Защото те обичам

22. Иви Четвърти спомен

Ню Йорк

Бъдни вечер на 2006 г.

2:30 часа

Студът пронизваше.

С вкочанено тяло Иви се влачеше из Гринич Вилидж. От сутринта не беше яла нищо и стомахът й куркаше. Мускулите и ставите я боляха и въздухът при всяко издишване се превръщаше в пара. Беше пристигнала в Ню Йорк преди три седмици и оскъдните й средства се бяха стопили като сняг на слънце: сега нямаше в джоба си нито един долар. Най-напред бе намерила подслон в мизерен хотел в Харлем, след това в един приют на „Амстердам авеню“, ала тази нощ не знаеше къде ще спи. А трябваше да издържи още десетина дена: времето, което й беше необходимо, за да убие Крейг Дейвис. Вече беше ходила в болницата, където убиецът на майка й работеше, но бяха й казали, че докторът прекарва коледните и новогодишните празници при семейството си в Европа. Щял да се върне през първата седмица на януари. Какво от това! Иви ще изчака дотогава. Отмъщението е ястие, което се сервира студено…

В околните заможни сгради Бъдни вечер беше към своя край. От прозорците долиташе повей от празничната атмосфера: музика, смях. На „Шесто авеню“ видя светлинен надпис, който гласеше: „Нека се носи духът на Коледа!“. А малко по-нататък: „Тази вечер всичко е възможно!“. Иви вдигна очи към небето. Семейството, традициите, мечтите никога не са имали място в нейното ежедневие. Колкото до прословутия „дух на Коледа“, това е глупост, която се среща в старите филми и никога реално не е съществувала. Или пък този дух отдавна е умрял, за да отстъпи място на шеметния и ненаситен стремеж към консумация.

Един чисто нов сребрист „Астън Мартин“ прелетя край нея и спря на няколко метра пред червения светофар. Иви приближи до него и забеляза кожена чантичка, небрежно поставена на предната седалка. Не видя светлинен сигнал, показващ, че е задействана системата за заключване. Девойката спря, после се върна три крачки назад, за да не прави впечатление. Наведен над волана, един мъж, който не изглеждаше добре, си търкаше клепачите. Иви се поколеба. Никога нищо не бе крала, но сега това й се струваше толкова лесно: отваря вратата, грабва чантата и хуква да бяга. Кола като тази струва цяло състояние, а кожената чанта — с прочутия монограм на Луи Вюитон — сигурно не беше имитация. Би се хванала на бас, дори условието да беше да й отрежат ръката, че в нея има най-малко няколкостотин долара. Без да се броят парите, които можеше да вземе, ако успее да продаде чантата. С тях би могла да изкара поне две седмици. И да осъществи отмъщението си.

Мъжът в колата бе взел мобилния си телефон, за да отговори на повикване. За част от секундата Иви отвори вратата, грабна плячката си и се втурна да бяга. След петдесетина метра се обърна назад: по лицето й се четеше надеждата, че мъжът бързо ще се откаже да я гони. Но за нейно нещастие той беше млад и тичаше бързо.

Глупак!

Валеше едър сняг и улицата бе хлъзгава. Когато разбра, че ще бъде настигната, Иви реши да поеме всякакви рискове и внезапно прекоси платното между колите, при което насмалко да бъде блъсната. Но това не й помогна. Мъжът бе по петите й и след няколко секунди се хвърли върху нея и я събори на заледената земя. Главата й се удари о тротоара, но ударът бе смекчен от снега.

— Върни ми това! — изкрещя той и изви ръката й зад гърба.

2:37 ч.

— Пуснете ме! — извика Иви, мъчейки се да се освободи.

Мъжът бе взел чантата си, но продължаваше силно да й стиска ръката. Завлече я под светлината на уличния фенер и Иви можа да го огледа. Беше висок, кестеняв, изискано облечен, със строен силует, но с уморено лице. Ако не бяха мрачният му поглед и навъсените му вежди, по които се разбираше, че има своите грижи, би могло да се каже, че е слязъл от последния каталог на „Хюго Бос“.

Някъде беше виждала този мъж. Но къде?

