Задочни репортажи за България

900 МЕТРА ЖИВОТ

Все още се виждам в колата, която се спускаше от Драгалевци през Лозенец към града, за да спре някъде около площад „Славейков“. Държавната вила, в която живеех, беше над селото, под самия лифт за „Алеко“, и от нея се виждаше цялото софийско поле. В хубаво време гледах оттам златния отблясък на „Александър Невски“, който бе в сърцето на града. Беше ми интересно и странно да следя сутрин пробуждането на града, да гледам как небето изсмуква маранята и заедно с нея пушеците на фабричните комини, за да открие накрая далечния синкав гръб на Стара планина. През зимата, когато градът се задушаваше в най-отвратителна мръсна мъгла, когато трамваи и коли пълзяха като призраци и саждите завчас променяха чистотата на белите яки, в Драгалевци беше слънчев рай. Селото стърчеше над морето мъгла, почти недостижимо за мръсните му вълни. Небето бе ослепително синьо и белотата на Витоша сякаш подчертаваше още по-категорично чернилката на града.

Може би поради тази си природна привилегия Драгалевци се превърна в мечтания остров на всеки материално „блажен“ гражданин на столицата. В десетина години заможните нашественици от града промениха почти напълно вида на селото и околността. Дойде време, когато вилата се смяташе не само за практическа необходимост, но и за белег на известно положение в обществото. По принцип социалистическата вила се оказа абсолютна сестра-близначка на буржоазната вила. Но Драгалевци и околността сякаш бяха отредени главно за вили и къщи на граждани, които се занимаваха с изкуство и култура. От моя балкон аз можех да виждам вляво вилата на Младен Исаев. Недалеч от него живееше бай Борис Ангелушев, на самия хълм към киноцентъра, до една министерска вила, беше малката вила на Милчо Радев. Вдясно беше вилата на Божидар Божилов, по-надолу следваха къщите на Караславов и Ламар, бунгалото на Анжел Вагенщайн, гъсто ято от вили и къщи на художници, артисти, общественици, видни журналисти, важни служители от външната и вътрешната търговия, дипломати, генерали… Единственото изключение от този богат спектър бяха… работниците. Не бях чул и не зная нито един работник, който да си е построил вила или къща в Драгалевци. И въпреки това нищо не пречеше на нашата власт да се нарича „работническа“.

Имах навика да ставам много рано, за да свърша с литературната си работа още преди обяд. След като напуснах инженерството, за близо десет години се издържах изключително от хонорари, което ме поставяше между неколцината чисто професионални писатели. Почти всичките ми останали колеги получаваха някаква редакторска заплата (понякога и две) или пък заемаха синекурна длъжност. Редакторството се смяташе за материално обезпечаване и малцина дръзваха да се откажат от удобствата, които то им носеше. Но както ще стане дума по-нататък, аз мисля, че именно топлият и уютен редакторски кабинет в крайна сметка се оказа нещо като приятен гроб за таланта и развитието на много писатели. Когато говорим за непознаване на живота, за отдалеченост от живите образи и проблеми на времето, за житейска неграмотност, много нещо трябва да се отдаде на тази изолираност на редактора от живота.

Обикновено около единайсет и половина слизах от Драгалевци в града, за да се оправям с разни редакции и издателства и за да се видя с познати и приятели. Понякога Ламар, който живееше край пътя под селото, ми се обаждаше по телефона да го взема с мене. Докато пътувахме, ние си говорехме за готвенето на вкусни яденета, на които бай Лальо беше голям специалист. Той познаваше мнозина от местните селяни и от време на време купуваше прясно телешко месо направо от тях за себе си и приятели. Сякаш спазвайки неписано споразумение, ние никога не говорехме за литература. Но слушайки него, а при други случаи мнозина от по-старите писатели, като Емилиян Станев, Георги Караславов, Багряна, Младен Исаев, Христо Радевски и други, аз бях изненадан да открия, че докато всички те имаха значителни, понякога твърде дълбоки и ярки познания за живота отпреди 30 или 40 години, дори от по-далечната нова българска история, техните знания за живота извън собствените им тесни кръгове в София или Драгалевци бяха по-малки от тези на прогимназиален ученик.

