Защото те обичам

32. Истината

Днес

Клиника „Моцарт“

19:00 ч.

Три тела.

Марк,

Алисън,

Иви.

Три тела лежат едно до друго в една болнична стая.

Три тела са поставени поотделно в изолатор, наподобяващ пашкул.

Върху всяка от трите глави има каска с електроди, свързани с компютър.

Застанали прави пред екрана на компютъра, Конър и Никол чакат тревожно тримата пациенти да излязат от състоянието на хипноза, в което се намират от няколко часа.

Изобщо не е имало самолет.

Нито полет №714.

Не е имало самолетна катастрофа.

Срещата на Марк, Иви и Алисън по време на пътуване със самолет беше просто сценарий за колективна терапия чрез хипноза. Нещо като терапевтична игра, измислена от Конър, за да въздейства на трите лица, които в тази паметна Коледна нощ бяха потърсили неговата помощ.

Нито той, нито Никол бяха счели за разумно да съобщават на Марк, че Лейла е умряла. Умственото му състояние беше толкова нестабилно и объркано, че разкритието би го довело до самоубийство или до полуда. За да му съобщи ужасната новина, Конър бе предвидил чрез тази постановка да накара Иви да се откаже от отмъщението, а Алисън — да си признае вината, че е убила Лейла.

Никол погледна тревожно мъжа си. Няколко минути преди това той като че ли спеше съвсем спокойно, но сега тялото му леко се раздвижи, което бе знак, че скоро ще излезе от хипнотичния транс. В същото време Иви помръдна с глава, а Алисън протегна ръката си.

Виждайки, че наближаваше излизането от „комата“, Конър погледна екраните на компютрите, които бяха разположени в полукръг пред него. Болницата бе снабдена с последните технологични постижения в областта на визуализацията чрез магнитен резонанс, които позволяват на невролога да проследява в реално време дейността на мозъка на своите пациенти. Той бе наблюдавал мониторите през цялото време. При хипнотичен сеанс дейността на мозъка обикновено е твърде интензивна: неутрализирането на механизмите за задръжка го правят по-податлив на емоции и благоприятстват продуцирането на психически образи.

Следейки монитора, Конър установи засилване на дейността на фронталното полукълбо, което контролира двигателните функции, от което следваше, че пациентите вече овладяват реакциите на своето тяло. И наистина тримата постепенно излизаха от състоянието на летаргия.

— Имам нужда от вас! — каза Конър, натискайки бутона на вътрешния телефон.

Почти веднага две медицински сестри дотичаха, за да асистират при събуждането на пациентите и да помогнат при свалянето на устройствата за преливане, които от няколко часа вкарваха в организма им диметилтриптаминов разтвор, който има силно психотропно и халюциногенно въздействие.

Марк пръв отвори очи и свали каската си. Опита се да стане, залитна и се наложи да го накарат да седне. Хиляди образи и усещания изникваха и се блъскаха в главата му с мълниеносна бързина: вълненията при срещите с дъщеря му, неизразимата радост, че я вижда жива, страхът преди излитането на самолета, халюцинациите, от които изпитваше страх, липсата на алкохол, която той не вярваше, че ще може да преодолее, странната среща с Алисън и признанията на Иви, които толкова го бяха трогнали.

— Как се чувстваш? — попита го Конър.

Марк поиска да отговори, но тъй като все още беше зашеметен, само вдигна ръка към главата си, в която образите продължаваха да избухват като болезнени мълнии: откъслечни спомени от детските години, прекарани с Конър, епизоди от любовта им с Никол, засмяната муцунка на Лейла пред огромното огледало, крехкото й личице, когато му разкри, че е умряла…

Конър се приближи до него и сложи ръка на рамото му:

— Ще се оправиш, драги, ще се оправиш.

С подкрепата на Никол и на една медицинска сестра Алисън трудно можа да се изправи на крака. Тя също махна каската си и се подпря с ръце на коленете, за да не падне. Главата й се въртеше, дишаше трудно, хипнозата беше изнурителна и й беше нужно известно време, за да се съвземе.

Иви на свой ред също изпъна краката, ръцете и шията си. Докато сваляха устройството за преливане на кръв, огромна тежест се стовари върху нея, последвана от кратка каталепсия. Тя премигна няколко пъти, тъй като й беше трудно да различи силуетите, които се въртяха около нея. Първият й рефлекс бе да погледне ръката си. Нейната татуировка, както и тази на Алисън, беше изчезнала.

Конър се върна на пулта, за да засили постепенно осветлението в потъналото в мрак помещение. Всички видяха символа на клиниката, избродиран на джобчето на престилката му:

Дали Конър бе успял? Твърде рано беше да се каже със сигурност. Във всеки случай бе стигнал до крайната граница на знанията си, използвайки за този експеримент целия опит, който бе придобил в кариерата си.

