Задочни репортажи за България

ПОДПОЛКОВНИК КОЛЕВ

Тази история е абсолютна истина. Същевременно тя надвишава значително обема на една обикновена случка, защото по най-удивителен начин събира в себе си характерните черти на днешната българска действителност. Както Гоголевият „РЕВИЗОР“ отразява характера на руското провинциално общество преди около век и половина, така и историята с „подполковник Колев“ е най-правдиво огледало на обществото в комунистическа България. За български писател с интереси към съвременността животът едва ли би поднесъл по-добър сюжет. Макар и доста подобен на Гоголевия сюжет, той все пак има българска кръв и най-важното — партиен билет. Човек може да си представи колко верни на живота са българските писатели, когато извръщат глави и бягат от толкова богата история. Отгоре на всичко в нея е взел участие и един известен писател. Нека сега се опитам да я разкажа така, както съм я чул от много места, като се надявам, че ще ми бъдат простени възможни дребни неточности.

Горещ летен ден. По тясната асфалтова лента на шосето Сливен-Бургас се носи москвичът на писателя Павел Вежинов, който пътува за Созопол. Не помня дали в колата не е имало и друг човек. Някъде около Карнобат от канавката на шосето внезапно излиза офицер от милицията. Униформата и ботушите му са потънали в прах, яката му е разкопчана и фуражката леко килната назад. През рамото си е преметнал типична милиционерска кожена чанта и пагоните му недвусмислено показват неговия чин — подполковник. В армията това не значи много нещо, но в милицията е признак на голяма власт.

Когато вижда приближаващия се москвич, подполковникът авторитетно вдига ръка и Павел, който подозира обикновена проверка на документите, неохотно спира.

— Здрасти, мой човек, къде отиваш? — пита подполковникът с типичната за милиционерските началници властна фамилиарност.

— Созопол — отвръща Павел, който не обича такива случайни срещи.

— Това значи да имаш късмет. И аз съм за там! Нали ще ме откараш? — казва онзи и се представя: — Подполковник Колев от инспектората на МВР.

— Разбира се, заповядайте, другарю подполковник! — отвръща любезно писателят, който сега донякъде е поласкан да услужи на такава важна милиционерска птица. Винаги е полезно да познаваш някой от инспектората на МВР.

Подполковник Колев избърсва с длан потта по лицето си, настанява се до шофиращия писател и колата продължава през Бургас към Созопол. По пътя той разпитва доста вещо Павел за писателските работи, говори за липсата на убедителни милиционерски образи в социалистическата литература и декларира голяма привързаност към театъра. За себе си подполковникът разказва, че бил на гости у стари приятели в едно село близо край пътя и сега отивал да прекара част от отпуската си в Созопол. Изобщо той изглежда приятен, разговорлив човек и като че прекалено добър и прекалено любознателен за своята униформа. Впоследствие, когато всички ще обвинят Павел, че с целия си писателски и житейски опит не е доловил нищо съмнително в своя спътник, той ще ми каже на маса в клуба, че наистина видял нещо странно в подполковника, в думите, в жестовете му, но понеже бил зает с карането на колата, не отдал голямо внимание на това.

Между другото те заговарят за риболов. Павел е запален любител рибар и му е приятно да открие, че и подполковник Колев е страстно запален на тази тема. Когато колата навлиза в Созопол, Павел пита своя спътник къде би желал да го откара.

— В участъка, разбира се — отвръща подполковникът.

Колата спира пред милиционерския участък, където един дремещ милиционерски старшина скача от стола си като изтърван, когато вижда приближаващото голямо началство.

— Спокойно, спокойно — добродушно кимва подполковникът и влиза в стаята на началника на участъка с вида на човек, комуто всичко наоколо принадлежи. Вътре няма никой, той се просва на стола и заповядва на старшината да отиде да намери началника си, лейтенант, който е някъде по плажовете. След около половин час, когато лейтенантът, задъхан от дългото тичане, влиза в участъка, той вижда на леглото в дежурната стая подполковника кротко заспал. Пробудил се след малко, той само измърморил:

— Спокойно, мой човек… Я ми свали ботушите!