Бай Лальо можеше да говори дълго за стари троянски обичаи или хора от онова време, но той едва ли можеше да каже две думи за живота на днешните троянци. Особено катастрофално се чувствуваше тази разлика, когато някои от тях се опитваха по партийно поръчение или просто така да пишат на съвременна тема. Най-големите провали на такива безспорни писатели като Емилиян Станев са били в творческите им опити да се срещнат със своето време. Случаят с Емилиян е много показателен. Авторът на чудесната новела „Крадецът на праскови“ претърпя истинско унизително фиаско, когато се опита едва ли не да пренапише същата история в съвременни обществено-политически обстоятелства. Новелата „Язовецът“ е едно от най-лошите произведения на съвременна тема у нас. Почти същата съдба сполетя Георги Караславов, когато написа съвременната пиеса „Вуйчо владика“. Разработвайки една от най-популярните теми на нашето време, той показа удивително непознаване не само на съвременните обстоятелства, но и на съвременните характери. Но човек може някак да си обясни и приеме откъсване от съвременността на писатели, които принадлежат към други поколения. Онова, което не може нито да се приеме, нито да се оправдае, е опитът им да пишат, измисляйки несъществуваща съвременност. Затова цялото творчество на писателите от по-старото поколение не е и не може да бъде смятано като документ на нашето време.

Но къде са оправданията на средното поколение и на младите?

На Милчо Радев принадлежи едно много съдържателно обяснение. Веднъж той каза: „От моя дом до редакцията, където работя, има триста метра. От редакцията до клуба има още триста метра. И от клуба до моя дом има пак триста метра. Моят живот се състои в изминаването на тия 900 метра!“

Мисля, че животът на огромното мнозинство от моите колеги беше също затворен в тия образни деветстотин метра. Но нека продължа с описанието на един ден от този непрестанно повтарящ се рутинен живот на софийските интелектуалци.

Единайсет часът беше времето да се ходи по кафенетата. По традиционни съображения мнозина смятаха, че голямата литература на Йовков, Елин Пелин и други наши класици е била стимулирана от общуването в кафенето. Затова в мое време в София се бяха обособили почти постоянни приятелски групи, които се разполагаха по обяд в няколко кафенета. Център беше фамозният „Бамбук“, където, както вече разказах, се водеха „високоинтелектуални“ разговори и откъдето фактически започнаха кариерите си мнозина днешни видни културтрегери.

По-младите писатели, и особено онези с подчертано свободолюбиви или декадентски маниери, предпочитаха „Млечният бар“ на „Граф Игнатиев“. По-ортодоксалните и по-практични интелектуалци се събираха в „Славянка“, което кафене беше клуб на театър „Сълза и смях“, субсидиран от Държавна сигурност. Малко по-късно започна да функционира и кафене „Бразилия“ на булевард „Витоша“, където наистина се сервираше първокласно италианско кафе и момичетата на бара бяха приятни. За привържениците на класическото българско кафене все пак най-добро беше кафене „България“.

