Защото те обичам

16. Иви Трети спомен

Лас Вегас, Невада

Дъжд и вятър брулят гробището в Маунтин Вю.

Ковчегът на Тереза Харпър току-що е спуснат в земята. Свещеникът отдавна си е заминал и мястото е почти пусто. Само Иви и Кармина са се сгушили разчувствани край гроба.

Светкавица раздира небето, последвана от силен гръм.

— Ще те чакам в колата — предлага Кармина, а в това време дъждът се засилва още повече.

Останала сама, Иви коленичи край гроба и избърсва горчивите сълзи, които текат по хлътналите й бузи. След пререканието в болницата, откогато са изминали два месеца, девойката не е виждала майка си. Без присаждането Тереза нямаше как да живее повече от няколко седмици. Убили я бяха ракът, алкохолът и дрогата, както и тази нейна страст по-скоро да изгори живота си, вместо да го изживее. Но в този момент Иви не може да не се поддаде на чувството за вина. Когато най-сетне решава да се върне на паркинга, дрехите й са вир-вода. Тя зъзне и цялото й тяло се тресе.

Една жена, скрита под чадър, я гледа, докато се приближава. Тя е наблюдавала траурната церемония отдалеч, без да дръзне да вземе участие в нея. Сивият й шлифер, костюмът й, свежата й прическа я правят да изглежда сравнително добре, макар че видът й е болнав. Тя отваря багажника на черната си лимузина, изважда хавлиена кърпа и я подава на Иви, когато тя се приближава до нея.

— Избърши се, да не умреш от студ! — съветва я тя, а в гласа й се долавя лек италиански акцент.

Изненадана, Иви поема чистата кърпа и се подслонява под широкия чадър. Бършейки лицето си, тя се вглежда внимателно в непознатата и си казва, че е прекалено изискана, за да е приятелка на майка й.

— Казвам се Мередит де Леон — представя се жената.

Тя като че ли се колебае няколко секунди, а после добавя:

— Аз убих майка ти.

— Преди една година ми откриха рак на черния дроб — започва Мередит.

Двете жени седят една срещу друга в кафене „Хевън“, намиращо се край пътя за гробището. Пред тях димят две чаши с чай.

— Болестта беше в доста напреднал стадий и се оказа, че само спешно присаждане можеше да ме спаси. За жалост съм от нулева кръвна група, при която срокът за чакане е най-дълъг.

— От тази група беше и майка ми — отбелязва Иви.

Мередит кима с глава и продължава:

— Една привечер, преди два месеца, доктор Крейг Дейвис ни се обади по телефона. Моят съпруг Пол и аз многократно се бяхме срещали с него в болницата. Той ни каза, че разполагали със съвместим орган, но имало някакъв проблем.

— Проблем ли?

— Проблемът бе майка ти: тя беше преди мене в списъка на чакащите…

Студена тръпка пробягва по цялото тяло на Иви, макар че нещо в съзнанието й все още не позволява да види ясно целия ужас на ситуацията.

— Крейг Дейвис съвсем определено ни поясни, че ако сме готови да направим „финансово усилие“, той ще се постарае да измести майка ти от списъка на реципиентите.

Вцепенена, Иви най-сетне разбира: резултатите от кръвните изследвания на Тереза са фалшифицирани, за да излезе, че е продължавала да пие.

В съзнанието на Иви като че ли съвсем отчетливо звучаха умолителните думи на майка й, която се стремеше да се защити:

НЕ СЪМ ЛЪЖКИНЯ!

КЪЛНА ТИ СЕ, ЧЕ НЕ СЪМ БЛИЗВАЛА АЛКОХОЛ, СКЪПА!

Майка й наистина не беше излъгала, а Иви не бе повярвала на думите й…

Лицето на Мередит се изкривява от силната емоция, но тя решава да стигне до края по кръстния си път:

— Най-напред отказах: смятах, че подобно действие е отвратително. Но вече бях чакала твърде дълго, а органи за присаждане пристигаха толкова рядко… И в крайна сметка приех. На този етап на болестта си бях постоянно на легло, парализирана от болки, по-скоро мъртва, отколкото жива. Пол изкарва добри пари. След известни преговори Дейвис и съпругът ми се споразумели за сумата от 200 хиляди долара, но Пол остави на мен да взема решение… На никого не пожелавам такъв избор.

Мередит за миг потъва в мислите си, сякаш отново изживява мъчителните моменти.

— Бих могла да ти кажа, че го сторих заради децата си, но няма да е вярно — признава си тя. — Направих го, защото се страхувах от смъртта. Това е истината.

Мередит е съвсем искрена. От момента на операцията тя носи тази изповед на сърцето си.

— Понякога животът ни поставя в такива ситуации, от които можем да се измъкнем, само ако се откажем от ценностите, които защитаваме — казва тя, сякаш говори сама на себе си.

Иви затваря очи. Сълза се търкулва по бузата й, но тя не се опитва да я избърше.

Мередит за сетен път подхваща разговора, за да направи последно уточнение:

— Ако се обадиш в полицията, и там ще повторя това, което ти казах, и ще поема своята отговорност. Сега ти решаваш.

После става и преди да излезе от кафенето, добавя:

— Постъпи както сметнеш, че ще е справедливо!

Старият „Понтиак“ на Кармина спира пред автогарата. Иви хлопва вратата и взема от багажника малкото си куфарче и раницата. Автобусът за Ню Йорк ще тръгне след малко. Иви бе продала дребните вещи на майка си и срещу тях бе получила само двеста долара, които бе похарчила за отиването си в Манхатън. Крейг Дейвис вече работи там. Потърсила го бе най-напред в Лас Вегас, но подкупният доктор бе напуснал Калифорния непосредствено след смъртта на Тереза, за да отиде на източното крайбрежие.

— Сигурна ли си, че наистина искаш да заминеш? — пита я Кармина, придружавайки я до стоянката на автобуса.

— Напълно!

Никога в живота си дебелата мексиканка не бе залагала на чувствата. Тя се бе трудила много, за да отгледа децата си, и търпеливо си бе създала защитна обвивка, която да я представя като безчувствена при всякакви обстоятелства.

— Пази се! — казва Кармина и леко плясва девойката по бузата: жест, с който тя изразява несъмнената си привързаност към нея.

— Добре! — отвръща Иви и се качва в автобуса.

Двете жени знаят, че може би няма да се срещнат никога повече. Кармина й подава багажа и с ръка й прави знак за сбогом. Едва по-късно Иви ще открие, че мексиканката е пъхнала триста долара в раницата й.

Най-сетне автобусът потегля.

Седнала на мястото си, Иви обляга глава на прозореца. За пръв път напуска Лас Вегас.

След няколко часа ще бъде в Ню Йорк.

И ще постъпи както сметне за добре.

Ще убие Крейг Дейвис.