Защото те обичам

26. Прошката ще бъде нашето отмъщение21

Днес

В самолета

17:10 ч.

— Не искам повече! — промълви Лейла и остави чинията си на масата.

Марк, Иви и Лейла продължаваха да седят на масата във „Флоридита“. Заситено, момичето гледаше със съжаление остатъка от огромния млечен сладолед, който така и не можа да довърши. Баща й разроши нежно косата й и се наведе към илюминатора. Под него се разстилаше безкраен килим от облаци. Признанията, които направи пред Иви, го върнаха към корените на миналото и събудиха много от дълбоко скритите спомени, от които искаше да съхрани само едно нещо:

— Не бива да постъпваш като Конър! — рече той, обръщайки се към Иви. — Не бива да съсипваш живота си в стремеж да си отмъстиш.

Девойката го погледна скептично.

— Мисля, че не можете да разберете…

— Напротив! — пресече я Марк. — Мога да разбера твоето страдание, защото прилича на моето. Боли те и това е неизбежно. Над майка ти е извършено престъпление и е нормално да си изпълнена със злоба…

— … и с омраза — допълни Иви с пламък в очите.

Марк сложи ръка на рамото й.

— Злобата може да бъде коз, само при условие че я превърнеш в положителна сила.

— Това са дрънканици на психолог! — възкликна девойката.

За няколко секунди Марк се замисли върху нейните думи и продължи:

— Отмъщението няма да изгаси болката, повярвай ми! В случая не ти говоря като психолог.

— Ако Конър бе тук…

— Ако Конър бе тук, щеше да ти каже, че сполетялото те зло никога не се поправя по този начин.

— На този човек… — промълви Иви с болка в гласа. — На този Крейг Дейвис искам да му върна десетократно, стократно злото, което ми причини.

— Ако го убиеш, с това няма да върнеш майка си, но това ще те преследва цял живот. Нищо няма да бъде такова, както е било преди…

Марк предложи чаша вода на девойката. Тя навлажни устните си и рече с доверителен глас:

— Спомням си, че майка ми и аз открай време сме били унижавани и мразени от типове като този…

— Сигурно е така — отвърна докторът.

— Не искам да се оставя да ме смажат.

— И имаш право! — каза одобрително Марк. — Но освен отмъщението, има и други средства, за да го постигнеш.

Иви му отправи скептичен поглед.

— Какво според вас трябва да направя?

Марк се поколеба, предвиждайки враждебна реакция от страна на девойката.

— Да простиш.

— Не, не искам да простя! — възмути се девойката. — Не искам да забравя!

— Да простиш не значи да забравиш — започна той да обяснява сдържано. — Нито да извиниш, нито да оправдаеш. Противно на отмъщението, което подхранва омразата, прошката ни освобождава от нея.

Сега пък Иви се поколеба, а после попита с треперещ глас:

— Ако дъщеря ви беше убита, щяхте ли да простите?

— Не знам дали щях да съм способен да го направя — призна си Марк, без да се стреми да избегне въпроса. — Но съм сигурен, че бих се опитал.

Той погледна Лейла, която се забавляваше с красивите хартиени чадърчета, поставени върху сладоледа.

— Мисля, че прошката е най-трудното нещо на света — подхвана той. — Във всеки случай тя изисква най-голяма вътрешна сила…

После Марк продължи по-спокойно:

— Трябва да простиш заради себе си, Иви. За да се освободиш от миналото и да имаш възможност да водиш нормален живот.

Иви вдигна рамене.

— Моята е свършена. Аз нямам нищо: нито семейство, нито пари, нито перспектива…

— Дявол да го вземе! — реагира по-остро Марк. — Ти имаш живот пред себе си. Не си търси несъстоятелни извинения, за да не вървиш напред.

— Но този човек е убиец! — извика тя и едва не се задави.

Тогава Марк стигна до това, което искаше да каже на девойката още отначало.

— Знаеш ли, Иви, мисля, че истинският човек, когото искаш да убиеш зад този Крейг Дейвид…

Девойката го гледаше в очакване и Марк продължи:

— … човекът, когото искаш да убиеш, си ти самата.

— Не! — смути се Иви, която сякаш бе готова да се разплаче.

Без да й остави време да се съвземе от шока, Марк продължи нападателно:

— Напротив! Ти се упрекваш, че си се усъмнила в думите на майка си. В известен смисъл се чувстваш отговорна за случилото се и тъкмо това не можеш да понесеш.

— Не е вярно! — опита се да се защити Иви, но сълзите, които течаха по лицето й, бяха повече от признание.

— Не си въобразявай, че нещата можеха да станат другояче — поде Марк, с цел да я вразуми. — За нищо не си виновна, Иви, за нищо.

Девойката вече се тресеше от ридания.

— Защо постъпих така? Защо не й повярвах?

— Ще ти мине — окуражително рече докторът и я прегърна.

— Тя винаги ме беше лъгала, но не и този път.

— Ще ти мине.

Иви без притеснение отпусна глава върху рамото на Марк. Неочаквано за нея той беше освободил нещо скрито дълбоко в душата й.

