Защото те обичам

25. Марк и Конър Трети спомен

1989-1995: Години на обучение

В един дъждовен октомврийски следобед Марк и Конър пристигат в Манхатън.

Тъкмо са навършили седемнайсет години.

Ню Йорк. Толкова често са мечтали за него от глухата провинция, повтаряйки си такива магически и лъчезарни думи като Сентръл Парк, Уошингтън Скуеър, Световния търговски център и Статуята на свободата.

Но това, което се появява пред очите им, е съвсем различно от онова, което са гледали по филмите.

Щом слизат от влака, те са силно изненадани от сивото небе, което придава тъжен и студен вид на града.

А студът — той е и в сърцата им.

Две избягали момчета, които не знаят какво им обещава утрешният ден. Може би ченгетата ще открият следите им. Може би бягството им ще приключи много по-рано от предвиденото в гнусната килия на някой затвор.

Но дотогава трябва да оцелеят.

Марк поема ръководството на операциите. Дошъл е моментът да докаже, че е умен и оправен, както неведнъж се е хвалел. Решен е да се бори, за разлика от Конър, който е объркан и все по-често изпада в депресия. Най-напред намира малък апартамент близо до кампуса на Нюйоркския университет. След това разгръща цялата си енергия, за да бъдат преодолени всички административни пречки, съпровождащи записването им във факултета. За щастие нямат финансови проблеми. Благодарение на провидението, което е помогнало на Конър да вземе парите на дилърите, те ще могат да си платят наема и част от таксата за обучение. Месец по-късно се сдобиват и с най-желаното — студентски карти със своите имена върху тях — и се впускат стремглаво в обучението.

Знаят какво искат: да защитят докторат по психология, за да могат да отворят собствен кабинет.

Три часа сутринта.

Конър бута вратата на банята и запалва лампата. После затваря тихо, за да не събуди Марк, който спи в съседната стая. Рови в чекмеджето на аптечката, напипва тубичка с лекарства, изважда две хапчета и ги поглъща с малко вода. Петото и шестото за този ден — в упътването се препоръчва да не се вземат повече от четири, но той наистина чувства силна болка. Стои така няколко секунди, капнал и замаян, гледайки образа си в огледалото, и му се струва, че пред него стои съвсем друг човек. Разкопчава горнището на пижамата си и под бледата светлина вижда голото си тяло с белези от дълбоки рани, които предизвикват у него смесица от задоволство и отвращение. Наскоро бе осъзнал, че цял живот ще носи това съсипано тяло. Значителни части от ръцете и гръдния му кош са загубили своята чувствителност, в краката продължават ужасните болки, които го правят зависим от медикаментите. Към физическата болка се прибавят и смущенията в съня, които продължават от доста време. Мислеше си, че се е отървал от дилърите, но те всяка нощ идваха в кошмарните му сънища. Смяташе, че със страданието е свършено, но то бе заменено с друго, още по-тежко: това, че живее в кожата на убиец.

Тази нощ, връщайки се в леглото, той с ужас си дава сметка, че през останалата част от живота си ще носи мъчителното бреме на отмъщението.

Една вечер, изпаднал в присъщото му мрачно настроение, Конър вижда как Марк влиза в стаята, държейки в ръка мобилния си телефон.

— Ало?

От другата страна се обажда успокоителният глас на Лорина Маккормик: Марк по своя инициатива е решил да й се обади в Чикаго. Лекарката с вълнение изслушва Конър и го насочва към един от своите колеги в Ню Йорк, за да продължи възстановяването си.

Човек рядко може да се оправи сам.

Конър постепенно се съвзема. Избягва, когато е възможно, болкоуспокояващите хапчета и ги заменя с бани, масажи и нагревки.

Благодарение на Марк и на съветите на Лорина той се чувства по-самоуверен, но продължава да се плаши от реакциите на другите. Лицето му е пощадено от изгарянията, но това е нож с две остриета, защото колкото то е по-привлекателно, толкова тялото му е по-отблъскващо. По отношение на момичетата изпитва все същия страх: отначало те са съблазнени, но след това той има усещането, че ги „подмамва със стоката“. Убеден, че ще го отблъснат, Конър се задоволява само с първите прегръдки, а когато ги постигне, бърза да се покаже като човек, „който е изоставил“, а не „който е изоставен“.

