Защото те обичам

10. В самолета

25 март 2007 г., 10:00 ч.

Лос Анджелис, Международно летище LAX

— Дами и господа, капитан Маккарти и неговият екипаж ви поздравяват с „Добре дошли!“ на борда на самолет „Еърбъс А380“ по направление за Лондон през Ню Йорк. Молим ви да се настаните на своето място и да изчакате излитането на самолета. „Шангри-Ла Еърлайнс“ ви желае приятен полет.

При качването си в самолета Марк бе силно впечатлен от гигантските му размери. Този двупалубен еърбъс можеше да превозва над 500 пътника. За да се избегне струпването на много хора, достъпът до пътническия му салон ставаше по два телескопични ръкава, всеки от които водеше на различно ниво. Държейки здраво Лейла за ръка, Марк загуби десет минути, докато намери местата: толкова огромен беше самолетът. След известно забавяне на доставките сингапурската компания „Шангри-Ла Еърлайнс“ първа бе въвела в експлоатация огромния европейски пътнически лайнер, без да пести средства за неговото луксозно вътрешно обзавеждане. С широките си илюминатори и с раздалечените седалки дори и икономичната класа бе добре осветена и удобна за пътуване.

Местата на Марк и на дъщеря му бяха в задната част на долната палуба. Когато стигнаха до своя ред, те видяха момиче на около петнайсет години с мръсна невчесана коса, което вече дремеше на седалката до илюминатора. На коленете му имаше извехтяла раница, на чийто етикет се четеше името „Иви Харпър“.

Лейла седна на мястото между баща си и Иви. Тя бе с розовата тениска с цветовете на „Алиса в страната на чудесата“, която Марк малко преди това беше й купил от едно магазинче в зоната за безмитна търговия. „Следвай белия заек“ — съветваше надписът под изображението на причудлив заек, облечен в редингот и с огромен джобен часовник в ръка.

— Как си? — попита Марк дъщеря си, без да се надява да получи отговор.

Момиченцето му отвърна с благ поглед. Той почувства, че сърцето му се сви, но успя да овладее вълнението си. После взе да рови в пластмасова торба, дадена му от някаква книжарница, и извади блок за рисуване, комплект флумастери и две книги: албум за малки деца и първия том на „Хари Потър“.

— Взех две, защото… дори не знаех можеш ли да четеш — призна Марк, поставяйки покупките върху масичката. — Преди пет години аз ти четях приказки на заспиване. Помниш ли?

Марк отпи глътка минерална вода от бутилчицата пред себе си и продължи монолога си с изповеден тон.

— Знаеш ли, миличка, изобщо нямам представа какво ти се е случило. Не ми е известно кой се е грижил за тебе през цялото това време. Навярно си страдала и си изпитвала страх. Ужасен страх. Сигурен съм, че си се чувствала самотна, изгубена, и вероятно ти е минавала мисълта, че ние с майка ти сме те изоставили. Но не е така. Не е имало и секунда, в която да не сме мислили за теб, бяхме готови да дадем всичко, за да те открием.

С отворена уста, момичето съсредоточено се взираше в баща си.

— Не знам дали си спомняш, ангелче, каква е професията ми. Когато ме питаше какво работя, аз ти отговарях, че съм доктор, но по-особен доктор — който лекува душевните рани. Тези неща са трудни за обяснение: хората идват при мене, когато страдат вътрешно. А страдат, защото са понесли изпитания, които са засегнали сърцата им. Тези болки трудно се лекуват.

Докторът като че ли търсеше думи, за да продължи:

— Често пъти някои хора се чувстват виновни за нещо, макар нищо лошо да не са сторили. Моята работа се състои в това да ги убедя, че могат да превъзмогнат страданието си. За всяка рана има цяр. В това съм дълбоко убеден: човек дори може да превърне душевните си рани в сила. То не е някаква магия, но изисква време. Понякога не успява да се излекува напълно. Болката не изчезва веднъж завинаги. Спотайва се дълбоко в нас, но ни оставя да се съвземем и да продължим своя път. Знам, че това трудно може да се разбере, но ти си умно момиче.

Марк помълча малко и пак продължи:

— Ако ти говоря за всичко това, то е, за да ти кажа, че ще направя всичко възможно, за да бъда с тебе и да те закрилям. Но и ти, миличка, трябва да се оставиш да ти помагам. Когато се почувстваш предразположена, ще трябва да ми говориш, да ми разкажеш какво си преживяла. Знай, че можеш да споделиш с мен всичко. Не защото съм доктор, а защото съм твой баща. Разбираш ли?

Вместо да отговори, Лейла леко се усмихна.