След около минута, през която никой не каза нищо, Лейла тихо се обади:

— Тате, Иви защо плаче?

— Защото й е мъчно.

— Заради нейната майка ли?

Марк кимна утвърдително с глава, а Лейла на свой ред притисна Иви до гърдите си, помилва я по косата и рече:

— Не тъжи!

Поуспокоена, Лейла вдигна очи към Марк. Докторът й подаде хартиена кърпичка и в продължение на няколко секунди във въздуха се усети полъх на признателност.

— Татко, пишка ми се — неочаквано рече Лейла с бебешки глас.

— Ще те придружа — предложи й Иви.

Марк не възрази и се разбраха после всички да си отидат на местата. Докато уреждаше сметката, той с чувство на благодарност гледаше към Иви и Лейла, които се отдалечаваха.

Те се държаха за ръка като сестри, бдящи една за друга.

Марк се готвеше да излиза от „Флоридита“, след като бе оставил на Айзък пари и бакшиш за купата със сладолед.

В този миг я видя отново.

Седнала сама в задната част на салона, Алисън Харисън довършваше втората чаша с „Дом Периньон“.

— Розово шампанско… — констатира Марк и се приближи до масата на наследничката.

Алисън свали слънчевите си очила и вдигна очи към него.

— Пак ли ще ми кажете, че това е предпочитаното питие на Хемингуей? Мисля по-скоро, че е уискито…

— Във всеки случай това бе любимото питие на Кери Грант и на Дебора Кер22.

Тя му направи знак да седне. Надяваше се, че след предишния им напрегнат разговор той ще се върне. Този мъж, чието лице не й беше непознато, притежаваше странен магнетизъм, който нямаше нищо общо с обикновения чар или със съблазънта. Изчакването не продължи дълго. Когато преди няколко часа му се бе доверила, тя се бе усетила освободена от чувството на ужас, което отдавна я беше обзело.

— Защо ми се струва, че ви познавам?

— Още ли вървят тези номера за сваляне? — учуди се той, но го каза на шега.

— Говоря ви сериозно.

Марк реши да играе с открити карти:

— Всъщност и аз имах известна медийна слава преди няколко години.

— В коя област?

— В психологията. Преди известно време често се появявах по CNN и MSNBC. Бях като дежурен психолог, успокоявах зрителите след всяко трагично събитие: масовото клане в училището „Колумбин“, атентатите от 11 септември, нападенията с антракс…

— И вече не упражнявате ли професията си?

— Не, свършено е.

— Защо?

— Тъкмо заради едно трагично събитие. Но този път аз бях главният засегнат. В такъв случай човек осъзнава, че съветите, които дава на другите по толкова убедителен начин, в крайна сметка не са от полза срещу собствената му болка.

Сянка премина по лицето на доктора. Алисън гореше от нетърпение да чуе нещо повече, но настъпилата тишина я върна към собствените й тревоги. От алкохола, който бе погълнала по време на пътуването, я болеше глава. Въпреки това си наля чаша шампанско и я изпи наведнъж, някак насила. Щеше да си налее още една, но Марк я хвана за ръката, за да я разубеди.

— Ако се наложи да ви свалят на ръце от самолета, боя се, че вашите приятели папараците ще има да се радват. Не им правете този подарък!

Тя вдигна рамене.

— Няма да ми е първото унижение.

— Защо така упорито вървите против себе си?

— Защото това е единствената свобода, която ми остава — отвърна тя с пламнали очи. — Защото животът ми вече нищо не струва.

— Знам, че мъжете не бива да поставят такива въпроси, но ще ми кажете ли на колко години сте, Алисън? Двайсет и четири? Двайсет и пет?

— Двайсет и шест.

— Как човек на двайсет и шест години може да каже, че животът му не струва нищо?

— Това си е мой проблем.

Марк нарочно я провокира:

— Не разчитайте на мен да взема да се вайкам заради вас. Имате всичко: пари, младост, без съмнение и здраве. Твърдите, че животът ви не струва нищо, тогава променете го. Правете друго, с други хора. Можете дори да почнете от нулата: да си платите за ново лице, ново име, нов живот.

— Не можеш да изживееш живота си втори път, можеш само да го продължиш. Всички знаят това, господин психолог.

— Тази сутрин ви попитах нещо, но вие не ми отговорихте.

— Вече не си спомням за какво беше — отвърна тя притеснено.

— Исках да знам заради какво искате да се самонакажете.

След кратко мълчание Алисън почувства непреодолимото желание да разкрие всичко пред този човек, когото познаваше само от няколко часа. Твърде силна беше нуждата й да се освободи от тайната, която я съсипваше. Последиците навярно можеха да бъдат ужасни: затвор, позор… Но от няколко години животът й се беше превърнал в затвор. А колкото до позора…

Марк срещна погледа на младата жена и разбра, че за последен път можеше да й постави своя въпрос:

— Заради какво искате да се самонакажете?

— Защото убих едно момченце — отговори Алисън.