И ако човек като мене имаше нужда да види някого, можеше да го намери или в редакцията, или в кафенето. Множество делови разговори, заявки, одобрения, отхвърляния, поръчки, критики, сверяване на часовниците и т.н. ставаха именно около пладне по кафенетата. В известно отношение аз си мисля, че кафеджийското общуване у нас, което така ярко разцъфтя през шейсетте години, беше реакция срещу догматическите времена на сталинската власт. Безспорно беше много приятно човек да се среща с близки хора. Запазил съм най-хубаво чувство за кръжеца, който се събираше рано-рано сутрин в „Бразилия“ от неколцина писатели и художници и където понякога се водеха доста смислени и интересни разговори. Но въпреки това кафенетата си оставаха изолирани от действителността острови на интелектуалци, където постепенно ставаше ясно, че всичко се върти всеки ден по един и същ начин. От време на време някоя бомбастична клюка освежаваше иначе все по-застоялата атмосфера или пък някакво назначение или уволнение предизвикваше съответните коментарии. Почти всички писатели от моето поколение и по-младите бяха редовни посетители на кафенетата. Дори хора, които ги ненавиждаха, трябваше да се съобразяват с модата. От друга страна, аз се питах дали кафенетата не бяха всъщност израз на нашето съзнателно бягство от живота, на нашия толкова желан инстинкт да не виждаме нищо повече извън деветстотинте метра на Милчо Радев. Отново и отново сравнявах приятното бъбрене край голямата снимка на Рио де Жанейро с живота на моите работници във варилнята на „Победа“ или сред адската температура край стъкларските пещи на фабрика „Стинд“. Един от моите приятели остроумно каза, че не можел да изпие една голяма ракия, но в замяна можел да изпие 40 малки, което беше чудесен израз на желанието да стоим „на приказки“. Ала в моята памет този вид пиене беше в несъвместимо съжителство с алкохолизма на духачите на стъкло, които, за да издържат на жестоката работа, изпразваха бутилки ракия почти на един дъх. В кафеджийските разговори не само нямаше интерес към живота в страната, но не съществуваше и елементарно любопитство. Веднъж една наша поетеса дойде и разказа потресаваща история за някакво варненско лекарско семейство, което, за да накаже разпуснатата си дъщеря, само я изпратило в някакъв поправителен лагер, където момичето било подложено на смазващи издевателства. Нито един от присъствуващите не обели нито дума и на поетесата бе дадено да разбере, че просто разваля кефа на компанията. Новините на деня се разглеждаха главно откъм тяхната клюкарска страна. Но ако липсваше интерес към външния свят, толкова по-силно беше отсъствието на интерес към вътрешния. Почти никога никой не разговаряше и не разкриваше нищо съществено за себе си. Като че всички разговори трябваше да се водят задължително на определена повърхност и никой не биваше да прави опит да ги задълбочава. Задълбочаване значеше разговорът да стане „сериозен“, а изглежда, че нищо повече не ни плашеше от сериозните неща. Дори и чисто литературни мнения плуваха на същата повърхност, в най-добрия случай отразявайки чисто суетна демонстрация на знание. Далеч по-интересно беше да се чуе как писателят Южняк е изпъдил невярната си жена, или последната ексцентрична проява на дон Базилио, или пък да се коментира как някои хора „умеят“ да се нареждат. Пази Боже някой да експлодира и внезапно да разкрие себе си.

В замяна на това ние се показвахме в по-истинска светлина, когато бавно тръгвахме на разходка по „Солунска“, след това по площад „Славейков“ и „Раковска“, консумирайки щедро цялото удоволствие, което срещите с разни познати ни доставяха. Всеки познаваше всекиго. Но в този случай „познаването“ трябва да се разбира само в смисъл на известни отличителни белези. По принцип мнозина бяха енигми и ревностно се пазеха от всяко разкриване на собствената си мистерия. Толкова по-странно е това с безспорно талантливи хора. Мога да кажа, че никога не разбрах какво представляваше моят приятел Йордан Радичков, какво точно беше Божидар Божилов, или Богомил Райнов, или Николай Хайтов…

Така че, в последна сметка, нашето кафеджийско общуване едва ли водеше до някакви искрени, задълбочени, интересни контакти или открития. Като че всички ние бяхме участници в някаква твърде лека улична оперета.

Някъде около дванайсет и половина-един часа идваше ред на клуба. Ние бавно се отправяхме към Клуба на журналистите, където портиерът Генади сдържано ни поздравяваше и ни тикаше в ръцете разните вестници и списания, за които той ни абонираше и в които ние най-напред търсехме да видим собствените си имена. В клуба също имаше постоянни компании с постоянни маси. Човек можеше да види Георги Боков, седнал обикновено сам на отделна маса, да яде свинско със зеле. После се забелязваше, че келнерите шетаха усилено около две или три по-особени маси, на които се бяха появили членове на ЦК или видни персони. Неизбежно Павел Вежинов, най-постоянният посетител на клуба, се разполагаше на централна маса със своята компания от съподвижници — Вородот, Карло Войнов и други. В дъното обикновено подчертано самотен сядаше Богомил Райнов. Там беше също чест гост Ивайло Петров. Почти неразделни бяха Христо Ганев, Стефан Цанев и Неделчо Драганов. Не мога да си спомня ден, в който да не съм видял Серафим Северняк, Любо Левчев, Дико Фучеджиев, Божидар, Людмил Стоянов и Мери… и кой ли не. Към нас се присъединиха жените ни и често пъти разните маси се сливаха. Всички се чувствувахме като у дома си, защото келнерите знаеха навиците и вкусовете ни и се стараеха да ни угодят. Наистина това на пръв поглед беше атмосферата на едно голямо и доста задружно семейство. И отново нашите разговори бяха просто продължение на кафеджийския репертоар. Много рядко някой невъздържано би смутил тона на общото приличие. Смяташе се за най-добър вкус да се говори на безобидни теми, да се разказват куриозни истории, човек да се придържа до забавното, развлекателното. И между другото пак можеше да се свърши някаква полезна работа с разни редактори и издателски началства. Но под повърхността на това ресторантско щастие ясно се чувствуваха разните лагери и можеха да се доловят различни подмол ни движения. Един мой приятел веднъж каза, че не желае да идва повече в клуба, защото това му съсипвало нервната система.

