Задочни репортажи за България

ЗАЩО ХОРАТА КРАДАТ ОТ „СВОЯТА“ ДЪРЖАВА?

Дотук, струва ми се, доста ясно се установи, че присвояването на държавна собственост, или по-направо казано — краденето от държавата, е едно от най-типичните явления, характеризиращи същността на обществените явления във всяка т.нар. народна демокрация. Фактическата страна на това явление, както и неговият размер не подлежат на никакво съмнение. За онзи, който все пак иска да се увери по-добре, достатъчно е да посети който и да е окръжен съд в България по което и да е време на работната седмица.

Но за мен като писател тези тъжни факти са само завършеният резултат на голямо, драматично развитие, станало в психологията на огромен брой хора. И тъкмо затова, когато отправям остри думи срещу моите колеги, че не са верни на живота, който ги заобикаля, че дори съзнателно се опитват да се скрият от него, че подменят пълнокръвните, живи герои на една действителност с нескопосани схеми, аз имам предвид пренебрегването на един толкова необходим, елементарен въпрос — „ЗАЩО ХОРАТА КРАДАТ ОТ СВОЯТА ДЪРЖАВА?“ Всяко човешко общество, което поне малко уважава себе си, винаги намира сили да постави пръст в собствените си рани и да си зададе дори най-болезнени и неприятни въпроси. Единствено социалистическо-комунистическото общество в днешна Източна Европа страхливо и гузно отбягва това.

Първият и най-прекият отговор на въпроса „Защо хората крадат от своята държава“ е, че тези хора не смятат тази държава за своя, а за чужда.

Но нещата не са толкова прости, защото на такъв отговор може да се каже, че между крадците, минали и не минали през съдебните зали, има много голям брой хора, за които може да се вярва, че искрено са смятали държавата за своя, много или малко са били рожби на режима.

Нека най-напред се спра на отговорите, дадени досега от отговорни български институти. В началото, когато това явление започна епидемично да се разраства и прикриването му по много причини стана невъзможно, партията, съдебните и милиционерските органи естествено го приписаха на „неизживени буржоазни навици“, „порочни остатъци от психологията на миналото“, „влияние на враговете отвън“ и т.н. По онова време абсолютно всеки недостатък бе приписван неизбежно на горкото черно минало. Като студент и като инженер съм присъствувал на много лекции, беседи и срещи, на които непрестанно ни се набиваше в главата, че човешките недостатъци били част от „разврата на миналото“. Хората, които твърдяха, това, забравяха, че и преди комунизма в България имаше значителна държавна собственрст, имаше огромен брой хора, които служеха на държавата и разполагаха с нейното доверие при боравене с материални ценности. Кражби и присвоявания на държавна собственост също имаше, но те бяха рядкост. Обикновените кражби също не бяха често явление и, което е най-отличително, биваха извършвани от, така да се каже, традиционния вид крадци.

Но за първи път в българската история граждани с професии, образование, инициативни, енергични, с много граждански добродетели масово посягат на държавната собственост. Всеки сериозен български журналист, който иска да потърси истинския отговор на въпроса, би могъл до прегледа всички съдебни папки и милиционерски досиета на осъдените граждани. Тогава ще го порази друг факт — че наистина голямото мнозинство от тези хора са дали значителен материален принос на държавата, в много случаи надвишаващ хилядократно присвоената от тях сума. Повтарям, тук не става дума за класическия тип крадци, които са друг обществен тип, а за нещо съвсем ново — за хора, които би трябвало да бъдат икономическата и духовната опора на обществото. В края на краищата звучи малко странно да казваш инженер-крадец, доктор-крадец, директор-крадец.

Нямам никакво намерение да отричам ролята на човешката алчност, користолюбие, безотговорност, лекомислие и други недостатъци. Роля, която винаги е намирала своите изпълнители. Но когато престъпността придобие един наистина масов характер, когато едва ли не всяко материално подотчетно лице се оказва под непрестанно подозрение в злоупотреба, когато през съдилищата минава безспирен поток от хора, тогава явно обяснението не е в черното минало, нито в разложителното влияние на класовия враг, нито в неизживени буржоазни привички. Престъпността очевидно се подхранва от самата действителност, тя е пуснала своите корени дълбоко в нея и тъй като почвата е твърде благоприятна, се развива със застрашителна бързина.

