Задочни репортажи за България

В тази част от моите задочни репортажи искам да разкажа за онези българи — известни, малко известни и почти неизвестни, които са оставили у мен толкова трайни впечатления, че времето не само не е успяло да ги изличи от паметта ми, но напротив, свързало ги е още по-тясно с моя сегашен живот.

Често пъти, когато ежедневието ме изненада с озадачаващата странност или събитията на деня родят интересни образи, в паметта ми откликва някакво ехо, което ме води при добре запомнено лице, добре запомнен характер и незабравена реч.

НИКИФОР

Обичах хижа „Богдан“ и цялата й околност. Хижата се намираше всред буковото било на Средногорието, съвсем близо до самия връх Богдан. В ония години, краят на петдесетте и началото на шейсетте, това беше малка, полусхлупена сграда, без електричество, без телефон, без милиционерска книга и без път до нея. Беше на около два часа път от Копривщица, като човек се изкачваше отначало по дълбоко врязани коларски пътища, а после по стръмни пътеки. Последната част от пътя бяха тези чудни високопланински ливади, където все още пъплеха каракачански стада — последни останки от невинността и наивността на погребано минало. Вековната букова гора около хижата бързо оре-дяваше от безмилостната сеч на макодаковци и само след няколко години и тя щеше да бъде погребан спомен. Всред гората имаше скали, заобиколени от широк пояс здравец. Може би най-хубавия и най-уханния здравец, който съм видял. Тези скали според легендата са били скривалището на Детелин Войвода и се говореше, че вътре някъде има заровено имане. Това беше причината от време на време, нощем и тайно, да се промъкват иманяри, които за кой ли пореден път в живота си се опитваха да открият неоткритото и вероятно неоткриваемо съкровище.

През лятото всяка неделя народ плъзваше по цялото било, оставяйки след това из ливадите и из гората купища празни консервени кутии, смачкани стари вестници и всякаква смет. Но през зимата обикновено падаше сняг — истинският, дълбок сняг, който зариваше всички пътища и пътеки и хижата оставаше забравена в бялата самота. За всеки, който обичаше уединението и красотата, това бяха благословени студени дни. Снегът блестеше с неземна белота и небето беше по-чисто от всеки път, вечер зайци играеха по поляните, при лошо време се чуваше вълчи вой и хищниците идваха съвсем близо до хижата. Това всъщност беше най-хубавото време човек да прекара на хижа „Богдан“. Вътре имаше само две стаи с дървени нари и тежки вмирисани дюшеци. Имаше и малка кухничка със зидана печка. До печката беше леглото на пазача и единствения обитател на хижата, бай Луко — слабичък куц инвалид от войната, който по някакви мистериозни причини бе предпочел да се уедини в хижата, вместо да живее със семейството си в Копривщица. Няколко зими подред прекарвах доста време на хижа „Богдан“ в компанията на бай Луко и обикновено бяхме сами. Нямахме радио, никога не поискахме да ни донесат вестници и по този начин между нас и онова, което ставаше по света, нямаше никаква връзка. Единствените ни гости бяха секачите, които при лошо време също изчезваха. В тези къси студени дни и в дългите вечери ние седяхме край печката и водехме някакви бавни, разпокъсани разговори за какво ли не. Бай Луко ми разказваше спомени от войната и проявяваше огромна чувствителност към несправедливостите в живота, защото смяташе, че е жертва на голяма обществена неправда. По причини, които никога не разбрах, властта го беше преследвала и неговото уединение беше по принуда. Горе-долу по такова време при нас се появи за по-постоянно един от дърварите. Още първия път, когато го видях, лицето му, цялата му фигура, движенията му ми направиха силно впечатление. Той беше възвисок, доста сух, но с онази естествена и много здрава сухота. Лицето му беше някак грозновато, недоправено, като че природата не бе имала време да го измайстори — със силно изпъкнали челюсти, едри очни ябълки и дълго плоско чело. Очите му бяха големи, кадифени и сякаш винаги забулени в мъгла, като че той беше унесен в съзерцаване на свой собствен свят. Ръцете му бяха много дълги, с огромни длани, с посечени пръсти и изкривени нокти. Той се движеше тромаво, но със забележително чувство за сигурност, като че нищо на този свят не можеше да избяга, нищо не можеше да го изненада, нито да го уплаши.

Първия път той пристигна всред ужасна виелица. Трябваше да маркира заедно с други работници дърветата в гората, но понеже пътища и пътеки бяха завети, никой не излязъл и той единствен се беше добрал до хижата.

— Къде си тръгнал бе, човек! — скара му се бай Луко. — Не виждаш ли, че ще те отнесе и ще те затрупа някъде, та няма да можем да те намерим чак до пролет!

Никифор не бързаше с отговора. Той изтупа снега от краката си, свали вълнената качулка, която носеше, и после усмихнат широко каза:

— Абе то, Луко, бурята отнася това, което е за отнасяне!

— Не ми говори бабини-деветини! — веднага възрази бай Луко, който поради реалността на страданията си беше отхвърлил цялото си уважение към съдбата. — Ти ела още веднъж в такова време, че след това ще те намерим всред кокичетата!

— Че то няма да бъде лошо, Луко! — каза Никифор с невероятно мек и приятен глас. — Да умреш сред кокичета!

Точно тези думи „да умреш сред кокичета“, излезли от устата на този пет-десетгодишен дървар, ми се сториха твърде необикновени с тяхната щастлива ирония. Много пъти по-късно аз отбелязвах, че това чувство господствуваше в цялото видимо отношение на Никифор към света.

— Е, добре де, кажи за какъв дявол би тоя път! За какво дойде — продължи да го напада бай Луко. — Да се харесаш на началството?

— Дойдох — каза Никифор, усмихвайки се отново, — за да дойда!

При тия думи бай Луко вдигна ръце и се измъкна да донесе още дърва. А Никифор може би сметна за необходимо да ми обясни защо именно беше дошъл.

— Знаех — каза той, — че в такова време никой няма да дойде. И за какво да дойдат. Нито може да се ходи, нито може да се работи, нито може човек да се върне. И като видях, че е така, рекох си, що пък да не тръгна. Че то бурята е весело нещо бе, момче! Пищи ти в ушите, па се смее в лицето ти, па ти хвърля сняг в очите, та те кьорави, па те препъва и току те блъска насам-натам, а ти вървиш ли, вървиш и й казваш… та на мене ли, бе?

Друг път, след работа, той се отбиваше при нас, така, „да се огрее“. Забелязах, че дори на неспокойния и вечно подозрителен бай Луко присъствието на Никифор беше някак приятно.

„Никифор — заяви ми пазачът на хижата — е добър човек. Българин!“

За разбиранията на бай Луко най-големият комплимент, който можеше да се каже за някого, беше, че е „добър човек“. А „добрият човек“ за него винаги беше „Българин!“. Колко пъти, разказвайки своите приключения в Унгария или Сърбия, описвайки някакъв твърде положителен чужденец, бай Луко казваше: „Абе имаше у него нещо българско.“ И за да няма грешка в тълкуването на това „българско“, той много пъти забелязваше: „Малко, съвсем малко българи останаха по тая земя!“ Тук изобщо не ставаше дума за някакво шовинистично тупане по гърдите, а за опит да се внесе точно и ясно съдържание в понятието „българин“. Когато критикуваше някои свои познати от града, Луко винаги отбелязваше: „Той е половин българин!“ или „У него е останала само една трошица българско!“

„Ами другото? — питах аз. — То какво е?“

„Чуждо!“ — отвръщаше категорично Луко.

И така за него Никифор беше българин, който имаше жена и две деца, който работеше, за да ги храни, и „никога никому зло не беше направил“.

„Ти с Никифор можеш да говориш за всичко!“ — беше друга важна препоръка на моя домакин.

Една вечер, седнал срещу мене и събул гумените си ботуши, Никифор ме запита:

— А ти за какво си избягал тука?

— Избягах, защото не ми е приятно да седя в София — отвърнах.

— Че какво е неприятното на живота в София? — пак попита той, като чакаше със светнало любопитство моя отговор.

Опитах се да му разкажа колко нервна беше градската обстановка, колко неприятно се живееше всред клюки, зависти, амбиции… Разказах за разни неприятности, които имах, и изобщо за цялата твърде тягостна атмосфера. И когато мислех, че съм успял да дам някакъв убедителен отговор, Никифор поклати отрицателно глава и ми каза:

„Не, ти не си избягал от клюките и разните там лоши работи, защото на мене ми се чини, че ти ги обичаш и клюките, и лошите работи. Ти не си избягал, защото си по-честен или пък по-докачлив от другите, нито пък защото си по-герой, та да кажеш: аз мога без вас… Като те гледам, мисля си, че ТИ СИ ИЗБЯГАЛ, ЗАЩОТО НЕ ТЕ СВЪРТА НИКЪДЕ… Ти утре — вдругиден ще побегнеш и оттука, после ще побегнеш и оттам, където вече си побегнал… НА ТЕБЕ ОРИСИЯТА ТИ Е ДА НЕ ТЕ СВЪРТА НИКЪДЕ. А пък аз съм точно наопаки… хванал съм се за жената, за децата и за гората и не се пущам! Някой път искам да се пусна, ама не се пущам… Виждаш ли как са работите — ти не можеш да живееш като мене и аз не мога да живея като тебе… и затова приказката между нас върви…“

Друг път разговорът се обърна в обществена посока. Нямах никаква представа какво беше политическото верую на Никифор и дали изобщо имаше такова верую. За разлика от огромното мнозинство хора, които човек можеше да идентифицира често пъти преди още да са си отворили устата, Никифор беше пълна енигма. Фактически единственото му отношение към властите беше изразено в отношението му към техния бригадир.

„Моят началник!“ — каза той за него пак с характерната щастлива ирония, като че беше ясно от само себе си, че между думите „моят“ и „началник“ имаше пълна несъвместимост.

„Моят началник — разказа той — много обича да е началник! И ако му вземат началничеството, може да умре сиромахът! Ами той си няма нищо друго, за което да се хване! Виж, аз си имам жената, децата, гората, а той си няма нищо!“

Тогава аз му разказах, че има много хора, които страдаха от разни началници, че някои бяха стигнали до доста отчаяно състояние, че изобщо властта се използваше от едни хора, за да причиняват страдания на други хора.

— И какво правят тия, дето страдат? — внезапно ме попита той.

— Ами какво правят… нищо… страдат… — смотолевих аз.

