Защото те обичам

2. Изчезналата

Бруклин, оттатък реката, в приветливия комфорт на малка викторианска къща, украсена с кулички и с гаргойли…

В камината пращи буен огън.

Все още в безсъзнание, Марк Хатауей лежеше на дивана в хола. Краката му бяха загърнати с дебело одеяло. Наведена над рамото му, доктор Сюзън Кингстън тъкмо беше зашила раната му.

— Повърхностна е — обясни тя на Никол, сваляйки ръкавиците си. — Повече ме безпокои общото здравословно състояние на Марк: развил е тежък бронхит, тялото му е покрито с хематоми, има и доста следи от измръзване.

Малко преди това същата вечер, докато се наслаждаваше на традиционния коледен пудинг, Сюзън беше извикана по телефона от своята съседка Никол Хатауей с молба да окаже помощ на ранения й мъж.

Макар и изненадана, лекарката не се поколеба и за миг. Тя и нейният съпруг познаваха добре Марк и Никол. Преди да се случи онази драма преди пет години, двете съпружески двойки изпитваха взаимна симпатия и често излизаха заедно, за да опитат кухнята на един или друг италиански ресторант в Парк Слоуп, да си купят нещо от антикварите в Бруклин Хайтс или да потичат през уикенда по обширните зелени поляни на Проспект Парк.

Днес онова време изглеждаше далечно, сякаш никога не е съществувало.

Вглеждайки се в Марк, Сюзън не можеше да сподави ужасното усещане за нещо объркано.

— Ти не знаеше ли, че живее на улицата?

Никол не беше в състояние да отговори и само поклати отрицателно глава.

Една сутрин преди две години Марк й каза, че заминава, че няма сили да продължава живота си „ей така“, че вече не издържа. Тя стори всичко, за да го задържи, но понякога и всичко не е достатъчно. Оттогава насетне нямаше ни вест, ни кост от него.

— Дадох му успокоително и антибиотици — каза Сюзън, прибирайки докторските си принадлежности.

Никол я изпрати до вратата.

— Утре сутринта ще мина пак — обеща й лекарката. — Но…

Тя не довърши изречението си, защо почувства срам и ужас от това, което щеше да каже.

— … не го оставяй да излезе в това състояние — добави тя. — Иначе… ще умре.

— Е, и?

— Какво „е, и“?

— Какво ще правим? — попита Ерик. — С мъжа ти?

Адвокатът крачеше насам-натам из кухнята с чаша уиски в ръка.

Никол го изгледа със смесено чувство на досада и отвращение. Какво ли правеше от близо година с този тип? Как го бе допуснала да проникне в живота й? Защо се бе закачила за него?

— Върви си, моля те! — промълви тя.

Ерик поклати глава.

— В никакъв случай няма да те изоставя в такъв момент.

— Когато ножът бе опрял в шията ми, май не се бе притеснил да ме изоставиш!

Силно засегнат, той замръзна на мястото си и трябваше да мине известно време, преди да опита да се оправдае.

— Но аз изобщо нямах време да… — понечи той да каже нещо, но не довърши.

— Върви си! — повтори сухо Никол.

— След като настояваш… Но утре сутринта ще ти се обадя — добави Ерик, преди да изчезне.

Почувствала облекчение от това, че се е отървала от него, Никол се върна в хола. Изгаси всички лампи и безшумно приближи един фотьойл до дивана, за да бъде колкото се може по-близо до Марк.

Само оранжевите отблясъци на жаравата в камината осветяваха стаята и създаваха спокойна атмосфера.

Изтощена и объркана, Никол хвана ръката на мъжа си и притвори очи. Колко щастливи бяха в тази къща! Каква неистова радост бяха изпитали в деня, когато я откриха! Такива къщи, тип браунстоун, с кафява каменна фасада и с кокетна градинка, се строели масово в средата на XIX в. Бяха я купили преди десет години, точно преди да се роди детето, което искаха да отгледат далече от влудяващата врява на Манхатън.

Няколко снимки в рамки, поставени върху полиците на библиотеката, напомняха за щастливите им дни. На първата са мъж и жена, хванати за ръка, със съучастнически погледи, преизпълнени с нежност. Романтична почивка на Хавайските острови, рисковано преминаване с мотор през Големия Каньон… Следва ехографска снимка и правена няколко месеца по-късно снимка на бебе с кръгло личице, празнуващо първата си Коледа. На последните снимки бебето е вече малко момиченце, на което са паднали първите зъбки. То позира наперено пред жирафите в зоологическата градина в Бронкс, оправя си шапчицата под падащия сняг в щата Монтана или показва пред обектива двете си риби-клоуни Ернесто и Капучино.

