Защото те обичам

11. Иви Първи спомен

Лас Вегас, Невада

Октомврийска привечер

Две години по-рано

Запустял терен, обрасъл с бурени и покрит с боклуци, някъде в предградията на Лас Вегас, далеч от лукса и неоновите светлини на „Стрип“7.

Върху този терен — около четирийсет каравани, повечето разнебитени, със счупени стъкла, огънати покриви и с издънени прегради. Последното стъпало преди живота на улицата за едно разнородно население: работници с оскъдни доходи, нещастници, разорили се в игра на покер или на рулетка, решили да останат там само няколко дни, „докато се оправят“, но така и не съумели да излязат от този ад.

В дъното — една по-добре поддържана каравана, с навес от гофрирана стомана и с нещо като ограда, които й придават вид на малка къща.

Под навеса — пластмасова маса, отрупана с камара книги, старо радио, пуснато на кънтри станция, и малък аквариум, из който непрестанно обикаля рахитична рибка.

Седнала на масата, тринайсетгодишната Иви хапе писалката си и се кани на един дъх да напише последния параграф на домашното по четене, което трябва да предаде на учителя си на другия ден.

Изведнъж чува говорещ на испански глас, идващ от близката каравана:

— Date prisa, Evie, vamos a llegar tarde al trabajo!8

— Ya voy, Carmina, dame dos minutos.9

Момичето тича напред-назад из караваната, измива си зъбите, прочита набързо своето домашно, коригира тук и там някоя грешка…

— Хайде, побързай!

С Мигел, отговорника за персонала по чистотата в хотел „Оазис“, трудно можеш да се разбереш. Иви трябваше доста да го моли, докато склони да я наеме за по няколко нощи на седмица, въпреки че е малолетна. Неблагодарна работа, за която ти плащат на черно по пет долара на час.

Момичето взема от масата наченато кенче, изплаква си устата с някаква смесица от кока-кола лайт и разтвор за зъби, която изплюва в една саксия. После подрежда в раницата си нещата за училище и се връща в караваната да каже довиждане на майка си.

— Тръгвам, мамо.

Тереза Харпър лежи върху горната част на двуетажно легло. Тя е на 34, но изглежда с двайсет години по-стара, защото от доста време страда от хроничен хепатит, от който впоследствие е развила цироза и рак. Преди няколко месеца са й направили операция и са премахнали три четвърти от черния й дроб, раздут от напредналия тумор. Тя все по-трудно понася вторичните ефекти от лечението: високата температура, прилошаването, прекомерната умора, гърчовете.

Тереза хваща Иви за ръката.

— Внимавай, миличка.

Изминала е близо година, откакто е напуснала работата си, и двете жени живеят само с парите, които припечелва дъщеря й, и с оскъдната социална помощ.

— Не се безпокой! — отвръща й Иви.

После леко затваря вратата на караваната и се затичва към съседката си Кармина, която също е част от персонала по чистотата в хотел „Оазис“.

Иви се качва в колата на Кармина, стар „Понтиак“ с продънени седалки и ауспух, който бълва черен дим. Кармина е едра мексиканка със суров характер. Има три деца и некадърен мъж, който обикновено е безработен. Тя не обича да хвърля думи на вятъра и не обелва зъб по време на пътуването. Но Иви не се притеснява… Затворила е очи и с тревога си мисли за това, което е научила преди няколко дни: собственикът на мястото, където е разположена караваната им, бил решил да го продаде на някакъв предприемач, който пък щял да го превърне в развлекателен център. Не бе казала на майка си, за да не я безпокои, но се чуди какво ще правят, ако ги изгонят. От три години въпреки болестта на Тереза и не съвсем сигурното ежедневие двете жени са намерили някакво спокойствие след дългия период на мизерстване. Алкохолизъм, дрога, проституция… Тереза бе преминала през 90-те години като през мрачен коридор, споделяйки често своите средства за дрогиране — спринцовки, памук, сламки за смъркане — с други несретници, и така си бе навлякла този отвратителен хепатит.

По това време бе преследвана от социалните служби, които искаха да й отнемат дъщерята, за да я настанят в приемно семейство. За да не бъде откъсната от майка си, Иви още от малка придоби учудващи умения да живее като самостоятелен и зрял човек. Доколкото може да си спомни, тя всъщност винаги е била отговорният член на семейството. И затова именно на нея в моменти на просветление Тереза даваше част от припечеленото, за да не прахоса самата тя всичко за хероин. Иви пазаруваше, плащаше сметките и уреждаше проблемите със съседите, успя дори да измъкне майка си от ада на дрогата.

Тя фактически беше станала майка на майка си.

— Вече пристигаме — казва Кармина и побутва Иви. — Вземи си нещата!

Иви отваря очи и взема раницата си от задната седалка.

Колата се движи по булевард „Лас Вегас“. Нощта окончателно е настъпила. С изобилните си неонови светлини гигантските хотели като че ли се състезават помежду си по блясък. Хиляди светлини озаряват огромния по размери „Оазис“, където старият „Понтиак“ ще потъне, за да спре в предназначения за служителите подземен паркинг.

Хотелът внушава фараонска импозантност със своите три хиляди стаи, четири басейна и собствен мол. Тук всичко е прекомерно: вътрешна градина, засадена с хиляда палми, през която тече ручей, плаж с фин пясък, зоологическа градина с лъвове и бели тигри, грамаден изкуствен леден блок, върху който се задъхват тлъсти пингвини, аквариум със сто хиляди литра вода, годен да приеме делфини.

Стаите, от мраморния под до тавана, са обзаведени в традицията на фън шуй и са снабдени с плазмени екрани дори в тоалетните.