— Страдат, защото искат да страдат! — изтърси кротко Никифор и продължи: — Моят началник, например, някой път започне да си прескача сянката, развика се, кара ни да работим това, дето не е за работа, и все гледа да покаже, че е нещо повече от нас… Е, добре де… ама аз не се засягам, защото и аз знам, и другите знаем какво е той… Е, как можеш да страдаш от нещо, което е под тебе… Ами защо ще страдаш, ако някой е глупак или пък те лъже или те мами… Ами ти го знаеш, ти си държиш на твоето и вървиш натам, накъдето си тръгнал, без да ти мига окото… тука няма място да стоиш и да страдаш… На мене все ми се струва, че страдат тия, дето ги е страх… и като страдат, един вид се оправдават… Пък други, като Луко например, дето няма за какво да страдат, седят тука и си измислят страдание…

— Не е така! — възразих аз. — В живота често пъти ти се случват работи, които те карат да страдаш! Ами страданието е човешка работа!

— Ти не ме разбра — отвърна Никифор. — Аз не ти казах, че не страдам, аз само ти казах, че не страдам, когато някой отвънка иска да ме накара да страдам. В живота има много мъка и човек трябва да живее с нея, но има и такива неприятни работи, дето някои ги приемат и се мъчат, а други ги отрязват като с нож…!

— Ти рязал ли си с нож мъката си? — попитах го провокационно.

— И още как! — отвърна той. — И затова не са ми симпатични тия, дето все страдат, пък не правят нищо, за да не страдат!

Той се замисли за миг, после поклати глава и добави:

— Ти сигурно ще ме попиташ трябва ли да помогнем на тия, дето страдат. А пък аз ще ти кажа — как можеш да помогнеш на човек, който си обича страданието! Защото, ако не го обичаше, той сам щеше да си тури нещата в ред! Когато някой от нашите се оплаква, че му дали тъпа брадва, аз му се чудя. Ами, викам, иди я наточи, какво мърмориш! Или пък иди удари началника по главата! А той синковецът нищо не прави, драго му е да се оплаче…

— А ти никога ли не си се оплаквал? — попитах.

— Не! — отвърна твърдо Никифор. — Когато дойде нещо за оплакване, аз си се оправям! Че какъв човек ще съм, ако не се оправя!

— Да, но има работи, които не можеш да оправиш! — забелязах.

— Какъв смисъл има тогава да се оплакваш! — възкликна той.

— Ти какво би направил в такъв случай! — го запитах.

Той отново се замисли, после започна да почиства ботушите си и накрая каза:

— Има три начина… първо, да се направиш, че не забелязваш мръсотията. Второ, да приемеш, че без това не може и да гледаш поне да не те изцапа, и трето… да вземеш лопатата, че да изринеш тия, дето я правят… Нищо не става с оплакване!

Той изглеждаше напълно уверен в това, което казваше, и аз инстинктивно му завидях на чувството за сигурност.

Няколко дни по-късно той пак беше при нас. Бай Луко гледаше как секачите поваляха огромно вековно дърво. Пазачът беше много огорчен и покатерил се на оградата на хижата, за да вижда по-добре, псуваше на всеослушание похитителите на гората и техните работодатели. Като видя Никифор, той му извика:

— Как не ви е срам, бе! Който сече тази гора, сече България! Вие сечете повече от турците, бе!

Никифор го изгледа учуден и после кротко му каза:

— Луко, тази гора много пъти е била сечена, но България все си е била България. Ти можеш да изсечеш всичките дървета, но не можеш да отсечеш земята, не можеш да отсечеш Балкана, ни реката, ни нищо от България! — и той внезапно добави: — На мене съвестта ми е чиста, аз посадих тая сутрин нова бука!

КАПАНЪТ СЪС СИНЯТА ШАПКА

Борис, моят съсед по легло, с когото деляхме стая номер 216 в болницата, умря. Внезапно получи страшен кръвоизлив и докато дежурните лекари дойдат, той издъхна пред очите ми. Леглото му, подът, стените, всичко беше опръскано с кръв. За да намалят някак тежкия ефект на станалото и ме разсеят, лекарите наредиха да ме преместят в друга стая. Съобщавайки ми тяхното решение, шефът на нашето отделение внезапно си спомни, че Борис беше 4 третият мой съквартирант, който умря през последните седмици.

— Сега ще те сложим при един, който, аз поне не вярвам, че ще умре през следващите сто години! — ми каза той с многозначителен тон.

— Кой знае! — отвърнах аз.

— Ако не си срещал роден оптимист, ще имаш тая възможност! — продължи лекарят. — Той е страшен оптимист — той наблегна на думата страшен, значението на която щеше да ми стане ясно по-късно.

Този лекар беше странен субект. Той оперираше безмилостно хората, а след това пишеше дълги сантиментални поеми, които четеше на неколцина избраници в акомпанимент на стари шлагери.

Санитарите вдигнаха вещите ми и след малко се намерих на другия край на болничната тераса. Влязох в невероятно чиста стая, от която лъхаше спартанска атмосфера. Всички врати и прозорци бяха широко отворени (а беше посред зима), леглото беше идеално оправено, нощното шкафче беше напълно голо и изобщо нямаше никакви следи, че стаята беше обитавана. Неволно я сравних с току-що напуснатата стая, където покойният Борис и аз живеехме всред купища разхвърляни книги, полупразни кутии с шоколадови бонбони, едва прикрити бутилки вино, безчет пакети с бисквити, разни салами, консервени кутии, книжни кесии с ябълки и лимони и дори една тиква, която Борис държеше с декоративни цели. Имахме и радио, плюс грамофон. Двамата бяхме живели в постоянно и всестранно безредие. Затова аптекарската атмосфера на новата стая ме смути. Криво-ляво се настаних, когато вътре влезе новият ми съсед. Той беше облякъл хавлията си и явно излизаше от банята. Без да каже нито дума, той изтича на терасата, хвърли хавлията върху парапета и оставайки гол, по гащета, започна да прави бързи гимнастически упражнения. Беше висок, с твърде атлетично телосложение, широки рамена и мускулести ръце. Косата му беше ниско остригана и това му придаваше особен вид. Той изглеждаше по-здрав и от най-здравите. Това чувство за явна физическа сила особено се подчертаваше от червендалестото му лице, което беше такава рядкост в нашия охтичав свят.

Той завърши упражненията си и пръхтящ от удоволствие, влезе в стаята.

— Здрасти — каза той и ме изгледа с известно любопитство. Очите му бяха сиви, доста подвижни и самоуверени. В няколко секунди той огледа моя багаж и внезапно ме запита:

— За какво са ти толкова много книги? — и без да дочака моя отговор, каза: — Аз чета само една книга. Но книга, която струва повече от всичките твои книги заедно!

После той извади от шкафчето си чистичко томче, обвито в пластмасова подвързия. Беше „Как се каляваше стоманата“ на Островски. Помислих си, че от всичко видяно и чуто до този момент това беше книгата, която най му подхождаше.

— Сигурно съм я прочел сто пъти — каза той, — а може би и повече. Гласът му издаваше човек от Западна България, който дисциплинирано се опитваше да ползува литературния език. Бях повече от сигурен, че той беше активен партиен член и вероятно имаше някаква власт, специална власт. Или както казваше покойният Борис: „Той е специален.“

Моят нов познайник никак не скри подробностите около своята личност. До вечерта научих, че той беше от ботевградските села, че служеше като капитан от вътрешните войски, че имаше жена и две деца, че беше заболял от воден плеврит, в резултат на което беше получил леко затъмнение, но всичко беше минало и наскоро щели да го изпишат. Казваше се Коцов, но явно предпочиташе да се обръщам към него с „другарю капитан“. Забелязах, че той веднага много точно определи разстоянието между двама ни и през цялото време на нашето болнично съжителство стриктно го спазваше. Началното му отношение към мен не беше като към равен, а по-скоро като към временно гостуващ чужденец. Впоследствие открих, че той се отнасяше с всички по същия начин и някак ми се поиска да разбия неговата студена самоувереност и по някакъв начин да преодолея ничията земя помежду ни.

Безусловно той беше най-дисциплинираният пациент на болницата. Спазваше режима с абсолютна педантичност, взимаше лекарствата си на секундата и изяждаше отвратителната болнична храна докрай. Беше невъзможно да разговаряш с него във време, определено за спане, нито пък да го задържиш в стаята, когато бяха предписани разходки. И тъкмо тук забелязах нещо, с което той ярко се отличаваше от другите. Това беше отношението му към дисциплината, към реда. Ако за всеки друг болничният ред и изобщо режимът представляваха бреме и изискваха усилия, за да се спазват, за капитана те бяха източник на своеобразно щастие. Той наистина беше щастлив да изпълнява предписанията и вероятно щеше да бъде много нещастен, ако не му предписваха нищо. Всеки може да си представи как погледна той на моята недисциплинираност.

— Ние — каза ми той с тона на класен наставник — сме изпратени тук от народа, за да се лекуваме! Народът плаща, за да се лекуваме! И нашата единствена задача е да оздравеем колкото може по-скоро!

Гледайки това силно и здраво тяло, аз си мислех колко несправедлива беше съдбата, защото го беше дала на този квадратен тип, а в същото време беше определила разкапано тяло на толкова умния, толкова проницателен и чувствителен човек, какъвто беше Борис.

Очаквах, че капитанът ще продължи да разговаря с мен с всички очеркови клишета, които той старателно заучаваше всяка сутрин от партийния вестник. Но постепенно между нас започнаха да се завързват разговори, в които клишетата отидоха на заден план и капитанът ми разказа нещо от своя живот. Взел участие в пиринските акции срещу бунтовници, бил по границата и се сражавал два пъти с диверсанти, после бил в специална школа, която завършил с отличие, и министърът на вътрешните работи лично го наградил. Най-голямата му чест била да служи като охрана на министър-председателя.

— Добре — казах аз, — приятна ли ти е тая професия?

— Разбира се — отвърна той с някакво недоумение. — Приятно ми е да съм това, което съм!

— Никога ли не ти се е искало да вършиш нещо друго?

— Не! — каза капитанът. — Защо трябва да работя нещо друго, като тука ми е мястото!… Е, като млад опитвах… дърводелство, бояджия даже бях…, но не можеш да сравниш нищо с милицията, с армията!

— Какво толкова му е хубавото — властта ли, парите ли? — продължих да разпитвам.

Той са засмя:

— Не бе, Марков! Хич не си мисли, че заради парите или заради властта. Нито парите са много, нито властта е голяма!