„Знаеш ли — каза той, — още като прекрача прага, аз трябва да се превърна на компютър и светкавично да съобразя не само кой е пред мене, но и какво е днешното му положение. Аз трябва да знам как е минало заседанието в ЦК тази сутрин, кой какво е казал, кой е отишъл по дяволите и кой идва на негово място и съответно с това да реша къде да седна, кого да поздравя, кому какво да кажа, защото не бива да допускам грешки.“

Приятелят ми беше момче на кариерата и той наистина успя да я направи, превръщайки се в компютър.

Понякога атмосферата в клуба ставаше непоносимо тежка. И това обикновено се свързваше с присъствието на важни личности, които съумяваха не само да предизвикат мазно любезни усмивки на лицата ни, но и караха гласовете ни да стихнат. Впрочем, впоследствие към това се прибави и заплахата от подслушвания. Мнозина бяха убедени, че в някои маси има монтирани микрофони. Може би това си беше наше внушение, но то внезапно се потвърди след декларацията на Венелин Коцев, че притежавал запис на разговор на Христо Ганев, воден в Клуба на журналистите. А може би това беше блъф, просто за да ни накара да се придържаме до оперетъчния тон на разговорите.

Докъм три часа сити напускахме клуба и с това завършваше изминаването на първите триста метра от нашия ежедневен рутинен път.

И така, ако първата половина на един обикновен писателски ден в София завършваше в Клуба на журналистите или Руския клуб, а по-късно в самия писателски клуб, втората половина щеше да завърши пак там, с изключение на съботите и неделите, когато писателското население прекарваше извън столицата. Следобедът беше най-подходящото време за посещение на редакции и издателства, където човек попадаше на почти същите хора, с които преди малко се бе разделил в клуба. Но сега разговорите имаха по-служебен характер, особено когато ставаше дума за отпускане на някакъв аванс. По принцип служебните отношения между писателите бяха изненадващо толерантни, въпреки различните лагери, към които те понякога принадлежаха. Дори хора, които не можеха да се понасят, в служебните разговори запазваха най-любезен тон. Много рядко избухваха остри спорове или кавги. Моето обяснение за тази вътрешно писателска толерантност беше, на първо място, чувството, че всеки зависи до известна степен от всеки друг, при което самата зависимост беше плашещо променлива и неизвестна величина. Никой не беше сигурен, че писателят, с когото той се скара, няма утре да седне на неговото място. И второто чувство в тази толерантна хармония беше усещането, че истините, правдата, развитието на нещата, каузите са извън обсега на редакторската или писателската власт, че например приемането на едно лошо написано, фалшиво произведение не ще измени с нищо общата картина на цялата българска литература. Затова редакционните разговори се задържаха почти на същата повърхност, на която бяха предхождащите ги кафеджийски разговори. Никой почти никога не си правеше труда (дори да можеше) да анализира сериозно едно произведение, да изрази определено и добре обосновано мнение за художествена идея и нейното изпълнение. Мненията нормално идваха по-късно, но под формата на клюки и подмятания. При нашите разговори далеч по-голямо значение имаше кой е авторът, отколкото какво е произведението. А „кой е авторът“ съвсем не значеше какъв творец е той, а какво беше неговото положение в обществото. Това човек трябваше добре да съобразява. Понякога странни фактори се намесваха в този диалог на любезността между редактор и автор и се явяваха парадоксални положения. Узнавайки за мои срещи с „голямото началство“, театралното репертоарно бюро побърза да ме увери, че съм написал отлична пиеса и че е предложена от тях на всички големи театри. Две седмици по-късно, когато на една обществена вечеря „голямото началство“ полушеговито изрази известни съмнения за моята идейна правоверност, въпросното репертоарно бюро моментално ми телефонира, че съдбата на пиесата ми била висяща. Кой на кого е приятел, кой какви връзки има, кой с кого е вечерял твърде често се оказваше решаващият фактор за приемането на едно произведение и за неговата оценка. Същите съображения важаха и след публикуването на произведението. Всички знаеха тези неписани правила и доста стриктно ги спазваха. Така че, след като обществените координати на един писател са донякъде ясни и след като координатите и на самия редактор са донякъде ясни, не оставаше нищо друго, освен да се поддържа приятният любезен тон. Но имаше редактори и критици, чиято интелигентност, изглежда, се надсмиваше над поведението им и тогава, с известен риск, те казваха: „Слушай, това мнение е официалното. Но ако искаш да знаеш моето мнение, при условие, че ще го държиш за себе си, защото си достатъчно умен да знаеш, че нито мога да го напиша, нито да го кажа публично, тогава да говорим направо…“

