друг… Апелът беше към комунистите — да излъчат доброволци, които да се качат на покрива… Казаха се думи като „партията и родината ви зоват“. Всичко това звучеше някак нелепо помпозно и тържествено и същевременно трагично… „Комунисти, партията и родината ви зоват…“ Апелът бе повтарян често, като се даваше указание къде да се явят доброволците… Но изглежда, че кандидати нямаше и затова следващите апели се обърнаха към комсомолците… Отново гласът по високоговорителя спомена за партията и родината… И с всяко повтарящо се съобщение този глас ставаше по-несигурен и като че объркан… Вместо отговор мнозина от тези, които се въртяха около развалините, тихомълком изчезнаха в тъмнината зад тях. Явно никакви комунисти и никакви комсомолци не се бяха явили и апелът за героизъм не бе стигнал доникъде… Разказваха ми след това, че един от началниците на строежа, луд фанатик, беше излязъл извън нерви и се беше втурнал предизвикателно срещу строителите, заповядвайки им да го последват и се качат с него на покрива… Той дори се бил покатерил на самия покрив, като оттам, след като видял, че никой не следва примера му, започнал да псува и ругае строителите, като ги наричал с всевъзможни обидни имена, докато накрая, луд от нерви, сам се сгромолясал… Но доброволци нямаше. И никакви апели не можеха да ги докарат. Около цялото пространство владееше хладна тишина. Дори да е имало някакви желания, дори някой да е почувствувал подтик да се озове на призивите, картината на надвесената в спрян полет ферма бе достатъчна да охлади всяка гореща кръв… Опитите на партийни секретари и разни други отговорници да убедят строители да се качат също не успяха. Всеки се дърпаше, защото пред очите му вадеха трупове… А ръководството бързаше…

След може би час и повече на пълно партийно и комсомолско унижение доброволци все пак се намериха. Но те не бяха нито комунисти, нито комсомолци. Просто група обикновени яки българи със здрави нерви и със съзнанието, че все пак работата трябваше да се свърши. Начело беше инженер Узунов, мой колега от политехниката, когото бяха изключили за няколко години (загдето бе отказал да гласува изгонването на свои колеги по време на чистките) и който впоследствие бе върнат, бе се дипломирал и работеше по монтажа. Един от най-принципните и честни хора, които някога съм срещал. След историята с покрива той бе предложен за най-висок държавен орден, но след дълги колебания поради биографията му все пак му дадоха орден „Червено знаме на труда“. И тогава, в тая адска нощ, той просто каза на своите хора, че трябва да опитат… Може би смешният елемент в това беше искането да подпишат черно на бяло, че се качват доброволно…

Оттук нататък само филмите за пренасянето на нитроглицерин могат да се сравнят по страх и напрежение с движението на групата по покрива, със зловещата тишина, внезапно настъпила над целия обект. Мнозина от тези долу си бяха закрили очите, за да не гледат, други извръщаха глави при всяко проскърцване, докато групата се добра до крайната ферма и след като взе мерки за безопасност, започна работа… Беше поставена подпора и останалата част от покрива бе спасена…

Анкетната комисия, която се занимава с падането на покрива, излезе с мъгляви заключения. Казаха ми, че техническата причина за падането на първата ферма, която бе повлякла другите, бил вътрешният кран, който просто закачил фермата. Като повод това може би беше така, но като се знае, че този покрив трябваше да носи тежести, че именно на самия него щяха да се монтират повдигателни съоръжения и релси за бъдещата работа на прокатния цех, нещата сочеха към проекта, който, доколкото знам, беше съветски. Така или иначе, въпросът с отговорността в края на краищата се размаза и това ме кара да мисля, че грешката е била принципна.

Но падането на покрива за мен поне надхвърли далече значението на една индустриална злополука. Подобни злополуки стават навсякъде. Онова обаче, което отличаваше сгромолясването на този покрив от другите злополуки, беше извършената от него недвусмислена проверка на нравствените стойности на нашето социалистическо общество. Подобни проверки са нещо като спонтанно народно допитване и те стават при големи бедствия, катастрофи или войни. Превъзнасяният до небесата от нашата жълта пропаганда образ на комуниста с неговите партийни добродетели се оказа образ на страхливец-интересчия, който не би пожертвувал и малкия си пръст за своята партия или родина. Всички ония разпенени по събрания другари, които всеки понеделник произнасят патетични речи, удрят се в гърдите и бълват омраза срещу всеки, който не е съгласен с тях, се оказаха пресметливи кариеристи, безочливи позьори и чисти страхопъзльовци. Излезе, че комунистически добродетели няма, че образът на комуниста като лице на нови и по-съвършени човешки качества се оказа измишльотина и че човекът, който точно десет години преди тази злополука дръзна да вдигне ръка и да протестира срещу подлото изхвърляне от политехниката на български студенти, същият човек щеше отново да дръзне да се качи на покрива, за да спаси своето общество от друг позор. Как исках тогава, на другия ден, да срещна освирепелите „чисткаджии“ от студентските години и да ги попитам още колко истински герои те бяха изхвърлили, колко истински таланти бяха затрили.

Темата за падането на покрива на прокатния цех ме вълнуваше дълго време. Години след това аз събирах и проучвах материали и все по-силно се убеждавах, че това нещастие бе направило напречен разрез на морала на нашето общество. Разбира се, никога и никъде не се появи дори най-благоразумният репортаж за това събитие. Но хората, участвували в него, го разнасяха като легенда. В събарянето на този покрив аз видях символ на неизбежното срутване на покрива от лъжи, демагогия, заблуди и измами, който режимът у нас е издигнал над страната ни. Написах роман, който носеше заглавието „ВЕЛИКИЯТ ПОКРИВ“. След дълги митарства по издателства и разни началнически комитети романът бе оставен за други времена. В периода на най-значителното охлабване у нас сценарната комисия при кинематографията прие с известен ентусиазъм да се направи филм по същия сюжет. Все пак това беше героизъм на чистите народни сили. Беше образувана продукция и за режисьор бе ангажиран Вили Цанков. Двамата тръгнахме да търсим подходящи места за снимки, но когато се завърнахме, научихме, че продукцията бе спряна. Познат началник от известно идеологическо ведомство ме хвана под ръка и ми каза:

„Слушай, брат, не си играй с огъня! Представяш ли си какъв ефект ще имат тези падащи ферми на кино! Това ще бъде филм на разрушението, това ще бъде и алегория, и документ на разрухата, защото не само фермите падат! И да се снима този филм, никога няма да бъде пуснат!“

Мисля, че той беше прав. Падането на покрива на прокатния цех на Държавния металургичен завод „Ленин“ беше и алегория, и документ на разрухата.