— Е, тогава какво ти харесва в служенето? Капитанът се замисли и после буквално каза:

— Служи ми се! Разбираш ли, служи ми се! Както на птицата й се лети, както на кучето му се гони дивеч, както когато човек върши нещо, за което е призван… КОГАТО СЛУЖА, АЗ СЪМ СИ АЗ…!

— Ти си си ти? — пародирах аз.

— Да — отвърна невинно и искрено той. — Когато служа, всичко ми е на място!

— И си щастлив?

— Ами разбира се!

— И когато блъскаш нощно време из дъжд и студ, и когато те вдигат по тревога, и когато арестуваш някакви хора или влизаш някъде, където всички те мразят… — изредих аз.

— Защо не! — каза той. — Това е част от службата!

— Хубаво, ама ти не служиш на себе си! — провокационно попитах. — Служиш на някой друг, на държавата, на партията, на твоя командир.

Бях сигурен, че отговорът щеше да бъде клише от рода на „партията, това съм аз“.

Капитанът ме изненада:

— Нищо подобно, Марков! — каза той с присмех, зад който за първи път долових дълбоко убеждение. — Грешката на всички като тебе е, че мерят хората по себе си. Всички сантиментални чешити, които от сантименталност или от глупост, ако щеш, не искат да признаят, че има и ПО-ДРУГИ ХОРА, от ПО-ДРУГО тесто! Ако искаш да знаеш истината, АЗ СЛУЖА НА СЕБЕ СИ! Запомни го това! Партията, държавата, моят командир са само повод. Нищо повече. В действителност АЗ СЛУЖА НА СЕБЕ СИ. Помисли малко по-сериозно, и ще разбереш какво ти говоря!

Това обяснение съвсем ме смая. Почти всички подобни служители, които познавах, искрено или неискрено говореха за службата си като за тежест, като нещо, което с удоволствие биха захвърлили, ако можеха да се препитават другояче. Стори ми се, че на моите провокативни въпроси капитанът отвръщаше с още по-голяма провокация.

— Чакай малко! — казах на този щастлив служител. — Какво точно правиш, когато служиш?

— Изпълнявам! — отвърна веднага той.

— Чуждата воля! — наблегнах аз.

— Ама ти не разбра ли, че това няма никакво значение! — пак се изсмя той. — Чия е волята, това е важно за сантиментални и честолюбиви хора. Произходът на волята мен не ме интересува, защото мое е нещо много по-важно — изпълнението! В книжките пишат „процесът на изпълнението“. Този процес е мой процес! Кой ме е пратил на акция, защо ме е пратил, какви съображения стоят зад това — не ме интересува! Самата акция е моя! Там съм аз!

Почувствувах, че не бях в състояния да смеля нищо от това, което бях чул. Този партиен член дръзваше да постави нещата далече над партията, която той смяташе само за повод на неговите собствени прояви. Помислих си, че той или глупаво оригиналничеше, или пък не знаеше какво говори.

— От това, което казваш, човек може да си помисли, че на тебе ти е все едно кой ти е работодателят? — забелязах предпазливо.

Той махна с ръка снизходително:

— Очаквах да ме попиташ това! Не е все едно кой ми е работодателят, защото той е този, когото вече съм избрал! Аз съм избрал партията и с нея се разбираме отлично! Инициативата е нейна, изпълнението е мое!

— Но някога не ти ли се е случвало поне за миг да почувствуваш, че изпълняваш задължение, което не би желал да изпълниш?

— Никога! — отвърна капитанът. — Щом като знам, че нещо трябва да се направи, правя го. Няма никакво значение дали е лека работа или тежка работа. Аз съм там, за да свърша работата!

— Ами ако е станало грешка? — продължавах опитите си да го извадя от невъзможната му логика. — Ако, да кажем, са те изпратили да ликвидираш някого, а след това се разбере, че си ликвидирал невинен човек, тогава?

— Какво тогава? — сопна се той. — Все същото е. Дали човекът е виновен или невинен — няма нищо общо с мен. Аз си изпълнявам службата и моето изпълнение няма нищо общо с това дали нареждането е правилно или неправилно.

— И тебе не би те заболяло, че невинен човек е изгорял?

— Защо ще ме заболи. Грешката не е моя! — отвърна с все същия тон той.

— А кога би било твоя грешка?

— Ако, да кажем… лицето, което съм задържал, избяга…

— Някой някога избягал ли ти е?

С този въпрос можах да наблюдавам пълния триумф на лицето му. Той се извърна към мене, изгледа ме и с щастлива усмивка каза:

— Така, както ме виждаш, мислиш ли, че някой може да ми избяга! На мене никой никога не ми е избягал! Хайде да спим, че е време!

Той се обърна в леглото на другата си страна и веднага заспа, като че това беше част от службата му.

Не можах да мигна. Припомнях си за кой ли път отговорите му и те ми се виждаха все по-точни, все по-верни. Той беше казал това, което мислеше, това, в което вярваше. За миг си представих какво бяха вършили и какво бяха способни да вършат неговите здрави мускули, неговата желязна дисциплинираност… И ме втресе. Вдигнах се всред нощ и отидох в дежурната лекарска стая. Шефът на нашето отделение попълваше книжата си.

— Върнете ме обратно в стая 216! — настоях с някакъв болезнен глас. Лекарят ме погледна с тъжно добродушие:

— Извинявай — каза той, — мислех, че ще ти подействува насърчаващо!

ОРЕЛА

Малкото автобусче на Съюза на писателите, купено специално за литературни четения, се носи нагоре по пътя за Самоков. Вътре сме половин дузина пишещи братя и сестри. Отиваме да изпълним по някакъв повод писателските си и обществени задължения. Вече разказах как във връзка с партийни конгреси, тържествено честване на всевъзможни годишнини и разни текущи партийни кампании писателски групи тръгваха из страната, за да изнесат литературни четения пред училища, казарми, предприятия, отечественофронтовски организации и т.н. Колкото и различни да бяха заглавията на тия организирани инициативи (като „Писателите всред народа“, „Срещи с читателите“, „Празници на българското слово“, „Писателите при героите си“ и прочие) — сценариото винаги беше едно и също. Знаех, че ни чака сцена, върху която винаги имаше дълга маса, винаги покрита с тъмночервен плат. Върху масата винаги слагаха вази с цветя, а зад нея имаше столове според броя на гостуващите писатели. Някои от последните намираха цветята за особено полезни, тъй като можеха да крият лицата си зад тях и избегнат участта на двучасови мишени за неколкостотин чифта очи. Чувствувах, че имаше нещо много вулгарно в тази помпозна конфронтация — ние, писателите, зад червената маса срещу народа, насядал в салона. Вероятно единственото нещо, което обединяваше и нас, и слушателите ни, беше принудата. И ние, и те — всички бяхме принудени да вземем участие в този литературен маскарад…

Никога и не разбрах по какъв начин организаторите комплектуваха писателските групи, защото често пъти представлявахме невероятна смесица — хора, които не само нямаха общи професионални разбирания, но твърде често се мразеха и презираха от дъното на душите си.

Все пак, в групата, която пътува в автобусчето по посока на Самоков, сме горе-долу хора с неутрални отношения. Води ни Орела — Орлин Василев, който е и най-старият от всички. Само ние двамата сме белетристи. Останалите са поети. Между тях са двете поетеси Лиляна Стефанова и Людмила Исаева. Преди да се качим на автобусчето, Орлин ми каза:

„Поетите са само така, за украшение. Важното сме ние двамата с тебе. Ти избери нещо по-съвременно, а пък аз ще избера нещо от съпротивата.“

Това обяснение Орлин в някаква степен ми дължи, защото предишната година пак ние двамата с Емил Коралов и Любен Станев ходихме да четем на строежа на нефтопреработвателния завод край Бургас пред публика, съставена главно от трудоваци и бараби. Резултатът от четенето беше пълно фиаско. Половината от нашите слушатели — предполагаеми читатели, се напиха, а другата половина се разпиляха в тъмнината и накрая само могъщият глас на Орлин ехтеше в полупразната, полуспяща зала. Нещата, които прочетохме, бяха ужасни. Емил Коралов измъкна някаква досадна глава от свой роман за Септемврийското въстание, Орлин Василев им чете за някакъв пребит от полицията комунистически герой, а аз им четох един невъзможно лош разказ за подвига на оня, дето спаси парните котли в Калугерово. Единствен Любен Станев се опита да им говори за нещо, което би заинтересувало тези буйни, естествени мъжища — жените. Но вече беше късно да спечелим публиката.

„Негодници! — развика се тогава Орлин. — Те не искат литература, а жени и ракия!“

Тогава ми се стори, че протестът му беше полусърдит и че в действителност той някак им завиждаше.

С Орлин се знаехме отдавна, но фактически първият ми сериозен разговор с него беше по повод мой разказ във „Вечерни новини“. Той ме спря на улицата и безцеремонно ме попита:

— Абе колко ти платиха на тебе за разказа?

— Шейсет лева — отвърнах. По това време 60 лева бяха много добра цена за вестникарски разказ.

Орлин пламна:

— Слушай — викна ми той с такъв глас, че хората по цялата улица се обърнаха. — Ти и Радичков ще престанете да подбивате цената! Аз съм й казал на Вики (редакторката във „Вечерни новини“), че минимумът за къс разказ е сто лева! Сто лева и нито стотинка по-долу! Какви сте такива да не си знаете интереса, бе! Стотачката и разказ от писател с име! Иначе да си печатат…

Орлин Василев обичаше и използуваше с рядък ефект мръсни, вулгарни или доста неприлични думи.

Той имаше славата на страстен поклонник на парите. За него се разказваха много и най-невероятни истории за пари. Неговата стиснатост беше пословична. В Бургаския театър, откъдето изгря и където залезе славата на Орлин като драматург, се клеха пред мен в достоверността на следния анекдотичен случай:

Орлин бил в града за репетиции на пиесата му „Заровеното слънце“, която беше така добре заровена, че никой по-късно не можа да я изрови. На обед той отишъл в най-добрия ресторант по това време — „Интер“ — и си поръчал лакерда или лаврак на скара. И тъй като все още бяхме в невинните търговски времена, донесли му една огромна порция. В това време в ресторанта влязла актрисата, която изпълнявала или трябвало да изпълнява роля в Орлиновата пиеса. Почтително тя попитала дали може да седне при него и маститият писател, който държеше да показва кавалерско отношение към жените, я поканил. Докато тя прелиствала менюто, Орлин й казал:

— Вижте какво, другарко. Тая риба на мене ми е много. Искате ли да си я разделим?

