Задочни репортажи за България

КАРИЕРАТА НА ЕДИН ПОЛКОВНИК

Винаги ми се струваше, че мнозина от по-висшите представители на властта у нас бяха обременени със съмнителни биографии. Наблюдавах много пъти усилията да се избягват определени моменти при разговори, да се прави всичко възможно човекът да се покаже от друга страна, по-благоприятната, за да се прикрие, така да се каже, известен недъг. Може би поради такива многозначителни резерви никога не се почувствувах истински близък, колкото и да се приближавах към някои от тези хора. Мисля, че у всички тях, без значение колко съвестни или безсъвестни бяха, съществуваше някакъв постоянен страх от нещо, което те бяха извършили, което тежеше като воденичен камък в миналото им. Разбира се, тук говоря за онези по-издигнати представители на режима, които човек би могъл да зачита заради едно или друго тяхно човешко качество и където вратата за едно по-нормално човешко общение поне не е заключена. С течение на времето значителен брой от тия хора малко или много се отклониха от строгото следване на идеологичните канони или пък започнаха донякъде да правят разлика между партийно задължение и човешки дълг. Това доведе до твърде подчертана еволюция на тяхното съзнание и в някаква степен тези хора, бивши сталинисти и безпрекославни изпълнители на тоталитарните повели, се превърнаха в далеч по-надеждни и последователни демократи, отколкото новите властници от Хрушчовата вълна, които претендираха за по-човешко отношение. По-късно аз ще се спра по-подробно на този процес, който бе особено изразителен в средите на нашата интелигенция и който доведе до парадоксалното положение човек да има по-голямо доверие на някогашните сталинисти, отколкото на техните наследници.

Но въпреки това очовечаване на някои от бившите герои ние все още бяхме далече от искрени, прями човешки отношения, каквито съществуват между приятели из цял свят. Думите продължаваха да се мерят внимателно на кантара, преди да бъдат произнесени, и недоверието, това най-характерно за нашата епоха чувство, продължаваше да тлее като вечен въглен. И според мен една от причините за това беше биографичната мистерия, тъмното, черното или, ако щете, калното петно, което неизличимо стоеше там някъде и което, макар и отдавна приписано на историята и на култа, продължаваше да съпровожда въпросния гражданин във всеки негов ден. Ако партиецът беше приел и оправдал това черно дело като нещо извършено за партията, като историческа необходимост, то човекът отказваше да признае това оправдание. Съвсем не искам да кажа, че мнозина страдаха от угризения на съвестта, а по-скоро от страх, че другите знаят и помнят това и че те са обречени за цял живот да носят този неприятен печат. В техния случай ние имаме може би най-надеждния триумф на вечната човешка етика над партийната етика, на човешките критерии над партийните. Тяхното очовечаване е за мен най-голямата надежда за бъдещето, за крайната победа на човешкия разум над всякакви патологични партийни крайности. Имайки предвид тъкмо някои от тях, аз започнах да си мисля сериозно върху това доколко ние имаме право да отъждествяваме един човек с делата му. Или казано по-ясно — доколко нашите дела се явяват верен израз на самите нас, на характерите ни, на душите ни. Съвсем далеч съм от мисълта за оправдаване на непростими дела, но съм твърдо за разбирането на тия, които ги вършат.

Един от тези хора, които познавах отблизо, беше полковник К., висш служител на Държавна сигурност и доста популярен всред софийската интелигенция поради отзивчивостта и услужливостта си. Мисля, че той доста умело съчетаваше интересите на службата си със своето собствено поведение при общуването с другите. Без съмнение той беше и си оставаше верният човек на властта и сигурно в нейна угода не би се поколебал да пожертвува човешките си чувства към своите приятели. По-късно на мене ми беше казано, че приятелството на полковник К. представлявало добре замислен нов подход на Държавна сигурност за провеждането на стари задачи. Това може и да е така, но във всички случаи беше плюс в нашия живот, защото за разлика от преди поне имаше някой отговорен човек, с когото можеше да се приказва. Освен това мисля, че по природа той беше добър човек, макар и често да се люшкаше между врагоманията на службата си и своето желание да се държи почтено. Той представляваше и пример на човек, когото дългогодишната служба във въпросното ведомство бе схематизирала в голяма степен и бе ограничила един природно любознателен ум. Много пъти той не бе в състояние да разбира сложността на нещата, но за разлика от други неразбирането му не се превръщаше автоматически в отхвърляне.