Годините минават.

Конър продължава да страда от безсъние, но се стреми да го използва като коз. За да избегне дилърите, които го преследват в съня му, посвещава нощите си на знанието и изяжда с кориците учебниците по психология. Настървението, с което работи, и способността му да се самообразова впечатляват професорите. Един от тях, истински корифей в психологията, го взема за свой асистент и му дава възможност да го придружава навсякъде. Така за няколко години Конър провежда стажове в затвори, в болници и в училища за хора с увреждания… Където и да отиде, никой не остава безразличен към него. Нападението го е направило силно податлив към страданието на другите и той предпочита да се поддържа в състояние на крайна чувствителност. То му позволява да вникне в страданието на своите пациенти, да ги разбере по-добре, за да може по-добре да ги лекува. Осъзнава рисковете от подобно поведение, но е готов да плати съответната цена.

Конър отрано си дава сметка, че след като в мозъка се крие тайната на човешката душа, трябва да попълни своята професионална подготовка чрез изучаване на неврологията. И той го прави, воден винаги от една амбиция: да разбере какво става в мозъка, да проникне в недрата на мисленето, да пътува в царството на сънищата и на несъзнателното.

1996-2001: Златните години

Жената на моя живот

15 май 1996 г.

Една пролетна сутрин Марк влиза в аптека близо до „Уошингтън Скуеър“. Казва едно вяло „добър ден“ и се нарежда на опашката. Дошъл е да си купи опаковка аспирин с надеждата да надвие махмурлука. Предния ден баскетболистите на „Ню Йорк Никс“ бяха спечелили мача срещу „Булс“ на Майкъл Джордан, отлагайки развръзката за края на сезона. И Марк беше на мача с билет, който костваше цяло състояние на черно, но си струваше цената. За да отбележи победата на любимия отбор, бе празнувал цялата нощ. Навършил е вече 24 години и светът е негов: наскоро се е дипломирал и си е намерил работа като психолог в център за рехабилитация. Трудните чикагски години са останали далеч назад. Обича службата си, живота си, Манхатън.

Втренчил очи в „Ню Йорк Таймс“, Марк не обръща внимание на младата жена, която чака пред него. С калъф за цигулка в ръка Никол наблюдава сцената, която се разиграва пред очите й. В този момент на касата продавачката обслужва жена с бебе в ръце. Чертите й са напрегнати. Тя е поръчала кутия с адаптирано мляко и пакет памперси, а в ръката си стиска десетдоларова банкнота.

— 14.95 долара — казва продавачката.

Жената видимо се колебае. Явно не е предвидила да похарчи такава сума. Бърка притеснено в портмонето си, без да е убедена, че ще намери това, което й трябва.

— Какво става? — подканя я нетърпеливо продавачката и въздиша.

— Да, да… — извинява се жената и пуска на тезгяха дребните си монети.

Чакащите на опашката добре виждат, че те няма да й стигнат. Някои проявяват нетърпение, а други може би мълчаливо й съчувстват.

Тъкмо тогава Никол се приближава до касата.

— Струва ми се, че изпуснахте това — казва тя, като се навежда и подава на жената банкнота от двайсет долара.

Жената я гледа объркана и едва след няколко секунди взема банкнотата.

— Благодаря ви! — казва тя, навеждайки очи.

— Госпожице!

Марк тича по тротоара, за да настигне Никол. На какво могат да се дължат нещата в живота? Достатъчно му беше да вдигне очи от вестника и да срещне погледа на непознатата, за да почувства, че стомахът му се свива и сърцето му пламва. Трябва да действа неотложно: не бива да остави младата жена да отмине, без да е разбрал коя е.

— Госпожице!

— Да? — казва Никол, обръщайки се назад.

— Добър ден — започва да пелтечи Марк, поемайки си дъх.

Краката му се подкосяват, ръцете му вече са потни.