После разгледа с интерес двете книги и реши да задържи „Хари Потър“.

Тя сигурно знае да чете — помисли си баща й. — Някой я е научил… но кой ли?

Докато Лейла разгръщаше внимателно страниците на своя роман, Марк се стараеше да прикрива тревожното си вълнение. В главата му се блъскаха хиляди въпроси, на които не можеше да даде отговор. Кой бе отвлякъл дъщеря му? Защо я бяха пуснали пет години след това? Защо упорстваше с това свое плашещо мълчание? Как да се обясни случаят със системата за сигурност? Дали наистина е поставено чуждо тяло под кожата на Лейла? Вероятно е така, но какво може да е то? Да не би да е чип… за да знаят къде се движи? Да следят всяка нейна стъпка? Но с каква цел? А Никол, тя пък защо изчезна? Възможно ли е да се упреква за нещо? Ами онзи журналист, който знаеше за появата на Лейла, макар че ФБР да не я бе разгласило? Защо го предупреди с думите: „Вие изобщо не знаете каква е истината! Нито за вашата съпруга, нито за дъщеря ви!“.

Вие изобщо не знаете каква е истината!

В този момент в предната част на горната палуба сред стюардесите и стюардите настъпи силно оживление. Всички бяха втренчили поглед в Алисън Харисън, която току-що бе влязла в шикозния първокласен салон, в който имаше близо шейсет луксозни кресла.

Елегантна и любезна стюардеса заведе Алисън на мястото й.

— Добре дошли в самолета на „Шангри-Ла Еърлайнс“, госпожице! Целият ни екип е на ваше разположение и ви желае приятно пътуване.

Алисън, с провесени на носа слънчеви очила, се тръшна върху седалката си. В последно време не се чувстваше никак добре на публично място. Изпитваше някаква несигурност. Винаги имаше десетки очи, вторачени в нея, и някой папарак, готов да извади мобилния си телефон с надеждата да продаде снимките на клюкарски сайт, подир което следваше взрив от подигравки.

Всъщност тя никъде не се чувстваше на сигурно място. От няколко години съществуванието й беше се превърнало в безкрайна поредица от скитания и ексцесии, които с всеки изминал ден я съсипваха, и наследството от един милиард долара, което бе получила, с нищо нямаше да промени положението й.

В живота най-ценните неща са онези, които нямат цена.

Дълго време бе нужно на Алисън, за да го разбере.

Прекалено дълго време.

Огромният лайнер спря за малко в началото на пистата за излитане, преди да се понесе по нея.

— Излитаме след една минута — предупреди командирът.

Със своите 560 тона и с двете си палуби, разположени една над друга, машината приличаше по-скоро на летящ кораб, отколкото на пътнически самолет.

Как ли подобно нещо успява да се издигне във въздуха? — помисли си Иви, гледайки през илюминатора. Летеше едва за втори път и вече мразеше това.

Пилотът даде газ и самолетът се засили по пистата.

Иви загриза ноктите.

Хайде, дявол да го вземе, излитай… подхвърли си наум.

После погледна тревожно около себе си, но явно никой друг не се безпокоеше от това колко време ще е нужно за излитането.

Колко глупаво би било да умре точно сега, на прага да изпълни своето отмъщение.

Самолетът продължаваше да се носи и носи по пистата.

От горната палуба гледката беше впечатляваща. Намирайки се на височина над десет метра, пътниците, надвесени над крилата, като че ли измерваха с поглед пистата.

Сигурно има някакъв проблем — помисли си Алисън. — Тая бракма би трябвало да се е вдигнала във въздуха. Но вероятността от злополука все още не я плашеше. В крайна сметка смъртта можеше да бъде някакъв изход: край на страданията, на срама и на чувството за вина. Край на страха, който непрестанно я гризеше отвътре. Край на всичко…

Тя многократно бе търсила начин да сложи край на всичко, но винаги все нещо й попречваше: недостатъчна дозировка на медикаменти, неправилно прерязани вени, прекалено бързо пристигане на спешна помощ…

Досега все още не бе успяла да осъществи намеренията си.

Досега…

Марк усещаше как пистата се тресе под двайсетте колела на централния колесник и почна да се безпокои. Дали не си въобразяваше разни неща, или просто на самолета му бе нужно адски много време, за да излети? В джоба на седалката пред него имаше брошура с техническите характеристики на самолета, която не без гордост напомняше, че турбореактивните му двигатели имат мощност колкото шест хиляди автомобила.

Щом си толкова мощен, какво чакаш, а не излиташ?