В последната година на моя живот в България завеждах отдел в издателство „Народна младеж“. И тогава, застанал от другата страна на редакторското бюро, можах да вкуся много определено от тази следобедна атмосфера на обречени отношения. Беше съвсем нормално приятели и познати да звънят по телефона и да се застъпват за книгите на близки автори. Нерядко се обаждаха и разни важни личности, за да кажат, че книгата на еди-кой си трябва да се издаде, по-бързо, и то в голям тираж.

Странно, но нито като редактор, нито като автор аз присъствувах и взех участие в какъв да е задълбочен анализ на творба и време. И аз като другите изпитвах чувството, че нещата са предопределени и че е пълна безсмислица да се опитвам да спирам лошата книга на някакво важно име, или пък да доказвам на сериозно нейните недостатъци.

Ако трябва да характеризирам накратко нравствеността на тези наши следобедни разговори автор — редактор, ще кажа, че това беше нравствеността на опитни професионални комарджии, които внимателно следяха разпределението на картите. Човек, който дръзнеше да не се съобразява с този комарджийски морал, но все пак имаше непоклатима репутация на честен гражданин, обикновено биваше обявяван за „луд“. В този смисъл луд беше Радой Ралин, луд беше Сашо Геров, луд беше Константин Павлов и други. „Луд“ означаваше, че човекът не е практичен и не знае да си прави сметките.