Лейтенантът почтително издърпва прашните ботуши на умореното началство и нарежда на старшината да ги почисти.

След около два часа подполковникът се събужда и вика при себе си лейтенанта.

— Я ми донеси нещо за ядене. Ако тука няма нищо, иди в стола на писателите или прати някого в казиното, като ще кажеш, че е за подполковник Колев, те знаят там…

Лейтенантът удря токовете и се втурва да изпълни поръчката. Той не е много сигурен дали в казиното „знаят“ подполковник Колев, но хората моментално му дават най-добрата храна, която имат. После, докато високият гост от София огризва кълката на изпърженото пиле, лейтенантът му докладва най-подробно за положението в града: пиянски скандали, обичайните курортни кражби и известни безнравствени волности на някои екстравагантни софийски курортисти.

— Че какво толкова правят? — пита подполковникът.

— Ами напиват се в бара и после правят това… как му викат… стреп… тууз… свалят си дрехите. Знаете, хората се водят от народната интелигенция!

— Това не трябва да става повече! — изсумтява подполковник Колев. — Народната интелигенция не може да си сваля дрехите. Ако видиш някого, режеш му квитанцията, сто лева глоба!

Нахранил се, гостът вика поверително лейтенанта да приближи към него и му казва:

— Слушай, аз съм дошъл тука със специална задача. Това знаем само аз и ти и ако чуя да си изтървал дума някъде, по-добре се хвърли в морето. За всички други аз съм на почивка и понеже няма квартири, временно ще живея тук, в участъка… Тая стая ми харесва. Само намери ми отнякъде по-удобно легло и ако можеш, един вентилатор, че е много задушно!

На лейтенанта не е много приятно близкото присъствие на такъв голям началник, но няма как, той намира по-удобно легло и вентилатор. Освен това, за да се докара повече пред началника, извиква чистачка, която променя цялата обстановка, поставят саксии с цветя и нещо като килим. Подполковникът със задоволство следи всичко това и дава да се разбере, че сервилността на началника на участъка не ще бъде забравена.

Вечерта, с почистена униформа, отпочинал и избръснат, подполковник Колев тръгва да инспектира града. Лейтенантът подтичва край него и се опитва да привлече вниманието му върху своите местни милиционерски постижения. Но началството го слуша разсеяно и отдава много по-голямо внимание на хубавите, почернели от слънцето летовнички, които изпълват тесните улици на градчето. През това време на курортния сезон Созопол принадлежи изцяло на шумните вълни на софийските интелектуалци и на всички ония, които обичат да бъдат смятани за интелектуалци. Вече е твърдо установена традиция и признак на добър вкус човек да летува по това време именно в Созопол. Голямата част от софийските летовници идват тук всяка година в едни и същи квартири и отношенията им с местните хазяи са почти роднински. Може да се каже, че цветът на софийския артистичен свят, или както Милчо Радев го нарича „Бон монда“, е тук. Около трънливото и уродливо пространство на магарешкия площад са паркирани лъскави автомобили, филмови и театрални звезди по бански костюми редят масите в дворчета, потънали в спасителните сенки на асмите, въздебели писатели с шарени гащи авторитетно се разхождат по кея, художници, навлекли моряшки фланели, вдигат героични гюрултии в местните кръчми, филмови режисьори с пищни хавлии и увесени на гърдите им визомери позират непристъпност по брега, следвани от амбициозните погледи на хубави софийски момичета, мечтателки за филмова слава. В добавък — прочути софийски пияници, покорители на женския пол, самотни особняци и много рядко отговорни другари завършват картината на курортното население на Созопол. Градчето не се ползува с добра слава между сериозните представители на партийната аристокрация. Те се плашат от доста свободната атмосфера, която би могла да ги изненада с обезпокоителни познанства. Затова предпочитат строгия и представителен характер на варненския бряг. И тъкмо поради тяхното отсъствие животът в Созопол през лятото се различава значително от студената пресметливост и благоразумие на софийските клубове и модни ресторанти. Често пъти градчето е в плен на веселата безотговорност и жажда за приключения, въпреки че милицията упорито напомня за присъствието си. В зависимост от последната реч на най-мъдрия партиен ръководител милиционерите поемат функциите на принудителни шивачи или бръснари, като през една година подрязват бради и дълги коси, през друга година скъсяват панталони, а през трета удължават поли и забраняват разходки по бикини. Горе, на шосето, катаджиите дебнат за пийнали шофьори, като дори изпиването на една бира се смята за тежко престъпление. Но в последните години с възникването на новите курортни комплекси на юг към това курортно население се прибави и нов елемент — стотици агенти на Държавна сигурност и още стотици техни тайни и явни доносчици. Но колкото и силни да са те, колкото и внушителни да са имената на хората на изкуството там, нищо не може да се сравни с властта на подполковника от инспектората на МВР. Затова още същата вечер подполковник Колев е посрещнат и обграден с най-голямо внимание. Неговата общителност, дружелюбност и първична непосредственост му създават веднага голяма популярност. Както никой друг милиционер от неговия ранг, той влиза в един от местните ресторанти, спира на всяка маса, разговаря с хората за техните проблеми и с жест поръчва пиене за всички. Разбира се, в отговор подполковникът става желан гост на всяка компания. Хората откриват у него колко човечна и разбираща може да бъде Народната милиция. Няколко души се оплакват от груби обноски на местни представители на властта. Подполковникът заявява, че от утре такива неприятни неща няма да се случват. Най-любезно той кани всеки, който иска да го посети, в участъка. Късно същата вечер актьори от Софийския народен театър завеждат подполковника на веселба в частна къща. Там се пее и танцува до зори. Млади актриси хвърлят пламенни погледи към малко свенливия и не толкова лишен от привлекателност представител на униформената власт. С изненада мнозина откриват, че той ги изслушва внимателно, че е много отзивчив и готов да помогне.