Полковник К. произхождаше от средно селско семейство. Като ученик в гимназията се беше присъединил към комунистическото движение и след Девети септември беше постъпил на работа в местната милиция под покровителството на един по-стар негов приятел, който бил и негов началник. Всъщност самото влизане на К. в комунистическото движение било до голяма степен заради този приятел, който бил, така да се каже, негов партиен кръстник. Кариерата на младия лейтенант вървяла бавно и спокойно и нищо в дълбоката провинция не подсказвало бързото му издигане. Ала само няколко години по-късно той внезапно бе направил фантастична кариера и се бе озовал на важен пост в София. Какво бе станало? Как така той бе прередил цяла йерархия от по-старши служители на Министерството на вътрешните работи?

К. не обичаше да говори за тази магическа кариера. Всеки път, когато разказваше нещо за себе си, той внимателно отбягваше този период, като че това беше строго поверителна тайна. А всъщност на мен ми се струваше, че той искаше да изкаже тази негова си тайна, искаше просто да я изговори, защото му тежеше и може би го мъчеше. Той явно имаше нужда някой да чуе тази история и след това да му каже нещо успокоително, нещо, което да унищожи горчивия вкус, останал от толкова години. У него имаше постоянно, едва прикривано чувство за вина спрямо някого, което сякаш прерастваше във вина спрямо себе си. Той беше далече от ярки угризения на съвестта, както бе далече от всякакви изблици на изповед и дълбока искреност. Всичко беше някак потулено, приглушено, но упорито си беше там. Забелязах също, че в цялото си поведение той сякаш се стремеше да покаже, че не е това, за което биха могли да го сметнат. Умираше от желание да показва благородни жестове и беше щастлив до ушите, когато му благодаряха, сякаш и това отиваше в актива на незнайния вътрешен баланс, където черната цифра на пасива неумолимо тежеше.

Най-голямата грешка, която човек може да направи у нас, е да задава въпроси. Всеки по-сериозен въпрос поражда незабавно подозрение и човекът се затваря в себе си или разговорът се прехвърля от полето на относителната искреност върху площада на клишетата. Затова аз никога не го и попитах как бе направил кариерата си. Един ден обаче той дойде при мен твърде развълнуван. Опита се да заговори за друго, но вниманието му явно бе раздвоено и тогава без заобикалки той каза, че бил срещнал ОНЗИ… и въпреки всичко той, полковник К., тръгнал с усмивка срещу него, но ОНЗИ го изгледал с неприкрита омраза и минал на другия тротоар. ОНЗИ, чието име съм забравил, но нека условно го наречем Бочев, беше някогашният началник на Държавна сигурност в провинциалния град, където бе започнала кариерата на К.

— Той няма право да продължава така! — каза развълнуван К. — Аз му се извиних, обясних му най-подробно… И с мене, и без мене неговата беше решена!

И тогава той ми разказа този твърде възлов момент в неговия живот.

Двамата с Бочев живеели като братя. През време на войната онзи бил активен комунист и партизанин, докато К. попаднал само за малко в затвора. Когато комунистите взели властта, Бочев поел важния пост на шеф на Държавна сигурност на окръга и, разбира се, повикал при себе си К. като верен човек. Двамата заедно участвували в унищожаване на съпротивителни групи от стария режим, провели редица акции и за К. Бочев бил повече от брат.

— Ако аз съм на тая работа, то стана заради него. Той ми беше и баща, и учител, и приятел. Да ти кажа право, мислех си, че той беше идеалният комунист, и се стремях да му подражавам.

Ала един ден през есента на 1949 година К. бил повикан по телефона от София. Обадил му се лично един от заместник-министрите на вътрешните работи и му заповядал незабавно да поеме ръководството на службата, да арестува Бочев и със специална охрана без никакво отлагане да го закара в Централния затвор в София.

„Това е заповед — казал заместник-министърът — и за неизпълнение отговаряш с главата си!“

Ако гръм паднел от небето, по-малко би изненадал смаяния К. Единственото, което той можал да изтръгне, било писмено потвърждение на тази заповед. Казали му, че шифрована телеграма вече е изпратена лично до него. И наистина след малко му дали и телеграмата, в която всичко било ясно.

Било неделен ден, Бочев бил отишъл на риба, но К. знаел мястото. За първи път той изпитал някакъв ужас от службата си. За него било невъзможно да приеме, че Бочев е враг, и му се искало да вярва, че е недоразумение. Но, от друга страна, необичайното обаждане на заместник-министъра точно в неделя и изпращането на телеграмата и заповедта да поеме сам мястото на Бочев, всичко подсказвало, че нещата са много сериозни.

Той взел един джип и самичък отишъл да търси началника си, като вътрешно се надявал по-скоро да го убеди, че той нямал друг изход, освен да се остави да го арестува.