Нашите вечери отново преминаваха в атмосферата на клубно семейната уютност, на приятните дълги приказки за всевъзможни житейски дреболии. Беше времето, когато писателите искаха да притежават по-хубави, по възможност западни коли и опитваха всевъзможни начини да се снабдят с тях. Аз не зная дали те си завиждаха много за произведенията, които публикуваха, но съм сигурен, че си завиждаха за колите, които също, както и вилите, бяха някакъв символ на обществено положение. Горкият Кирил Войнов. При едно пътуване някъде още в петдесетте години до Западна Германия (когато все още рядко се пътуваше) той си купи един стар, раздрънкай мерцедес. Но все пак Мерцедес! И то по време, когато москвичът беше най-високият стандарт у нас. Та този мерцедес предизвика такава буря от завист срещу неговия собственик, такова истинско озлобление, че когато дойде време за избирането на кандидат-членовете за членове на съюза (а Войнов беше кандидат-член), той жестоко пропадна. И тогава някой му казал: „Продай мерцедеса и ще те върнат в съюза.“ Така и стана. Много хора не можеха да приемат как един никакъв писател като Войнов можеше да има такава хубава кола. Другата тема беше строителството на жилища и частни вили. Със съюзна помощ ние се кооперирахме, за да си построим специален писателски блок, и се търсеше съюзна помощ за снабдяване с вилни места. Но тъй като имаше много апетити, за вилните места се водеше борба. Така че целта в живота и мечтата на обикновения български писател от моето време беше да има хубав апартамент, чудесна вила (ако може, и една край морето), лъскава западна кола и накрая… да пътува в чужбина. Под чужбина винаги се разбираше некомунистическият свят. С разширяването на пътуванията и туризма през шейсетте години пътуванията щяха да станат доминираща тема на нашите вечерни приказки, където обикновено някой или заминаваше, или се завръщаше отнякъде. Мнозина писатели мечтаеха да отидат като културни аташета и живеят в големите западни столици и доколкото си спомням, докато Иван Башев беше жив, той се опитваше да направи нещо. Но това беше твърде трудна работа, защото тези легационни места, макар формално да принадлежаха на Министерството на външните работи, всъщност бяха на разузнаването. И някой виден генерал бе казал, че ако писателите искат да работят в легации, да си измислят свои, писателски постове, а да не пипат постовете на разузнаването. Затова Челкаш беше назначен в Рим не като културно аташе или аташе по печата, а като… оперно аташе. Мисля, че той беше единственият дипломат в света, който се занимаваше с опера. Валери Петров и Богомил Райнов бяха по-щастливи и мнозина им завиждаха. По едно време Божидар Божилов щурмува с всички сили мястото на културно аташе в Париж, но беше дадено на някакво привилегировано момче. Постепенно писателите започнаха сравнително по-лесно да пътуват в чужбина семейно или пък просто да пращат жените си на екскурзии. Освен изваждането на паспорт, което ставаше винаги с връзки, голямата писателска грижа беше снабдяването с валута. Всички ухажваха управителя на народната банка и същевременно дълго и упорито комбинираха с роднини, приятели и познати, за да се сдобият с долари. Доларът беше символ на мечтана сигурност и богатство. По-късно, когато Дирекцията за авторско право започна да предоставя известна западна валута от публикувани произведения, писателите станаха добри клиенти на „Кореком“. Всички тези блага обаче изискваха преди всичко печеленето на добри пари и както вече казах, мнозина от моите събратя умееха да правят това доста сполучливо. Хонорарите и парите бяха честа тема на нашите разговори, при които си сверявахме часовниците кой колко трябва да иска за следващото си творение. Имаше писатели, които, колкото повече печелеха, толкова по-стиснати бяха и трупаха парата като истински капиталисти. Докато други писатели печелеха лесно и лесно пилееха.

Но да говоря за писателското ежедневие, без да спомена ролята и значението на писателските жени, значи да махна солта от гозбата. Мисля, че кастовото съзнание на нашите писатели, подчертаването, че те са нещо особено, стоящо над другите граждани в страната, беше ревностно поддържано от писателските съпруги или любовници. Немалко от тях бяха интелигентни и красиви същества, които се стараеха да се обличат по последната парижка мода, да показват изискани маниери или ако трябва да си послужа с един ироничен израз на Милчо Радев — да показват, че принадлежат към „Бон Монда“. Те бяха тези, които подхранваха и разпалваха амбициите на мъжете си, често се отъждествяваха с техните произведения и бяха готови фанатично да ги защитават. Някои от съпругите на мои близки колеги играеха ролите на началник-щабове на писателските въоръжени сили, т.е. планираха стратегията и тактиката на пишещия творец. Както ще видим по-късно — в главата за любовните сделки, понякога там, където писатели пропадаха, техните съпруги успяваха. Много от жените на редакторите четяха представените за печат книги в бюрата на техните съпрузи и изразяваха мнение, което се опитваха да налагат. Но тук трябва да кажа, че някои от тези съпруги наистина превишаваха по интелигентност и проницателност известните си съпрузи, така че последните търсеха най-напред техните мнения и съвети. От друга страна, жените внасяха в цялата атмосфера на нашето кастово общуване много повече живот и реалност. По принцип те бяха по-тясно свързани с действителността и в много отношения техните инстинкти бяха безпогрешни. И все пак смея да кажа, че те бяха моторите на чисто дребнобуржоазното съществуване на писателите. Те бяха тези, които тласкаха писателските ръце да пишат за коли, за вили или пътуване в чужбина. Парадоксално или не, един писател описваше героизма на Септемврийското въстание, воден главно от желанието да си завърши оградата на вилата. Друг писател величаеше образа на комуниста, за да може да смени москвича си с фиат. Трети разказваше (измисляше) трудовите подвизи на работниците единствено за да си осигури собственото приятно нетрудово съществуване. Мисля, че ние, българските писатели, сме най-добрият пример на дребнобуржоазен комунизъм. И в тази дребнобуржоазна симфония на осигуреност, лесен живот и суетно самодоволство писателските жени свиреха първа цигулка. Някои от тях сами се опитваха да пишат. Не липсваха и семейни драми, разводи, изневери, които от време на време раздвижваха вълните на спокойната клубна атмосфера. Но общо взето, писателите следваха морала на времето, което означаваше, че в своите любовни или сексуални авантюри те ползуваха задната улица, т.е. външното приличие се спазваше. Писателите, както мнозина други, се опитваха да придобият нещо тайно, без да загубят нещо явно. Любовно-сексуалните отношения в голямото семейство бяха толкова усложнени, че имаше някаква истина в думите на Васил Попов, който, като гледаше една вечер хората в клуба, каза: „Струва ми се, че тук всички сме роднини“.