Полъх от изчезналите завинаги щастливи дни.

Марк покашля в съня си. Тръпка премина по тялото на Никол. Мъжът, който спеше на дивана, нямаше нищо общо с този, за когото се бе омъжила. Само дипломите и наградите му, които висяха на стената като трофеи, напомняха, че Марк бе популярен млад психолог. Като специалист по проблемите на резилиентността1, към него се обръщаха Федералната авиационна администрация и Федералното бюро за разследване при въздушни катастрофи или при вземане на заложници. Непосредствено след 11 септември той бе включен в групата психолози, натоварени да следят състоянието на семействата на жертвите и на служителите от Световния търговски център, които бяха оцелели след катастрофата. Защото човек никога не излиза невредим от такава драма. Една част от нас остава завинаги в плен на виковете, на пламъците, на кръвта. Оцелелите не могат да не се чувстват омърсени, разяждани от чувство за вина и от някаква глуха тревога, разкъсвани от натрапчивия въпрос, който никога няма да получи отговор: защо вие останахте живи, а другите — не? Вие, а не вашето дете, жена ви, родителите ви?

Успоредно с пряката си работа на психолог, Марк бе публикувал статии върху експериментите си в научнопопулярни списания с голям тираж. В тях запознаваше читателите с новите терапевтични методи като ролевите игри и хипнозата — област, в която той и неговият съдружник и приятел от детските години Конър Маккой бяха смятани за основоположници. Така с ежедневната си работа Марк се бе утвърдил като авангарден психолог, който често се появяваше на телевизионните екрани и с тази бързо придобита известност той и Никол заеха челни позиции на медийната сцена. В своя брой, посветен на най-популярните съпружески двойки в Ню Йорк, престижното списание „Венити Феър“2 им бе посветило статия от четири страници, илюстрирана с шикозни снимки. Истинско посвещаване в света на богоизбраните.

Но тази хубава приказка, записана на гланцирана хартия, продължи от ден до пладне. В един мартенски следобед петгодишната им дъщеричка Лейла изчезна в един търговски център в областта „Ориндж Каунти“, на юг от Лос Анджелис. Последния път, когато я били видели, тя разглеждала играчките на витрината на един магазин „Дисни“. Нейната бавачка, австралийска девойка, я бе оставила сама за няколко минути, колкото да изпробва преоценени дънки в съседния магазин на „Дизел“.

Колко време бе изтекло, преди тя да забележи, че момичето го няма? „Не повече от пет минути“, уверяваше следователите бавачката. В случая е все едно да се каже и цяла вечност. Всичко може да стане за пет минути.

Знае се колко са важни първите часове след изчезването на едно дете. Тогава има най-голяма вероятност то да бъде открито. След като изминат четирийсет и осем часа, шансовете намаляват главоломно.

На онзи 23 март се бе изсипал пороен дъжд. Макар че момичето бе изчезнало посред бял ден сред толкова хора, следователите трудно можаха да съберат достоверни показания. Проследяването на записите от камерите за видеонаблюдение не дадоха никакъв резултат, както впрочем и разпитът на бавачката, която наистина бе виновна, че не бе наглеждала детето, но не и за неговото отвличане.

И тогава дните бяха започнали да се нижат…

В продължение на няколко седмици над сто полицаи със своите кучета търсачи и с хеликоптери бяха претърсили най-щателно района. Но въпреки положените от ФБР усилия, нито една следа не им позволи да открият детето.

… после месеците…

Липсата на улики силно затрудняваше полицията. Нямаше никакво искане за откуп, никаква що-годе надеждна следа. Нищо.

… и годините…

Вече пет години снимката на Лейла висеше по гарите, по летищата и в пощенските станции, редом с фотографиите на други изчезнали деца.

Но Лейла бе неоткриваема.

Беше се изпарила.

На този 23 март 2002 г. животът за Марк се бе спрял.

Изчезването на дъщеричката му го бе хвърлило в пълно отчаяние.

Смазан от вътрешното сътресение, предизвикано от болката и вината, които изпитваше, той се бе откъснал от професията, от жена си, от приятеля си.

През първите месеци нае най-добрите частни детективи, за да проведат повторно най-щателно разследване.

Никакъв резултат.

Тогава самият той се бе втурнал да прави собствени издирвания, които също се бяха оказали напразни.