Кажи й нещо, Марк, не стой като гръмнат!

— Аз… аз се казвам Марк Хатауей. Бях зад вас в аптеката. Видях как помогнахте на жената…

— Излишно е да раздувате случая — отвръща тя с вдигане на рамене.

— От този квартал ли сте?

— Какво ви засяга? — пита жената недоверчиво.

— Бих искал да ви предложа да пием по кафе…

— Не става! — отговаря му тя, без да се спира.

Но той настойчиво върви по петите й.

— Моля ви!

— Та аз дори не ви познавам.

— Още едно основание, за да приемете. Тъкмо ще се запознаем.

— Само си губите времето с мен.

— Едно кафе, това с нищо не ви обвързва.

— Не, благодаря! Достатъчно съм изнервена и нямам нужда от кофеин.

— Тогава си поръчайте шоколад. Действа като афродизиак.

— Говорите каквото ви падне — въздъхва тя и вдига ръка, за да повика такси.

— Истина е! Владетелят на ацтеките Монтесума е пиел по петдесет чаши на ден, преди да отиде да уважи жените си.

— Мислите се за много интересен?

Едно такси спира пред тях до тротоара и Никол бърза да се вмъкне в него.

— Дайте ми поне телефонния си номер! — моли я Марк.

— Има го в указателя — отвръща тя лукаво.

— Но аз не знам името ви.

— И него го има в указателя — подхвърля жената и затръшва вратата.

Таксито потегля. Марк тича няколко метра след него и е възнаграден с клаксоните на автомобилите, които се движат в обратна посока.

Разочарован, той стои неподвижен на тротоара. Замаян е като боксьор в нокаут. Странно! Убеден е, че е изпуснал жената на своя живот, и се проклина, че е постъпил като петнайсетгодишен хлапак.

Нищо чудно, че се държа високомерно към мен: явно виждаше насреща си един жалък палячо, идиот, който си прави плоски шеги…

Той, вярващ в предзнаменования, разчитащ на своя шанс, се ядосва, че не е имал време да й покаже какъв е всъщност. Още по-лошо: дори не е могъл да узнае името й и по този начин е изгубил всякаква надежда да я открие един ден.

С никого, дори с Конър, не беше споделял, че още от малък винаги е вярвал, че някакъв ангел хранител бди над него и го предупреждава, когато предстои да се случи важно събитие. Но днес нищо не му бе помогнало да се възползва от предоставилата се възможност.

Скапан ангел хранител — ядосва се той вътрешно. — Защо ме изостави да се излагам?

— Хей, гледай къде стъпваш! — вика му някакъв младеж на ролери, който лети към него.

Марк се отстранява, но твърде късно: сблъсъкът е неизбежен. Отхвърлен силно назад, той се просва върху тротоара.

— Как сте? — обезпокоен, младежът му подава ръка, за да му помогне да стане.

Марк се изправя и погледът му попада върху отсрещния стълб.

На стълба — афиш. Върху афиша — лице на жена. А под него — съобщение за предстоящ спектакъл:

Благодаря ти, ангеле!

— Е, как я намираш?

От последния балкон на залата Марк и Конър внимателно слушат как оркестърът и солистката изпълняват концерта на Прокофиев. Представителната концертна зала вибрира в ритъма на мелодичните линии на музикалната пиеса, която е по възможностите само на най-големите виртуози.

— Е, как я намираш? — повтаря Марк.

Вълна от неодобрително шшшшт! се надига към двамата приятели.

— Няма какво да се каже: добре свири — шепне Конър.

— Ти какво разбираш от класическа музика?

— Нищо — съгласява се приятелят му. — Във всеки случай, красива е.

— Мислиш ли, че е с някого?

— За момиче като нея, естествено…

— Смяташ ли, че имам шанс?

— Искрено ли да ти го кажа?

— Да…

— Трудно ще ти бъде, драги! — признава Конър.

Шшшшшшт!

22:57 ч.

Никол (рязко): Излишно е да играя пред вас непривична за мен роля: приех поканата ви, защото не исках да отида да вечерям с колегите.