За да функционира както трябва, тази машина изисква хиляди невидими работници: камериерки, миячи на прозорци и подови настилки, всевъзможен поддържащ персонал.

Иви е едно от тези невидими същества. Всяка вечер тя получава различно разпореждане. Тази вечер ще бъде с групата на Кармина, на която е възложено да чисти служебните стълбища. Неблагодарна работа: трийсет етажа, с превит гръб и с мокър парцал в ръката, цели часове…

Два часа сутринта

Иви прави кратка десетминутна почивка на покрива на хотела. От тази стометрова височина тя гледа Лас Вегас и потока светлини, които заливат „Стрип“.

Макар че е родена в този град, тя го мрази, както ненавижда и туристическата фауна, дошла да отпразнува някоя жалка сватба или да пръсне доларите си из казината. Изобщо не може да си обясни какво хубаво намират в този гигантски развлекателен център, където всичко е фалш, дрънкулки и имитация.

В Лас Вегас не можеш да направиш три крачки, без да попаднеш на ротативка. Има ги навсякъде: в крайпътните бензиностанции, в супермаркетите, в ресторантите, в баровете, в обществените перални, но трудно можеш да намериш място, където да си купиш книги.

А Иви обича книгите повече от всичко друго: най-вече романите и поезията. Една от нейните учителки й помогна да открие литературата, която оттогава се превърна в нейна тайнствена градина, в пропуск за други светове, в средство да излезе от посредствеността около нея.

В едно от многото магазинчета в града, където можеш да заемеш книги срещу депозит, тя откри няколко романа на старо по за два долара: „Сто години самота“, „Врява и безумство“, „Престъпление и наказание“, „За мишките и хората“, „Спасителят в ръжта“, „Брулени хълмове“, „Кладата на суетата“.

Гарсия Маркес, Фокнър, Достоевски, Стайнбек, Селинджър, Бронте, Улф — на цената на един пакет чипс.

Четири часа сутринта

Търкане, търкане, търкане…

Вече й се струва, че дрехите й вонят на застояла вода. Гърбът й се е схванал, страшно й се спи. За да може да издържи, тя мисли за бъдещето и за майка си. Тереза фигурира в списъка на чакащите за присаждане на черен дроб. Но органи се получават рядко и Иви се страхува, че майка й може да не издържи дотогава.

Трябва да издържи — мисли тревожно тя, — трябва да издържи още няколко месеца…

Но в същото време се чувства виновна, че чака смъртта на някой човек, който да стане донор.

Шест часа сутринта

Иви получава от надзирателя надницата си в брой и напуска хотел „Оазис“. Малко по-надолу по булеварда в едно кафене вече обслужват първите клиенти. Тя обича да сяда в дъното на заведението, малко изолирана, на една от масите, които гледат към улицата. Разполага с час, преди да вземе автобуса, за да отиде на училище. Един час, който изцяло й принадлежи, единственото време от деня, когато може да си позволи да прави това, което обича: да чете и да пише.

Тази сутрин си поръчва горещ шоколад и изважда от раницата си увлекателна книга. Прибрала я бе миналата нощ от нощното шкафче в една от хотелските стаи, забравена навярно от някой клиент. Това обаче не е роман или сборник със стихотворения, а по-скоро есе, написано от невропсихиатър от Ню Йорк.

Някой си Конър Маккой.

Книгата му се казва „Да оцелееш“.

И като че ли е написана едва ли не за нея.

В нея се говори тъкмо за това, което е преживяла, за онази необходимост да бъдеш твърд, за да се справиш с най-лошото, за онази свръхустойчива броня, която търпеливо си бе изработила през годините, за да издържи на всички изпитания. Но в различните глави Иви можа да долови и едно предупреждение, нещо, което тя вече чувстваше интуитивно, но не можеше да го формулира: не бива да се прекалява с предпазните мерки, защото в такъв случай ставаш безчувствен. Сърцето ти се превръща в парче лед, превръщаш се в жив мъртвец, животът завинаги изгубва своята сладост.

Тъкмо по тази причина Иви се опитва да си създаде нещо като вътрешна градина, малка капсула с ефирна надежда, скътана дълбоко в душата й, нещо като семе, което очаква да поникне и да разцъфне един ден…

Бъдещето й? Понякога обича да си мечтае как ще стане писател или психиатър, за да помага на свой ред на страдащите.

Но знае със сигурност, че никога няма да може да следва. Университетът не е за момиче от семейство на наркомани, живеещо в каравана и принудено да работи през нощта, за да има какво да яде.

Отпива глътка горещ шоколад и надрасква нещо в своя бележник.

Понякога се чувства самотна.

Толкова самотна!

А би искала да сподели мислите си с някой, който би я разбрал.

Но понеже няма близък човек, поверява мислите и съмненията си на своя дневник.

В края му си е направила списък с десетте съкровени неща, които би желала да се случат в живота й. Знае, че е малко вероятно да се осъществят един ден, но понякога трябва да се мечтае, защото в противен случай…

№1: Майка ми да получи нов черен дроб и да оздравее.

№2: Да си намерим друго жилище, не много скъпо.

№3: Майка ми никога вече да не се докосва до дрога или алкохол.

№4: Никога да не бъда изкушена от дрогата или алкохола.

№5: Да отидем на почивка за няколко дни далеч от Лас Вегас.

№6: Да следвам в Ню Йорк.

№7: Да разбера кой е истинският ми баща.

№8: Винаги да осъзнавам, че има и хубави неща в живота.

№9: Да срещна някой, който ме разбира.

За №10 въпросът е по-сложен. Беше отбелязала нещо, после се позасрами и го заличи.

То би могло да се сведе до следното:

№10: Един ден някой да се влюби в мен.