Хипнозата винаги го беше интригувала и привличала. От доста години използваше този метод за лекуване на зависимост от алкохол и тютюн, на депресия, на мигрени, на безсъние, на булимия и анорексия. Хипнозата позволяваше да бъдат избегнати блокажите и да бъдат неутрализирани защитните психически процеси. Най-важното е, че в състояние на хипнотичен транс терапевтът и пациентът имат достъп до склада на подсъзнанието, където са натрупани хиляди данни, които направляват живота на всяко човешко същество. В това особено състояние пациентът може да се върне към забравени спомени и отново да изживее сънищата си като реални случки.

За да поведе Марк, Алисън и Иви по този път, Конър бе разработил сценарий със съответните роли. При положение че тялото е „изключено“, а умът е свързан с виртуална действителност, пациентите са принудени да се сблъскат с най-дълбоките си страхове. В продължение на много часове Конър бе използвал бавни сугестивни напътствия, за да може по-добре да ги направлява към преодоляването на скръбта по умрял човек, към прошката и приемане на нещата такива, каквито са. В случая хипнозата бе играла ролята на ускорител на терапията, позволявайки на психиката им да осъществи за няколко часа такава еволюция, за която при класическата психотерапия щяха да са необходими години.

За да засили състоянието на дълбок транс, Конър бе пригодил специална каска, която подлага мозъчната кора в областта на слепоочията на силно магнитно поле, което разстройва съзнанието на пациентите. В комбинация с диметилтриптамина то предизвиква силни халюцинации и събужда много спомени от детството или от травматични периоди от живота им.

Сега, когато Марк, Алисън и Иви бяха вече будни, те отправяха нерешителни погледи един към друг. От Коледа насам Конър водеше с тях индивидуални психологически разговори и беше взел мерки те да не се срещат помежду си. Едва днес за пръв в път се виждаха в реалността и макар че никой не си позволи да заговори някого от останалите двама, те се чувстваха неразривно свързани. Все още не осъзнаваха физическите си действия, силите им бяха изчерпани, като че бяха тичали с часове наред. Но напредъкът бе най-силно изразен в тяхното съзнание.

Имаха усещането, че мозъкът им, подобно на твърдия диск на компютъра, беше препрограмиран, дефрагментиран, изчистен от вируси и от заразени файлове. Но дали бяха освободени от бремето на мъката и на чувството за вина, което ги смазваше от толкова дълго време?

След като излязоха от клиниката, всички отидоха на площада към Батъри Парк Сити. Макар и да духаше силен вятър, крайбрежната алея беше окупирана от тичащи, търговци на дребно или любители на ролерите. Слънцето клонеше към залез, но небето бе запазило своя електриков отблясък. Той подчертаваше пролетния цвят на моравите, където децата играеха с топки и фризбита.

Изостанал малко назад, Конър наблюдаваше тримата си пациенти, питайки се какво им вещае бъдещето. Не беше възможно да се предвидят последиците от този тип терапия. След излизане от състоянието на хипноза човек се чувства по-свободен, по-леко му е, но положителният ефект в по-далечна перспектива не беше гарантиран. Преди време Конър имаше болни, за които смяташе, че са излекувани, но впоследствие стигаха до необясними за него самоубийства. Други пък, считани от неговите колеги за „безнадеждни случаи“, сега водеха уравновесен и щастлив живот.

Какъв ли ще бъде случаят с Алисън? Наследничката току-що бе взела такси. През стъклото Конър видя как тя сочи на шофьора в каква посока да кара и как в продължение на няколко секунди се уговаря с него. Накрая таксито потегли и преди да се изгуби в уличното движение, младата жена и неврологът си размениха кратък, но многозначителен поглед. Последният жест на Алисън, който Конър можа да забележи през стъклото, беше ръкомахането й в знак на сбогом.

Докато Никол на свой ред се отдалечаваше, за да вземе колата си, Марк и Конър за известно време останаха един до друг безмълвни и с блуждаещи погледи.

— Всичко изглеждаше толкова истинско! — призна си не след дълго Марк.

Конър го погледна съчувствено.

— Лейла… — продължи Марк с треперещ глас — беше толкова реална, съвсем като жива.

— Това за мене беше единственият начин да ти помогна — довери му се Конър. — Когато се прибра на Коледа, ти не беше в състояние да приемеш новината за смъртта на дъщеря си. Това щеше да те убие.

— Така е — съгласи се Марк.

Погледът му се зарея в далечината: към Статуята на свободата и към Елис Айлънд.

— Благодаря ти, че ми даде възможност да разговарям с нея за последен път — продължи Марк. — Това беше важно за мен…

Конър отново погледна приятеля си. Тихи сълзи покапаха по пуловера му и по земята. Двамата мъже се прегърнаха и в този момент Марк добави:

— Знаеш ли, че тя изглеждаше добре! Щастлива ми изглеждаше горе…

Горе…

Последната дума отекна странно в съзнанието им и после всеки потъна в мълчание, размишлявайки върху смисъла на това горе: чист продукт на хипнотизираното съзнание или самото отвъдно.

Никол спря колата си пред тях и наруши мислите им. Цигуларката отвори електриковозеленото стъкло и със сдържан тон, който едва прикриваше безпокойството й, попита мъжа си:

— Къде искаш да отидем?