Марк (любезно): Разбрах.

Те седят един срещу друг на малка маса под звездния купол на бара в хотел „Мансфийлд“. Помещението е облицовано с махагон и е осветено с хиляди лампи, приличащи на звезди, които създават интимна и приветлива атмосфера. Барманът тържествено им донася поръчката: коктейл за Никол и една „Корона“ за Марк.

Никол (не чак толкова рязко): Значи сте психолог?

23:08 ч.

Никол (подигравателно): Говорите твърде много за любовта, което не знам дали е присъщо за един психолог…

Марк (убедено): Защото любовта е единственото интересно нещо в живота.

Никол (колебливо): Това е доста спорно.

Марк: Представете си живота без любов: това ще да е адски скучно. Любовта поне е начин да минава времето.

Никол (примирено): С времето любовта отминава…

Той я гледа. Лицето й е фино, бузите й са леко хлътнали. В погледа й има нещо тъжно и неустоимо.

23:12 ч.

Марк (без предумисъл): Все пак сигурно имате някого в живота си?

Никол: Не съвсем.

Марк (заинтригуван): Какво значи „не съвсем“?

Никол (усмихвайки се): Да речем, че понастоящем спя с моя музикален инструмент.

Марк: Надявам се, че е много мил.

Никол (отпива от коктейла): Истински Гуарнери19.

Марк: Италианец…

Никол: Пада си малко нехранимайко, но е твърде привлекателен. Аз непрестанно го ухажвам и той ми отговаря със същото.

Тя го гледа, усмихва се и отстранява кичур коса от лицето си. Като че ли се влюбва в него, но все още не го осъзнава.

23:24 ч.

Марк (подкупващо): Ще се видим ли пак?

Никол (изведнъж се дистанцира): Не вярвам…

Марк присвива очи и я гледа втренчено. Сянка минава по лицето на младата жена. С устата си тя току-що каза „не вярвам“, а с очите си казва „надявам се“.

Марк: Може би имате някакъв проблем?

Никол (колебливо): Преди малко, когато ме попитахте дали имам някого в живота си, аз… ви излъгах.

Марк: Значи имате някого?

Никол: Да.

Марк: За жена като вас — естествено…

Тишина.

Никол (изваждайки нещо от чантата си): Ето го.

Отначало Марк мисли, че ще му покаже снимка на мъж. Но вместо това тя му поднася тест за бременност в пластмасова капсула. Докторът се чувства в правото си да погледне резултата. Той е позитивен.

Марк (спокойно и усмихнато): Той или тя?

Тишина.

Никол: В такъв случай сигурен ли сте, че искате да излизате с мене?

Марк: Повече от всякога.

Семейният мъж

10 септември 2001 г.

Марк и Никол празнуват петгодишнината от сватбата си. По случая са поканили няколко приятели на барбекю в градината. Хубава вечер в края на лятото, която протича в типична американска атмосфера на фона на песни, изпълнявани от Марвин Гей, Ленард Коен и Джони Кеш.

Застанал с шпатула в ръка зад искрящата жарава, Марк учи Лейла как се пече на барбекю и какви опасности крие то.

— Това е за теб — казва той, слагайки добре опечена пилешка кълка в картонената чиния на момичето.

— Ще си добавя кетчуп — споделя то и хуква по тревата.

Празникът е в разгара си, когато Марк забелязва, че Конър стои настрани, с блуждаещ поглед, потънал в мислите си. Домакинът оставя за момент барбекюто и се приближава до своя приятел.

— Я опитай тази амброзия! — предлага му той чаша вино.

— Какво е?

— „Шато Шевал блан“, 1995 г., прочуто вино от Сент Емилион.

От няколко месеца Марк се пали по енологията и изпада в захлас:

— Виж какъв рубинен оттенък има. Танинът му е мек и елегантен, а ароматите… Усещаш ли ароматите? Касис, сладник, малина, сочна череша…

— Сочна череша? Сигурен ли си? Я да опитам! — казва Конър и двамата с Марк избухват в смях, насочен към собствените им претенции да се показват като големи познавачи на вина.

