Защото те обичам

28. Животът пред теб

Днес

В самолета

18:00 ч.

— Дами и господа, след малко самолетът ще заходи над Ню Йорк. Молим ви да седнете по местата си, да поставите облегалките на седалките в нормално положение и да се уверите, че сте затегнали добре предпазните колани.

Съобщението от пилотската кабина прекъсна за момент разказа на Алисън. Младата жена отвори очи и се огледа като след лош сън. „Флоридита“ вече се опразваше и две стюардеси приканваха пътниците да заемат местата си.

— Това, което направих, е непростимо — каза Алисън и избърса следите от спиралата за очи по клепачите си. — А най-лошото бе, че оставих баща си да се оправя с всичко това. След тази драма останах няколко месеца в Швейцария, където лечението от зависимост често бе последвано от изпадане в депресия. След като се завърнах, вече се държахме така, като че ли нищо не се беше случило.

Разтърсен и ужасен от разказа на Алисън, Марк се постара да сподели своята справедлива преценка:

— Няма случаи, за които да не може да се намери извинение. Но в живота има неща, които не можем да променим. Каквито и самоизтезания да си наложите, те няма да върнат детето.

— Това не е утешение.

— Не е, разбира се, и аз нямам намерение да ви утешавам. Трябва да поемете своята отговорност и риска да се измъчвате още повече. Но животът ви не е свършил. Има толкова неща, с които можете да се захванете: да помагате на други деца, да инвестирате в социални и хуманитарни начинания. И не само чрез вашите пари. Сама ще прецените, но не се оставяйте в плен на миналото. А може би и ние самите не всичко разбираме…

Марк не довърши фразата си. Вече мислеше за дъщеря си, открита по чудо, и за собственото си страдание. Но Алисън го погледна в очакване да продължи.

— Може би страданието е и полезно — сподели догадката си Марк. — То отваря път към нещо друго, чийто смисъл вероятно ни убягва.

Наследничката наведе очи и попита:

— За какъв друг смисъл може да се говори при смъртта на едно дете?

Марк се почувства объркан, отвори уста, но не намери какво да й отговори.

— Господине, трябва да отидете на мястото си! — настоя една от стюардесите и го прикани да стане от масата.

Без да откъсва поглед от очите на Алисън, Марк автоматично стана. Искаше му се да продължи да й говори, да я убеди да не влачи тази драма като вериги, да изгради бъдещето си, макар и без да заличава миналото.

Самолетът започна да се снижава към облаците. Този път стюардесата беше непреклонна и придружи доктора до стълбичката, която водеше към главната палуба.

От суматохата той бе забравил портфейла си на масата във „Флоридита“. Когато Алисън го забеляза, Марк вече беше се отдалечил. Тя го огледа, видя протритата кожа, но устоя на изкушението да го отвори. Вместо това го пъхна в джоба си и си каза, че ще му го върне по-късно.

Това беше своеобразно обещание отново да се срещнат.

В този момент в Манхатън Конър погледна свръхмодерния часовник, който красеше стената на кабинета му в клиниката „Моцарт“. Тук той лекуваше най-тежките случаи, с които не можеше да се справи в частния си кабинет. След по-малко от час щеше да се срещне с Марк и очакваше този момент със смесено чувство на нетърпение и боязън.

На няколко метра от него беше Никол: тя вече си бе свалила обувките и със сгънати под тялото крака седеше на съвсем обикновено канапе. Конър забеляза, че трепери, и й донесе одеяло, с което тя загърна коленете си, поглеждайки го с благодарност. Той сложи ръка на рамото й и двамата за известно време просто мълчаха. Слънцето клонеше към Батъри Парк и изпълваше помещението с топла кадифена светлина, която контрастираше със студените сини тонове на клиниката.

— Как мислиш, че ще реагира, като научи истината? — попита най-сетне Никол.

И той си задаваше същия въпрос. Дали приятелството, което го свързваше с Марк, щеше да устои на предстоящото да се случи? За да се убеди, той си спомни ужасната Коледна нощ, когато три залутани същества бяха стигнали до него…