Момичето щастливо приело. Но когато накрая дошъл келнерът със сметката, Орлин най-спокойно му казал:

— Ще ми пишеш само половин риба! Другата половина ще си я плати другарката!

Момичето останало втрещено. Все пак и тя е знаела, че по онова време Орлин беше най-богатият български писател, а актьорската заплата беше мизерно малка.

Орлин работи дълго време в драматургията в странно партньорство с Боян Дановски. Злите езици твърдяха, че пиесите на Орлин фактически били писани от Дановски, защото след като те се скараха и разделиха, Орлин не написа никаква пиеса. Но докато все още бяха заедно, двамата започнаха да работят и върху някакъв сценарий. За работно помещение им беше предоставен долният етаж от вилата на генерал Жеков край Княжево. На горния етаж аз работех върху научно-фантастичен сценарий. В няколко седмици, докато продължи нашето съжителство, отдолу долитаха цели Орлинови канонади. Той обвиняваше Дановски, че нямал чувство за реалност и че…

„Сега му е майката да се удари!“ — любим и често повтарян Орлинов израз.

От Орлиновите тиради съм запомнил няколко забележителни израза:

„Слушай какво ти казвам! Хич не е важно какъв е животът, важно е какво може да се изкара от него! Ти не ми говори бабини-деветини, а гледай как да се изкара парата!“

Когато двамата с Дановски се скараха завинаги, в София се говореше, че това станало не във връзка със сценария, а във връзка с това кой да плати билетите за трамвая.

Теориите на Орлин за писателското заплащане ми станаха още по-ясни, когато той и аз бяхме избрани за ръководство на нашата секция в съюза. Орлин беше председател, аз бях секретар. Орлин реши, че другите членове са „идиоти“ (което значеше непрактични хора), и главното ни внимание беше заето с проекти как да увеличим заплащането на писателския труд. Бях от много малкото хора, които някога са били канени в просторния нов апартамент на Орлин в комплекса „Заимов“, и вероятно единственият писател, който някога е бил почерпен от Орлин. Едно кафе. Във всички кръгове на софийската културна общественост репутацията на Орлин беше изключително лоша.

„Абе не е важно те какво мислят за мене, важното е аз какво мисля за тях!“ — повтаряше той в такива случаи.

Почти всички млади го ненавиждаха, защото под претекст, че отстоява партийността в литературата, той нанасяше удари, където му попадне. Двамата със Стоян Даскалов бяха известни с това, че информираха високопоставените си приятели от Централния комитет и Политбюро за било и не било. Особено силен беше гневът на Орлин срещу превода на западни автори, вноса на западни филми и пиеси. Орлин откриваше най-черни антипартийни грехове в автори като Хайнрих Бьол, обяви Камю за чиста идеологическа диверсия, ненавиждаше Сартр. Но зад всичко това не беше трудно да се долови, че причината за Орлиновата омраза не беше идеологическа, а финансова. Той неведнъж ми казваше, че от чуждопоклонничеството на режисьорите най-много губим ние, българските писатели. Губим постановки, губим хартия в издателствата, губим бюджет в киното…

Орлин никога не каза, че губим и в творческо отношение, защото хората можеха да ни сравняват. Той правеше изказванията си винаги с много силни думи, а ако започнеше с нисък тон, това означаваше, че накрая щеше да има барабанен огън.

„Минавам вчера покрай книжарницата и какво виждам… «Чужденецът» на Албер Камю… и до него какво… Хемингуей… и до Хемингуей… Фокнър… и се питам — това ли е нашата партийна литература, това ли са книгите, от които има нужда комунизмът, за тези книги ли плащат нашият народ и нашата партия?… Къде е, питам, истинската, комунистическата литература?“

Орлин пренебрегваше факта, че въпросните книги бяха капки в огромното идеологическо-пропагандно производство.

Слушайки го много пъти, имах най-ясното впечатление, че за него партия, комунизъм, социализъм, Съветски съюз — всичко беше бизнес. Дълбоко бях убеден, че той не само не вярваше, но и никога не беше вярвал в комунистическата идея. Самият той беше истинският, класически капиталист, който за парата беше готов на всичко. Той не беше и никак глупав, защото знаеше, че ние наоколо разбирахме представленията, които разиграваше, но тъй като имаше огромно самочувствие, това никак не го смущаваше. Той притежаваше твърде интересния навик да гледа хората право в очите. Колко пъти съм се опитвал да пробия този поглед на зеленикавите му ококорени очи. Нищо. Това беше стена, зад която не можеше да се проникне.

Орлин премина през няколко етапа на големи партийни милости и още по-големи немилости. По едно време той стана народен представител, директор на Народната библиотека и заемаше още две дузини важни длъжности.

„Това не е библиотека, а министерство! — казваше ми той тежко. — Аз трябва по право да съм министър!“

Изглежда, че след като литературната му дейност пресъхна съвсем, той се устреми към обществено-политическата. Но тук Орлин май не си разчете добре крачките и прояви удивителна за неговите способности глупост. В София разказваха, че при едно от своите посещения в Москва Орлин си издействувал среща с един от секретарите на ЦК на съветската комунистическа партия, струва ми се, Демичев. И разчитайки на някакво недоволство на руснаците от Тодор Живков, Орлин наклепал здравата своя покровител от София, като изкарал положението в България извънредно опасно и че Живков едва ли не прикривал контрареволюция. За доказателство Орлин привел факти от българската култура. Но той трябва наистина да е бил много самоуверен, за да дръзне да си въобрази, че руснаците ще разкарат Живков и ще сложат някой като него. Първото нещо, което от Москва сторили, е било да информират София за Орлиновата акция. В резултат той изгърмя от всички постове. Ала това много не го засегна. Няма да забравя, когато във Варна, в Дома на писателите, виждайки приближаващия се Тодор Живков, Орлин гръмогласно извика:

„Кой казва, че в нашата действителност нямало прототип на положителен герой! Ето, другари, положителният герой пристига! Най-положителният герой на нашето време!“

Това беше Орела, както всички го наричаха. И струва ми се, че той знаеше през цялото време нещо, от което идваше силата му — че беше необходим. Той беше този вид човек, от когото партията винаги щеше да има нужда. За него не съществуваха никакви морални, политически или интелектуални скрупули. Важното беше неговото да не се губи.

… И сега той ни води за поредно литературно четене. Автобусчето пресича Боровец и се спуска надолу. Спираме в село Радуил.

— Какво значи за тебе Радуил? — пита ме Орлин. Вдигам рамена.

— Боб — казва той. — Фасул! — и обяснява на другите: — Най-хубавият, най-вкусният боб!

В селото, което е много голямо и има две гимназии, ние трябва да четем два пъти. Веднъж следобед пред учениците, а вечерта пред жителите на селото.

И ето ни пак сред така добре познатата и толкова противна обстановка. Червената маса, цветята, трибуната вляво и хората отсреща, които дори не проявяват любопитство към нашите особи. Орлин конферира. Той наистина е забележително конферансие.

„Ако ние сме писатели — заявява той, без да му мигне окото, — ние сме писатели заради вас! Да не си мислите, че е лесно човек да бъде писател! Някой ще каже, абе държиш там моливчето и си пишеш! Абе я ела тука, аз ще ти дам моливчето, па пиши, ако можеш! Писателството, другари, е мъка. Мъка и зор! Не е като това да садиш боб!“

Темата за боба започва знаменателно да проблясва във всичките му представяния още при първото четене.

„Сега пред вас е другарката Стефанова, която още не е опитала радуилски боб!“

— Всички тия „бобови“ намеци на Орела малко ни смущават, но криво-ляво изкарваме първото четене, след което Орлин ми казва:

„Сега отивам да го натисна председателя да донесе тука по десетина кила боб на човек, какво се овъртат!“

Той изчезва, но когато се завръща, познавам отдалеч, че е ядосан.

„Брей какви типове! — ругае той. — Не било им останало нищо от цялата реколта! Били дали всичко наряд! Абе, викам, как така, кому ги разправяте тия работи! По няколко шепи боб не можете да намерите! Че какъв Радуил сте вие!“

Започваме второто четене, в което материалът ни е по-свободен. Към партийната поезия от първото четене поетите прибавят сега и любовна лирика, а аз чета бракоразводен разказ. Орлин решава да не чете, а само да бъде конферансие. Трудно е за нас да повярваме в духовното си призвание, когато чуваме встъпителното слово на конферансието.

„Ние — започва Орлин — дойдохме при вас с най-хубавото от нашето производство! Но сега въпросът е — вие с какво сте дошли при нас? Защото нищо на този свят не става така, за бог да прости. Къде е най-хубавото от вашето производство?“

На мен ми идва да се завра под масата. Колегите крият главите си зад цветята, но Орела невъзмутимо и силно продължава:

„Или вие ще кажете, че вашият боб е по-голям лукс от нашата литература, стои по-нагоре и затова ви се свиди! Чуйте сега моите много талантливи колеги и си мислете!“

Хората от салона многозначително се смеят. Цялата бобена атмосфера, създадена от Орела, никак не отива на нашите пропити със сериозност и дълбок патос произведения. Ние четем, както се чете телефонен указател.

В паузата Орлин отново изчезва. Някаква мистериозна фигура го повиква зад сцената. Неволно чувам разговора:

„Само две кила намерихме в цялото село, другарю Василев! Казвам ви най-искрено, нищо не ни е останало. Ние сме царството на фасула без фасул! За посев не е останало…“

„Добре… това ще е за мене — казва Орлин, — пък другите… друг път.“

„Тези две кила ще ви струват…“ — продължава човекът от селото.

„Каквоо! — извиква Орлин с мефистофелски глас. — Как не ви е срам… да искате пари!…“

Онзи се измита в следващата секунда. Орлин се появява обратно с пълна книжна кесия.

„Чу ли го! — пита ме гой. — Две четения… за две кила фасул!“

Четенето продължава. Орлин конферира без никакъв ентусиазъм. Всичко върви толкова вяло, че в салона долу хората започват да си говорят. Внезапно Орлин скача от стола си, излиза на авансцената и разперва театрално ръце.

„Слушайте! — извиква той с пълен и почти страшен глас. — Това тука е поезия, а не е това, дето излиза от вашия фасул!“ — и внезапно забелязал, че в дъното някакво момиче продължава да разговаря, Орлин извисява още повече гласа си:

„Ей ти, моме, там, в кьошето! Я се обърни насам! Обърни се, де!… Кажи ми сега кого виждаш ти на сцената?“

Ние съзираме в полумрака смутено момиче, което мига на парцали. Тя не казва нищо.