— Наздраве, драги!

— Наздраве! — отвръща Марк и чукат чашите си.

Две години преди това те откриха свой частен кабинет, който се развива добре. Конър е несравним практик, но се интересува и от нововъведенията, като непрекъснато търси нови начини за лечение. Неговият метод за отказване от тютюнопушене чрез хипноза предизвиква фурор в Манхатън и носи на кабинета добри допълнителни доходи. Доволен от този си успех, Конър разширява своята практика с оглед лекуването и на други смущения: алкохолна зависимост, депресии, хроническо безпокойство, различни фобии. Марк пък се насочва по-скоро към „обществените отношения“. Медиите не закъсняват да проявят интерес към този млад психолог с привлекателна физика, чиито думи наистина вдъхват доверие.

— Спомняш ли си, че когато бяхме момчета, разреждахме кока-колата с вода, за да имаме за по-дълго време.

— Да, беше отврат! — отговаря Марк.

— Не по-отвратително от твоето „Шато еди-какво си“.

— Представяш ли си какъв път извървяхме. И все пак успяхме.

— Кой знае?

— Как така „кой знае“?

— Понякога имам усещането, че никога не съм напускал Чикаго.

— Сигурно заради кошмарите ти?

— Нещо по-дълбоко. Ако знаеш колко съжалявам, че убих онези двамата…

— Те бяха престъпници, най-долни мръсници…

— Може би, но аз станах като тях. И най-жестокото е, че се възползвах от парите им. Сигурен съм, че можехме и по-друг начин да се оправим.

— Не! — отсича Марк. — Знаеш, че без тези пари щяхме да си останем там. Съжалявам, че ти трябваше да носиш бремето, но стореното си заслужаваше цената. Виж, Конър, всичко това е минало. Гледай напред.

— За мен сякаш че беше вчера.

— Най-трудното отмина. Вече нищо не може да ни се случи.

Лейла се хвърля в прегръдките на баща си и прекъсва разговора им.

— Ето, татко, нося ти сладкиш. Хайде да направим самолет!

Марк хваща дъщеря си през кръста, но продължава да следи Конър.

— Вече нищо не може да ни се случи! — повтаря той, като да убеди и себе си.

— Всичко може да ни се случи — поправя го Конър.

— Не, ние сега сме по-силни, по-стабилни.

— Напротив, можем всичко да загубим.

Марк за момент се замисля, а после подхваща:

— Трябва да направиш като мен: да се ожениш, да имаш деца…

— Не мисля, че това е разрешение. Когато човек обича, става много по-уязвим.

— Не! — мъчи се да го увери Марк. — Става по-силен.

Но Конър не е убеден:

— Когато се страхуваш, че ще изгубиш тези, които обичаш, ставаш уязвим. Ставаш крехък: лесно можеш да бъдеш наранен, дори само ако бъдат засегнати близките ти. А аз не мога да си позволя да бъда уязвим.

— Защо?

— Защото в противен случай миналото отново ще ме сполети — казва Конър, допивайки чашата си.

Марк иска нещо да му отвърне, но Лейла вече го повлича в своите игри:

— Хайде, татко, няма ли да направим самолет?

2001-2006: Мрачните години

Къде бяхте онази сутрин?

На другия ден, 11 септември 2001

— Лейла, вземи си чантата! Ще закъснееш за училище, а аз — за работа.

— Още ми се спи!

— Е, да, пиленцето ми, но снощи трябваше да си легнеш по-рано, както ти казваше татко.

— Трябваше да участвам в празненството…

— Знам. Хайде, слагай си якето и иди да кажеш довиждане на мама.

Докато момичето се качва на горния етаж, Марк спира лаптопа, поставя го в куфарчето си и допива остатъка от портокаловия сок.

— Довиждане, мила! — извиква той по посока на спалнята.

— До довечера! — отвръща му гласът на Никол, а в това време Лейла светкавично слиза по стълбището.

И двамата тръгват в слънчевото бруклинско утро.

— Къде е колата? — пита Лейла, движейки се по тротоара.

— По-нататък, бебче. Хайде, ела да те нося.