Когато се разразеше скандал по повод изневяра или развод, писателското общество винаги заставаше на пуритански позиции и тогава беше забавно човек да наблюдава как изпечени развратници декларираха целомъдрените принципи на Рада Госпожина. „Всичко можеш да правиш, само да не те хванат“ — беше най-нравственото от всички правила на играта. Струва ми се обаче, че за мнозинството от нашите писатели тайната любовна авантюра означаваше само еднократна сексуална връзка точно като в добрите викториански времена в Англия. Като истински дребни буржоа писателите бяха страхливи, плашеха се от драматични любовни истории, особено когато това можеше да разгневи обществото.

Клюкарствуването беше най-сладката част на нашите клубни вечери. Ние седяхме край масите до полунощ и с рутинно удоволствие преживяхме последните клюки, обикновено поднасяни с прозрачна полудискретност. Но тук ще кажа, че клюкарствуването имаше една неоценима стойност, а именно, че то беше израз на истинския живот, на реалността, която чрез него проникваше в нашия свят от преструвки и фалшиви отношения.

Имаше едно място, където аз мразех да ходя, но жена ми беше най-редовен посетител. Това бяха специалните прожекции на западни филми само за писатели и техните семейства. Може би на никое друго място не бе демонстрирано така ярко кастовото съзнание на писателското общество. Всяка седмица, понякога два пъти седмично, писателското население изпълваше залата в комитета на булевард „Стамболийски“, където с помощта на преводач гледаше филми, които никой обикновен българин нямаше да види. Освен представяните на България чужди филми за купуване, които не биваха купувани, писателите гледаха и специално изписани и внесени за избрани хора филми. Най-странното беше, че всеки от тях смяташе тази си привилегия за нещо съвсем естествено, а по-посредствените от тях дори не криеха удоволствието си, че могат да имат нещо, което обикновените хора нямат.

Всеки петък следобед разните писателски телефони звъняха и всички разговори обикновено се свеждаха до едно — къде и как да се прекара седмичната почивка. Писателите обичаха да си ходят взаимно на гости, имаха и друга голяма страст — риболова. Голяма част от писателите бяха рибари и самото рибарство беше една от честите теми, които се разискваха с големи подробности. Нормално кастовата привилегия ги водеше до забранени за другите води. А ловджиите като Емилиян Станев ходеха да ловуват в запазените за висшия кръг резервати, където по шегата на един мой колега зайците били вързани за дърветата, за да не бягат. Ловджийството се смяташе за спорта на висшето общество в България и в резерватите човек можеше да се намери в компанията на видни министри, генерали или дипломати.

Но чувството за празнота, изглежда, беше главната причина мнозина от нас да се впуснат в картоиграчество. Не искам да кажа комарджийство, защото приличното дребнобуржоазно съществуване винаги е било далеч от силните страсти и гибелните увлечения. Някой беше казал, че събота следобед три четвърти от населението на София играе белот. Ние играехме бридж или покер. Това бяха дълги часове, когато ние, седнали в нечия приятна стая или салон, възбудено и настървено удряхме картите, за да получим нещо, което останалата част на нашия живот не ни даваше. За известно време аз сам плувах в тия картоиграчески води и описах това подробно в „Портретът на моя двойник“. Новелата започва със страшното мото „Играта е по-съвършена от живота“. Това беше и оправдание, и обвинение на стерилното писателско живуркане, на 900-те метра живот.