— Как се казваш? — попита я той.

— Я се разкарай! — изруга тя.

2:40 ч.

— Чуй ме, аз съм доктор, мога да намеря къде да преспиш.

— Искаш да ме спасиш, така ли?

— Искам да ти помогна.

— Не ми трябва помощта ти.

2:42 ч.

— Желаеш ли да хапнеш нещо топло? — предложи й той.

2:43 ч.

— Заминавам си, не ти ща яденето.

3:01 ч.

Седнала на скамейка, тапицирана с изкуствена кожа, Иви довършваше хамбургера си, гледайки през стъклото мъжа, който пушеше навън. Твърдеше, че е доктор, но дали е истина? Искаше да й помогне, но искрен ли беше? До такава степен бе свикнала да подозира другите, че в цялото му поведение намираше нещо смущаващо. Искаше й се да му се довери, но се страхуваше, че ще остане разочарована.

— Е, как е хамбургерът? — попита той, приближавайки се до нея.

3:14 ч.

— Чакай! — извика й той, за да я задържи. — Не бива така да си заминаваш. Студено е, опасно е. Ще намеря къде да прекараш нощта.

Тя поклати отрицателно глава и му обърна гръб, без да счете за нужно да му отвърне.

— Вземи поне това! — предложи й той и пъхна в джоба й визитната си картичка. — Ако един ден все пак си промениш намерението…

Но Иви знаеше, че това няма да се случи.

3:45 ч.

Половин час след като Иви се разделя с него, започва да съжалява. Толкова й е студено, че зъбите й тракат. Мигрената — неин заклет враг от най-ранно детство — й напомня за себе си с такава сила, че почва да й прилошава, и тя се вижда принудена да спре на тротоара, прекалено слаба, за да продължи.

Оглежда околните сгради. Някои имат нощен пазач, който стои на пост във входа. Други като тази, пред която се намира, нямат, но пък имат код за достъп. В много от апартаментите последните гости решават да си тръгват. Такъв е случаят и на „Фенуийт стрийт“ №37, където три пийнали двойки напускат „Парадизо билдинг“.

Тя държи вратата, за да минат, и в суматохата успява да ги заблуди, че живее тук. Преструва се, че вика асансьора, и когато те се отдалечават, търси удобно ъгълче, за да поспи няколко часа. Открива закътано пространство близо до вратата, водеща към мазите. Не е топло, но е по-добре, отколкото навън. Сяда, облягайки се на стената, загъва се в палтото си и затваря очи. Но мислите й я връщат към мъжа, когото бе срещнала преди малко. Когато й заговори, тя изпита към него странно отношение, сякаш отдавна го познаваше. Той изобщо не спомена името си, но Иви си спомня, че той й е оставил визитната си картичка. Бърка в джоба си, изважда я и я вдига до очите си. Въпреки слабата светлина успява да прочете името на доктора. Шокът е неизбежен.

Този мъж е Конър Маккой!

Иви се изправя, запалва стълбищното осветление и изважда от чантата си книгата, която бе взела една нощ от стая на хотел „Оазис“ в Лас Вегас. Оттогава тя винаги я носи със себе си като талисман, способен да я предпазва от злини:

Поглежда снимката на гърба на корицата и я идентифицира с образа на мистериозния си събеседник. Вече разбира защо лицето му й се е сторило познато. Каква глупачка! Изпуснала бе единствения човек на тази земя, когото мечтаеше да срещне. Бързо! И тя събира вещите си, решена да го намери.

На излизане от сградата забелязва полицейска кола, която с виеща сирена и въртящ се светещ буркан спира пред входа. Иви разбира, че ченгетата са дошли за нея. Може би живеещите в сградата са чули шум и са се обадили на полицията. Това е предимството на богаташките квартали — веднага се изпраща патрул.

И наистина, двама внушителни на ръст въоръжени до зъби полицаи се измъкват от колата, сякаш идват да арестуват Бин Ладен.

— Тук е! — извиква единият, насочвайки електрическото си фенерче към входа.

Набират кода и проникват във входа с ръце на оръжията си.

— Хайде, госпожице, следвайте ни, без да ни правите номера.