На другия ден, след като приема рапорта на началника на участъка, подполковникът му казва, че ако желае, лейтенантът може да отиде в извънредна отпуска за седмица или две, защото той сам ще се справи със службата. Лейтенантът, който отдавна мечтае да си иде на село, приема с благодарност предложението и заминава. Междувременно по силата на някакво решение отгоре един от обикновените милиционери в участъка е трябвало да бъде уволнен. Жена му тича при подполковника, плаче и той й заявява, че всичко ще бъде наред. Просто заповядва на уволнения милиционер да продължи да служи. През деня се случват няколко леки произшествия, при които гостът от София проявява невероятен такт и възпитание и урежда нещата по възможно най-добрия начин. Следобед той иска да се разходи из морето и веднага, разбира се, му предоставят някаква държавна моторница. Подполковникът поканва на нея компания от всеки срещнат на улицата и препълнената моторница се понася край брега. Всички пеят, пият и настроението е великолепно.

„Какъв невероятен подполковник!“ — възкликват всички.

По време на това пътуване към него се присламчва някаква тъжна млада гражданка, която с трагичен тон разказва, че преди десет години сестра й избягала в чужбина и че тя искала толкова много да я види, но паспортните власти непрекъснато отказвали разрешение за пътуване… а пък тя самата е толкова привързана към България и партията… Следват сълзи и тихо ридание.

— Успокой се… Ще пътуваш! — казва категорично подполковник Колев.

— Наистина ли! — вика просълзено и невярващо момичето.

— Щом кажа — ще пътуваш, значи ще пътуваш! — отсича инспекторът от МВР.

Гражданката се разтапя от благодарност, но същевременно съзнава, че трябва да обвърже подполковника с нещо повече. И същата вечер тя решително прекрачва прага на участъка с намерение да сподели нощта с него. Но на сутринта тя ще признае на най-близката си приятелка, че той не се интересувал от жени.

