Защото те обичам

14. Колелото на живота

Днес

В самолета

13:15 ч.

Полет №714 се носеше шеметно над морето от облаци.

Обзет от безпокойство, Марк се върна незабавно на мястото си. Как си бе позволил да остави дъщеря си без надзор повече от половин час? За момент усети панически страх. Ами ако не намери Лейла на мястото й? С лакти разбута няколко души, за да се придвижи по-бързо. Не дай си боже детето му да изчезне пак, този път по негова вина! Движейки се между седалките, той усети, че краката му се подкосяват. Ами ако…

Марк спря на няколко метра от мястото си. Лейла не беше помръднала. С флумастер в ръка и лице, обърнато към Иви, тя с гордост показваше рисунките си на девойката.

— Всичко е наред, нали? — попита той, сядайки.

— Напълно — отвърна Иви, кимвайки с глава.

Докторът се наведе да разгледа рисунките, които Лейла бе направила в негово отсъствие.

— Мога ли да видя? — попита той, като погали дъщеря си по косата.

Все така безмълвна, Лейла отмести ръката си от масичката, за да може баща й да вземе рисунките.

Момичето бе изрисувало няколко страници от бележника. В практиката си като психолог Марк често бе използвал рисунки, за да помага на младите си пациенти да общуват. Даже навремето си мислеше, че притежава дарбата много добре да ги дешифрира и обяснява.

Вглеждайки се внимателно в рисунките на дъщеря си, той почувства истинско облекчение. Те бяха в ярки цветове, изпълнени с пеперуди, звезди и цветя. Макар че отдавна се бе откъснал от практиката си на психолог, той бе убеден, че начинът, по който Лейла боравеше с цветовете, не бе присъщ на дете, което е преживяло тежки травми.

— Много е хубаво, миличка! — похвали я той.

Той вече беше оставил листата на масичката, когато нещо привлече вниманието му: геометрична форма, която се повтаряше на всеки лист и която той отначало бе взел за звезда или цвят.

Този символ представляваше Колелото на закона. Законът на съдбата на хората, който от нищо не можеше да бъде променен. Законът за вечното движение на нещата: раждане, смърт, възраждане…

Марк току-що бе видял тази емблема върху бедрото на Алисън! Все същият кръг, който бе предизвикал възхищението на приятеля му Конър със своите осем лъча, сочещи на човека пътя, който може да го освободи от страданието.

— Защо си нарисувала това нещо, скъпа? — поинтересува се той с известна тревога, поглеждайки дъщеря си в очите.

— Не знам — отговори спокойно момичето.

Марк бе поразен. Лейла му отговори! Тя говореше! Добре ли бе чул или съзнанието пак му играеше лоши номера?

— Добре ли си, миличка? — попита я той, но продължаваше да се съмнява, че тя ще му отговори.

— Малко ми се спи, но съм добре.

Марк почувства как от раменете му падна огромен товар, но не знаеше точно как да постъпи. Бързаше да й зададе хиляди въпроси, но трябваше да внимава, за да не я стресира.

— Голям е този самолет, нали? — отбеляза Лейла с усмивка.

— Да — потвърди Марк и също й се усмихна. — Най-големият в света.

— Бързо ли се движи?

— Много бързо.

— А нямам такова впечатление! — призна си Лейла и се наведе към Иви, за да прецени през илюминатора каква е скоростта.

— Наистина е така — съгласи се Марк. — Имам усещането, че стоим на едно място над облаците, а всъщност летим много бързо, с около хиляда километра в час. Това е оптична илюзия.

— Оптична илюзия ли?

— Означава, че видимите неща ни подвеждат — обясни той.

— Така ли?

За момент Лейла като че ли се замисли над това твърдение, а после се сети за друго.

— Може ли да ми вземеш едно ескимо?

— Разбира се. След като излезем от турбулентната зона, стюардесите сигурно ще минат да раздадат.

— Ще си взема шоколадов с бадеми — уведоми го момичето с възможно най-сериозен тон.

— Хубав избор.

— Казват се „Хаген-Дас“ — уточни Лейла.

— Откъде знаеш?

— Видях ги на витрината, когато пристигнахме. И те уверявам, че това не беше оптична илюзия.

Лейла се почувства горда от отговора си и му се усмихна.

Марк чувстваше, че се възражда. Виждаше дъщеря си такава, каквато я знаеше отпреди: буйна, жизнена, съобразителна. И отново го обзе безразсъдната надежда, че нещата ще се наредят, както са били по-рано. Но най-напред трябваше да разбере причините за внезапното бягство на Никол и да изясни обстоятелствата, при които Лейла е била държана. Дъщеря му си бе възвърнала предишната разговорливост. Трябваше да се възползва от това, но без да я притеснява.

— Можеш ли да ми кажеш какво ти се случи, миличка? — попита я той с вдъхващ увереност глас и се наведе към нея.