Обзет от притеснение, Марк срещна погледа на момичето, което седеше на края на реда до илюминатора. И то не изглеждаше спокойно. Единствено Лейла, която седеше между тях, бе потънала в своето четене и не обръщаше внимание на случващото се около нея.

Излитай! Излитай!

Когато се приближи до края на пистата, въздушният гигант като че ли за момент се поколеба, преди да откъсне своите 560 тона от земята, предизвиквайки у пътниците въздишка на облекчение.

Сред пълно мълчание, за по-малко от шест минути самолетът достигна първата планирана височина от 15 хиляди фута. Изпаднал в трескаво състояние, Марк се превиваше на седалката си. Ръцете му трепереха, капчици пот избиха по челото му и почнаха да се стичат и по гърба. Ужасна мигрена цепеше главата му, сякаш мозъкът бе почнал да се изцежда.

Марк знаеше причината за това си неразположение: липсата на алкохол. Вече 36 часа не беше близвал и това почваше да му тежи. Предната вечер, пък и сутринта, изпитваше непреодолимото желание да изпразни минибарчето в хотелската стая. Отдаден на радостното чувство, че отново е с дъщеря си, той бе успял да се овладее, но улицата го бе превърнала в алкохолик. Сигурен беше, че ще може да се изтръгне от този ад, но за това щеше да му е необходимо немалко време. В професионалната си практика бе наблюдавал алкохолици в период на абстиненция и знаеше какво може да се очаква: дезориентация, бълнуване, конвулсии, визуални и слухови халюцинации.

Седящата до него Лейла вдигна очи от книгата и изпитателно го погледна. За да си придаде спокоен вид, Марк леко й намигна и окуражително се усмихна, но нещо в него му подсказваше, че по този начин няма да заблуди дъщеря си относно здравословното си състояние.

— Добре ли сте, господине?

Въпросът идваше от девойката до илюминатора.

Марк се взря по-внимателно в нея: полужена, полудете, с мръсна обезцветена коса, с изискано, но измачкано старомодно облекло, с една умора в погледа, която свидетелстваше за това, че вече е имала сериозни изпитания в живота.

— Добре съм — опита се да я увери Марк. — А ти как се казваш?

Тя се поколеба дали да му отговори. Съмнението в хората като че ли отдавна се беше сраснало с нея. Но у Марк имаше нещо, което й вдъхваше доверие. Топлота в погледа, която й напомняше за онзи доктор, когото бе срещнала преди три месеца на Бъдни вечер и когото така и не бе забравила. За малкото време, през което бяха останали заедно, тя бе усетила някаква странна близост с него, но се бе постарала да не го показва. Често пъти в моменти на съмнение и самота се улавяше, че мисли за него. И тогава изпитваше по-малко страх, а в съзнанието й се зараждаше смътната надежда за по-добър живот.

— Казвам се Иви — отвърна тя.

— Пък аз съм Марк Хатауей, а това е дъщеря ми Лейла.

— Здравей, Лейла! — рече Иви, навеждайки се към момичето.

— Тя не… не говори — обясни докторът.

Иви погледна ръцете на Марк.

— Да не е от липса на алкохол?

— Кое?

— Да не се мъчите да спрете да пиете? Навярно затова треперите…

— Не! — излъга докторът и почувства срам. — Защо мислиш, че е от това?

— Защото и майка ми беше като вас.

— Виж какво, историята е сложна — започна Марк.

После помълча малко и попита:

— А какво стана с майка ти?

— Умря.

— А! Много жалко!

Светлинният сигнал „Затегнете коланите“ изгасна, което за пътниците беше знак, че могат да стават.

Иви предложи:

— Ако искате да отидете да се освежите, аз мога да наглеждам дъщеря ви.

— Благодаря, ще се оправя — отвърна Марк, макар да се съмняваше в това, което казва.

— Мисля, че ако веднага не пийнете нещо, ще се почувствате много зле.

Марк сметна, че съветът й е съвсем разумен. Той наистина се чувстваше все по-зле. За няколко часа изведнъж се бе откъснал от живота си на бездомник и му беше трудно да живее без предишните навици. Бе подценил последиците от внезапното спиране на пиенето.

Погледна към Лейла. Можеше ли да я остави сама за няколко минути с тази непозната? Как щеше да реагира дъщеря му? От друга страна, ако искаше наистина да й помогне, трябваше да изпие една-две чаши, за да се съвземе.

— Чуй, миличка, татко ще се върне след пет минути. Ти ще ме чакаш тук с това момиче, без да се притесняваш, нали?

После се обърна към Иви:

— В средата на горната палуба има барче. Ако възникне и най-малък проблем с Лейла, ела веднага да ме извикаш… Разбрано?