Новината, че подполковник Колев започнал да раздава паспорти за пътуване в чужбина, преминава като електрически ток през цялото курортно население. От този момент нататък той не остава нито за минута сам. Софийската интелигенция установява най-активна обсада на този самотен и странен представител на голямата власт. Покани за вечери, разходки, лов и риболов, гуляи и забавления валят като дъжд. Стотици хора се опитват да се доберат до него, понякога с цената на най-невероятни усилия. Всеки тича със своите проблеми. Най-популярната молба, разбира се, са паспортите за чужбина. После идват вносните стоки. Един артист от софийския Народен театър иска хладилник АЕГ-е, може ли подполковник Колев да го достави? Разбира се, че може. Но актьорът бърза да подсигури работата. Той просто набутва в джоба на началството 400 лева. Ами може ли подполковникът да уреди за западна кола от мострите на Пловдивския панаир? Защо не, поне може да се опита. Друг гражданин иска специални въдички за риба „Лион Дор“, трети иска части за колата… и т.н. Останалите молби са още по-странни. Софийски журналист моли подполковника да у вещае избягалата съпруга да се върне. Млада писателка търси неговата помощ, за да пробута пиесата си в театъра на МВР. Енергична едра поетеса, авторка на пубертетно-сексуални стихове, иска да й помогне за отпечатването на еротична стихосбирка, актриси му разказват за прелюбодеянията на режисьори, които обещават роля за легло… и т.н.

Целият този народ обгражда и преследва подполковника с всички възможни варианти на прелюбезни, угоднически, коленопреклонни, многообещаващи, подкупващи, молещи лица. В стремежа си да го подкупят те не се спират пред нищо — от пламенни целувки и прегръдки на решени на всичко млади жени до купища подаръци и банкноти, натикани неусетно в джобовете му. Не му разрешават да плаща сметки, водят го, черпят го, поят го. Едва ли някога някъде друг подобен представител на властта е бил ухажван така фанатично и неуморно. Започва борба за него. Хора се смразяват за цял живот поради конкуренцията за подполковника, жени скубят косите си в бурни схватки. Кой да бъде най-близкият приятел и довереник на този така желан човек?

Отначало подполковникът приема всичко това с известно неудобство и дори смут. По-късно свиква. Той не говори много, продължава да изслушва търпеливо и явно да се опитва да разбере проблемите на своите неочаквани почитатели. Както по-късно някой забелязва — въпреки всичко той остава странно чужд на окръжаващата го среда, като гост от някаква друга планета. Междувременно едно от редките доказателства за неговата голяма власт е, че издава щедро открити листове за посещение на граничната зона край река Велека и риболовът, който прави в забранени за това води. Наистина като че единствената му страст е риболовът (и може би спасение от обсадата). Но той лови риба с взрив. Почти всеки ден през следващите десетина дни той заедно с подбрана компания се качва на моторницата и хвърля взрив надолу около Ропотамо. Избитата риба той предоставя на приятелите си. Самото избухване на взрива сякаш го вълнува и той настойчиво хвърля във водата повече и повече взрив. Но наличният взрив в созополския участък се свършва. Дори военните нямали достатъчно. Затова подполковник Колев изпраща джипа с един от милиционерите да вземат взрив от окръжното управление в Бургас. Той иска огромно количество взрив, което води до подпис от самия началник на управлението.

— За какво ви е толкова взрив? — пита той милиционера.

— Ами другарят подполковник Колев го иска…

— Какъв подполковник Колев? — полюбопитствува началникът.

— От инспектората на МВР…

Началникът знае, че такъв подполковник няма в инспектората, но за всеки случай вдига телефона в София…

Два часа по-късно идва твърде жестокият край. Офицери от окръжното управление се втурват в стаята на участъка и заедно с местните милиционери настървено и жестоко бият почти до умиране човека, който беше може би най-популярният и най-желаният представител на народната власт. За десетина дни.

Кой беше този човек и какво стана с него, е загадка. Според едни обяснения той бил криминален, който използувал униформата. Но според други обяснения, на които аз вярвам повече, той бил психически объркан невинен гражданин, който имал фикс идеята да бъде подполковник Колев от инспектората на МВР.

И той я осъществил.

След края на сезона в София се говореше само за него. По масите в клубовете мнозина навеждаха глави с неудобство, други казваха, че той бил просто велик актьор, припомняйки маниерите му, думите му, докато един мой приятел, който бе прекарал дълги часове с него, каза:

„Той беше първият истински подполковник Колев.“