Това дирене, обречено на неуспех, бе продължило три години. После един ден и самият Марк изчезна, без да се обади нито на жена си, нито на своя приятел.

Никол не изживя подобно сътресение.

Отначало отчаянието й бе подсилено от чувството за особена вина: тя бе настояла Лейла да отиде с нея в Лос Анджелис, където трябваше да изнесе серия от концерти; тя бе наела бавачката, по чиято вина ги бе сполетяла тази драма. За да избегне най-лошото, тя се бе отдала на свръхактивен начин на живот, непрестанно изнасяше концерти и правеше записи, дори се бе съгласила да сподели своята драма в пресата и по телевизията и по този начин бе склонила да стане жертва на едно нечистоплътно воайорство.

Понякога болката й ставаше непоносима.

Когато не успяваше да се пребори с мрачните си мисли, Никол наемаше стая в хотели се сгушваше под завивките като за зимен сън.

Всеки оцелява според силите си.

Горящ пън ненадейно изпращя в камината. Марк направи рязко движение и отвори очи. Изправи се мигновено и в продължение на няколко секунди не можеше да разбере къде се намира и какво беше се случило.

Като видя лицето на Никол, той постепенно се съвзе.

— Ранена ли си? — попита той жена си.

— Не, благодарение на теб.

За момент Марк изглеждаше, че отново ще изпадне в обичайното си безчувствено състояние, но миг след това скочи на крака.

— Не ставай, моля те, трябва да си почиваш!

Но той направи няколко крачки към големия прозорец, все едно не я беше чул. Отвъд стъклената преграда улицата блестеше бяла и притихнала.

— Къде са дрехите ми?

— Хвърлих ги, Марк. Бяха мръсни.

— А кучето ми?

— Доведох го тук, заедно с теб, но… то избяга.

— И аз се махам — извика той и залитна към вратата.

Тя застана пред него, за да му попречи да излезе.

— Слушай, навън е нощ, ти си ранен, изтощен… Не сме се виждали от две години. Трябва да си поговорим.

Никол протегна към него ръка, но той я отблъсна. Тя се хвана за него, но Марк се изтръгна, блъскайки се мимоходом в полиците на библиотеката. Една рамка падна на пода сред трясъка на разбито стъкло. Той я вдигна и я постави на мястото й. Погледът му попадна върху снимката на дъщеря му. Със своята усмивка и весели зелени очи тя излъчваше щастие и жизнерадост.

Тогава нещо в него се пречупи и той, ридаейки, се строполи, опрял гръб о стената. Никол се сгуши до гърдите му и те останаха така доста време, сплетени в обща прегръдка, сближени от една и съща болка. С нежната си кожа тя се притискаше към неговото грапаво тяло, тънкият аромат на финия й парфюм се смесваше със смрадта на бездомника.

Държейки мъжа си за ръка, Никол го отведе в банята, пусна водата от душа и излезе. Опиянен от приятната миризма на шампоана, Марк остана близо половин час под живителния горещ дъжд на душа. Ръсейки навсякъде вода, той се загърна с голяма хавлия и излезе в коридора, оставяйки локвички по излъскания паркет. Отвори вратата на някогашния си гардероб и установи, че дрехите му си стояха на мястото. Но погледът му изобщо не се спря върху костюмите „Армани“, „Бос“, „Дзеня“ — останки от предишния му живот — а предпочете да обуе гащета, дънки от плътен плат, тениска с дълги ръкави и дебел пуловер.

После слезе при Никол в кухнята.

Тук съчетанието от дърво, стъкло и метал създаваше впечатляващ ефект на прозрачност. Дълъг работен плот с изчистени линии бе опрян до стената, а в средата на помещението бе обособено кътче с готварска печка и всички необходими кухненски уреди. Преди много години на това място цареше задушевната атмосфера на сутрешните семейни закуски, на следобедните хапвания с палачинки и на вечерите за влюбени. Но отдавна вече тук никой не се бе занимавал с готвене.

— Приготвих ти омлет с препечени филийки — каза му Никол, наливайки горещо кафе в голяма чаша.

Марк седна пред чинията си, но веднага след това стана. Ръцете му почнаха да треперят. Преди да се докосне до храната, трябваше да пие.

Под смаяния поглед на Никол той отвори трескаво първата попаднала му бутилка вино и погълна половината на две дълги глътки. После, временно успокоен, изяде храната и продължи да мълчи, докато най-сетне Никол се реши да го попита:

— Къде беше, Марк?