„Виждаш — отговаря вместо нея Орлин — писатели! Поети! Хората на словото! Виждаш… Кирил и Методий!“

Това е незабравима картина. В секунда в салона е настъпила абсолютна тишина, всички до един са се извърнали и гледат смаяни този възпълен възрастен човек, с голяма глава, ококорени очи и таралежовска коса, който стои пред тях, разперил широко двете си ръце, като че държи в лявата свети Кирил, а в другата свети Методий. Това е апокалиптичен момент, когато едва ли някой би помислил, че зад думите и действията на комуниста, писателя, драматурга, общественика стои… радуилският боб.

ВЛАДО МУСАКОВ

Едва беше завършила войната, когато закриха немското училище в София и почти всички негови възпитаници бяха прехвърлени в нашата Първа мъжка гимназия. Тогава за пръв път срещнах в коридора слабичко момче с усмихнати женствени очи и неочакван, плътен, твърде възмъжал глас. Той винаги мъкнеше огромна адвокатска чанта, претъпкана с книги. И винаги бързаше. „Братче, имам точно четири минути и 18 секунди за тебе! Прощавай, трябва да се изпарявам!“ — казваше той извинително, но по такъв начин, че дори и най-чувствителните маниаци между нас не можеха да тълкуват това като пренебрежение.

Това беше Владо Мусаков, син на обречения на забрава писател Илия Мусаков. Творчеството на баща му ми беше добре познато от романите, отпечатани в библиотека „ЗАВЕТИ“. Но когато ги четях, никога не ми беше дошло наум, че Илия Мусаков бил представител на фашистката литература и че върху неговото писателско поприще съвременните властелини щяха да сложат дебел кръст.

Но самият Владо, изглежда, предчувствуваше тежките времена, които настъпваха за него и семейството му, и се подготвяше за тях. Може би единствен от всичките ми съученици той притежаваше твърде ясен, практичен ум и съответствуваща огромна работоспособност. Плюс желязна дисциплина.

„До какъвто и идиотски строй да стигнем, винаги ще има нужда от хора, които умеят да работят! — казваше тогава един от нашите приятели. — Така че единственото, с което можем да си пробием път, е работата!“

Владо напълно споделяше това разбиране. Работата, огромната непосилна работа, с най-добри резултати щеше да остане единственото му средство, чрез което в течение на години той щеше да се бори срещу политическото проклятие, тегнещо върху него и семейството му. По-късно в производството щях да видя мнозина Владовци, които работеха до пълно изтощение, за да доказват, че не са врагове на режима. Щях да чуя и забележителната фраза на един от моите директори:

„Днес у нас работят истински само враговете, а не нашите!“ Едва завършили гимназия, и Владо изчезна. Вече знаехме, че са изселени и че той няма право нито да живее, нито да стъпва в София. Мина доста време, когато една вечер наш съученик ми каза, че иска да ме заведе при някого, но не бива да казвам никому. Отидохме в една къща, непосредствено зад сградата на Радио София. Кого да видя — Владо. Още по-слаб и измършавял, със зачервени от умората очи, но все така усмихнат и дружелюбен:

„Гоше — каза сърдечно той, — не ми се сърди, но имам за вас точно 32 минути!“

Оказа се, че той живееше напълно нелегално в тази квартира и се опитваше да си пробие път като преводач от немски. Работеше при твърде мистериозни обстоятелства и едва ли изкарваше хляба си. Отгоре на всичко трябваше да се грижи за семейството си, останало без никакви средства. Но той не се оплака. Мисля, че той беше единственият човек, когото никога не чух да се оплаква.

В тази стая видях пред себе си възмъжало момче, решено да си пробие път въпреки най-обременяващите обстоятелства. Много години Владо трябваше да живее в София като подземен софиянец. Стигна се до доста парадоксално положение — дори когато преводите му бяха едни от най-популярните в страната, когато издателствата го отрупваха с работа, милицията не му разрешаваше да остане в София. Той трябваше да се крие, да мени квартири, да спи при приятели, да пътува често в провинцията при баща си и сестра си. Безсмислената революционна бдителност на режима от партийни търтеи причини огромни мъки на този чудесен човек, който при това никога не ги беше мразил.

В цялото му отношение към неговите преследвачи и мъчители имаше нещо доста Исус-Христово. Той се опитваше някак да приеме и обясни слепотата, фанатизма и глупостта на хората, от които страдаше. Убеден съм, че това не беше от благоразумие или от страх, а идеше от вътрешното благородство на характера му, от убеждението, че човек не бива да отвръща на злото със зло.

Ако разделим способните хора по света чрез тяхното отношение към собствената им работа, може би ще стигнем до две групи: хора, които работят, водени предимно от съзнанието, че работата ще ги издигне над другите в обществото. И хора, които работят, защото обичат самата работа. Владо Мусаков беше от втората група. Моторът, който го зареждаше с такава невероятна енергия, беше неговата любов към голямата литература. Дрогояче човек не може да си обясни неговата всеотдайност към известни писатели и фантастичния резултат от около 120 преведени книги от немски и английски.

Тази любов го отведе при неговия любим автор — Ерих Кестнер. Няма нищо случайно в това, че Владо стана преводач на Кестнер в България, че благодарение на него в тогавашното сиво ежедневие на издателската продукция ние искахме тези чудесни Кестнерови празници. Нещо повече. Онзи, който би искал да разбере какъв човек беше Владо Мусаков, трябва да прочете книгите на Ерих Кестнер, да попие тази благородна ирония, това изящно остроумие, тази чувствителност на авторския дух на Кестнер. Струваше ми се, че самият Владо беше Кестнеров герой — такава силна беше връзката между двамата.

„Фабиан“. „Трима мъже в снега“, „Изчезналата миниатюра“ и особено детските книги „Емил и детективът“, „Хвърчащата класна стая“ и други — всичко това стигна до нас на чудесен български език, направи Кестнер български писател.

Впоследствие тази връзка между автор и преводач се разви в добро приятелство.

Естествено Владо мечтаеше да напише свои собствени книги, но това му желание трябваше да отстъпи пред преклонението му към авторите, които той искаше да превежда.

В ония години трудът на преводачите се заплащаше на унизително ниска цена. За едно глупаво разказче, поместено във вестник, човек получаваше повече пари, отколкото преводач за цяла книга.

Не зная точно колко ние, българите, сме задължени на съвременните български писатели. Но съм абсолютно сигурен, че ние дължим извънредно много, колосално много на нашите чудесни преводачи. Всеки преводач в България беше светъл прозорец към света. И то във времена, когато българските писатели играеха ролята на пердета и политиката беше да бъдем изолирани от света, да живеем всред съветската сивота.

Владо Мусаков беше един от най-големите прозорци. Благодарение на него ние получихме Кингсли Еймис, Ханс Хелмут Кирст, Хайнрих Бьол, Лион Фойхтвангер и много други.

Но мизерията си беше мизерия. Владо трябваше да поддържа баща си, който го надживя. Отношението към баща му представлява друг пример на рядкото чувство за отговорност и високи нравствени принципи, които притежаваше синът. Под тежестта на обстоятелствата мнозина потомци на изпаднали под ударите на режима бащи побързаха да се отрекат от тях. Понякога това ставаше по взаимно съгласие, защото някои родители не искаха децата им да плащат за техните политически „грехове“. Виден български режисьор се отказа официално от баща си, служител на старата власт, за да може да отиде да следва в СССР. Други се отрекоха от майки и бащи просто за да ги оставят на мира.

Сигурен съм, че Владо би умрял, но никога не би се отрекъл от баща си. Това беше един от малкото примери на дълбока синовна привързаност, на непоклатимо уважение към писателското дело на баща му.

Струва ми се, че и една от причините, поради които Владо не се опита да издаде нещо свое, собствено, беше, че той не искаше да огорчи баща си в смисъл, че той може да печата, а старият не може.

С течение на времето ние станахме близки приятели. Тогава можах да видя човек, чийто работен ден беше редовно 18–19 часа. Сам Балзак би завидял на такава работоспособност…

Но въпреки това парите не стигаха. Владо трябваше да живее по тавани и мазета, тесни пространства, барикадиран от всички страни с книги, нощни лампи, които светеха посред бял ден. Главната храна на Владо беше шкембе-чорбата. Веднъж той ми каза на шега, че от около два месеца бил ял само шкембе-чорба. За закуска, за обед, за вечеря — шкембе-чорба. Защото беше най-евтиното. Той никога не можеше да си позволи да влезе в клубове, свестни ресторанти или по-скъпи заведения. Едва в последните години от живота му материалното бреме щеше да олекне. Заплатата от Българската енциклопедия щеше да разреши много проблеми.

Помня ден, в който Владо не беше ял от два дни, и след като ядохме по две двойни шкембе-чорби, Буби Радев ни покани да ни черпи с боза. Горкият Владо изпи точно два литра боза и му стана лошо.

Когато в началото на петдесетте години туберкулозата ме натисна здравата и нищо не можеше да ми помогне в болницата, чухме за ново лекарство — римифон. В България никой още не беше го виждал. Тогава Владо по своя инициатива писа на Ерих Кестнер, разказвайки му моето положение. Почти незабавно Кестнер ни изпрати три големи флакона с римифон заедно с няколко насърчителни думи. Може би, ако съм все още жив, дължа това в голяма степен на Кестнеровия римифон, получен чрез Владо.

Постепенно, след години изтощителен труд, той се наложи като едно от първите имена между нашите преводачи. Когато политическият климат омекна, Владо успя да получи работа в „Литературни новини“, където беше заедно с Радой Ралин. Той беше в постоянен възторг от Радой и всички неписани епиграми на Радой ги чувах най-напред от Владо. Но „Литературни новини“ беше прицелна точка на всички яростни догматици начело с Тодор Павлов. И когато избухна, скандалът след стиховете на Атанас Славов, ние знаехме, че наскоро и Радой, и Владо трябваше да си търсят друга работа.

После, след огромни усилия на всички приятели, той можа да влезе в постоянната редакция на Българската енциклопедия, откъдето идваше толкова скъпоценната заплата.

У малцина мои съвременници съм наблюдавал такава детска и чиста любов към България. Владо никога не беше се удрял по гърдите (както правят мнозина добре платени съвременни патриоти), никога не беше казвал ония невъзможно фалшиви патриотарски лозунги, нито някога беше свързвал България с победа във футболен мач.