— Много съм тежка — отговаря тя през смях.

— Ще видим дали си много тежка.

Марк вдига дъщеря си с едната ръка и взема чантата й с другата.

— Ти не знаеш ли, че съм Мусклор20, а?

— Кой е този Мусклор?

— Най-силният човек във Вселената.

— И това си ти?

— Да, разбира се. Аз се справям със силите на злото благодарение на моята магическа формула: „Чрез потенциала на завещания ми от прадедите череп, аз притежавам неограничена мощ…“.

— Вярно ли? — пита Лейла недоверчиво.

— Май да, миличка.

Тичайки по тротоара със заети ръце, Марк се сеща за това, което Конър му е казал предната вечер. Явно, че в момента приятелят му не е добре. Успехът, който постига в работата си, изобщо не го разведрява, за разлика от Марк. Конър продължава да се измъчва от угризения на съвестта заради миналото си и е убеден, че в бъдеще пак ще изникне някаква опасност.

— Виждам колата — извиква Лейла. — Мога ли да отворя с бибитката?

И докато момиченцето отваря автоматично колата, Марк се пита откъде би могла да дойде опасността.

Въздухът е приятен, а небето никога не му се е струвало по-синьо.

Преди да седне зад волана, поглежда часовника си: 8:46 ч.

След по-малко от минута първият самолет ще се удари в северната кула.

След по-малко от минута Ню Йорк ще загуби своите сгради-символи и сигурността си.

26 март 2002 г.

Важно съобщение — CNN/САЩ

След тридневно издирване все още нямаме никакви сведения за петгодишната Лейла Хатауей, изчезнала в сряда в търговския център на Ориндж Каунти. Лейла е дъщеря на пианистката Никол Копланд и нюйоркския психолог Марк Хатауей. Въпреки препоръките на ФБР той пожела да се обърне пред нашите камери към потенциалните похитители на дъщеря си.

Марк се появява на екрана, пребледнял, с кръгове около очите и с измъчено изражение на лицето.

— Бих искал да кажа на тези, които отвлякоха дъщеря ми… не й причинявайте зло! Поискайте ми откуп, ще ви го дам. Поискайте от мен каквото и да е, ще го сторя. Но не причинявайте зло на дъщеря ми. Моля ви…

10 януари 2005 г.

— Заминавам, Конър.

Марк току-що е влязъл в приемната на своя приятел. Преди няколко месеца те си обзаведоха кабинет в „Тайм Уорнър Сентър“. Настаняването бе предвидено отдавна, но Марк не взе участие в него. Бяха изминали вече три години от изчезването на Лейла, които той бе посветил на издирването й.

— Къде отиваш?

— Не знам. Във всеки случай можеш да махнеш името ми от табелката на кабинета. Ако искаш да откупиш моята част, срещни се с Никол, тя няма да прави проблеми.

— Стегни се, приятелю! — окуражава го Конър с прегръдка. — Това, което преживяваш, е ужасно. Но не си сам. Имаш жена, която те обича, можеш да разчиташ и на мен. Днес повече от всякога имаме нужда да бъдем заедно.

— Знам — казва Марк, освобождавайки се. — Но не мога да се преструвам, това ми е вече непосилно.

Конър не се примирява толкова лесно:

— Знаеш, че успяхме всичко да преодолеем, ти и аз. Спомняш ли си? На живот и смърт! Нека ти помогна, както ти ми помогна навремето.

Но Марк остава глух за думите му. Тогава Конър подхваща, сякаш иска да убеди сам себе си:

— В крайна сметка човек оцелява: болката завинаги се е загнездила в сърцето му, той не забравя никога, но все пак оцелява. Това правя и аз от толкова години; ще те науча и ти да го правиш.

Но Марк вече не го слуша. Почти отчаян, Конър опитва да му отправи последно предупреждение:

— Не прави глупости: ако се забиеш някъде далече, няма да можеш да се върнеш.

Марк вдига рамене и се насочва към вратата. Той вече е другаде.

— Ако не се върна с нея, предпочитам изобщо да не се връщам.