— В банята — отвърна той, без да я погледне.

— Не… Къде беше през последните две години?

— Долу.

— Долу?

— В тунелите на метрото, в градската канализационна мрежа, при бездомните.

Просълзена, жена му поклати глава в знак на неразбиране.

— Но защо?

— Много добре знаеш защо — повиши глас той.

Никол се приближи до него и го хвана за ръката.

— Но нали имаш жена, Марк, и професия, и приятели…

Той отдръпна ръката си и стана.

— Остави ме на мира!

— Обясни ми едно нещо! — извика тя и се опита да го задържи. — Каква полза имаш да живееш като клошар?

Мъжът втренчи очи в нея.

— Живея така, защото не мога по друг начин. Ти можеш, но аз не мога.

— Не ми внушавай чувство за вина, Марк!

— Не те упреквам в нищо. Преподреди живота си, ако така ти изнася. Аз не съм в състояние да надмогна болката.

— Та ти си психолог, Марк. Помогнал си на много хора да преодолеят най-различни сътресения.

— Аз не искам да преодолея тази болка, защото тя е единственото нещо, което ме крепи на този свят. Това е всичко, което остана от дъщеря ми, разбираш ли? Не минава и една минута, без да мисля за нея, без да се питам какво й е направил нейният похитител, без да си задавам въпроса къде би могла да се намира в този момент.

— Тя е мъртва, Марк — промълви студено Никол.

Това вече беше повече, отколкото можеше да понесе. Той вдигна ръка към жена си и я хвана за гърлото, сякаш искаше да я удуши.

— Как можа да произнесеш тези думи?

— Пет години изминаха, Марк! — простена тя, освобождавайки се. — Пет години без никаква вест за нея, пет години без някой да ни е поискал откуп.

— Все пак остава някаква надежда…

— Не, Марк, свършено е. Няма смисъл да се надяваме. Тя не може да се появи току-така. Това никога не се случва, разбираш ли, никога!

— Млъкни!

— Ако все пак се намери нещо, то ще е нейния труп. Нищо повече.

— Не е вярно!

— Вярно е. И не си мисли, че само ти страдаш. А какво да кажа аз, която изгубих не само дъщеря си, но и мъжа си?

Без да й отговори, Марк излезе бързо от кухнята.

Никол го последва, решена да го атакува в собствения му окоп.

— Не си ли помислял, че бихме могли да имаме други деца? Не си ли си казвал, че с времето животът в тази къща би могъл да се възроди?

— Преди да имаме други деца, аз искам да открия дъщеря си.

— Нека се обадя на Конър. От две години той те търси навсякъде. Би могъл да ти помогне да преодолееш мъката си.

— Не искам нищо да преодолявам. Дъщеря ми страда и аз искам да страдам заедно с нея.

— Но ако продължиш да живееш навън, ти ще умреш! Това ли искаш? Щом е така, върви! Пусни си един куршум в главата!

— Не искам да умра, защото желая да съм тук в момента, когато тя бъде намерена.

Никол имаше нужда от помощ. Тя взе мобилния си телефон и набра номера на Конър.

Вдигни, Конър, вдигни!

Някъде в нощта многократно отекна едно напразно позвъняване. Никол разбра, че Конър няма да й отговори и бе изгубила битката. Сама нямаше да успее да задържи мъжа си.

Марк пак легна на дивана в хола и спа няколко часа.

На разсъмване стана, взе спортен сак от гардероба и напъха в него одеяло, наметка, няколко пакета с бисквити и много бутилки с алкохол.

Никол прибави мобилен телефон, батерия и зарядно.

— Ако все пак решиш да се обадиш на Конър или за да мога да се свържа с тебе…

Когато Марк отвори входната врата, снегът беше спрял и първите утринни лъчи обагряха града в синкави отблясъци.

Още щом стъпи на снежната покривка, черният лабрадор като по чудо се появи иззад близката кофа за боклук и радостно изджавка. Марк го почеса по главата в знак на привързаност. После духна на ръцете си, за да ги постопли, сложи сака на рамо и се отправи към Бруклинския мост. Останала сама на прага, Никол гледаше как мъжът на живота й се отдалечава в студеното утро. После застана на средата на улицата и му извика:

— Имам нужда от теб!

На десетина метра от нея Марк се обърна като замаян от удар боксьор и понечи да разпери ръце, сякаш искаше да й каже, че съжалява.

После изчезна зад ъгъла.