Това беше неизказана, съзерцателна любов към речта, история, обичаи и природа. Той беше в плен на Средногорието. Любимият му град беше Копривщица, където той живееше в старата дървена къща на някаква бабичка, за да се наслаждава на някогашната изкусна дърворезба. Той се чувствуваше щастлив да броди в старите гробища, да стои край паметника на Дебеляновата майка, да тълкува мъдрите думи, изписани върху надгробните плочи. Благодарение на Владо можах да се запозная с много интересни хора по тия краища, някои от които станаха прототипове на мои герои.

В продължение на много години той не смееше дори да мечтае, че някога ще го пуснат да отиде в страните, чиито език говореше и чиято литература превеждаше на български. Утешавах го, като му казвах, че Паустовски беше написал най-хубавите си разкази за Париж и Франция, без някога да му бяха разрешили да отиде във Франция. Накрая късметът на Владо проработи. И тъкмо когато най-неумолимата болест на нашия век обхващаше в смъртна прегръдка тялото му, той замина за Западна Германия и Англия. Той се срещна с Хайнрих Бьол и после ни разказваше надълго и нашироко впечатленията си от големия германски писател. И Кестнер, и Бьол го бяха приели много топло. Но в Англия той беше прекарал мизерни дни. Такива социалистически пътешественици като него не получаваха тлъсти държавни командировки и дори биваха лишавани от елементарна валута. Затова винаги ще помня този кошмарен разказ на Владо, който беше скитал мъртвогладен из Хайд Парк, докато намерил някаква захвърлена торта и благославял небето, че му се е притекло на помощ. И днес всеки път, когато прекосявам Хайд Парк, си мисля за тази торта, която вероятно беше последната милост, оказана му от природата. Той се завърна ентусиазиран, силно възбуден от всичко, което беше видял… и много болен.

Във връзка със завръщането му някои много правоверни другари изказаха учудването си, че Владо изобщо се беше върнал. Казах му това. Той се усмихна и отвърна:

„И да ми се е искало да не се връщам, не можех. Най-малко не можех да натопя човека, който ми беше гарантирал за паспорта!“

Това беше той, живеещ все още с чистата почтеност на старите българи. Освен това той смяташе за част, и то неделима част от България, баща си, сестра си и гроба на майка си.

Той трябваше спешно да бъде подложен на операция от тумор в мозъка. В началото операцията изглеждаше невероятно сполучлива и сякаш късметът му беше проработил. Владо излезе от болницата с вече готов спартански режим и с цяла дузина книги за превеждане. Междувременно, след несполуката на първия му брак, той се ожени втори път. И тъкмо когато всичко изглежда отиваше на добре, появиха се отново злокобните признаци на тумора. Този път нищо не можеше да го спаси. Докато той агонизираше, му се роди дете, първото му дете. Но той никога не се върна в съзнание, за да разбере, че е баща.

Смъртта му беше едно от най-тягостните събития по това време. Скърбяха всички, които го познаваха, защото това беше рядък човек, един от ония скромни и всеотдайни труженици, на които милиони читатели дължат толкова много.

Исках да разкажа за Владо Мусаков като за един от хората, чието присъствие в България е било не само утеха и облекчение за мен, но и упование, и вдъхновение. Неговата страхотна работоспособност и неговата честност към литературата и живота бяха нещо съвсем различно от гниещата атмосфера на литературното чиновничество, което режимът бе сътворил.

Колко пъти в мигове на отчаяние виждах усмихнатото лице на Владо да се появява и го чувах да казва:

„Ще се оправи, братче, всичко ще се оправи, стига само човек да се държи!“

РАДОЙ РАЛИН

Един от моите колеги, писател, отиде в Концертна дирекция, за да организира по някакъв повод литературно четене в София. Дирекцията трябваше да му даде под наем съответната зала. Разбира се, литературното четене щеше да бъде безплатно. Служителите от Концертна дирекция, които били истински търговци, му казали, че въпреки „свободния вход“ публиката едва ли щяла да се втурне към литературното четене, и затова предложили една съвсем мъничка зала. „Но — казали те — ако в групата на писателите, които ще четат, включите Радой Ралин, тогава може да вземете голямата зала «България» и дори да сложите скъпи билети!“

Този разговор, който се води в средата на шейсетте години отразява твърде красноречиво огромната популярност на Радой Ралин в България. Хората от Концертна дирекция знаеха добре какво искаше публиката.

В последвалите години тази популярност на Радой не само не намаля, но струва ми се, че достигна невероятни размери.

По време на продължителните ми кръстосвания из страната, при срещите с непознати хора или читатели от всякакви възрасти и с всякакво образование един от неизбежните въпроси е бил „Дали познавате Радой Ралин“ или „Какво мислите за Радой Ралин?“.

На една много разпалена среща в бургаски завод, когато млад работник ни питаше защо не пишем истината за живота, от дъното на залата прозвуча обидно силен глас:

„За истината питай само Радой Ралин!“

Човек навред можеше да чуе десетки епиграми, които хората знаеха наизуст и за които твърдяха, че са от Радой Ралин. Лично аз смятам, че най-малко половината му бяха приписвани или пък бяха полунегови. Много хора нагласяваха епиграмите според своите разбирания, т.е. ставаха съавтори на Радой.

Феноменът Радой Ралин е уникално явление в живота на съвременна България. Но то е изключително и дълбоко вкоренено в комунистическата действителност. Много пъти съм си мислел, че сатирите на Радой с тяхната популярност са най-ярко доказателство за нравствената гнилост на днешния български режим. Тъкмо огромната морална и материална корупция в страната, узаконената без-принципност, наглото продажничество на всякакво ниво, непрестанната борба за власт, вулгарната парвенющина, кафкианският свят на връзкаджийството и роднинщината и всички добре отгледани комунистически добродетели, като страхопъзльовщина, раболепие, безпощадност спрямо по-слабите, сляпо следване на това, което се нарежда отгоре, алчността да се изтръгнат повече удоволствия от живота, плюс призрака на Държавна сигурност — всичко това беше почвата, която създаде популярността на Радой. В едно общество, където обществената съвест е несъществуваща, Радой се яви като самотен, но силен неин представител.

Но ако общественият живот дава половината обяснение, другата половина идва от самия Радой, както от поета, така и от човека. Съвсем, малко са ония български дейци на културата или литературата, при които може да се открие такова пълно единство на творец и човек. На мен лично ми е невъзможно да ги разгранича. За много писатели веднага бих могъл да кажа „като писател той е това и това, но като човек… господ да те пази“ и дори обратното. При Радой имаше почти легендарно единство.

Може би парадоксално, но твърде показателно, пред нас е един роден лирик. Лирик с най-тънка и честна чувствителност, който тъкмо поради това се превръща в най-безпощаден сатирик. Какво удивително съчетание на нежността с честността! Любовната лирика на Радой Ралин ни поднася едни от най-хубавите стихове в днешна България и ни говори повече за него, отколкото дори най-сполучливите му епиграми. Именно в тази лирика за пръв път с изненада открих това фанатично чувство на честност към себе си. Обикновено поетите лирици са поети на искрената самозаблуда. Радой е лирикът на безкомпромисното дирене на истината за себе си и за света около него. Тук аз получих отговора на най-важния въпрос: „За какво Радой прави всичко това?“ За да печели евтина слава на популярен критик на режима? — както обикновено го етикираха придворните трубадури. „За да дири възмездие за не особено щастливия си живот?“ — както подмятаха някои негови завистници. „За да покаже, че е по-храбър от другите?“ — както се ядосваха страхливите граждани. „За да служи като умело организиран от самата власт отдушник на народните мъки?“ — както хитро подмятаха хората на Държавна сигурност. И така нататък.

За мен всичко това бяха глупости, каквато глупост представляваше твърдението на най-отговорни хора, че Радой е луд.

Наистина човек можеше да долови как Радой се опиваше от чувството си за честност, че сигурно беше щастлив всеки път, когато можеше да демонстрира тази честност, но без съмнение причината да стане беден апостол на честността идеше от огромната му чувствителност и отзивчивост спрямо живота на другите, ако щете от любовта му към „унижените и оскърбените“ и собственото му дирене на истината за себе си.

Тук не може и дума да става за евтино печелене на точки за сметка на режима, а за истинско, дълбоко и искрено изстрадване на човешките мъки. И затова Радой е единствен. Ако работата беше да се печели евтина популярност, без да се губи нещо, щяха да се намерят далече по-бързи кандидати. Защото мечтата на всеки днешен български фаворизиран от властите културен деец е „билетчето му да печели и от двете страни“, както казват по нашия край. Мнозина дори проявяват някаква заешка храброст, предприемайки смешно-несериозни рискове да се сблъскат с властите единствено с целта да постигнат някаква популярност. В творбите на мнозина писатели неизбежно присъства темата за правдата и неправдата в днешното българско общество, но в грамадната си част това е просто драматичен трик, чието разрешение, разбира се, е ново раболепие към ония, които раздават литературните награди.

„Виждате ли колко честен съм! — хвалтотеше се наляво и надясно въпросният автор. — Аз ПОСТАВИХ такъв важен въпрос!“

Всъщност другарят писател беше ПОСТАВИЛ добър хонорар в джоба си. И това беше всичко.

За разлика, и то каква разлика, Радой не ПОСТАВЯШЕ никакви подобни въпроси. Той просто реагираше така, както реагират или биха реагирали всички нормални и честни хора. По някой път ми се е струвало, че Радой — с брадата му, с високия му глас, с вечния шал около врата му, с всичките му чудати маниери — беше единственият нормален човек между нас. Защото той казваше точно това, което мислеше, и го казваше на всеослушание.

Аз поне никога не съм доловил у Радой желание да изневери на себе си, да преиначи мислите си, за да се хареса на когото и да е.

Много показателно е самото раждане на популярността на Радой Ралин. Докато той беше ентусиазиран млад партиен поет, който пишеше възторжено за новото време, ходеше по международни младежки фестивали и се възхищаваше съвсем искрено от подобни явления, едва ли някой обикновен гражданин в страната би могъл да го различи от другите български партийни писатели. Все пак хората не можеха да доловят разликата между искрено и търговско възхищение. Но тъкмо тази разлика постепенно изпъкна до такава степен, че предопредели драматичен обрат в развитието на поета. Вместо зализания, окръглен партиен песнопоец, носител на цяла кошница титли и лауреатства, вместо собственик на скъпа помпозна вила край София или пък щастлив социалистически дипломат, който идва на ваканция в България с нов мерцедес, ние получихме хапливия език на сатирика със смешната брада, който едва свързваше двата края и години наред по обед носеше котелките с храна, взета от стола, за да нахрани децата си, който никога не позна скъпи пътешествия в чужбина, нито луксозни писателски курорти, нито дебели тиражи с тлъсти хонорари. В живота му дебели бяха само ругатните, с които го обсипваха отгоре, и тлъсти бяха само заплахите, уволненията и наказанията, които преследваха този странен апостол на правдата.