В един неотдавнашен разговор за престъпността в България главният прокурор на републиката, след като изреди вече стереотипните обвинения срещу миналото, подхвърли, макар и вяло, за някои аспекти на съвременността, които според него благоприятствували престъпността. Той говори специално за „нашите“ другари и тяхното взаимно прикриване. Главният прокурор се побоя да отиде по-далече, но беше напълно ясно, че той има добра представа ако не за отговора на големия въпрос, то поне за посоката, в която трябва да се търси.

Тая посока ни води при вътрешните мотиви на хората, които дръзват да присвояват обществена собственост. Аз лично съм провел немалко разговори било с осъждани граждани, било с хора, за които съм знаел, че са „свили“ нещо зад гърба си. Мога да кажа, че всички тези граждани са обединени от една обща и категорично подчертана линия — че те смятат онова, което са извършили, за напълно справедливо, или по-точно за скрито поправяне на обществената несправедливост спрямо тях.

Един управител на стол, мой добър приятел, човек завидно интелигентен, начетен, с добър вкус и широко сърце, ми е казвал:

„И аз свивам, както всички други. Защото тичам по десет-дванайсет часа на ден, оставам без крака, в последните 15 години съм дал печалба за милион, а получавам по-малко от всеки мамин син, който си чеше задника. Това не са техни пари. Това са мои пари. Ако един ден ме хванат, ще им го кажа. Това са мои нари. Аз не пипам вашето, вземам това, което си е мое!“

Но него едва ли щяха да го хванат, защото той знаеше как да прави отчетите и как да се опази.

Несправедливото заплащане на собствения труд беше един от най-популярните и основни мотиви, които хората предявяваха срещу собствената си съвест.

„Най-големият крадец тук е държавата, така че няма нищо грешно, ако човек се опита да си върне малко от откраднатото“ — беше оправданието на мой познат шофьор на камион, който правеше „черни“ курсове.

За дълго време в България заплащането на инженерно-техническия състав по заводи и фабрики беше толкова мизерно (съгласно Кодекса на труда то не биваше да надвишава с повече от 6 на сто средната работническа заплата), че за да се препитават, мнозина инженери трябваше да прибягват до трикове. Те внедряваха всяко ново производство с първоначално много примитивна технология, далеч под модерните стандарти. Това им даваше възможност да правят в течение на следващите години „рационализации“, чрез които технологическият метод бавно се подобряваше и те получаваха съответните рационализаторски възнаграждения. Но тъй като инженерите и техниците сами не можеха да бъда! рационализатори, което се смяташе за част от служебните им задължения и не се заплащаше, бяха измислени т.нар. рационализаторски колективи, в които се включваше за параван един работник. Погледнато в дълбочина, това псевдорационализиране на един умишлено предварително влошен технологичен метод представляваше най-рафинирана и неоткриваема кражба от държавата. Но последната бе продиктувана не от лакомия за пари, не от самоцелно желание човек да надхитри обществото, а от твърде сурова необходимост. Спомням си, че моята инженерска заплата в ония години ми стигаше само за първата седмица на месеца, без въобще да мога да си позволя и най-малкото разточителство. Инженерите работеха „ненормиран“ работен ден, твърде често и през седмичната почивка, и силите им биваха изцеждани до капка. Срещу всичко това им се плащаше смешно възнаграждение.

„Не мога да оставя децата да гладуват“ — казваше мой колега, когато председателят на рационализаторската комисия вдигаше въпросително вежди над поредното предложение за рационализация. Пак по същите чисто човешки причини, като противопоставяне на съвестта срещу черната експлоатация от страна на държавата, много нормировчици с добри сърца пускаха първоначалните норми за всяко ново производство доста по-ниско от реалното. Това даваше възможност на работниците да изкарват в течение на две-три години „наднормени“. Нормировчици те съветваха хората никога да не преизпълняват нормата с голям процент, който веднага би показал, че тя е фиктивна и би могла да бъде завишена със скок. С времето нормата ставаше реална, но хората вече бяха изтръгнали по някой лев от нея. Това бяха ощетявания на държавата, каквито никаква стопанска или криминална милиция не можеше да хване. И според мен в по-късните години този начин на непряко присвояване на обществени средства стана главният, може би защото беше и най-безопасният.

Ала едновременно с чувството, че поправят сурова обществена несправедливост, в хората, които бяха започнали да присвояват държавни вещи или пари, се надигна и едно-друго оправдание, което в последните години щеше да стане нещо като идеологическа мотивировка на кражбата.