— Какво ми се случи, когато бях малка ли?

Марк кимна с глава.

— Сега вече няма от какво да се страхуваш. Ще се върнеш при мама, вкъщи, в твоята стая, в твоето училище. Всичко ще си дойде на мястото, но най-напред трябва да ми кажеш къде беше и най-вече… с кого.

Лейла отвори уста, като да отвърне дума по дума, но бързо промени намерението и размисли. Когато най-сетне се реши да отговори, тя всъщност му изрече едно предложение:

— Най-добре да попиташ мама.

Марк почувства как кръвта му се вледенява.

— Искаш да кажеш, че майка ти знае какво ти се е случило?

Лейла кимна утвърдително.

— Не може да бъде — отвърна той. — Ти грешиш.

— Истина е! — потвърди Лейла сърдито, задето баща й се бе усъмнил в думите й.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно! — отсече тя без колебание.

Вцепенен от този отговор, Марк едва промълви:

— Виждала си майка си през тези пет години?

— Да! Доста често.

— Как така си я виждала често?

Лейла нежно погледна баща си. Очите й светеха. Но тя реши да сложи край на този разговор.

— Сега ми се иска да поспя, татко.

Зашеметен от чутото, Марк се примири:

— Добре, миличка, почини си.

Той натисна копчето за регулиране наклона на облегалката. Лейла се отпусна и затвори очи под унасящото бръмчене на двигателите.

Марк бе обзет от пълно недоумение. Да вярва ли на думите й? Въпреки видимото й спокойствие Лейла сигурно е била травматизирана от отвличането. В думите й вероятно имаше някаква истина, но Марк не можеше да повярва, че Никол е могла да бъде замесена повече или по-малко в отвличането на собственото си дете.

Лейла спеше непробудно. Марк я погледна нежно и се доближи така до нея, че дишането му влезе в ритъм с нейното. После леко я погали по косата и прибра един кичур зад ухото й. Лейла бе наследила чертите на Никол и погледа на Марк. Поне така твърдяха всички: „Тя има усмивката на майка си и погледа на баща си“.

И все пак…

Все пак той знаеше, че не е вярно. По простата причина че Лейла не беше негова биологична дъщеря.

Когато преди десет години Марк се запозна с Никол, тя бе в началото на бременността си. Тъкмо бе скъсала отношенията си с френския диригент Даниел Грьовен. Шейсетгодишен, образован, изискан, признат в целия свят, Грьовен непрестанно поддържаше извънбрачни връзки с музикантките, които свиреха под негово ръководство. Авантюрата му с цигуларката Никол бе продължила само няколко седмици и по нейна инициатива се бе стигнало до раздяла.

Когато разбра, че е бременна, Никол неочаквано реши да запази бебето, без да предупреждава Грьовен. Срещата с Марк заличи всички следи от миналото. Той обикна Лейла и се грижеше за нея като за собствено дете. Именно той бе сложил ръка на корема й, за да усети първите движения на плода, именно той бе държал жена си за ръка по време на раждането. Той бе свидетел на първата глътка въздух, на първите стъпки, на първите думи на Лейла. Заради щастието, че е баща, той бе забравил за истинския й произход. Двамата с Никол бяха решили да го запазят за себе си.

Лейла беше тяхната тайна, тяхната любов. Тя бе тяхното дете.

За този факт не бяха споменали никому. Нито на Конър, нито на следователите, които разнищваха живота им във връзка с отвличането на Лейла. Грьовен бе умрял от сърдечна криза в края на 90-те години и с времето тайната им някак си се стопи и изчезна напълно.

Защото невидимата материя, от която се изтъкават семейните връзки, е любовта, не кръвта.

Седнала до илюминатора, Иви не пропусна нито дума от разговора между Марк и дъщеря му. Без да ще, тя често хвърляше погледи към доктора. Не знаеше кой знае какво от миналото му, но долавяше колко е изтерзан, но и колко привързан е към дъщеря си. Тя чувстваше, че е излязъл от релсите, че е сломен от някакво изпитание, но същевременно допускаше, че преди няколко години е бил съвсем друг човек.

— Благодаря ти, че я наглеждаше! — рече й Марк, посочвайки Лейла.

— Няма защо.

— Мисля, че си струва да ти обясня някои неща — добави той.

Иви с любопитство се обърна към Марк, който накратко й разказа своята история от отвличането на Лейла до мистериозното й завръщане пет години след това.

— Бих искал да знам дали дъщеря ми ти е разказала нещо в мое отсъствие. Разговаряхте ли?

— Малко…

— Тоест?

— Всъщност тя ми постави само един въпрос.

— Какъв?

— Попита ме какво се е случило на майка ми.

Марк бе озадачен и я помоли да продължи:

— А ти какво й отговори?