Хората казваха за него „той е ИСТИНСКИ комунист“. Това понятие ИСТИНСКИ комунист се роди и оформи едновременно с раждането на Радой-Ралиновата популярност. Роди се като пълно отрицание на понятието ПАРТИЕЦ. Ако за хората ПАРТИЕЦЪТ беше същество, което мислеше единствено за себе си, чийто живот се направляваше от прости инстинкти и сметки за собствено благополучие, който вярваше в марксизма и ленинизма точно толкова, колкото би вярвал и в Аллаха, стига Мохамед да беше на власт, който никога не беше рискувал нищо в живота си заради другите (но което не му пречеше да си приписва геройства), който като характер беше сервилен, подличък хамелеон, готов да се преклони пред всеки по-силен от него и т.н. — ИСТИНСКИЯТ комунист беше нравственото му отрицание. Това беше почти заглъхнало ехо от стари времена за човек, който милее за бедните, слабите и онеправданите, за който истината и правдата стоят далече над политическите игри на деня и не са имагинерни партийни понятия, а конкретна, лична отговорност. За разлика от кирливото съзнание на ПАРТИЕЦА, ИСТИНСКИЯТ комунист (в представите на хората) имаше най-чувствително високо съзнание за отговорност пред собствената си съвест. Забележете, докато партиецът се измъкваше с мнима отговорност пред партията или мнимото общество, ИСТИНСКИЯТ комунист не признаваше такава отговорност. Неговата съвест стоеше недостижимо по-високо.

Когато се спирам на тези две твърде категорично разграничени понятия, възникнали всред обикновените български граждани, струва ми се, че, между другото, те съществуват и за да напомнят за трагичната разлика между идеали и действителност.

Радой Ралин, чийто живот от ранни години беше искрено преплетен с комунистическите идеали, стана символ на упорит и горчив апостол на тези идеали. Може би неговата маркс-ленинистка-сталинистка подготовка не беше достатъчна, може би той никога не беше познал диалектическите тарикатщини на тези, които командваха парада, нито пък се беше научил да си сверява часовника по гонга на Радио Москва, но в замяна на това неговият комунизъм имаше един-единствен автор — сърцето му. Когато разглеждам героите в българската литература от сто години насам, аз виждам две основни, ярко обособени начала — Бойчо-Огняновото и байганьовското. Бих казал, че Радой Ралин е един от малкото Бойчо-Огняновски представители в байганьовска България. Смятам, че малцина биха оспорили, че ако бай Ганьо и Бойчо Огнянов бяха наши съвременници, бай Ганьо сигурно би бил член на Централния комитет на партията и дори по-нагоре, а Бойчо Огнянов би бил беден и низвергнат апостол на поруганата свобода и справедливост.

Когато Радой осмива, критикува или остро жили известни съвременни явления, той прави това от възможно най-силните позиции — тези на ИСТИНСКИЯ комунист. Повече от явно Радой Ралин не иска връщането на буржоазното общество или капитализма, но настоява за „истински комунизъм“, който не е нищо друго, освен „комунизма с човешко лице“. В цялата литература на т.нар. социалистически реализъм комунистът е противопоставен на човека, комунистът е в значителна степен отрицание на човека. У Радой Ралин, както в личността му, така и в творчеството му, ние имаме рядкото явление на пълно свързване на комунист и човек, т.е. комунистът е високосъзнаващ и отговорен човек, който се опълчва срещу системата, когато тя пренебрегва, тъпче или поругава именно човешкото. Сатиричната му поема за Харун Ал Рашид аз смятам за най-силното осмиване на параноичната подозрителност на Държавна сигурност. Колко остро се извисява хапливият тон, когато Радой говори за „осем милиона италианци“. Той отказва да приеме каквито и да е обяснения за оправдаването на онова, което за него е равностойно на предателство спрямо комунистическия идеал. Той е напълно непримирим както спрямо продажните души на писателстващи събратя, така и спрямо парвенюшката показност на преуспели материално и обществено граждани, така и спрямо алчните за власт пробивачи, спрямо слепите оръдия на властта, шмекерите, хамелеоновците, търговците на нечисти съвести, подлизурковците. Разбира се, за разлика от официалната критика, която стреля все надолу, към зарзаватчиите, портиерите и келнерите, критиката на Радой е отправена към вмирисаната глава на рибата — горе!

Твърде показателно е отношението на Радой към колегите писатели. Той винаги беше доста бърз в отзивите си за книги и явления на деня. На една част от писателите той гледаше със съжаление, на друга с ирония и на трета част — с чисто презрение. Неговото присъствие ги дразнеше, както ги дразнеше присъствието на Христо Ганев. Мнозина не можеха да понасят многозначително усмихнатото лице на Радой, което сякаш казваше повече от плющящия му глас. Най-популярният и най-удобният етикет, който моите раздразнени колеги му лепваха, беше, че е луд.

„Радой може да говори всичко, защото е луд!“ — казваха те, без да изяснят какво разбират под „луд“.

„Трима души са луди и могат да говорят каквото си искат — Радой, Коцето Павлов и Сашо Геров“ — това е друг цитат на виден партиен културтрегер.

И никой не искаше да признае, че тъкмо „лудостта“ на Радой беше онова, за което милиони обикновени хора в България копнееха.

Типично беше отношението на Радой към самия мен. В началото, когато му сътрудничех в „Литературни новини“ с хапливи фейлетони, когато официалното отношение не беше много благосклонно към мен, Радой изразяваше най-хубави чувства. Той живееше в квартал „Изток“, возеше се на тролейбуса (никога не беше притежавал кола) и на висок глас безцеремонно коментираше по текущи събития. Хората ни слушаха и двусмислено се смееха. В този квартал живееха хора от „по-горна ръка“ и те някак не можеха да понесат присъствието на Радой и хапливия му език. Но когато благосклонността на властите се обърна към мен и официалните критици започнаха да ме превъзнасят, тогава Радой започна да охладнява към мен. Замирисах му на конформизъм.

Най-известният и най-резултатният похват на властите за справянето с не-покорници като Радой беше подкупът. В последните десет години сме свидетели на масово купуване на изявени или потенциални критици на режима. Доста голям е списъкът на хора, които вдигнаха ръце и се предадоха пред пищния държавен поднос, върху който бяха поставени титли, лауреатства и смайващи суми пари. Може би от отчаяние пред световните бъркотии, от липсата на каквато и да е видима алтернатива, може би просто от други съображения, хора, които бяха много близо до Радой, проминаха тихомълком от другата страна и оставиха нашия апостол почти самотник.

И ето тук е може би най-възхитителното качество на Радой Ралин — неговият непоклатим оптимизъм. Много пъти бяха правени опити на всяко ниво, от първия човек на страната до най-амбициозния местен ръководител, да го купят. Радой би могъл да бъде три пъти герой на социалистическия труд и свръхнароден деятел на литературата плюс безчет други награди. Но на всяко подобно предложение той отговаряше с остра епиграма. На последния опит той отговори с „недупкоспособните думи“ — една от най-остроумните прояви на неговия голям талант, и с прословутото интервю във в. „Народна младеж“, което подлуди пазителите на сигурността.

И така човекът със странната брада, който изпитва панически страх да не хване хрема и чиято първа работа е, когато влезе в някаква стая, да затвори всички прозорци, за да не духа, се оказа най-феноменално смелият и неподкупен дух, който днешна България познава. Никакви поощрения нито от Запад, нито от Изток, никакви чужди кореспонденти, които да бдят за неговата сигурност, никакви дипломатически застъпвания, нито пък специално изразено чувство на благодарност и симпатии от задгранични интелектуалци. И тъкмо затова за мен Радой Ралин е уникално явление в цяла Източна Европа и може би една от най-гордите прояви на истинския български дух.

АКТЬОРИТЕ

Може би най-същественото в МЛАДОСТТА е, Че тя е ВРЕМЕТО НА НАДЕЖДИТЕ. То няма нищо общо с действителната възраст на човека, нито пък с възрастта на епохата. ВРЕМЕТО НА НАДЕЖДИТЕ, което може да трае един час или цял живот. И затова познаваме хора, които се раждат старци, и хора, които дори и на пределна възраст си остават млади. Първите никога не са познали надеждите, вторите никога не са ги губили. Без надежди животът се превръща в механично съществуване, в живеене на ден за ден, в сляпо покорство пред силите на природата и съдбата. Надеждите са благодатният дъжд, който създава в човешката почва тия фантастични сокове на илюзии, идеали, стремежи, копнежи, самоизмами, заблуди, истински открития, дръзко втурване към успех, храбро понасяне на поражение, убийствено отчаяние…

Надеждата винаги е свързана с търсене или очакване на промяна. Много пъти човек дори не знае точно каква промяна. Чувства само, че това ще е промяна за хубаво. Понякога на хоризонта пред нас се появява миражът на тази промяна и тогава надеждите избухват с пролетна лудост, обзема ни опиянение, което ни лишава от чувство за реалност. Да пътуваш в царството на надеждите е равно на това да удължиш многократно живота си.

За съжаление обикновено нашите надежди са отправени навън, към външния свят. Рядко — навътре, към самите нас. Може би защото така е по-лесно.

В моите представи най-хубавото, което България е притежавала през последните двеста години, са били надеждите. Въпреки огромни и убийствени разочарования, въпреки много черни облаци, които идваха, за да отрекат правото на надежди, българската атмосфера беше заредена с тях. Човек можеше да ги чувства почти осезаемо в лицата на хората, в гласовете, в движенията им. Може би това има нещо общо със земята, с природата, с дългата история или просто с българската кръв. Нещо повече, когато злите капризи на историята създадат властен символ на безнадеждността, българските надежди сякаш стават още по-силни. За контраст бих посочил Русия. Струва ми се, че цялата трагедия на руския национален дух се състои в неговата вродена безнадеждност. Тя идва от огромните простори, от безкрайността на хоризонтите, от чувството за обреченост. А в България хоризонтите са близки.