„Всички крадат! А тия, които са най-горе, крадат най-много!“ — тези думи съм ги слушал десетки пъти при най-различни обстоятелства. Било когато кварталният зарзаватчия „удря“ паланзата, било когато келнер надписва, било когато човек забележи, че помпата на бензиностанцията вкарва в резервоара въздух или когато пробутат развалена или некачествена стока.

Онова, което моята позната Ирина каза при свиждането ни в Съдебната палата, че системата представлява организация, създадена от големите крадци, беше по същество най-популярното убеждение навред из страната. За всеки не-предубеден наблюдател на социалистическата система е ясно, че в дъното на нещата стоеше примерът на големците. А тия големи властвуващи граждани бяха изградили система от неписани закони, която им даваше възможност да извършват най-крещящи несправедливости. Членове на Политбюро, членове на Централния комитет на партията, министри и заместник-министри, шефове на разни ведомства, всякакви големи началници почти без изключение и без никакво морално оправдание погазваха декларираните от собствената им власт принципи на справедливост. В тези репортажи аз доста подробно вече се спрях на силно деморализиращия населението ефект на привилегиите, узаконеното връзкаджийство, разврата на властта. Примерът на ръководителите винаги във всички общества е установявал нивото на общия критерий за нравственост, добро детелност и престъпност. И затова моето собствено заключение от всичко, което съм видял и чул във връзка с това повсеместно отношение към обществената собственост, е, че главната, почти изключителна вина носят ръководителите, видните граждани, ония, които нормално никакъв държавен съд не може да съди, но които в края на краищата ще получат присъдата на времето.

Какъв пример за честно отношение към държавните пари можеше да даде един мой колега, известен български писател, който периодично си уреждаше през задната врата претопяването на съчиненията му, които събираха прахта по книжарските складове, само за да може незабавно да ги преиздаде. Той нямаше властта да решава това. Властта я имаха приятелите му отгоре. Какъв пример даваха всевъзможните социалистически новобогаташи, когато се надпреварваха да си купуват една от друга по-скъпи коли и да живеят във все по-голям лукс. Тъкмо бездната на контраста, който те установяваха най-безотговорно спрямо останалата част на населението, разпалваше амбициите на всеки малко по-находчив ум. Ако се проследи с безпощадна точност разточителството и прикритото с неписаните правила пилеене на обществени средства за лични изгоди, човек ще намери, че може би всеки втори ръководител е присвоил от държавата далеч по-големи суми и от най-изкусния крадец.

Не мога да забравя лицето на един осъден за неголяма злоупотреба служител във въглищен склад. Човекът се разплака пред мене и ми каза:

„Единайсет години ме лъжат с жилище. Децата ми изгниха във влагата на сутерена. И си казах — а защо не я набутам тази влага в техните въглища, защо ще страдам аз, когато всеки краде, лъже и маже!“

И докато той ми казваше това, аз си помислих, че с моите връзки можех да получа апартамент, без да чакам реда, да взема кола, без да се редя на опашка, да уреждам на приятели и познати назначения, да си издействувам строителен или дървен материал с предимство и така нататък, като всичките ми аванти бяха за сметка на обикновения народ. Излизаше, че Ирина беше права, че всички като мене и над мене, без да се бъркаме в мръсотията на отчетнически фалшификации, крадяхме от обществото, от държавата повече, отколкото нещастният въглищар. Нашето оправдание беше, че ние бяхме СПЕЦИАЛНИ хора, т.е., че ние имахме някакво по-голямо право да живеем, отколкото другите, неспециалните хора. И ние приемахме тези присвоени материални богатства с абсолютното убеждение, че ни се полагат. Колко пъти съм чувал в клубове и на други места било разпенявана художничка да крещи:

„Че как няма да ми дадете жилището, което искам!“, или ядосан култур-трегер да удря по масата: „Колата я искам утре, а не вдругиден!“

Ето че примерът на ръководителите, на видните граждани, на началниците развързва ръцете на обикновените граждани. Чувството на безотговорност, което се лее отгоре, попива дълбоко долу, в почвата. И бариерата на скрупулните задръжки, остатъци от вековен народен морал, се вдига със страшния въпрос:

„Защо не?“

И като свържем рухването на нравствеността с изчезването на идеалите, отговорът на въпроса „ЗАЩО ХОРАТА КРАДАТ ОТ СВОЯТА ДЪРЖАВА?“ става пределно ясен.

Но може би това бе най-добре формулирано от един представител на Комитета за държавен контрол, който след една щателна проверка в известно предприятие каза:

„Имам чувството, че присвояването на обществени средства е станало закон на живота у нас.“