— Вкъщи — отговори Марк без колебание и седна до жена си.

Слънцето почти беше залязло. След десетина минути розовите кули на Батъри Парк щяха да се обагрят в кафяви и сиви оттенъци. Конър застигна Иви при парапетите, които ограждат парниците на зимните градини. Макар че мястото доста беше пострадало от атентатите, видими следи от 11 септември не бяха останали. И все пак кота нула беше наблизо и във въздуха лъхаше вятър, смърт и живот…

Облечена в елегантен костюм и седнала на една от скамейките край реката, Иви беше отправила поглед към красивите платноходки, наредени в морската база „Норт Коув“.

— Как се чувстваш? — попита я Конър, опирайки се на перилата.

— Добре — отговори тя вяло.

Без да сваля очи от девойката, Конър запали цигара и нервно всмука тютюневия дим. Толкова му се искаше терапията да бъде успешна и Иви да се откаже окончателно от намерението си да отмъсти на убиеца на майка си.

— Това ще ви убие — рече му тя след кратко мълчание.

— Кое?

— Цигарата.

Конър вдигна рамене.

— Толкова много са нещата, които убиват…

— Нима не се страхувате от смъртта?

Конър се замисли и пусна няколко кълба дим.

— Животът ме плаши много повече — призна той с изненадваща и за самия него искреност. Въпреки всичко хвърли угарката в реката и устоя на изкушението да запали друга.

През последните седмици почти не беше спал. Всяка нощ с перфекционистко настървение работеше упорито над етапите на терапията. Натрупаната умора сега се проявяваше съвсем неочаквано и предизвикваше болки в тялото и смущения в съзнанието му. А все още не беше довел докрай своята мисия. Искаше да се увери, че Иви няма да изпълни отмъстителните си намерения. А виждаше само един сигурен начин, за да й попречи. Силов и необичаен начин, за който не се говореше в лекциите по медицина. Но той не беше лекар като другите… Успехът му, парите, луксозната кола, апартаментът за два милиона долара, всичко това бе нищо за него. Той никога не се е числил към малкия кръг на нюйоркските психиатри. Не принадлежеше към техния свят. Неговият свят — това бяха разнебитените квартали на Чикаго, светът на опропастеното детство, на насилието и страха.

Конър надмогна колебанието си, приближи се до Иви, седна на скамейката до нея и извади от джоба на палтото си пистолет със сребриста дръжка.

Това бе оръжието, което бе взел от дилърите преди двайсет години. Утежняващо доказателство, от което той не се беше освободил, сякаш някакво шесто чувство го бе предупредило, че един ден може да има нужда от него.

При вида на пистолета Иви изобщо не реагира. Подобно на Конър, и тя идваше от подземния свят — света на грохота и убийствата, в който лошото се случва много по-често от доброто.

— Открих го — съобщи й Конър.

— Кого? — попита тя, вдигайки очи, за да срещне погледа му.

— Крейг Дейвис, убиеца на майка ти.

Лицата им бяха само на няколко сантиметра едно от друго.

Конър забеляза, че Иви леко потреперва и изведнъж в очите й пламна огънче.

— Той живее в малка сграда точно зад катедралата „Свети Йоан Богослов“. Вече цяла седмица ходя там всеки ден. Знам всичко: номера на апартамента, кода на входната врата, часовете, когато има охрана, и местата, където той пазарува.

Иви инстинктивно почувства, че Конър казва истината, но разбираше, че се готви да й направи странно предложение.

— Готов съм да отида да го убия, стига да поискаш — заяви той, кимвайки с глава към пистолета.

Иви бе смаяна от предложението на Конър.

— Ако наистина желаеш да си отмъстиш — продължи неврологът, — това може да стане още тази вечер. Една дума от твоя страна и след един час Крейг Дейвис няма да бъде между живите.

Иви се почувства страшно объркана, защото разбираше, че това не са думи, хвърлени на вятъра.

— Сега ти решаваш — каза Конър и стана: той много добре осъзнаваше, че поверява съдбата си в ръцете на тази девойка.

Иви остана на мястото си около една минута, а после отиде при Конър, който стоеше до парапета. Без да каже дума, внимателно взе от ръцете му пистолета, последното свидетелство от един болезнен период, сложил отпечатък върху живота на доктора.

Със смесено чувство на отвращение и заслепение тя задържа погледа си върху оръжието за няколко мига, а после с всичка сила го хвърли в студените води на Хъдсън.

Слънцето беше напълно изчезнало. Недалеч от почти пустата крайбрежна ивица се издигаше редица светещи небостъргачи. Конър и Иви дълго време стояха безмълвни, неподвижни, стояха един до друг, но се чувстваха самотни. После изведнъж задуха вятър и Иви потрепери.

По пътя към клиниката Конър загърна с палтото си раменете на девойката.

Те си размениха спокойни погледи и Конър разбра, че я е спасил.

И че тя на свой ред го е спасила.