Тъкмо в това силно време на надеждите имах щастието да бъда близо до хора, които бяха едни от техните най-вдъхновени трубадури.

Актьорите.

Когато човек говори за актьори, обикновено свързва по твърде произволен начин техните образи с образите на героите, които те играят на сцената. Няма съмнение, че такава връзка съществува, но аз бих казал, че за мен собствените физиономии на актьорите често пъти са били далече по-интересни от гримираните им лица на сцената. Онова, което най-много ме е привличало в актьорската професия, е тази странна необходимост на сцената — да бъдеш за няколко часа не това, което си ти самият, да живееш живота на друг, а след това да свалиш грима си и да се върнеш към себе си. Колко пъти ме е смайвала магията на това преображение, колко пъти съм им завиждал за това, че могат да разполагат с толкова различни видове живот.

В началото на петдесетте години, когато като млад инженер се мъчех в свободното си време да пиша нещо, в моята квартира на улица „Екзарх Йосиф“, недалеч от пожарната команда, най-чести гости бяха актьорите. Всичко започна с мое го приятелство с Йордан Матев (Данката), този най-страховит Тибалт на сцената на Народния театър, динамичен Иванко в Друмевата пиеса и още по-трагичен Борис в „Тютюн“. Данката, чийто емоционален настойник беше Есенин и който искаше да живее и умре като него. В онези години на големите надежди Данката играеше дон Карлос — най-надеждния образ в мрачното кралство на Филип Втори и думите от сцената имаха особено звучене в залата.

Много пъти по-късно си мислех, че той щеше да бъде чудесен Карл Моор, защото имаше нещо много оптимистично в собствения му трагизъм. Данката, който умря неочаквано една година преди да напусна България, след като алкохолът беше станал най-верният му приятел. Но тогава, в началото на петдесетте години, това беше силен, настъпателен млад човек, който търсеше да изрази себе си. Той именно ме заведе на представлението на „Дон Карлос“, в което дебютира друг млад актьор — Любомир Кабакчиев, в ролята на маркиз Поза. Публиката вече познаваше Любо от бригадирския филм „Утро над родината“. Той беше невероятно свенлив, кротък и възпитан човек, от чиито тъмни очи сякаш винаги идваше естествена топлота. В онези надеждни години Любо за всички нас беше почти символ на благородство. Имаше нещо много деликатно в гласа му, в бавните му маниери. Всеки път, когато трябваше да възрази, той се изчервяваше, усмихваше се внимателно, но все пак твърдо казваше, че е на обратното мнение. Тогава той беше безкрайно далече от днешните високи постове, живееше с жена си, а след това дойде и детето, в една смачкана стаичка в центъра на София. Не познавах човек, който да не обичаше Любо. И си мисля, че никой на този свят не можеше да предположи, че той, при целия му талант и определен характер, ще стане един ден партиен секретар на Народния театър, ще стане председател на Съюза на артистите и ще има в ръцете си онова, което най-много го беше отвращавало — власт. Единственото логично обяснение, което бих могъл да намеря, е, както казваше Бочката (Димитър Бочев):

„Любо пак стана жертва!“

Но там, на сцената, като маркиз Поза и особено по-късно като Яворовия Христофоров във „В полите на Витоша“ и като Федя Протасов, Любо ми подари минути, които все още накланят везните в полза на актьора срещу партийния секретар. Може би странно, но последните две роли, в които го видях, бяха в две американски пиеси — „Кой се страхува от Виржиния Уулф“ на Олби и „Цената“ на Артър Милър. Той беше чест гост у дома. През лятото на 1959 година го намерих в хотел „Украйна“ в Москва, където се снимаше в несполучливата адаптация на романа на Тургенев „В навечерието“. Целият филм беше слаб. И Любо не беше Инсаров. Той никога не би могъл да бъде Инсаров, защото Тургеневият българин емигрант не беше жертва.

Илюзорно или не, малцина хора са ми вдъхвали такова усещане за душевна деликатност, за истинска вглъбеност и над всичко вродена честност първо спрямо себе си, след това към другите… Последния път видях Любо в Лондон. А след това на процеса срещу мен в Софийския градски съд той е бил призован за свидетел на прокурора… понякога времето на надеждите се превръща и във време на прокурора…

Може би най-очарователните от това младо поколение актьори бяха Батето (Иван Обретенов) и Бочката (Димитър Бочев). Батето с неговото чудно чувство за хумор, с тънката му самоирония, с тая красива смесица от ирония и тъга беше силен, изобретателен изпълнител на характерни роли, когото никога нямаше да оценят. Вътрешното му чувство за достойнство винаги щеше да го държи настрана и аз щях да го срещам като самотен екскурзиант във витошките понеделници. (Понеделник беше почивният ден на Народния театър.) У Батето имаше огромна чистота и почтеност, които не изчезнаха дори в тежките дни, които той трябваше да преживее. А Бочката, тази рожба на Средногорието, беше неостаряващото момче на театъра. Малко са по-сладкодумните разказвачи на местни, селски истории. Чрез Бочката Войнягово и цялото Средногорие влязоха в софийската атмосфера. Неговите земляци за мен бяха някакво обогатено издание на Базовите „Чичовци“, техните диалози — живи български комедии. Бочката беше и драматург. Двамата с още един от моите приятели — Лео Конфорти, написаха няколко комедии. Но на мен все ми се струва, че когато те разказваха комедиите си — всичко изглеждаше много по-смешно. Лео Конфорти беше великолепен в „ЦЕНАТА“ на Артър Милър. И на сцената, и в живота от него лъхаше рядка сърдечност и доброта. Той много се смя, когато му разказвах как бръснарят в болницата, в която лежах, се ядоса, че не съм умрял, защото мъртвите се бръснели по-лесно. Или пък историята с файтонджията бай Васо, който обясняваше всички явления в живота с чудната фраза:

„Нема като как!“

С Лео години се поздравявахме с „Нема като как“. По-късно за наша изненада той се ожени за Стефка Кацарска — много талантлива, макар и често пренебрегвана актриса. Към нашата компания често се присъединяваше друг забележителен актьор — Асен Миланов, и жена му Нина. Асен беше някакъв тлеещ експлозив върху сцената, който внезапно, но твърде ефектно ни разтърсваше. Каквото и да играеше, той налагаше на героя си маската на особняка, на човека, когото светът не разбира, нито пък сам той разбира света. У Асен имаше твърде човешко и доста несъвременно пренебрежение към дребнавостите в живота.

След едно пътуване по Дунава до Русе към моите приятели се прибави и Георги Попов. Георги, който можеше да говори всички езици по света, като изговаряше български думи с идеално чуждо произношение. Гледайки сериозната му, малко темерутска физиономия, човек едва ли би предположил острото му чувство за хумор. Един от най-интересните актьори, който по-късно игра в един от моите филми, беше Спас Джонев. Той беше трагична фигура с вероятно изтезаващо го чувство за предопределеност. Неговият Освалд от Ибсеновите „ПРИЗРАЦИ“ е най-силният Освалд, който съм видял досега. София беше очарована от неговото изпълнение на „Легендата за греховната любов на Захари Зограф“. Спас влагаше толкова много, сякаш чувстваше, че скоро щеше да си отиде.

Тази млада и буйна компания доведе у дома и бай Косьо Кисимов — за мен един от огромните таланти, които са се появявали на българска сцена. Човек никога не би допуснал, че в този кротък, физически много слаб, изпит човек с тънки устни и отпуснати очи имаше такава гигантска енергия. В момента, когато стъпваше на сцената, тя ставаше негова. Той беше императорът на сцената. За неговите фаталистични странности се разказваха легенди. И аз лично съм го виждал да върви с един крак на бордюра, с другия върху платното по улицата и да пипа всички ключалки на вратите. И до ден днешен някъде у дома се намира някакво шишенце от лекарство, счупено на две. Бай Косьо ми го донесе с молбата да го направя отново да изглежда цяло.

„Залепи го, Георге, тъй че да не се познава!“ — искаше той, без да приеме, че по законите на стъкларската техника това беше невъзможно. Неговата голяма мечта беше да играе роля на истински българин.

„Пишете за майка България, брей! — извисяваше глас той. — Искам да играя роля за майка България!“

Никой не му написа такава роля. Но ония, които са го видели, ще помнят, докато са живи, два велики образа — този на Странджата и този на Колчо Слепеца.

Години по-късно отидох да участвам в рецитал в Медодобивния завод в Пирдоп. Бяхме смесена писателско-актьорска група — Косьо Кисимов, Мила Павлова и Славка Славова, Веселин Андреев, Валери Петров и аз. Това беше рецитал пред голям препълнен салон и с чудесно реагираща публика. Всички бяхме посрещнати добре, но когато на сцената застана бай Косьо, когато отпусна ръце и тихо произнесе първите редове на „КОЧО“:

публиката гръмна в нестихващи овации.

Неотдавна гледах „ВОЛПОНЕ“ на Бен Джонсън с най-добрите актьори на английския театър. Без никакво преувеличение Корбачо на Кисимов беше две класи над английския Корбачо… Кисимов умря нелепо при автомобилна катастрофа.

Но тогава у дома идваха още мнозина други — Мирослав и Джина, Хари Тороманов, Гришата и жена му… цяло поколение.

Трябва да кажа, че всички, без изключение, бяха професионалисти от висока класа. Те ме заставиха оттогава насам да гледам на актьора като на труженик в изключително трудна професия. Нормално всяко общество възприема актьорите или по това, което те са на сцената, или по клюките, които се разказват за тях. Мисля, че човешката същност на малцина други е била така пренебрегвана. А в голямото си мнозинство това бяха чудесни личности. Във всички случаи по-интересни, по-симпатични и по-достойни от моите събратя — писателите.

Не случайно започнах моя разказ за актьорите с ВРЕМЕТО НА НАДЕЖДИТЕ. От всички тези, за които говорих, и от другите, които не споменах, като Апостол Карамитев, като Калоянчев, от цялото поколение идваше това чувство за големи надежди. Надежди, че бъдещето беше пред нас (не само нашето, а на цялата страна), че всеки ще има възможност да направи нещичко, че никой не ще се превърне в нищо друго, че ще остане верен на тия надежди. Вероятно най-хубавото у всички тия мои стари приятели беше тяхната вродена любов към България. Те бяха повече българи и от писатели, и от художници, и особено от журналисти. И смятам, че ако съдбата ми беше дала някакви привилегии, една от тях беше щастието да познавам актьорите от ВРЕМЕТО НА НАДЕЖДИТЕ.