Намерил го да седи с въдицата си край някакъв вир. Като го видял, онзи се зарадвал, защото бил наловил риба и тъкмо щели да похапнат. Но прочитайки мрачното лице на К., Бочев отгатнал, че нещо се е случило.

— Какво има? — попитал той. — Да не е станал преврат?

— Не — отвърнал К. — Няма никакъв преврат.

— Тогава защо си дошъл?

— Да те арестувам! — казал К. и извадил пистолета си. — Дай ми парабела си!

— Ти си луд! — извикал Бочев. — Какви са тия шеги!

— Няма никакви шеги! — отвърнал К. — Има заповед да те арестувам и откарам в София! Ти си враг!

Бочев прихнал истерично да се смее, но когато К. му показал телеграмата, лицето му станало абсолютно сериозно.

— Тука има някаква страшна грешка — казал той. — Или някой ме е наклепал… Но аз ти се кълна, че съм абсолютно невинен!

— Аз ти вярвам напълно, че си невинен, но трябва да те арестувам! — казал К.

— Не — извикал Бочев. — Ти ще ми помогнеш! Аз съм направил толкова нещо за тебе! Всичко, което си сега, го дължиш на мене! И сега трябва да ми повярваш! Тука има някаква грешка! Някой иска да унищожи партията и такива като мене! Ти ще ме пуснеш да отида тази нощ в София, ще отида в Централния комитет и ще се оправя!

— Не мога — казал К. — Искам да те пусна, но не мога!

— Как да не можеш! Просто ще кажеш, че не си ме намерил! — извикал Бочев. — Това ли ще те уча!

— Не мога — казал К. — Защото как после ще обясня, че ти знаеш! Значи съм те предупредил! Значи не само не съм изпълнил заповедта, но и съм съучастник!

— Но нали ме знаеш! — извикал му Бочев.

— Знам те и ще направя всичко, за да ти помогна, но не мога да не те арестувам! — настоявал К. При това той се обърна към мене за потвърждение. — Нали всеки би направил така! Ако го бях пуснал, щяха да ме разстрелят и да съм отдавна изгнил в земята!

Но Бочев бил буйна натура и след като думите не помогнали, решил да опита със сила. Той подложил крак на К. и направил опит да го обезоръжи, но бъдещият полковник бил по-бърз и го ударил силно по главата с дръжката на пистолета си. Бочев паднал, но се надигнал и между двамата верни приятели и другари започнала ръкопашна битка за оцеляване.

„Това, което ме учуди много, когато по-късно си припомнях цялата работа — ми каза К., — беше, че щом го ударих, щом започнах да го бия, така страшно го намразих и видях, че и той ме мразеше със същата сила. Аз го удрях зверски където сваря и той ми отвръщаше, докато накрая го цапардосах с някакво дърво и той се сгромоляса. Вдигнах го, вързах го и го наблъсках в джипа… При това бях абсолютно сигурен, че е невинен… Разбираш ли, този човек аз обичах повече от всичко, а едва не го убих… и то за тая пуста заповед!“

Бочев преминал през менгемето на собствената си Държавна сигурност. След 1956 година той излязъл от затвора напълно реабилитиран. Но К. в същите седем години бил вече направил главоломна кариера, чийто мотор именно беше арестуването на най-близкия му човек.

— Когато излезе от затвора, аз се дигнах и специално отидох да го видя и да му разкажа точно какво е било, че и на мене не ми е било леко, но какво можех да направя… Отидох като човек, с добро… а той се развика, плю върху мене и ме изгони… — каза с горчивина К. И внезапно добави: — Знаеш ли, че той разказва навсякъде какъв подлец съм бил! Той не разбира, че на мене също не ми беше леко… Такива бяха времената.

— Защо тогава не си напуснал службата, защо просто не си излязъл от играта? — попитах го аз.

— Не можех — каза ми той. — Веднъж щом влезеш вътре, ти си вътре за цял живот! И той знае това много добре! А ако беше обратното, ако заповедта беше за мене, той щеше да постъпи точно както аз постъпих! Аз не съм виновен! — викаше нервно той.

Не зная колко искрен и колко честен беше при разказването на тази история, но главният факт си оставаше болезнено силен — той беше направил кариерата си върху нещастието на своя другар. Помислих си, че всеки тоталитарен режим имаше нужда от хора като полковник К., които можеха да действуват така, и че партията е отлично извинение за тях.

Все пак по-късно, от висотата на своето положение, той чувствуваше, че трябва да заличи по някакъв начин този факт, а може би и други подобни факти, защото с времето партийната етика беше отишла на бунището, а човешката етика с големия и вечен въпрос за човешката отговорност бе застанала дори пред него.