Иви кимна утвърдително с глава.

Марк стана и тръгна най-напред към тоалетната. С пресъхнало гърло и с пламнало лице, той се чувстваше обезводнен и същевременно бе плувнал в пот.

Влезе в малката кабинка, цялата в хром, фаянс и огледала. Даже и в това съвсем специфично място имаше илюминатор, гледащ към небето. Тоалетната бе луксозно обзаведена и безупречно чиста. Изключение правеше една дизайнерска лепенка, заемаща значителна част от стената. Марк веднага разпозна „трите мъдри маймуни“, които бе имал възможност да види в будистките храмове при пътуването си до Япония за участие в научен семинар. С ръцете си първата скриваше очите си, втората — ушите, а третата — устата. Под изображението се четеше максимата: „Не виждам, не чувам, не говоря!“. Според вярването само добро ще се случва на онези, които следват това предписание.

Разсъждавайки върху странната максима, Марк си свали часовника, изми си ръцете и напръска лицето си със студена вода, като избягваше да вдига очи към огледалото над мивката. После подържа ръцете си под автоматичния сешоар и излезе. Но веднага се сети, че е забравил часовника си на полицата. Върна се, взе си часовника и тъкмо се канеше да излезе, когато нещо го спря внезапно.

Не може да бъде…

Рисунката с трите маймуни бе изчезнала от стената и на нейно място се виждаше дълъг фриз, в който имаше нещо страшно и злокобно. Представляваше съчетание от символи, каквито бе виждал, докато изучаваше психология. Най-напред съзря пясъчен часовник, остра коса и кости. Те изобразяваха отлитащото време, което прахосваме, неизбежната и внезапна смърт и праха, в който ще се превърнем. След това се виждаше дълго и опасно мостче: това е мостът на възмездието, символизиращ трудното минаване в отвъдното. И накрая една стълба, стълбата на спасението, универсалният символ на възнесението на душите, до която стоеше човек с вълча глава, Анубис, водачът на мъртвите из меандрите на отвъдното. Над рисунките, като своеобразна мантра, се четеше фразата:

Марк остана потресен. Все пак това не беше сън! Хипнотизиран от този фриз, той не можеше да излезе от тоалетната. Измъчваше го това, което виждаше, макар че не бе в състояние да разбере истинския му смисъл.

Насили се да излезе, ала едва затворил вратата след себе си, не можа да устои на изкушението да я отвори отново, за да види друга рисунка на мястото на предходната. Този път пламтяща птица широко бе разперила огромните си криле върху цялата стена: това бе Фениксът, митичната птица, която се възражда от своята пепел.

А над този символ на възкресението се четеше:

Този път Марк наистина се притесни.

Сигурно бълнувам!

Халюцинациите, от които се страхуваше, се проявяваха по доста тревожен начин. Цялото му тяло се тресеше. Не можеше да сдържи ръцете си да не треперят, сърцето му биеше до пръсване.

Явно имаше нужда от рехидратация, трябваше да вземе успокоителни и витамини. Но нямаше нищо под ръка. Единственото, на което можеше да разчита, бе собствената му воля. Той затвори очи и хвърли последните си сили в една вътрешна борба с надеждата да си повъзвърне душевното равновесие.

Това, което виждаш, не е истина. Всичко става в главата ти. Няма никакви рисунки. Тези образи на смъртта и на възраждането идват от твоите тревоги и страхове: те са последица от двете години, изживени на улицата. Не бива да се безпокоиш. Лейла е с теб и ти скоро ще се върнеш при Никол. Ще възстановиш семейството си и всичко ще стане както преди.

Когато отвори очи, нямаше и следа от рисунки. Стената си беше съвсем чиста.

— Хайде де, свършихте ли си работата? — чу се нечий нетърпелив глас от другата страна на вратата.

Поокуражен от малката победа, която бе спечелил над себе си, Марк побърза да излезе от тоалетната, обещавайки си да не стъпва в нея до края на пътуването.

Приела сериозно ролята си на „по-голяма сестра“, Иви бдеше над Лейла, без да свежда очи от нея. Момичето продължаваше да мълчи и с флумастер в ръка изпъстряше своя бележник с всевъзможни форми, както правят малките деца. Иви я гледаше със симпатия, развълнувана и очарована от нейното мълчание.

Бяха изминали десет минути, откакто Марк бе станал.

И ето че Лейла вдигна очи от рисунката си. Отвори уста и тогава се случи чудото:

— Ще ми кажеш ли от какво е умряла твоята майка? — попита тя своята спътница.